Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (15) (История на големите имущества)

ХЮС — НЕВИДИМИЯТ

Една особена империя.

Затъмнени стаи.

Мормонската мафия.

Ключът към Уотъргейт?

Нишиките на ЦРУ.

„Сума корпорейшън“.

Смърт във въздуха

Когато в Камарата на общините задават няколко деликатни въпроса на английския външен министър, в столицата на Никарагуа — Манагуа, още димят развалините от земетресението. Въпросите са във връзка с един мъж, който в момента — началото на 1973 г. — заема цели два етажа в съвсем новия и най-луксозен лондонски хотел „Парк Лейн“. Той се нарича Хауърд Хюс и тези, които задават въпросите (а и онези, които им отговарят), знаят добре, че според полуофициалните статистики той е вторият най-богат американец след нефтения магнат Жан Пол Гети.

Въпросите в английския парламент се отнасят до следното: по какъв начин пристигналият от руините на Манагуа Хауърд Хюс, без виза и без каквито и да е други документи за самоличност, е влязъл във Великобритания. Депутатът от Лейбъристката партия, който поставя въпроса, установява, че, изглежда, в отделни случаи, е достатъчно пътникът да покаже само чековата си книжка — тогава изискваните по закон документи могат да бъдат пренебрегнати.

По-късно се разбира, че английските власти наистина са затворили очи; милиардерът и свитата му са пуснати да влязат във Великобритания без всякакви документи със съдействието на банката на Ротшилд, след като Ротшилдовци посочват на английското правителство, че Хюс желае да направи в Англия капиталовложения на стойност най-малко 130 милиона долара.

Не по-малко тайнствено е и прехвърлянето на Хюс на международното летище в Маями. Защото милиардерът пристига там от Никарагуа, която по това време е ловна територия на монополите на САЩ и семейството на диктатора Сомоса, със собствен малък реактивен самолет. За да прекоси океана, той, разбира се, има нужда от по-голяма машина, и то не от редовните рейсове, а от обзаведения със салон и с болнично оборудване „флагман“ на собствения си въздушен флот. По това време всесилните данъчни власти в Съединените щати от години преследват със специална следствена мрежа Хюс, тъй като подозират целия му легион в акционерни и данъчни измами в лабиринта на огромните му делови интереси. По тази причина от 1970 г. милиардерът изобщо не стъпва на територията на САЩ. Първоначално той си купува луксозен хотел на Бахамските острови, след това заминава за Никарагуа, оттам — в Канада, после отново се връща в Никарагуа. И сега от гостоприемните прегръдки на семейство Сомоса го прогонва единствено земетресението. Така, за кратко време в Маями, той е принуден да стъпи в САЩ — с брада, която покрива лицето му, с нахлупена на главата шапка с широка периферия и наметало, което покрива неговото измъчвано от болест тяло. Един офицер от митническите власти го разпознава и незабавно съобщава във Вашингтонския център за данъчни разследвания. Хората от центъра веднага влизат във връзка с Министерството на правосъдието. Там обаче получават изненадващ отговор, и то от самия министър. Инструкцията е: данъчните следователи да преследват по избор всички съдружници на Хюс, но самия милиардер да оставят на мира. По такъв начин в Маями тайнственият мъж безпрепятствено преминава от по-малкия самолет в по-големия, за да поеме към Лондон, където го очаква благоразположението на Ротшилдовци. Това е само едно от онези тайнствени, а много пъти и отблъскващи събития, който бележат житейското поприще на Хауърд Хюс. Не би трябвало да се учудваме, че от времето на първото поколение американски хищници никой свръхбогаташ не занимава толкова обществеността в Съединените щати Защото не става дума „просто“ за някой, чието състояние по скромни изчисления се преценява на два-три милиарда долара, но за милиардер, за чийто живот и главно за последните десет години от него се налага терминът „симптом“.

