Лорънс Дърел
Клия (7) (Александрийски квартет. Част четвърта)

Трета част

МОИТЕ РАЗГОВОРИ С КОЛЕГАТА МАГАРЕ

(всъщност извадки от записките на Пърсуордън)

Със страх, ала и с неизменна принуда нещо ни подтиква да се връщаме отново и отново — като език в прояден зъб — към въпроса за писането! Нима писателите не могат да говорят за нищо друго? Не, разбира се. Но със стария Дарли направо получавам световъртеж и неконтролируеми гърчове, защото, макар и да ни свързват много неща, открих, че изобщо не мога да разговарям с него. Но чакай. Всъщност аз си говоря с него: до безконечност, разпалено и истерично, без обаче да произнеса и една дума на глас! Няма начин да вбиеш клин в неговите идеи, които са толкова дълбокомислени и систематично подредени, самата същност на „здравомислието“. Двама мъже, кацнали върху високите столчета в бара, замислено предъвкват вселената, като че е захарна пръчка! Единият говори с нисък напевен глас, използва езика с такт и интуиция; другият неспокойно се мести от бут на бут и разярено крещи наум, а в действителност отговаря небрежно с по едно „да“ или „не“ на всички добре заоблени твърдения, които в по-голямата си част са неоспоримо верни и ценни! От това може би ще излезе един миниразказ? („Но, скъпи ми колега по перо, в онова, което казваш, липсва цяло едно измерение. Как е възможно да го предаде човек на оксфордски английски?“) Ала с умислена и смръщена физиономия на разкаяние мъжът върху високото столче продължава да философства върху проблема за творчеството — питам ли те? От време на време мята стеснителен поглед встрани към своя мъчител — защото колкото и да е странно, аз наистина се явявам нещо като негов мъчител; иначе той едва ли ще ми се ежи, насочил топчестия връх на рапирата си към пукнатините в личното ми самочувствие, или пък там, където според него би трябвало да държа сърцето си. Не, не, и двамата щяхме да се чувстваме по-добре, ако преживяхме някоя по-тривиална тема, като например времето. У мен той надушва нещо загадъчно, нещо, което го изкушава да се порови из него. („Но, колега, аз съм кристалночист, като камбанен звън! Проблемът е там, — тук, никъде!“) Понякога, когато се е разприказвал като сега, изпитвам непреодолимо желание да скоча на гърба му, здравата да го яхна и да го поразходя нагоре-надолу по улица „Фуад“, като непрестанно го налагам с речника и викам: „Събуди се, малоумнико! Дай да те хвана за дългите ти копринени магарешки уши и да те пришпоря през восъчните фигури на нашата литература, сред щракащите фотоапарати «Брауни», които правят само черно-бели снимки на така наречената действителност! Двамата ще надхитрим фурните и ще се прославим с нашето описание на английския бит, на английския живот, който тече под тържествените звуци на собствената си аутопсия! Чуваш ли ме, магаре такова?“

Не чува, не ще и да чуе. Гласът му стига до слуха ми отдалеч, като че по неизправни телефонни връзки. „Ало? Чуваш ли ме?“ — викам аз и тръскам слушалката. Едва-едва долавям думите му на фона на ужасния грохот на Ниагарския водопад. „Какво каза? Искаш да направиш своя принос към английската литература, така ли? Какво? Да наредиш свежи стръкчета магданоз върху този мъртъв калкан? Да спасяваш този труп, като му дишаш уста в уста? Наистина ли си готов за подобен подвиг, събрате? Дали си пораснал достатъчно, или още ходиш на гърне? Можеш ли да се катериш с отпуснат сфинктер като котка до горните етажи? Добре тогава, какво имаш да кажеш на хора, чийто емоционален живот не се различава от този на любезните швейцарски хотелиери? Аз ще ти кажа. Ще кажа, за да спестя неудобството на всички творци. Една простичка дума. Еделвайс. Кажи го на глас — тихо, напевно, с модулиран акцент, после го смажи с една въздишка! Там е тайната, в една дума, която расте над чертата на вечния сняг! А после, когато въпросът със средствата е вече решен, пред теб ще изникне друг, не по-малко труден, защото ако по някакво чудо произведение на изкуството успее да прекоси Ламанша, няма съмнение, че много скоро ще бъде върнато обратно в Дувър на основание, че е неприлично облечено! Не е лесно, колега. (Няма ли да е по-добре да поискаш интелектуално убежище от французите?) Виждам, че не ми обръщаш никакво внимание. С равен глас продължаваш да ми описваш художествената картина, която навремето е била обобщена веднъж завинаги от нашия поет Томас Грей в един-единствен стих: «Мучащото стадо бавно изви към лъката.»“ Тук вече си прав и аз няма да се противопоставя на това, което твърдиш. То е напълно състоятелно, далновидно и внимателно проучено. Но лично аз съм взел предпазни мерки срещу тази нация от смахнати бабички. Всяка моя книга ще носи ярък червен бандерол, на който ще пише: ДА НЕ СЕ ОТВАРЯ ОТ БАБИЧКИ И ОТ ДВАТА ПОЛА. (Скъпи Д.Х.Л.^[27], дълбоко прав, дълбоко неправ, така велик, нека духът му ни вдъхне живот!)

