Ендре Гьомьори
Свръхбогатите (10) (История на големите имущества)

ДАСО — АЙСБЕРГЪТ

Богатство — с провали.

В пустинята на Дьо Гол.

Смъртта е забранена.

Секретите на проектирането.

Сделката на века.

Изчезналият счетоводител.

„Кой сте вие, мосю Дасо?“

Когато през 1970 г. по всяка вероятност най-богатият, но във всеки случай най-влиятелният промишлен магнат във Франция се решава да отговори на този въпрос, той е на седемдесет и осем години. Но неговата книжка „Талисманът“, очаквана с голямо нетърпение, разочарова читателите. Верен на наименованията на своите машини — „Мистер“ и „Мираж“, той се въздържа да повдигне воала, който прикрива неговия живот, зараждането на състоянието му, връзките му с политическите и военните среди. Парижкият „Експрес“ тогава със сарказъм отбелязва: „В своята книга Дасо съчинява коледни приказки за малки деца. Според извода от неговото произведение човек трябва да се учи добре, много да работи, да бъде честен и издръжлив. А ако той намери за талисман и една четирилистна детелина, никога нищо не може да му попречи да бъде най-богатият човек във Франция.“

За това, разбира се, трябва много повече от една детелина с четири листенца, но не може да се отрече, че талант и инициатива безусловно са нужни. Дасо изминава сложен и много пъти авантюристичен път, докато постигне, по думите на един от подпредседателите на Френския парламент: „неговата приемна да бъде най-важната в цяла Франция“. И трябва да се случат много неща, за да може тогавашният министър на транспорта, бивш генерален директор на притежаваната от Дасо Парижка търговска банка, Албен Шаландон, да каже: „Според мен мосю Дасо е най-богатият човек във Франция, а може би и в цяла Европа. Но този човек е айсберг. Онова, което се вижда над водата, е само малка част от цялото.“ Но и онова, „което се вижда над водата“, съвсем не е малко.

Марсел Дасо, истинското име на когото е Марсел Блок, потомък на талантливо семейство, е роден в едно от дребнобуржоазните преградив на Париж. Баща му е лекар. Неговият по-голям брат Дариус Пол Блок е питомец на известната Политехника, където се възпитават най-добрите френски цивилни и военни инженери, по-късно генерал и член на Френската академия. Братовчед му Дариус Милот е един от най-големите френски композитори за времето си.

Конструкторският талант на младия Марсел се проявява рано. На тринадесетгодишна възраст той вече печели награда с един свой чертеж. А през 1909 г., годината, когато Блерио прелита Ламанша, той проектира нов вид въздушно витло. Седемнадесетгодишният конструктор го прави със собствени средства за 150 франка при един дърводелски чирак. По това време той посещава първата година от курса на създаденото Висше училище по аеронавтика.

Когато избухва Първата световна война, ръководството на създаващите се френски въздушни сили забелязва витлото на младия конструктор и с това бъдещият диктатор на френската самолетна промишленост вече записва името си в голямата книга на въздушните войни. Правителството възлага изработката на витлата на фабриканта за мебели Менкле, шеф на чирака, изработил прототипа. Не след дълго от тази фабрика излиза една четвърт от френското производство на витла. С тази фабрика след войната е свързана и съпругата на младия Марсел Блок: това е дъщерята на мебелния фабрикант, госпожица Менкле.

По време на Първата световна война героят на нашия разказ проектира първия френски изтребител със самостоятелна конструкция — машината „СЕА-4“. Когато войната свършва, има поръчка за хиляда самолета.

Но Марсел Блок остава и в бъдеще най-способният авиоконструктор. Вярно е, че в началото на тридесетте години се хвърля с цялата си енергия в дейността на мебелната фабрика на своя тъст, но през 1935 г. той вече конструира изтребителя-бомбардировач „Блок-299“. Това би трябвало да бъде „ключовата машина“ на въздушните сили на Франция, които се нуждаят от подсилване срещу фашистка Германия. Но конструкцията се оказва несполучлива. Много бомбардировачи падат, а пилотите наричат самолета „летящ ковчег“. В средите на френските специалисти и до днес се спори по делото „Блок-299“. Самият милиардер казва, че причина за катастрофите е двигателят, произвеждан от фирмата „Гном-Рон“.

