Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (17) (История на големите имущества)

„ИТТ“ — МЕЖДУНАРОДНИЯТ СУПЕРОБРАЗЕЦ

Харолд Сидни Джинийн. Состънийс Бен.

Вестрик. Каналът Дълес.

Операция за модернизиране.

Дълги ръце. Мишена — Чили

Сред дворците на „Авеню Луиз“, един от най-представителните булеварди в Брюксел, се издига небостъргач, целият в стъкло. На покрива му са монтирани буквите „ИТТ“. Това е европейското представителство на един от най-могъщите (можем да добавим — с най-лоша слава) така наречени „наднационални тръстове“. Стъкленият дворец се нарежда между най-големите учрежденски сгради в столицата на Белгия, но би изглеждал като джудже, ако го сравним с истинския дом на „ИТТ“ — небостъргача на „Парк Авеню“ в Ню Йорк.

Естествено тръстът (пълното му наименование е „Интернешънъл Телефон енд Телеграф Корпорейшън“ — „Международно предприятие за телефони и телеграфи“) се управлява от богато остъклената сграда в Ню Йорк. И то така, че когато веднъж месечно в брюкселския небостъргач се провежда сесията на „ИТТ“, часовникът в огромната заседателна зала показва само нюйоркското време.

Всеки от сто и двадесетте директори — шефове на предприятия, които сядат около масата за съвещания с форма на подкова в брюкселския дворец, определя съдбата на десетки и десетки хиляди работници и служещи и взима решения, свързани с многомилионни сделки. Но в тази зала те са като хлапета, които угрижено гледат към председателското място, заето от един нисък възрастен мъж с птича физиономия и очила със златни рамки. Той се казва Харолд Сидни Джинийн и като председател на „ИТТ“ е пълновластен господар на огромния тръст, който заема пето място в листата на фирмите в Съединените щати след „Дженеръл Мотърс“, „Стандарт Ойл“, „Форд“ и „Дженеръл Електрик“.

Но наред с петото място „ИТТ“ има и друго, особено класиране в списъка на американските гигантски корпорации. Защото от гледна точка на международните контакти много хора смятат това наднационално предприятие за тръст с най-многостранни връзки в целия свят и по такъв начин за образец на „многонационален“, мултинационален монопол.

Когато сто и двадесет директори поглеждат към носещия очила със златни рамки Джинийн, всъщност те насочват поглед към монарха на една световна сила. Днес „ИТТ“ има заводи и делови интереси, които отдавна са надхвърлили рамките на „телефона и телеграфа“ в 90 страни. „ИТТ“ се занимава с най-фантастични сделки от електрониката до жилищното строителство, от хотелиерския бизнес до фабриките за печива. В предприятията на фирмата са заети половин милион души, а годишните й приходи се движат около 9 милиарда долара. Това е повече от стойността на цялото производство на Чили — държавата, която бе тласната към мрачна съдба до голяма степен тъкмо поради машинациите на „ИТТ“.

Английският изследовател и журналист Антъни Сампсън, който пръв описва историята на концерна, като поетизира, формулира фактите по следния начин: „Ако самолетът на Джинийн се приготовлява за кацане на кое да е летище по света, по всяка вероятност машината се води от система за насочване на «ИТТ». Ако желае да се придвижи от летището към мястото на деловото съвещание с кола под наем, той може да вземе автомобил на предприятието «Ейвис», което е в деловите интереси на «ИТТ». Ако отседне в хотел, той може да посети някой от луксозните хотели на тръста «Шератън». Този тръст също е сред деловите интереси на «ИТТ». Ако вдигне телефонната слушалка, включи радиото, грамофона или телевизора, той се ползва от продукт на някоя от дъщерните фирми на «ИТТ». Ако вечер погледне към небето, около Земята кръжат спътници, произведени в «ИТТ». И ако случайно му дойде на ум президентът на Съединените американски щати, едновременно с това той се сеща, че американският участък на известната «гореща жица» (която свързва Вашингтон с Москва) също е монтирана от «ИТТ»…“

В същото време личността на Харолд Сидни Джинийн олицетворява и разликата, която отличава сравнително младите гигантски тръстове, подобни на „ИТТ“, от старите властелини от времето на XIX век.

Защото Джинийн не заема водаческото кресло на един от гигантските концерни в Америка като наследник на някой „барон-грабител“, както приемниците на Рокфелер или Форд. Той просто е търсен и открит от една комисия, която през един кризисен период в бурната история на „ИТТ“ през 1957 г. има задачата да намери подходящ шеф — управител на тръста. Джинийн е роден през 1910 г. в Англия. Родителите му са английски поданици; баща му от руски, а майка му от италиански произход. Когато заминават за Америка, той е на една година. По професия е счетоводител. Повече от двадесет години работи в големи американски фирми, като заема все по-отговорни постове, докато накрая става подпредседател на авторитетния концерн „Рейтеон“. Тук, в град Бостън, го намира „комисията за издирване на таланти“ на „ИТТ“ и го поставя начело на концерна. По това време Джинийн е на четиридесет и девет години.