Хауърд Хюс израства в Тексас. Баща му е притежател на фабриката за инструменти „Хюс Тул Къмпани“. Когато я наследява, той е на деветнадесет години. Стойността й се оцелява на половин милион долара. Най-важният продукт, произвеждан от фабриката, е специално устройство за петролни сондажи, което в продължение на години осигурява добър доход. По-късно в периода на развитието преди Втората световна война и по нейно време, „Хюс Тул Къмпани“ процъфтява още повече. Фирмата става една от базите за богатството на Хауърд Хюс. Дъщерните й предприятия могат да се срещнат из целия свят. Продължава да произвежда главно оборудване за нефтени сондажи, но има и подразделения за производство на хеликоптери.

Малко след като приема наследството, младият Хюс отива в Холивуд и за обща изненада на специалистите от него излиза способен продуцент. Той финансира няколко станали популярни филма: „Ангелите на ада“, „Човекът с белега“, „Отлъченият“. Финансирането му се разпростира не само върху филмите, но и върху филмовите звезди. Чрез него започват своята кариера Джийн Харлоу, Джейн Ръсел и други артистки. Според „интимните специалисти“ на Холивуд в редицата възлюблени на Хюс са Лана Търнър, Линда Дарнъл, Джинджър Роджърс и Ава Гарднър. (По време на една разправия той удря шамар на последната, а артистката хвърля по Хюс тежък месингов пепелник. Милиардерът две седмици трябва да се лекува в една лосанжелоска болница.)

Според неговите биографи тогава за пръв път се проявява първата му специфична патологична черта — фетишизъм към чистотата. Веднъж той имал среща с известна филмова актриса, която не намирал за достатъчно чистоплътна. След срещата дава нареждане на прислужника си да изгори всички дрехи, които е носил същия ден — от шапката до обувките. По това време той разделя хората на четири „чистофайнически категории“: кирлив, мръсен, умерено мръсен и умерено чист. За великолепната актриса Кетрин Хепбърн, с която го свързват добри приятелски отношения, веднъж казва: „Обичах я много, защото беше чистоплътна: къпеше се четири пъти на ден.“

През средата на тридесетте години Хауърд Хюс се насочва към въздухоплаването. И тук специалистите са изненадани така, както по-рано филмовите спецове в Холивуд. Формално без специализирана подготовка, Хюс се оказва много добър и с богата фантазия проектант на самолети: тогава той поставя основите на „Хюс Еъркрафт Къмпани“. Наред с „Хюс Тул Къмпани“ това предприятие, развило се в едромащабен концерн, е вторият главен компонент в основите на неговото богатство и власт.

Малко след като Хюс изгражда тази втора крепост на своята империя, през 1936 г. президентът Рузвелт го удостоява с висока награда за успехите му в проектантската работа. (Хюс е първият, който проектира самолет, сглобен с потъващи нитове. По този начин той намалява въздушното съпротивление и постига по-висока скорост.) През 1937 г. неколкократно поставя рекорди за бързина при прелитането на Атлантическия океан, а след това прелита около Земята за 3 дни и 19 часа, което тогава означава световен рекорд.

Втората световна война увеличава, разбира се, богатството на предприятията на Хюс, но в проектантската работа щастието му изменя. Неговата фантазия го опива. Той не взима под внимание технологичните възможности по онова време. Проектира двестатонен транспортен самолет, който би трябвало да превозва 700 войници. Наричат машината „Спрус Гус“ („Спретнатата гъска“). Но тази птица се издига във въздуха само веднъж. Когато в американския Конгрес обвиняват Хюс, че живее на гърба на държавата, той сам сяда в кабината на „Спретнатата гъска“. Но самолетът едва успява да прелети два километра над пристанището в Лос Анджелос на височина 35 метра. (Оттогава Хюс държи птицата под строга охрана в отделен хангар, само наемът за който е 46 000 долара годишно.) Според отделни негови биографи това е признак на „упорито откъсване от действителността“.

За известно време в последните години на Втората световна война Хюс още веднъж се занимава с въздухоплаване и производство на филми. Изглежда, „упоритото откъсване от действителността“ не му пречи да трупа богатство.