Все пак в средата на тридесетте години Марсел Блок е между най-състоятелните хора във Франция и е смятан за баща на френското самолетостроене. Когато преди няколко години журналисти разпитват висш чиновник от френското Министерство на въздухоплаването за тайната на тези ранни успехи, той с усмивка отговаря следното: „Тайната на успеха беше, че Дасо знаеше по-рано от всички други от каква точно машина се нуждае генералният щаб. Никога няма да разберем дали той е знаел това инстинктивно, или е вмъкнал там свои хора. Във всеки случай, в момента, когато се правеше договор, той имаше, общо взето, преднина от шест месеца в сравнение с другите конструктори. Използваше най-добрите инженери-проектанти и не случайно още тогава предлагаше на влиятелни щабни офицери в оставка важни постове в своите заводи.“

Това определение заслужава да бъде цитирано, защото показва един от ключовете за приказния успех на Дасо, преминал през всички исторически и делови бури.

Междувременно обаче има и малки несполуки: през 1937 г. например френското правителство на Народния фронт национализира част от заводите на Блок. Неговият делови нюх не го изоставя и тогава. От сумата на обезщетението той купува акции на „Дженеръл Мотърс“ и до ден днешен е един от най-крупните чуждестранни акционери на американската фирма-гигант…

Когато войната обхваща Франция, а сетне върху нея пада сянката на поражението, фашистите незабавно залавят първия авиоконструктор на страната и го откарват в Бухенвалд. Небезинтересен факт от неговия жизнен път е, че дължи живота си на комуниста Марсел Пол, който го скрива от хитлеристите в болницата на лагера, и те, в неразборията, напразно търсят взетия като заложник фабрикант. (По-късно Марсел Пол става министър на промишлеността в първото правителство на Дьо Гол.)

Когато се връща от концентрационния лагер, Марсел Блок приема името Дасо. Първото правителство на Дьо Гол (в него постът министър па въздухоплаването, в лицето на Марсел Тийон, е зает от комунист) не връща заводите на бившия собственик. Но то изразява признанието си към неговите извънредни способности, като го назначава за генерален директор на тогавашния държавен самолетостроителен завод (SNCASO). Дасо не се задоволява с това. Една след друга основава четири самолетостроителни фирми, които по-късно се обединяват в „Женерал аеронатик Марсел Дасо“.

Годините на „студената война“ предлагат големи възможности на Дасо, който разбира: за пълното им използване трябва да се хвърли в политическия живот. През 1951 г. като член на голистката партия става депутат в Националното събрание, а веднага след това — член на военновъздушната комисия към парламента. По този повод един от подпредседателите на Националното събрание казва: „В действителност Дасо не е политик. Той стана депутат и се включи в борбите на политическата арена само за да намира по-лесно връзки с полезните за него в делово отношение министри.“ Във всеки случай факт е, че Дасо остава голист и след временното оттегляне на генерала през 1947 година. През този период, който привържениците на Дьо Гол наричат „преход през пустинята“, той докрай поддържа връзки с усамотилия се в провинцията бъдещ повелител на френската политика.

Междувременно Дасо използва годините на „прехода през пустинята“, за да засили деловите си позиции. Посредством изпитания си метод, разработен през тридесетте години, той включва в своята „върхова фирма“ десетки способни щабни офицери. Например генерал Галоа, теоретикът на френската „ядрена ударна сила“, става търговски директор на дружествата Дасо, а генерал Левек насочва дейността на проектантските предприятия. Разширява се и самата империя. Наред с пакета акции на „Дженеръл Мотърс“ производителят на самолети има значителни интереси и в „Ройъл Дъч Шел“. Парижката търговска банка, която е в негови ръце, се разраства в шестата по големина банка във Франция, а интересите му обхващат целия икономически живот на страната — от строителството на вили до издаването на вестници.

Вестникарската страна на въпроса заслужава специално внимание, тъй като говори много за самия човек и начина му на живот — а немалко и за неговите държани в сянка политически връзки.

На пръв поглед „Жур дьо Франс“, списанието на Дасо, е един вид дамско луксозно издание, в което обаче няма място за фотографии на цветнокожи и брадати младежи и главно: в него е забранен всякакъв текст или снимки, свързани със смъртта. Това е единственото списание в света, което не писа и не публикува снимка за убийството на Кенеди. Дасо, който не пие, не пуши и едва се храни (негово любимо ястие са френските кренвирши, които обаче лекарите са му забранили), от време на време се появява в редакцията, за да проконтролира рубриката за гастрономия.