На пръв поглед разликата е много голяма. Става дума не за владетел на наследено състояние, а за човек, извоювал своята реализация в твърдата и безмилостна школа на американския делови живот. Но разглеждайки фактите по-отблизо, вижда се, че все пак разликата не е така голяма, както изглежда. Големите менажери от типа на Джинийн се характеризират със същите качества, които издигат на върха и един Рокфелер или един Форд. И поведението на един съвременен ръководител-менажер се определя от изискванията на капитала по същия начин, както то се определя и за внуците на Рокфелер, които представят вече третото поколение на монополистичната капиталистическа династия. И преди появата на Джинийн „ИТТ“ е голям концерн. Днес Джинийн има поведение на крал. От върха на „ИТТ“ той с неприкрито презрение гледа на владетели и министър-председатели. (Веднъж кара краля на Белгия да го чака, а когато му предстоят преговори с шаха на Иран — тогава шахът е все още на престола, — няколко часа преди започването им ги отменя, ката се аргументира с „друг, по-важен ангажимент“.

Но Харолд Сидни Джинийн не е първият крал на „ИТТ“. Първи е Состънийс Бен и това е човекът, който всъщност създава днешния облик на концерна.

Историята започва през 1920 г., което показва, че става дума за млад монопол, възникнал след Първата световна война. По това време Бен се демобилизира от американската армия със звание майор и заедно с брат си Хърнанд основава на остров Пуерто Рико малка телефонна компания. Там, защото семейство Бен живее на Вирджинските острови, които са част от Малките Антили, намиращи се недалеч от Пуерто Рико.

Состънийс Бен също е роден там. Баща му е от датски произход, а майка му — от френски. Преди да бъде мобилизиран в Първата световна война, младият Бен работи в предприятието на чичо си, който притежава завод за захар в Пуерто Рико. Когато се уволнява, фалира един от съдружниците на чичо му, който тогава държи в свои ръце съвършено примитивна телефонна мрежа на острова. Бен с помощта на чичо си купува фалиралото предприятие. Съвсем незначително, то е заведено в регистрите на американските фирми твърде надуто като „Интърнешънъл Телефон енд Телеграф“. (Този трик дава резултати, а обяснението е, че по това време в САЩ съществува огромната компания за телефони и телеграфи „АТТ“ — „Америкън Телефон енд телеграф“. Ловките братя Бен разчитат, че техните партньори в преговорите ще объркват двете фирми и така те ще имат по-голям авторитет в първите делови разговори…)

И до днес се намират историографи на развитието на промишлеността, които са на мнение, че първият голям делови партньор на Бен, испанският диктатор Примо де Ривера, в началото е мислел, че преговаря с „АТТ“, а не с „ИТТ“. Други смятат, че братя Бен жънат първите си делови успехи в Испания, защото като пуерториканци отлично владеят испански език.

Вярно е едно — в първия си голям делови пробив незначителната фирма е подпомогната от Примо де Ривера. Диктаторът решава да обнови и модернизира извънредно остарялата телефонна мрежа в Испания. Состънийс Бен е един от онези, които бързат за Мадрид с надежда за сделка. За съвсем кратко време той си създава връзки с много издигнати личности, преди всичко от семейството на херцог Алба, една от най-патинираните аристократични фамилии в Испания. Представят го и на крал Алфонс XIII. Благодарение на тези свои връзки Бен получава договор. Така се създава „Компания телефоника де Еспаня“ — първото чуждестранно предприятие на „ИТТ“. Негов председател става херцог Алба. Характерен за тогавашното състояние на „ИТТ“ е фактът, че Состънийс Бен започва да търси американските специалисти, с които успява да реорганизира телефонната мрежа, едва след подписването на договора в Испания. Защото с първоначалните възможности на „ИТТ“ това не би било възможно.

Испанската сделка, която — както се вижда — съдържа и елементи на блъф, естествено привлича вниманието на нюйоркската борса, а авторитетът на „ИТТ“ (както и цената на акциите и) започва да расте.

Две години по-късно Состънийс Бен отново получава „голямата печалба“. По това време „антитръстовата комисия“ на американския Сенат разглежда известното дело на концерна за телефонно и телексно оборудване „Уестърн Електрик“. Концернът е задължен да продаде чуждестранните си предприятия. Братя Бен получават от банковата къща на Морган заем от 30 милиона долара и с тях купуват дъщерните фирми на „Уестърн Електрик“ извън Съединените щати. Сега тези предприятия под наименованието „Интърнешънъл Стандарт Електрик“ са едно от най-ценните съкровища на империята „ИТТ“.