С богата печалба завършват дори неговите най-авантюристични инициативи. Негова е за известно време прочутата филмова къща „РКО“ и макар че всяка година завършва със загуби, той все пак успява да я продаде с десетки милиони печалба.

Подобно е положението и с въздушната компания „Транс Уърлд Еърлайнс“, която от 1948 г. до 1966 г. също е в империята на Хюс. Когато през 1966 г. след дълги мъки и голям брой съдебни решения той продава акциите на TWA, получава накуп 546 милиона долара. Според финансовите специалисти на Съединените щати това е най-голямата сума, която е изплащана наведнаж на един-единствен човек.

Част от огромната сума, получена от акциите, след като скъсва с TWA, Хюс мъдро „напомпва“ обратно в двете основни фамилни предприятия, а останалата — около 250 милиона долара — влага за развитието на Лас Вегас — американския развлекателен и хазартен рай. От финансова гледна точка това също се оказва гениален удар: възходът на Лас Вегас, редицата хотели и увеселителни заведения, игралните казина и не на последно място спекулациите с парцели, свързани с тях, носят на Хюс нови неизброими милиони. Така горе-долу се оформя в средата на шестдесетте години действителната картина на империята Хюс, чиято — наред със заводите за инструментални машини и самолетния концерн — трета опорна точка става претъпканият с гангстери и авантюристи Лас Вегас.

До този момент пътят на Хюз не преминава границите на общите и далеч не твърди норми в света на свръхбогатите. След 1966 г. обаче обстановката на тайнственост и мистика около него се сгъстява до такава степен, че много хора си задават въпроса, дали този милиардер не се е побъркал.

Защото по това време за Хюс започва периодът на пълно уединение, който продължава до края на живота му. От 1966 г. до смъртта му след десет години той на практика не се появява пред обществеността.

За цялото време той лично е водил разговори по телефона с не повече от половин дузина хора и всяка връзка не е продължавала повече от пет минути. Обикновено той урежда финансовите въпроси на империята си по специален телефон. (Сътрудниците му забелязват, че отделни разговори продължават по девет часа.)

В сменящите се едио подир друго негови скривалища за Хюс времето спира. Не понася нито часовник, нито календар, а стаите му се пазят от дневната светлина с дебели пердета. Непосредствените му сътрудници работят на три смени по осем часа. Това дава възможност на милиардера да работи (чрез телефона), да се храни и да спи тогава, когато иска, независимо в кой час от денонощието.

Началото на този таинствен период се поставя на 27 ноември 1966 г., когато автомобил за превоз на мебели спира пред служебния вход на луксозния хотел „Дезърт Ин“ („Пустинната странноприемница“) в Лас Вегас. Във вътрешността на камиона, върху хвърлен на дъските дюшек, лежи милиардерът. Той става, влиза в специален асансьор, който го изкачва направо в апартамента с дванадесет стаи на последния етаж, изграден като истинска крепост.

През тази вечер Хауърд Хюс изчезва за околния свят. Апартаментът се пази от въоръжени телохранители, подбрани от членовете на мормонската секта — т.нар. мормонска мафия. Тези мормонски телохранители са необикновени хора: полубизнесмени, полуболногледачи, но и малко гангстери. Те измерват почти през час кръвното налягане на Хюс, те го мият и обличат, те редовно подгряват непретенциозния му обяд — консервирана супа. С течение на годините и с влошаване на здравословното състояние на някогашния левент Хюс, който от слабост е заприличал на жив скелет и страда от бъбречна недостатъчност, те трябва да изпълняват все по-страховити задължения. Първоначално снабдяват с наркотици милиардера, за когото се предполага, че постепенно полудява. (По-късно той сам си поставя инжекциите, тъй като се ужасява от мисълта, че членовете на мормонската мафия употребяват заразени игли.) Неговата мания за чистота, която по-рано изглежда като обикновена ексцентричност, сега се превръща в неразделна част от болестта му. Около него постоянно има затворени в кутия стерилизирани книжни салфетки. С голи ръце не се докосва до нито една брава, чаша, прибор за хранене или документ. Изключва климатичната инсталация, защото смята, че тя внася във въздуха на стаята смъртоносни бацили. Според него дрехите също са гнездо на микроби; постепенно свиква да лежи гол в стаята на старателно стерилизиран чаршаф. Облича се само няколко пъти — когато сменя скривалището си. Бъбречното му заболяване навлиза в напреднала фаза, а разрушаващото действие на наркотиците се чувствува все по-силно; грижещата се за него охрана от мормони изпада във все по-тежко положение.