Той сваля очилата си с въздишка и прокарва пръсти през косата си. Добротата не е извинение, казвам си аз. Равнодушната доброта не те освобождава от основните изисквания към живота на твореца. Нали разбираш, първо моят живот, а после и животът на моя живот. Те трябва да са свързани като плод с обелката му. Не мисли, че съм жесток. Просто не съм прекалено снизходителен!

„Да не се интересуваш от писане — какъв късмет! — казва Дарли и в гласа му се долавят жалост и отчаяние. — Завиждам ти!“ Но всъщност не завижда, дори никак. Скъпи колега, сега ще ти разкажа една историйка. Група китайски антрополози пристигнали в Европа, за да изучават нашите порядки и вярвания. След три седмици всичките били мъртви. Умрели от неудържим смях и били погребани с подобаващи военни почести! Какво ще кажеш на това? Превърнали сме идеите в доходна форма на туризъм.

Дарли продължава да говори, загледан в чашата си с джин. Аз му отвръщам мълчешком. Истината е, че малкото, което изговарям на глас, заглушава мислите ми, защото кънти в черепа ми като отекващите оригвания на Заратустра, като вятъра, който шумоли в брадата на Монтен. Понякога мислено го хващам за раменете, разтърсвам го и крещя: „Какво трябва да бъде литературата? Пътеводител в живота или приспивателно средство? Решавай! Решавай!“

Той не ми обръща внимание, не ме чува. Току-що е излязъл от библиотеката, от кръчмата, от концерт с творби на Бах (лигите още се стичат по брадичката му). Строили сме обувките си върху месинговата рейка под тезгяха на бара. Вечерта вече се прозява край нас с досадното обещание за момичета, които чакат да ги изореш. А моят събрат по перо мъдрува над книгата, която пише и която като опърничав кон непрекъснато го хвърля на земята. Не точно за изкуство разговаряме, а по-скоро за себе си. Докога ще се задоволяваме с престарялата консервирана салата на субсидирания роман? Или с преуморения сладолед на поемите, които преспиват в хладилниците на ума? Не може ли да възприемем едно по-дръзко скандиране, по-сочен ритъм и тогава, вероятно, ще задишаме и по-свободно! Книгите на клетия Дарли — винаги ли ще представляват тези мъчителни описания на душевното състояние на… човешкия омлет? (Изкуство има там, където формата е удостоена с присъствието на будния дух.)

— Аз плащам.

— Не, старче, аз плащам.

— Не, не, държа да съм аз.

— Недей така. Сега е мой ред.

Тези приятелски възражения ми дават онази частица от секундата, която ми е нужна, за да нахвърлям екстемпоре в ума си най-очебийните черти на моя собствен портрет. Мисля, че те покриват целия обхват на темата в най-сбит и изчистен вид. Точка първа. „Подобно на всички дебели хора и аз се превръщам в герой на самия себе си.“ Точка втора. „Подобно на всички млади хора и аз поех пътя си в живота с мисълта, че съм гениален, но, слава Богу, хуморът ми се притече на помощ.“ Точка трета. „Винаги съм се надявал да придобия слонски поглед върху нещата.“ Точка четвърта. „Разбрах, че за да станеш творец, първо трябва да се отървеш от целия комплекс еготизми, според които самоизявата е единственият начин на развитие! И тъй като това е невъзможно, аз го наричам Големия майтап!“