Тази маневра е още едно доказателство за това, доколко при съвременния капитализъм подобни „антитръстови процеси“ имат привиден характер. Когато американският Сенат принуждава един монопол да продаде чуждестранните си предприятия, той допринася за създаването на друг, много по-могъщ монопол!

След тези две големи печалби Состънийс Бен се заема да укрепи своята малка империя. Още в началото блъфът не е чужд на неговия стил и той отново го използва на още по-високо равнище.

Купува един небостъргач с 33 етажа на „Броуд Стрийт“ в Ню Йорк и ги обзавежда разкошно, макар че тогава — през 1928 г. — финансовата мощ на предприятието не би трябвало да позволи това. Кабинетът му е обзаведен с оригинални мебели от епохата на Луи XIV, а в огромната трапезария на този щаб шефът на кухнята в „ИТТ“ почти всяка седмица организира банкети за много стотици гости — делови приятели на енергичния Бен. Почти всички финансови властелини, от членовете на семейството на Хенри Форд през Рокфелер и Морган до Ротшилд посещават небостъргача на „Броуд Стрийт“. Малко по-късно Бен, който чрез връзките си в Испания намира допирни точки с Ватикана, получава поръчка да организира телефонната мрежа в папската държава.

По този случай той окачва на стената в кабинета си портрет на папа Пий XI, а при завършването на работата подарява на папата златен телефон.

От височината на постигнатите успехи Состънийс Бен оглежда пазара и преценява, че при настоящото състояние все още не би могъл да се пребори с конкуренцията вътре в Съединените щати. Така че продължава да смята за своя действителна ловна територия не САЩ, а останалите страни. Той решава да проведе първата си голяма междутръстова битка със „Сименс“ — и до днес един от най-големите електропромишлени тръстове в Германия. По това време „Сименс“ работи в много близки отношения със заводите „Ериксон“, начело на които стои шведският „кибритен крал“ Ивар Кройгер. Бен започва атаката на два фронта. Най-напред, през 1937 г., предлага съюз на „АЕГ“ — друг германски тръст в електропромишлеността и конкурент на „Сименс“. Заедно те основават фирма под наименование „Електрическо предприятие «Стандард»“. Почти по същото време от холандската „Филипс“ Состънийс Бен купува акциите на старата немска фирма „Лоренц“. По втората линия на нападението Бен успешно се промъква до амбициозния Ивар Кройгер. Шведът му продава част от акциите на „Ериксон“. В замяна Кройгер получава 11 милиона долара, пакет акции на „ИТТ“ и кресло в дирекционния съвет на американската фирма.

Вече цитираният Сампсън в своя труд за „ИТТ“, като подозира нещо, с право поставя въпроса: какво общо има Состънийс Бен с по-късното самоубийство на Ивар Кройгер, което разтърсва борсите на половин Европа? Една английска фирма за счетоводен контрол, като изследва счетоводните книги на тръста „Ериксон“, попада в следите на огромни злоупотреби. Това води до провала на Кройгер, а по-късно и до неговата смърт. Сампсън смята, че е невъзможно ръководството на „ИТТ“ да не е знаело за измамите, извършвани в счетоводната дейност на „Ериксон“.

Пълна светлина по това дело не е хвърлена и до днес. Ясно е само, че въображаемият съюз Бен — Кройгер не би могъл да се осъществи с обикновени средства. По такъв начин „ИТТ“ печели конкурентната борба за немския пазар със „Сименс“ самостоятелно.

До известна степен битката е облекчена, защото през 1933 г. умира Хърнанд, братът на Состънийс Бен, който още във връзка с първата сделка в Испания е наречен „добрият Бен“ („Бен буено“) — различно от неговия брат, който е „лошият Бен“ („Бен мало“). Веднага след смъртта на брат си Состънийс Бен влиза в контакт с Германия на възможно най-високо политическо равнище: когато на 2 август 1933 г. новоизпеченият канцлер Хитлер приема за първи път представители на деловите кръгове на САЩ, „делегацията“ е съставена от двама души. Единият е Состънийс Бен, а другият — пълномощникът на „Стандард“, която спада към деловите интереси на „ИТТ“. Хитлер препоръчва на Бен да потърси чрез тогавашния си стопански съветник, някой си Вилхелм Кеплер, „надеждни“ делови германци, с които си струва да се сътрудничи.

Първия партньор, който Кеплер предлага на шефа на „ИТТ“, е известният банкер от Кьолн Курт фон Шрьодер, който по-късно става член на генералния щаб на СС и до края осъществява връзката между предприятията на „ИТТ“ в Германия и Химлер. Курт фон Шрьодер официално става член на инспекционната комисия на „Стандард“. С посредничеството на Шрьодер посещаващият все по-често фашистка Германия Бен се среща с Гьоринг. Тримата се споразумяват фирмата „Лоренц“, която спада към деловите интереси на „ИТТ“ в Германия, да поеме участие с 28 на сто в самолетостроителното предприятие „Фоке—Вулф“.