Никой не знае точно кога Хюс прекрачва границата на лудостта и дали изобщо я е прекрачвал от делова гледна точка. Според биографите му най-вероятно е периодите на временно стабилизиране в полусъзнателното му състояние да са придружени от бурни действия, много пъти водещи до гениални удари. Според едни той запазва действителен контрол върху империята си до 1976 г., а според други — до 1974 година.

Огромният апартамент на деветия етаж в хотел „Дезърт Ин“, неговата спирка на неговото отшелничество, където организмът му е относително здрав, е претъпкан с електронна апаратура за стотици хиляди долари, осъществяваща незабавна пряка радио-телефонна връзка с всички предприятия на милиардера. Отделна уредба осигурява телефонните разговори срещу всякакво подслушване. През нощта четиринадесетте балкона на апартамента се осветляват от прожектор, а на стените отвън са монтирани телевизионни камери, за да се следи от помещението на охраната всяко подозрително движение около сградата.

На деветия етаж на „Дезърт Ин“ Хюс се крие четири години. До момента, в който след появата на данъчните власти решава, че е по-просто и по-удобно да насочва предприятията си от друга държава. Електронната апаратура го придружава из всичките му скривалища — от Бахамските острови до Никарагуа. Тук, в Никарагуа, Хюс за първи път говори за своя необикновен начин на живот, и то по време на една среща с диктатора Сомоса, продължила три минути. С малко мътен поглед той казва: „Работя върху открития, но постоянно ми пречат. Затова казах на хората си, че не искам да виждам никого. Може би малко прекалих.“

В лондонското си скривалище — по-късно следват Бахамските острови и Мексико — поради това, че живее в хотел, той не може да се похвали с прожектори и монтирани на стените телевизионни камери. Но специалистите му по вътрешно обзавеждане идват и тук, за да покрият с черни тапети и пердета стените и прозорците — те трябва да осигурят добро психическо състояние на милиардера. И тук членовете на мормонската мафия отсядат във входното антре. (Хюс избира хората си от кръга на тази религиозна общност, тъй като са смятани за неподкупни.) Персоналът на хотела няма право да влиза в апартамента — само една служителка може да сменя бельото, и то в присъствието на двама въоръжени пазачи. На вратите, разбира се, са монтирани специални секретни брави, а отворите от старите са запълнени.

По такъв начин мерките за безопасност на главата на империята Хюс действуват сигурно и в самия център на Лондон. Напразно големите английски вестници и списания наемат за седмици наред скъпи и прескъпи апартаменти в съседния хотел „Лондондери“ и напразно насочват оттам телеобективи към хотела на милиардера — фотография на Хюс не е направена. В последните десет години от живота му големите издания в Англия и САЩ предлагат 50–70 хиляди долара за снимка на Хюс. Никой не успява да се справи със задачата. Когато след смъртта на милиардера за него излизат книги, главите за периода след 1960 г. са илюстрирани не с фотографии, а с рисунки, направени по описание на някогашните телохранители.

Разрастването на империята Хюс продължава и в нестабилните години на уединението — все по-често обременявани от ужасни болки и наркоманско опиянение. За това се оказват достатъчни, изглежда, и все по-редките периоди на просветление.

Преди всичко чрез връзките си във висшите властвуващи кръгове Хюс се стреми да опази своето финансово влияние и да направи неуязвими мъглявите си машинации дори тогава, когато лежи гол на стерилизирания чаршаф в затъмнената стая.