Зад блестящата цветна корица на „Жур дьо Франс“ обаче се крият и по-сериозни връзки от политически характер. Издател на списанието е генерал Гюйен дьо Бенувил. Същевременно той става шеф на пропагандата на цялата търговска мрежа на Дасо. Когато в края на войната с Алжир на власт идва генерал Дьо Гол, един от главните, които извършват подготовката по завземането на властта, е бившият водач на колониалното правителство, Жак Сустел, близък приятел на директора на „Жур дьо Франс“. Днес вече има много документи и мемоари, които единодушно твърдят: по това време Сустел разполага своя щаб в редакцията на списанието, а за идването на Дьо Гол на власт немалка роля играе неограниченият кредит, който Дасо осигурява за него.

Във връзка с това достоен за криминален роман е епизодът, когато през месец май 1964 г. двама мъже с маски отвличат госпожа Дасо, съпругата на френския крал на авиационната промишленост, прибираща се от тържествена вечеря. Разбира се, тогава алжирската авантюра вече е приключила. Сустел отдавна е в изгнание, а реалистичната политика на Дьо Гол изтласква известната терористична организация ОАС в нелегалност. По време на разследването полицията установява, че отвличането на госпожа Дасо се насочва от Жан-Жак Казанова, гангстер от ОАС, който в „по-добрите“ времена е бил куриер в „Жур дьо Франс“. Може да се предположи, че там не се е занимавал само с разнасянето на писма и ръкописи от редакцията до печатницата…

Известно време за съдбата на мадам Дасо, дъщерята на мебелния фабрикант Менкле, в Париж се носят най-злокобни, ужасяващи вести. Слуховете са, че за живота на госпожа Дасо „тайната армия“ искала да бъдат освободени хвърлените в затвора от Дьо Гол генерали, привърженици на разбунтувалия се Сустел.

Но събитието има по-бърза и по-проста развръзка. Осемнадесет часа след отвличането генерал Бенувил, шефът на „Жур дьо Франс“ заминава за Швейцария, където тогава е главната квартира на гангстерите от ОАС. Двадесет и четири часа по-късно мадам Дасо вече е свободна. Намират я напълно здрава близо до Париж, в запустяла сграда на едно имение.

Във всеки случай този епизод ясно показва, че политическото влияние на Дасо и неговите хора успява да се осъществи и всред най-необузданите антиголист-ки кръгове в момент, когато те желаят вече да унищожат и самия генерал.

Наред с всички нюанси на откъси от детективски романи първостепенен изобилен източник на дейност и власт за Дасо са безспорно неговата едромащабна организаторска способност и конструкторският му талант.

Генерал Галоа, дясната ръка на краля на самолетната промишленост, казва по този повод следното: „Дасо е убеден, че самолет не може да се строи от колектив. Според него самолетът е произведение на изкуството. Трима художници едновременно не могат да нарисуват Мона Лиза. Трябва да има един ръководител, а зад него — един отбор.“ В този случай няма съмнение кой е водачът. Дасо лично решава най-деликатните въпроси от проектирането на прототипите и същевременно държи в свои ръце контрола над качеството. Негов любим навик е да се появява в петъчните следобеди в „прототипния център“ край Париж, да задържи ръководителите и конструкторите в края на седмицата, за да проконтролира, оспори или промени проектите им.

Разбира се, този метод е възможен, защото самолетостроителният завод на дружеството „Авион Марсел Дасо“ от империята на Дасо е относително малък в сравнение с големите американски производители. В него са заети „всичко на всичко“ 15 хиляди работници, а проблемите на комплектуването се решават под формата на договорни поръчки към други фирми, преди всичко към „Аероспатиал“, която е в ръцете на държавата. Ключът за проектирането обаче Дасо държи винаги в ръцете си; неговите инженери са така наречените „комплектни хора“; противно на американската практика те не са „специализирани“ и всеки от тях е в състояние да създаде цялостна конструкция на самолет.

Тези методи правят възможни редица технически „пробиви“. Такъв е например изтребителят-бомбардировач „Мираж-3“, който образува гръбнака на голистките френски военновъздушни сили и който през 1967 г. изиграва извънредно важна роля в решаването на „шестдневната война“ между Израел и Египет. (При все това Дасо продава машините си изключително от търговски съображения: в същото време, когато „Мираж“ продължава да играе значителна роля във въоръжението на израелските военновъздушни сили, либийският въздушен флот също се въоръжава със самолети „Мираж“ на Дасо, нещо повече — за Либия, която плаща кавалерски от петролния си доход, кралят на френската авиопромишленост съоръжава „някъде във Франция“ отделен, старателно охраняван център за обучение на либийски пилоти.)