След войната Шрьодер е изправен в Нюрнберг като военнопрестъпник пред американския военен съд. Там той казва, че Состънийс Бен лично е утвърдил покупката на акции от „Фоке—Вулф“. Освен това преди войната никога не се е интересувал от това, каква част от печалбите на германското „ИТТ“ се прехвърлят в САЩ. Никога не е задавал на Шрьодер аъпроси, свързани с все по-явната подготовка на Германия за война, и без да протестира, се е съгласил част от печалбите отново да бъде инвестирана в Германия и с това да бъдат увеличени мощностите на хитлеристката оръжейна промишленост.

Состънийс Бен залага на „хитлеровия кон“ до такава степен, че развива още по-усилено и по-бързо фирмите на „ИТТ“ в Германия в сравнение с дъщерните си предприятия в други страни. В средата на войната, през 1943 г., една официална американска следствена комисия формулира този факт по следния начин: „ИТТ“ енергично е финансирала индустриалната си експанзия в Германия и постоянно е увеличавала оборота на германските предприятия, докато при други дъщерни фирми оборотът тъпче на едно място или намалява.

Другият, може би по-интересен и от Шрьодер делови съдружник, който предлага обкръжението на Хитлер на „ИТТ“, е един юрист на име д-р Герхард Алоис Вестрик — съпритежател на голяма адвокатска кантора в Берлин. (Между другото след Втората световна война по-малкият брат на същия Вестрик е министър във Федерална република Германия по време на християндемократическото правителство на Ерхард!)

Герхард Алоис Вестрик и по-рано представя американски фирми в Германия и във връзка с това сътрудничи с една от най-авторитетните адвокатски кантори в столицата на САЩ — фирмата на Съливан и Кромуел. Един от собствениците на тази кантора е Джон Фостър Дълес, ползващият се с лоша слава външен министър на Съединените щати, прокламатор на „студената война“, който в годините на Втората све-товна война е пълномощник на американската секретна служба в Швейцария.

Тъкмо Вестрик свързва за първи път секретните служби на САЩ с хитлеристка Германия и „ИТТ“.

Също както Шрьодер той става член на дирекционната комисия на „Стандард“, а преди началото на войната многократно посещава Бен, който поддържа комфортно жилище в луксозния нюйоркски хотел „Плаца“. Нещо повече — Европа отдавна е в пламъците на войната, когато Вестрик отново посещава Ню Йорк и като гост на Состънийс Бен заедно с двамата си сина отсяда в хотел „Плаца“. Тук го посещават редица американски бизнесмени — в по-голямата си част онези, които сим-патизират на Хитлеровия режим и се противопоставят на влизането на Съединените щати във войната. Тук, в хотел „Плаца“, Бен представя на Вестрик и американския автомобилен крал Хенри Форд.

По това време, по повод на посещението в Съединените щати, избухва голям скандал, тъй като вашингтонският представител на английската секретна служба „вдига под тревога“ вестниците. Скоро Вестрик трябва да напусне Америка, но в джоба си той носи един документ. С него Состънийс Бен упълномощава Вестрик за периода на войната със съдействието на Шрьодер и СС да направи всичко за защита на интересите на „империята“ „ИТТ“ в Германия.

В същото време предприятията на „ИТТ“ трупат огромни печалби не само във фашистка Германия, но и в Съединените щати. В изследователския институт на „ИТТ“ в САЩ с конструиран специален прибор, с помощта на който английските и американските търговски кораби откриват по-бързо и по-лесно германските подводници и по такъв начин могат да избягнат техните торпеда. Докато бомбардировачите „Фоке—Вулф“, които спадат към интересите на „ИТТ“, вият над търговските съдове, същите съдове с прибори на „ИТТ“ се предпазват от германските торпеда…

В годините па Втората световна война Состънийс Бен и „ИТТ“ възсядат два коня едновременно. С края на войната единият кон отпада. От този момент (благодарение на връзките, които го свързват с американската секретна служба) „ИТТ“ се представя в Европа категорично като продукт на „победилата американска демокрация“.

За изненада на всички още на 25 август 1944 г. — Деня на освобождението на Париж — Состънийс Бен се появява в старателно замърсена полковнишка униформа, за да анализира деловите интереси на „ИТТ“ във Франция. Като се движи по следите на американската армия, той е между първите шефове на тръстове в САЩ, които стъпват на територията на победена Германия.