Освен традиционните делови методи неговата система от контакти има и две черти с решителна важност. Едната е връзката на Хюс с фамилията Никсън. Другата, която е в зависимост от първата — това е неговото взаимодействие с Централното разузнавателно управление на Съединените щати.

Що се отнася до връзката му с Никсън, Хюс е първият, който още през 1956 г., преди периода на уединението, съзира „политическата фантазия“ на Никсън, заемащ по това време поста вицепрезидент. Той дава личен заем от 200 000 долара на брата на вицепрезидента Доналд Никсън, който поради тъмна афера е изпаднал в затруднено финансово положение. Заемът и досега не е върнат. Но американското правосъдие до-лавя истинската дълбочина на връзката с Никсън чак по времето на известната афера „Уотъргейт“.

Само долавя, защото пълната истина е неизвестна и до днес. Вярно е само, че по мнение на много специалисти делото „Уотъргейт“, разтърсило из основи политическия и икономическия живот в САЩ и довело до провала на Никсън, всъщност избухва поради връзката Хюс—Никсън!

(Да напомним: по начало „Уотъргейт“ — това е името на луксозен хотел във Вашингтон. По време на предизборната кампания през 1972 г. в тази сграда се помещава канцеларията на националната комисия на противниковата на републиканеца Никсън Демократическа партия. Щабът на Белия дом със знанието на Никсън наема няколко агенти на ЦРУ, които, търсейки документи и тайни сведения, влизат с взлом в „Уотъргейт“. Но една от групите взломаджии се проваля. Това поставя начало на лавината, която повлича първоначално по-висши сътрудници на Никсън, а по-късно, като се придвижва към центъра на властта, унищожава и политически, и морално дори самия президент. Разследванията в Конгреса по делото „Уотъргейт“ разкриват за пръв път подробности за голям брой убийства, които се наема да извърши ЦРУ, като с това уп-ражнява решително влияние върху световната политика.)

Всъщност завинаги остава загадка, защо Никсън и хората му организират този взлом, когато президентът е могъл да бъде сигурен в преизбирането си. И той е избран отново: скандалът става нетърпим едва след изборната победа.

Единственото обяснение, което изглежда логично и до днес, е връзката му с Хюс. Защото в процеса на разследването, което прави Конгресът, се разбира, че пари от Хюс получава не само братът на президента Доналд Никсън, но и самият Ричард Никсън. Става дума за сто хиляди долара, които един от членовете на мормонската мафия предава — в стодоларови банкноти — по поръчение на тогава вече криещия се Хюс — на бизнесмена Чарлс Ребозоу, най-доверения приятел на Никсън. Не става ясно за какво е похарчена сумата. Според „добронамерени“ предположения тя е използвана в кампанията за президентски избори през 1972 година. Но други смятат, че отчасти с този милостив подарък Никсън купува разкошното си имение в Калифорния на брега на Тихия океан.

Да, само че — и това е съвсем особена гримаса на съдбата — начело на националната комисия на Демократическата партия също стои човек на Хюс.

Лорънс О’Брайън, председател на комисията, с голям авторитет по-рано ръководи пропагандната служба на Хюс във Вашингтон. Наетите от щаба на Белия дом и Никсън агенти на ЦРУ влизат с взлом именно в неговата канцелария, в зданието на хотел „Уотъргейт“. Според признанията, прозвучали пред следствените комисии на Конгреса, просто защото Никсън се е страхувал, че О’Брайън, който работи за Демократическата партия и е бивш служител на Хюс, може би знае за подкупа от сто хиляди долара и за изпратените по-рано на брат му двеста хиляди долара. Затова той се решава да възложи на наемните агенти да претърсят архива на О’Брайън и да поставят в стаята му подслушвателни устройства.

Делото и досега не е изчистено докрай. Във всеки случай това е единственото разумно обяснение за разтърсилото световния политически живот дело „Уотъргейт“ и причините за взлома, което се чува пред комисиите на Конгреса. И до днес това остава най-яркият пример за онези финансови връзки, които обединяват главните фигури в политическия и стопанския свят на Съединените щати и които изплуват от благотворния мрак на доверителните контакти само в случай на големи политически катастрофи; но дори тогава не напълно.