В производството на военни самолети фирмата на Дасо и до днес се нарежда между най-добрите в техническо отношение. Един от най-сполучливите изтребители-бомбардировачи е „Мираж-6“, който е по-лек, по-бърз и по-евтин от предишните модели. По отношение на „цивилните“ самолети, които играят второстепенна роля в империята на Дасо, начело са малките реактивни машини от типа „Сокол“. Менажерите на големите тръстове ги използват за служебни и лични пътувания, а „Сокол“ вече е завладял повече от тридесет процента от международния пазар.

Разбира се, дейност от такъв мащаб не може да мине без поражения. Такова е например отхвърлянето на „Мираж-5“, модернизиран вариант на „Мираж-3“, от правителството на САЩ. Според първоначалния замисъл тези машини би трябвало да се произвеждат от американския самолетостроителен тръст „Боинг“ по френски лиценз. Дасо води борба в продължение на осем години, от 1962 до 1970 г., докато накрая претърпява поражение. Вашингтон решава вместо „Мираж-5“ „Боинг“ да произвежда модела на американската компания „Нортроп Ейвиейшън“.

Две години по-късно въпреки пълната подкрепа на френското правителство Дасо губи и една друга битка, която влиза в историята на самолетостроенето и въоръжаването на капиталистическите държави под името „сделката на века“. Става дума страните от НАТО да бъдат снабдени с единен лек изтребител.

Съединените щати предлагат модела „Кобра“ на самолетостроителната компания „Нортроп“, оборудван с бордово въоръжение от самолетния завод на Хауърд Хюс, който по това време вече живее в пълна изолация, в състояние близко до лудост, но има здрави връзки с ЦРУ.

Французите желаят влезлият на въоръжение в НАТО лек изтребител да бъде „Мираж—Ф1“, най-новото отроче на фирмата „Дасо“. Това, разбира се, за Дасо би било огромна сделка. В същото време френското правителство, което и до днес води до известна степен самостоятелна политика спрямо Вашингтон, е наясно и с политическата страна на въпроса. Генерал Естоал, един от най-именитите френски специалисти по въздухоплаването, казва: „Всъщност тук става дума дали в Европа ще има истинска самолетна промишленост, или ще паднем в плен на американския пазар?“

Борбата трае дълго и е изпъстрена с многобройни интересни епизоди. В огромен скандал се разраства например историята с писмото, което генерал Стелен — един от подпредседателите на Националното събрание — изпраща до тогавашния президент на републиката Жискар д’Естен. В това писмо се защищава по-зицията, че между френската и американската самоле-тостроителна промишленост трябва да има взаимодействие: ако НАТО избере френска машина, това би било огромна сделка за фирмата на Дасо — но в същото време ще бъдат прахосани без полза парите на френския данъкоплатец.

Стелен прави нетактична стъпка, като изпраща писмо с подобно съдържание до военните министерства на други четири страни — членки на НАТО (ФРГ, Белгия, Холандия и Италия). Един от офицерите в белгийския щаб е обзет от негодувание по повод на това, че генерал от френската армия и подпредседател на Националното събрание работи по „сделката на века“ против френската самолетостроителна промишленост. Той предава писмото на един парижки всекидневник и скандалът разтърсва цяла Франция. Особено когато става ясно, че подпредседателят на френския парламент генерал Стелен е заемал още една много доходна американска служба: бил е представител на „Хюс Еъркрафт Корпорейшън“ във френската столица.

Генералът трябва да подаде оставка. Прощава се и с подпредседателското кресло в Националното събрание. По такъв начин Дасо успява да отмъсти на противниците си. Но „сделката на века“ той губи. Разбира се, не заради генерал Стелен, а просто защото все пак фирмата на Дасо (какъвто и свръхбогаташ да е нейният собственик) не може да съперничи по влияние и сила на големите американски самолетостроителни предприятия.

След това второ поражение върху деловата дейност на Дасо пада нова сянка, свързана с производството на свръхзвуковия самолет „Конкорд“. След извънредно големия технически и финансов успех на конструираната от Дасо „Каравела“ фирмата взима участие в съвместната френско-английска разработка на „Конкорд“. И когато в началото на 1973 г. първоначално американските, а по-късно и останалите клиенти отказват поръчките си за прекалено скъпия самолет, това засяга и гордостта на Дасо. Но само гордостта му. Защото главната финансова тежест на „Конкорд“ бе паднала върху гърба на френското и английското правителство. В същото време от реализацията на бойни самолети и от други свои интереси през първата половина на седемдесетте години френският крал на самолетостроителната промишленост спечелва (по собствено признание) онези седемдесет милиарда долара годишно, които позволяват на фирмата на Дасо да бъде „държава в държавата“. Значителна част от тази печалба увеличава личното състояние на Дасо.