За да се движат свободно по германска земя, той и още трима членове на дирекционния съвет за броени дни са произведени в чин бригаден генерал. На първо време няма начин да се преговаря с Шрьодер, един от двамата хитлеристки съдружници, който — тъй като е висш офицер в СС — се оттегля в сянка. Но преоблечените като бригадни генерали директори на „ИТТ“ много бързо намират за Вестрик нови документи, според които той е работил за американската армия. (Несъмнено в това има известна доза истина. Между 1941 и 1945 г. Вестрик многократно пътува в Швейцария и там води преговори с Джон Фостър Дълес. Според американския стопански историк Джеймс С. Алън, който в книгата си „Монополистичният капитализъм и мирът“ разкрива още през 1946 г. връзката между хитлеристите и „ИТТ“, Вестрик е двоен агент — работи едновременно за тайните служби и на САЩ, и на Германия.)

Това са методите, с помощта на които Состънийс Бен успява да устои на бурите на Втората световна война и в общи линии постига предприятията на „ИТТ“ в Европа — със „Стандард“ начело — да започнат след войната отново работа благодарение на връзките, които го свързват с хитлеризма. В същото време Состънийс Бен и неговото непосредствено обкръжение не забравят и собственото си благополучие.

През 1947 г. в предприятието избухва „акционерски бунт“. Акционерите се оплакват, че Бен и ръководната група, пълновластно управляващи „ИТТ“, като се аргументират със затруднения, причинени от войната, от девет години не са изплащали дивиденти. А самият Бен и доверените му директори превеждат за себе си почти четири милиона долара.

„Акционерският бунт“ се уталожва трудно, като Бен се отказва от един от трите поста, които заема на върха на „ИТТ“ (председателския пост), и го предава на слабохарактерния офицер генерал Харисън. Но това не променя действителното положение. Бен и в бъдеще остава пълновластен господар на концерна. В делово отношение обаче деветте години между 1948 и 1957 г. в историята на „ИТТ“ са съвсем сиви.

Социалистическото развитие изтръгва от ръцете на Бен едно по едно предприятията на „ИТТ“ в Източна Европа (между тях е и унгарското предприятие на „Стандард“), а създаването и укрепването на Германската демократична република прави за него недостижими част от германските предприятия на фирмата. По такъв начин бурното развитие на „ИТТ“ е спряно и когато през май 1956 г. седемдесет и четири годишният, вече тежко болен Бен е принуден да се оттегли, неговата фирма е на 52 място в листата на големите американски предприятия. След една година Бен умира, а през същата година умира и мнимият шеф на фирмата Харисън. Тогава дирекционният съвет изпраща на път „комисията за издирване на таланти“, която намира новия крал на „ИТТ“ на подпредседателското кресло на „Рейтеон“ и го издига начело на фирмата.

Под ръководството на Джинийн фирмата претърпява огромни структурни промени и се разраства извънредно (според израза на един американски коментатор тя преминава през „ракообразно нарастване“).

Първата стъпка на Джинийн е да изисква необикновена дисциплина дори в американското ръководство на тръста. Провежда изключителна еднолична концентрация на ръководната власт. От всяко предприятие се изискват толкова подробни месечни отчети, че за тяхното изготвяне често се налага да се създадат специални отдели. Предприятията получават извънредно строги инструкции, които определят производствените и експанзионистичните цели, както и печалбата, която трябва да реализират. Ръководителите на предприятия отговарят със службите си за постигането им. В центъра на мрежата стои Джинийн, но вече не в небостъргача на „Броуд Стрийт“, обзаведен комфортно, но старомодно, а съвсем ново, пет пъти по-голямо богато остъклено учреждение на „Парк Авеню“.

Разбира се, безусловната еднолична власт и извънредната дисциплина не биха били достатъчни, ако Джинийн не бе прозрял деловите възможности, които предлагат шестдесетте години. Те са в две насоки. Първо: променен е вътрешният „център на тежестта“ в „ИТТ“. Когато Джинийн се появява на сцената, само 18 на сто от печалбите на „ИТТ“ носят предприятия, които са на територията на САЩ, докато 82 на сто идват от други страни. Тук Джинийн прави промяна, тъй като вижда, че международното положение ще затрудни дейността на концерна, а без действително силни вътрешни американски бази няма да може да упражнява съответно влияние върху сменящите се едно след друго правителства на Съединените щати. В съответствие с това през първата година на своето ръководство Джинийн прави завой на 180 градуса и днес вече 55 на сто от печалбите осигуряват предприятия, действуващи в САЩ. Втората органична промяна се характеризира с това, че Джинийн успява да разработи най-гъвкаво онези принципи на действие, присъщи за съвременните над-национални монополи. Би могло да се каже, че той съчетава безусловния едноличен контрол със самостоятелността на отделните предприятия. По този начин разпръснатите в почти сто държави в света делови интереси на „ИТТ“, от една страна, се явяват в „собствена, национална носия“, а от друга — „Парк Авеню“ здраво държи юздата в ръцете си. В книгата на Сампсън това много остроумно е наречено „хамелеонска тактика“ и е формулирано по следния начин: „Ако Джинийн желае, «ИТТ» се представя като единствен огромен концерн. Ако интересите го налагат, на следващия ден «ИТТ» взима формата на стотици малки предприятия.“

Този метод е добър преди всичко, защото властите в различните държави по-трудно могат да идентифицират или да контролират често много добре маскираната дейност на „ИТТ“. Много по-трудно е да се държи под око столикият супермонопол, отколкото използващите други методи на ръководство тръстове, маркирани с името на „Форд“ или „Дженеръл Мотърс“.