Друга верига от връзки свързват тайнствения свръхбогаташ и неговата империя с върховете на ЦРУ. Основа за тяхното създаване е „Хюс Еъркрафт Къмпани“, която произвежда изчислителни машини за целите на електронния шпионаж, както и различни детайли за най-прецизните шпионски спътници. Между 1968 и 1975 г. ЦРУ сключва с авиозавода на Хюс 32 договора: поръчва прибори за електронно разузнаване за повече от шест милиона долара.

По поръчка на ЦРУ „Хюс Еъркрафт Къмпани“ строи огромния дълбоководен изследователски кораб „Глоумър Експлорър“. Той е конструиран така, че от него могат да се спускат на морското дъно огромни стоманени челюсти. Морският съд има две предназначения. На него възлагат надежди да се извадят от морските дълбини останките на съветска атомна подводница, която — поне по информация, получена от агенти на ЦРУ — е потънала по това време. Голямото желание е да се набавят бордовите компютри, в които е секретът на кода за ядрено насочване. Експериментът е неуспешен и тъй като е пазен в строга тайна, не може да се разбере дори това, дали първоначалната информация на ЦРУ за предполагаемото потъване на подводницата е нещо повече от обикновен блъф. Документи, появили се на бял свят след смъртта на Хюс, свидетелствуват по-скоро за друго: истинското предназначение на „Глоумър Експлорър“ е да поставя на морските дълбини прибори за разузнаване на атомни подводници за ЦРУ.

Едно е сигурно: „Хюс Еъркрафт Къмпани“ лежи в основата на контакта между тайната служба и милиардера, а „Глоумър Експлорър“ е най-очебийното доказателство за това.

Свързват ги обаче и други нишки. На страната на Хюс се явява един тайнствен „бизнесмен“ — Робърт Махю. (Той играе роля и в делото Онасис.) Махю първоначално е бил агент на ЦРУ. По време на разследването, което прави Конгресът във връзка с „Уотъргейт“, става ясно, че той е работил за шпионската служба още през шестдесетте години и е взел участие в организирането на редица опити от страна на хората на ЦРУ — явно не без знанието на Белия дом — да премахнат Фидел Кастро. В процеса на разследването, което прави следствената комисия на Конгреса между 1962 и 1970 г., се хвърля светлина върху девет такива опита.

По-късно Махю и Хюс се нахвърлят един срещу друг. Преди всичко Махю иска да се възползва от влошеното физическо състояние на Хюс. Първоначално той става истински „светски пълномощник“ на водещия затворен живот милиардер, после с различни машинации пожелава да отскубне за себе си част от деловите интереси на Хюс. Противникът обаче, тежко болен, а може да се предполага, че и тръгнал по пътя на умопомрачението, отвръща със силен удар. Той незабавно уволнява Махю, който от своя страна дава шефа си под съд. На процеса пред обществеността са изнесени нови подробности за връзката Хюс—ЦРУ. Махю например представя документи, които свидетелствуват, че Хюс търси контакти с шпионската служба на своята родина преди всичко поради делови съображения. Според тези документи идеята на Хюс е, че ако засилва връзките си с ЦРУ, като притежава секретна информация, той ще може да шантажира правителството на САЩ и ще пречи да се разнищват в детайли различните машинации на тръста, както и данъчните измами.

Във връзка с тези съдебни дела става известен и третият елемент от взаимодействието между Хюс и ЦРУ. Когато представителят на интересите на Хюс във Вашингтон О’Брайън става председател на националната комисия на Демократическата партия, за негов наследник е назначен Робърт Бенет. Не след дълго Белият дом изпраща при Хюс пълномощник, с когото живеещият тогава в уединение милиардер преговаря по домашния си телефон. В резултат на тези разговори Бенет купува — разбира се, с парите на Хюс — една рекламна фирма във Вашингтон — предприятието „Мълън и с-ие“. В действителност фирмата „Мълън“ още от 1962 г. е един от прикриващите органи на ЦРУ. Тя има представителства в десетки градове из целия свят — от Стокхолм до Сингапур. Тези местни канцеларии са представителства на шпионската служба на Съединените щати. (Между другото Бенет, председателят на „Мълън“, и до днес е един от генералните директори в предприятията на Хюс.)