В залеза на своя живот, на осемдесет и четири годишна възраст, владетелят нз империята Дасо е принуден да застане очи в очи с още един типичен френски скандал. Герой е онзи главен счетоводител на фирмата, който обслужва делата, свързани с личното имуществено състояние на шефа. Един следобед Анри дьо Ватер, господинът, който заема този деликатен и доверен пост, при неизяснени до ден днешен обстоятелства намира съпругата си мъртва в хладката вода на ваната в банята на своя елегантен апартамент. Отчаян, той избягва с една танцьорка, но преди това посещава парижката банка на Дасо и тъй като в ръцете му е постоянно валидното пълномощно на водача на тръста, изтегля милион и половина долара за пътни разноски. Освен парите у него има още нещо. Това е едно досие, което съдържа интересни документи, свързани с личните финансови маневри на Марсел Дасо. А танцьорката, която той е избрал за компаньонка в пътуването си, има интимен приятел… И също както в третокласен френски детективски роман преди отпътуването тя „прехвърля“ досието на приятеля си.

Първоначално Дасо (без да знае, че неговите документи са в ръцете на храненика на дамата) се появява на телевизионните екрани, при това в ролята на благороден шеф. Той заявява, че няма да прави донесение в полицията и ще възстанови малката финансова липса, защото „бедният Ватер“ явно е с нарушен разсъдък поради внезапната смърт на съпругата си.

Но храненикът също иска да спечели. Става така, че на страниците на два десни вестника, най-напред във „Франс соар“, а после и в „Льо Поан“, се появяват интересни подробности от досието на Дасо. Изброяват се политиците, които Марсел Дасо подкупна из целия свят (главно в Близкия изток и Африка), за да ги склони да купуват неговите самолети. Документите свидетелствуват за мраморния дворец-чудо, наречен „Малкият Трианон“, който Дасо строи близо до Париж за десет милиона долара. В счетоводството на фирмата Дасо разноските по строителството се осчетоводяват под формата на „производствени разходи“. В материалите става дума и за това, че счетоводният отдел на Дасо има секретна част. Онези, които работят там, изготвят фалшиви платежни ведомости, за да се създаде впечатление, че заплатите са по-високи от действителните. Това дава възможност от държавата и от чуждестранните клиенти да се искат по-високи цени за доставените самолети. И накрая: документите доказват, че Дасо, който е член на Камарата на представителите, пръска за предизборни разноски в своя район шест милиона долара. Между другото десните кметове на почти всички градове в района получават подарък по някой тенискорт или плувен басейн. Освен това Дасо поема всички разходи на провалилия се оттогава вестник, основан от по-раншния министър-председател Жак Ширак.

Веднага след скандала е повдигнат въпросът да не се търпят повече своеволията на Дасо, а предприятията му да бъдат национализирани.

До 1981 г. национализацията не е извършена и френското правителство има сериозна причина за това. Вярно е, че оръжейната промишленост на Франция не може да конкурира американската, но все пак износът на френското оръжие играе много голяма роля в страните от „третия свят“. А тъкмо заводите Дасо са гръбнакът на френските сделки с оръжие. На върха знаят добре, че френският износ на оръжие би бил по-затруднен и усложнен, ако някой скандал по подкуп или зле успял трик се пише на гърба на правителството. Така че там се отказват да лишат от трона некоронования крал на френското оръжейно производство и оръжейни сделки.

Когато Марсел Дасо постига тази победа, той е на осемдесет и четири години. Очите му са оперирани многократно и от заобикалящия го свят вижда само контури. Отдавна не е посещавал конструкторите. Дава решения по деловите въпроси, когато негови доверени хора многократно му четат текста на документите или отново и отново повтарят съдържанието им, записано на магнетофонна лента. Непрекъснато му е студено: следствие на болест, която си е спечелил в Бухенвалд. И в най-горещо лято той се увива в балтон и шал — дори тогава, когато лежи под палмите на Лазурния бряг. Вече четири години не е наблюдавал изпитателния полет на последните си конструкции, не посещава големите изложби на авиационната промишленост във Франция. По всяка вероятност би видял само общите очертания на показаните модели.

Всъщност за последен път той се качва на самолет през 1945 г., когато френското правителство го прибира от Бухенвалд, на път за родината.

Мрази да пътува със самолет.