За да бъде създаден успешно новият облик на фирмата, са нужни колкото може повече предприятия. Защото колкото повече са маските, толкова дегизирането е по-лесно. По тази причина (особено във втората половина на шестдесетте години) по указания на Джинийн „ИТТ“ започва истинска „пазарна маниащина“.

Най-напред купува фирмата за автомобили под наем „Ейвис“. Купува осигурителни дружества, фабрики за електрически лампи, училища за секретарки, завод за производство на водни помпи и системи за стенограф-но писане. Купува огромния строителен тръст „Левит“, които всяка година строи четвърт милион самостоятелни къщи в Съединените щати. Купува най-голямото в САЩ предприятие за производство на стъкло и керамика и най-голямата пекарна в Америка, която залива Щатите с бонбони, дузини видове хлебни изделия и пържени картофи в целофанени пликчета. Накрая купува и разширява светкавично хотелиерския тръст „Шератън“, който днес има луксозни хотели в 38 държави и е най-големият конкурент на „Хилтън“ и „Интерконтинентал“. В списъка фигурира само едно нещо, което „ИТТ“ не успява да купи: телевизионната компания „Ей Би Си“ — тази покупка е възпрепятствувана от американското Министерство на правосъдието.

През 1969 г., десет години след като Джинийн взима властта, старото „ИТТ“ вече не може да бъде познато. За десет години оборотът му нараства от 776 милиона долара на пет и половина милиарда (а след още три години — на близо 9 милиарда) долара. В листата на американските големи компании концернът скача от 52-ро място на девето, като след нови три години от девето застава на пето място.

Това развитие остро противоречи на онези защитници на капиталистическата система, които се стараят да накарат света да повярва, че в „ерата на менажерите“ големите международни тръстове се управляват от някаква „безопасна основа“. „ИТТ“ е един от най-младите и най-модерни наднационални тръстове. Джинийн не е „собственик“ в смисъла, в който са братята Рокфелер или Хенри Форд. И все пак правото да взема решения е изключително в негови ръце.

Взривоподобното разрастване на „ИТТ“ по време на „второто кралство“ също има своите тъмни епизоди, както и в периода на основателя Состънийс Бен. За тези тъмни дела естествено са нужни влиятелни и обикновено добре платени връзки, точно така, както по време на есесовеца Шрьодер или Вестрик.

Във ведомостите за работните заплати на „ИТТ“ фигурират десетки висши чиновници от външното министерство или Министерството на правосъдието, които са напуснали своите служби там. Служители на „ИТТ“ са бившият председател на Световната банка Юджийн Блак и бившият директор на американската секретна служба (ЦРУ) Джон Маккоун. Бивш служител на „ИТТ“ е вече починалият Тригве Ли, някогашен генерален секретар на ООН, както и Спаак, бивш генерален секретар на Атлантическия блок, многократен външен министър на Белгия и министър-председател…

На основата на тези връзки едва ли трябва да се учудваме, че „ИТТ“ „може да уреди всичко“ — или почти всичко.

Един от най-ярките примери, които потвърждават това, е антитръстовото съдебно дело, което от години се води срещу „ИТТ“. Пс разбираеми причини историята на американските антитръстови следствия не може да се похвали с много успехи. И как може да се очаква от една държава на монополистичния капитализъм да разбива с нужната енергия стремежа към разширение на станалите прекалено силни монополи? Естествено повечето от антитръстовите дела се превръщат в проста формалност. Така беше някога с делото срещу „Стандард Ойл“, или с „Уестърн Електрик“ в историята на „ИТТ“, която е раздробена, но с това се заздравява тъкмо монополното и положение.

Но както и да е. Още през 1968 г. Министерството на правосъдието на САЩ възбужда срещу „ИТТ“ антитръстово дело. Според служители на министерството „ИТТ“ трябва да продаде някои от най-съществените си предприятия, сред които са част от строителният тръст „Левит“, предприятието за коли под наем „Ейвис“ и доста хотели на „Шератън“.

В продължение на две години делото пътува в лабиринта на различните комисии на министерството и Конгреса, докато през 1970 г. неочаквано е захвърлено: антитръстовото дело срещу „ИТТ“ е прекратено.