По такъв начин едва ли прекаляват авторите Дейвънпорт и Еди в книгата си „Хюс — документи“, излязла след смъртта на милиардера, като правят извода: „Не подлежи на спор, че в деловата си дейност Хюс е прикриващ орган на ЦРУ. Въпросът, който ни измъчва, е: какво още е направил той по поръчка на ЦРУ, за което ние не знаем?“

От строго делова гледна точка малко преди смъртта си Хюс прави още едно голямо прегрупиране. Това става след като отстранява Махю и желае да укрепи личната си власт. Същността на реорганизацията е, че всички негови предприятия, които тогава се оценяват на около три милиарда долара, се обединяват в едно огромно холдингово дружество. Негов единствен акционер, т.е. стопроцентов владетел, е Хюс. Компанията получава името „Сума Корпорейшън“. Най-съществените предприятия в нея са: 1. Въздухоплавателната компания „Хюз Еъруест“; 2. Телевизионната мрежа „КЛАС—ТВ“; 3. Мрежа, състояща се от седем игрални казина и луксозен хотел в Лас Вегас; 4. Хотели и землени владения на Бахамските острови; 5. Златни и сребърни мини; 6. „Хеликоптерни заводи Хюс“. Освен това в империята на милиардера влиза и предприятието „Хюс Еъркрафт Къмпани“, за което вече стана дума. Поради данъчни манипулации и по-резултатно прикриване на връзката с ЦРУ то е собственост на създаден от милиардера „медицински институт“. Но този институт се управлява от изпълнителна комисия, начело на която с ранг главен пълномощник стои Хюс.

След тази поредица от авантюри и загадки настъпва краят, споходил една от най-необикновените фигури от „клуба на свръхбогатите“ в Акапулко — изискания плажен курорт в Мексико. По време на своето странствуване, вече в ужасно състояние, Хюс се прехвърля от Бахамските острови в Мексико и в плажния курорт заема целия последен етаж на хотел „Принцесата на Акапулко“. Неговото хронично бъбречно заболяване го сковава напълно, Хюс почти не приема храна и не желае да пие дори дестилирана вода. На 4 април 1976 г. главният представител на „Сума корпореишън“ във Флорида неочаквано прави поръчка за самолет от „Бърза помощ“. Лекарят и летците получават инструкции да отлетят за Акапулко. В същото време в град Хюстън в Тексас представителството на Хюс, което заема два етажа от небостъргача на „Стандард Ойл“, вдига тревога в най-добрата болница в града. На шефа на болницата е казано, че скоро ще пристигне тежко болен на име Джон Коновър, нуждаещ се от интензивно лечение. По обяд на 5 април се затварят всички изходи на „Принцесата на Акапулко“, а протестиращите гости са отправени по стаите им. Малко по-късно във фоайето на хотела се появяват шестима души. Те бутат подвижно легло на колела, в което лежи слаб, превърнал се в кожа и кости четиридесеткилограмов старец. Лицето му е покрито с кислородна маска.

Самолетът излита от Акапулко, но Хюс—Коновър не пристига жив на територията на Съединените щати. Умира във въздуха. Погребват го до баща му, в непретенциозен гроб.

На церемонията присъствуват всичко 16 души.

На другия ден вестниците пишат, че страховитият Джеймс Ангълтън, сивият кардинал на американската разузнавателна служба, шефът на вътрешния контрашпионаж в рамките на ЦРУ, е плакал, когато научил за смъртта на Хюс. Той възкликнал: „Хауърд Хюс! Ако трябваше да се защищават интересите на родината, този човек знаеше своето място. Имахме късмет, че той беше наш…“