Уилям Шекспир
Фениксът и гълъбът

Нека птица с тръбен глас

от арабското дърво

непорочно общество

викне в тоя скръбен час.

 

А ти, знак на злия дух,

на предсмъртна треска знак,

чер пророко, с грозен грак

ти не стряскай ничий слух.

 

Сбора им да не смути

ни един тиран крилат,

но орелът за обряд

царствен нека долети.

 

Нека викнат жреца бял,

в опелото майстор пръв,

вещ във реквием такъв —

лебеда, в смъртта прозрял.

 

И ти, врано с тройни дни,

наплодила род без чет

с дъх отдаван и приет,

с оплаквачите тръгни.

 

Тук започва химнът чист:

Вярната Любов умря;

Феникс с Гълъб отлетя

в двоен огън в тая вис.

 

Две сърца в едничък плам,

в двама — съща същността;

неотделни две неща,

за числото смърт и срам.

 

Всеки с другия в гръдта

през пространството дори;

Гълъб с Феникс сътвори

висше чудо в любовта.

 

Тъй огрени от любов,

че той своето прозря

в грабналата я заря,

всеки да е друг готов.

 

Свойството се смая чак.

Същото не е и с две

имена ще се зове.

Две с едно едно са пак.

 

Разумът, съвсем смутен,

щом „аз“ враснал в „друг“ видя,

той не-той и тя не-тя,

сложно прост и прост споен,

 

рече тъй: „В едно нали

слива двама верността!

Разум висш е любовта,

сбрала, докато дели.“

 

И подхвана трена свой:

„Гълъб с Феникс, две слънца,

две възвишени сърца,

пейте им заупокой!“

Тренос

Вярност, рядка красота,

най-изящна простота,

вече легнаха в пръстта.

 

Фениксът гнезди във смърт.

Гълъбът любяща гръд

приюти в покой отвъд.

 

Без потомство и без род,

силни, но не дали плод

в брак без сласт и в свят живот.

 

Литна хубостта без вест.

Празен звук е всяка чест.

Гробът ги погълна днес.

 

Хубост, непознала грях,

днес пред урната със прах

помоли се зарад тях.