Вероятно всичко щеше да свърши дотук, ако междувременно през 1973 г. в Съединените щати не бе избухнал разразилият се в такава буря скандал „Уотъргейт“.

Един от „пострадалите“ в делото „Уотъргейт“ е и министърът на правосъдието Клайндийнст. (С него се срещнахме, когато разглеждахме машинациите на семейство Хънт.) През 1972 г. той твърди пред подозрителната сенатска комисия, че „не е получавал от никого инструкции за прекратяване на процеса срещу «ИТТ».“ Година и половина по-късно, през есента на 1973 г., притиснат от други дела, той вече признава, че първоначално е бил потърсен по телефона от един от вътрешнополитическите съветници на президента Никсън, който му дал напътствия да прекрати делото срещу „ИТТ“. Няколко минути по-късно се обадил самият президент — казва някогашният министър на правосъдието — и лично го призовал да бъдат погребани документите по антитръстовия процес срещу „ИТТ“… Този случай доказва блестящо колко далече стигат ръцете на Джинийн.

Още по-фантастично доказателство пред световната общественост за тъмните машинации на „ИТТ“ представлява поведението на тръста по така наречения „чилийски въпрос“. За да бъде разбрана в нужната степен тази разтърсила света низост на „ИТТ“, струва си да скицираме задкулисния план в южноамериканската дейност на тръста. През двадесетте години, още по време на режима на Состънийс Бен, в ръцете на „ИТТ“ влизат телефонните мрежи на Куба, а по-късно и на почти цяла Южна Америка. Телефонните, а след това и телеграфните връзки обаче означават за „ИТТ“, а по-късно и за застаналите зад него секретни служби такива чувствителни и опасни средства за политически контрол, че редица националистически правителства от най-различна проба национализират телефонните мрежи, собственост на „ИТТ“.

В случаите, когато получават съответно обезщетение, шефовете на „ИТТ“ в общи линии признават национализацията. Така е в случая с Аржентина по времето на Бен, а по време на господството на Джинийн — с Бразилия и Перу. (В Перу например от обезщетението, което изплаща военното правителство, „ИТТ“ строи в столицата на държавата луксозен хотел „Шератън“.)

Що се отнася до Куба, разбира се, революцията национализира някогашната телефонна мрежа на „ИТТ“ без обезщетение — тук Джинийн се оказа безсилен.

(За негово утешение той можа само да подари на един емигрирал кубински диктатор с окървавени ръце — на Батиста — също такъв златен телефон, какъвто Бен бе подарил някога на папата.)

След национализацията в Перу, преминала относително гладко, „ИТТ“ държи телефоните само на още три места: в „родината“ на концерна Пуерто Рико, на Вирджинските острови, където е роден Бен, и в Чили!

Още от това изброяване се разбира, че Чили е единствената държава, където „ИТТ“ и американската секретна служба, която стои зад него, в истинския смисъл на думата „са поставили ухо“ на телефонната мрежа. За САЩ тази мрежа става от жизнена необходимост и в политическо отношение, когато в Чили започва да съзрява промяна на системата, обещаваща възможности за осъществяване на целите на социализма по мирен, парламентарен път.

Разбира се, става дума не само за политика, но и за пари. Бен купува чилийската мрежа от англичаните още през 1930 г. и тя носи на тръста огромни печалби — не на последно място защото „ИТТ“ сключва с водачите на тогавашната държава договор, според който всички свои задължения към фирмата Чили трябва да плаща в злато. През 1970 г., в годината на чилийския обрат, мрежата на „ИТТ“ в държавата ангажира повече от шест хиляди души, а стойността на капиталовложенията възлиза на около 200 милиона долара.

Още в началото на 1970 г., преди изборите, които дават властта на Алиенде, като първостепенна точка в дневния ред на дирекционния съвет на „ИТТ“ стои „чилийският въпрос“. Както по-късно се разбира, Джинийн още в началото е на мнение, че икономическите методи не могат да дадат резултати: прогресът на народните сили трябва да бъде възпрепятствуван с помощта на секретната служба на Съединените щати, а с това да бъде премахната и опасността, която заплашва последната телефонна мрежа на „ИТТ“ в Южна Америка.

Естествено Джинийн се възползва от съдействието на Маккоун, който е заменил директорското си кресло в ЦРУ за членство в дирекционната комисия на „ИТТ“. Маккоун обсъжда работата със своя приемник в секретната служба, Ричард Хелмс. Малко по-късно довереният пълномощник на Джинийн Бил Мериам се среща във фоайето на „Карлтън“, вашингтонския хотел на „Шератън“, с един агент-ветеран от ЦРУ. (Името му е Уилям Броу.) Пратеникът на „ИТТ“ казва на свръзката на ЦРУ, че Джинийн е съгласен да подпомогне с големи суми изборната борба на противниците на Алиенде, а ЦРУ би могло да достави тези суми, където трябва.

Оказва се обаче, че този път „ИТТ“ и Джинийн действуват бавно. Двамата агенти се срещат в хотела в края на юли 1970 г., а на 4 септември Алиенде спечелва президентските избори. Това означава, че времето, което чилийската десница има на разположение, за да използува резултатно парите, се оказва недостатъчно.

От този момент „ИТТ“ предлага на секретната служба голям брой планове, които стигат и до Белия дом. Според една от тези идеи, на десните политици, заемащи ключови позиции, би трябвало да се отпусне като подкуп един милион долара, за да ги склонят да образуват коалиционно правителство против Народния фронт. Според друга версия стотици хиляди долари биха били преведени за подпомагане на десния чилийски печат и телевизия. На тези преговори в обсъждането на плановете участвуват и тогавашният външен министър Роджърс, и Кисинджър, главен съветник на президента, по-късно министър на външните работи. Всъщност никой не знае точно колко от предложените суми стигат до Чили и в чии ръце отиват.

Положението се променя, когато през септември 1971 правителството на Алиенде предава управлението на деловите интереси на „ИТТ“ в ръцете на правителствен пълномощник. Тогава Джинийн кани на обяд Питър-сън, тогавашен главен съветник на Никсън по международните икономически въпроси, и му предава план за сваляне на Алиенде, състоящ се от 18 точки. Предложението си той формулира по следния начия: „Всичко трябва да се извърши много тихо, но много резултатно и трябва да се осигури системата на Алиенде да не преживее следващите шест месеца.“

Колко е доверчиво правителството на Алиенде показва фактът, че през февруари 1972 г., два месеца преди да е изтекъл шестмесечният срок, определен от шефовете на „ИТТ“, то още води преговори с хора от концерна за формата на обезщетението. Алиенде става от масата за преговори и сочи вратата на „ИТТ“ около три седмици по-късно. Защото тогава в САЩ излиза на бял свят подлият съзаклятнически план, който се плете срещу Чили в триъгълника „ИТТ“—ЦРУ—Белия дом.

Документални доказателства, които точно да показват подривната работа в този „триъгълник“ след разрива, не са се появили и до днес. Няма съмнение обаче, че военният преврат срещу народното правителство е съзрял и проведен съгласно „сценария“, който Джинийн изпраща на Питърсън. По този повод си струва да се чуе мнението на сенатора Володя Тейтел-бойм, един от големите политици на Чилийската комунистическа партия и най-авторитетните нейни водачи, емигрирали в чужбина: „Осемнадесетте точки са грижливо разработен план за нападение, план на заговор, който обхваща всички равнища и области: от финансова и икономическа блокада до подкуп на вестници и журналисти. Особено внимание заслужава седма точка. В нея се казва, че трябва да се държи връзка със заслужаващите доверие кръгове в чилийските въоръжени сили. Възникналите с други средства масови безредици ще създадат атмосфера на насилие — пишат авторите на плана, — а това ще подготви военните за намеса.“

В особено съзвучие с изявлението, направено след фашисткия преврат от видния ръководител на Комунистическата партия, е мнението на най-новия историк на „ИТТ“ А. Сампсън. То е записано през март 1972 г., когато от изнесените пред обществеността документи светът вече е научил за чилийските планове на „ИТТ“, но самият преврат още не е извършен.

Сампсън изтъква не само, че поведението на „ИТТ“ показва „характерна за тръста арогантност, двуличие, склонност към корупция и безмилостен натиск спрямо правителствените органи“. Авторът разглежда отношенията между наднационалния тръст, капиталистическото правителство и секретните служби и в по-широк смисъл. Той цитира Ричард Бисъл, един от заместник-директорите на ЦРУ, който през шестдесетте години казва, че „шпионите много по-резултатно могат да се прикриват в канторите на големите международни фирми, отколкото в посолствата“. От всичко това английският автор вади следното заключение: „Джон Маккоун е бил едновременно директор на «ИТТ» и съветник на американската тайна служба. Как е мислел той: всъщност за кого е работил, когато е преговарял с Ричард Хелмс? Защото инструкциите е получавал от «ИТТ», но връзките му са водели в секретната служба. Така че — както толкова шефове на «ИТТ» преди него — лесно е могъл да смята държавните интереси и интересите на тръста за едни и същи.“

Като се проследява цялостната история на „ИТТ“ — продължителните и дълбоки връзки с чужди правителства, машинациите по време на Втората световна война и политическото значение на съобщителната техника — трудно може да не се направи изводът, че концернът винаги е поддържал тясна връзка с шпионската служба. Тази връзка Джинийн наследява още от Состънийс Бен.

Едва ли може да се добави нещо към това. Може само да се напомни, че американските икономически историци смятат „ИТТ“ за най-характерния, най-гъвкавия и с най-съвременна организация образец на наднационален монопол.