Дарли ми говори за разочарования! Драго ми магаре, това е по-скоро развалената магия на играта. С какви само големи надежди нахлухме от провинцията в Лондон в онези далечни, вече мъртви времена, с куфари, издути от ръкописи. Спомняш ли си? С какво вълнение съзерцавахме моста Уестминстър, рецитирайки сонетите на Уърдсуърт, и коментирахме, че дъщеря му едва ли е била така красива, щом майка й е французойка. Столицата сякаш потръпваше от предзнаменованието на нашия талант, проникновение и умения. Разхождахме се по Мол и размишлявахме кои са всички тези хора — високи мъже с ястребови черти, накацали високо по балконите, които оглеждат града с огромни бинокли. Какво ли търсят с този сериозен вид? Кои са — така спокойни и самоуверени, със стоманен поглед? Срамежливо спряхме един полицай, за да го попитаме. „Това са издатели — любезно ни отвърна той. Издатели ли? Сърцата ни спряха. — Търсят нови таланти.“ Велики Боже! Значи нас чакат, нас търсят! После учтивият полицай зашептя, довери ни с разтреперан глас: „Чакат да се роди един нов Тролъп!“ Спомняш ли си как изведнъж ни натежаха куфарите при тези думи? Как кръвта ни се смръзна и краката ни се наляха с олово? А ние, колега, плахо се надявахме на ново просветление, за каквото е мечтал Рембо — заядлива поема, която няма да бъде дидактична, нито повествователна, а ще разпалва, ще разчувства — не някаква си рационализирана интуиция, оваляна в желатин. Значи не сме пристигнали където трябва, нито носим каквото трябва! Вледенихме се, мъглата се спусна над площад „Трафалгар“, обви ни с влажните си пипала от ектоплазма! Един милион достопочтени моралисти, захапали препечените си кифлички с масло, стояха и чакаха, скъпи ми събратко, но не нас, а смелия и скучен Тролъп! (Ако не си доволен от формата, хващай кюретата.) Сега разбираш ли защо се смея малко фалшиво, малко на фалцет? Задаваш ли си въпроса какво ме превърна в стеснителен дребен писач на афоризми?

Кой може да е онзи луд, облечен като шут?

Един пияница и паразит, без капчица кураж!

Как кой? Това съм аз!

Ние, които в крайна сметка сме само едни скромни сътрудници в областта на народопсихологията, какво друго можем да очакваме, освен да бъдем автоматично отхвърлени от страна на публиката, която мрази да й се месят в работата и това е разбираемо. И съвсем основателно. Тук няма несправедливост, защото и аз мразя да ми се месят в работата, колега, както и ти. Не, не става дума за огорчение, а за лош късмет. От всичките десет хиляди причини за непопулярността на моите книги аз ще си направя труда да ти посоча само първата, защото тя включва в себе си и останалите. Схващането на пуританската култура за изкуство се свежда до превъзнасяне на нейната нравственост и патриотизъм. Нищо друго. Дори ти, твърдоглави ми писателю, сигурно си даваш сметка, че подобно твърдение е подплатено с голяма доза нереалност. Въпреки това обаче то обяснява всичко. Пуританската култура — суров винен камък — не познава смисъла на изкуството. Как тогава ще милее за него? (Оставям религията на свещениците — нека върши поразиите си сред тях!)

Не съм с омекнали крака,

не съм с помътена глава,

недъзи нямам аз да крия,

ала измъчвам се от тия

съмнения, които мен гнетят.

 

Привързан съм към колело, наречено Търпение,

а времето е празна дупка в неговото окръгление.

Постепенно натрупваме собствените си антологии на злочестието, речниците си от глаголи и съществителни, нашите копули и герундии. Онзи симптоматичен полицай в лондонската мъгла пръв ни разкри това послание! Изникна като типичен бащински образ и без много думи, в едно-единствено изречение вмести цялата истина. И ето, значи двамата се бяхме озовали в чужд град, издигнат от сърма и кристали с цвят на сперма, чиито нрави, ако трябва да ги опишем, представляваха фантазиите на нашите объркани мозъци. Скъпи колега, предстои ни да научим най-трудния урок: истината не може да бъде насилвана, трябва да й се даде възможност да се защити! Чуваш ли ме? Курсът отново е сбъркан, гласът ти е стигнал твърде далеч. Чувам бученето на водата!

Тъгувай, момко, нека скачат други.

Венера радвай дваж на нощ с услуги,

и пак звънни звънчета многогласни

за Музата в полята ни прекрасни.

Изкуството ни мами, всеки знае.

Какво тогаз, по дявола, това е?

Докато пишех в стаята си снощи, зърнах мравка върху масата. Мина близо до мастилницата, спря нерешително пред белотата на листа, върху който бях написал думата „любов“; писалката ми се поколеба, мравката зави и тръгна обратно, а свещта ми ненадейно взе да капе и угасна. Кристални октави от жълта светлина затрептяха зад очните ми ябълки. Тъкмо се канех да започна едно изречение с думите: „Защитниците на любовта“, ала мисълта ми закапа заедно със свещта! По-късно, точно преди да заспя, ме осени идея. Върху стената над леглото написах с молив следните думи: „Какво да прави човек, когато не споделя собствените си схващания за любовта?“ После чух собствената си вбесена въздишка и заспах. На сутринта се събудих, пречистен като перфориран апендикс, и със сапуна за бръснене си написах чудна епитафия върху огледалото:

„Какво ли към изкуството интерес ми вдъхна?“

Тъй рече Пърсуордън и издъхна!

Що се отнася до защитниците на любовта, радвам се, че изчезнаха, защото непременно щяха да ме отведат към секса — този неизплатен борч, дето тегне над съвестта на моите съотечественици. Същината на въпроса! Истинската ядка, същността на този объркан свят и единственото поле за изява на нашия талант, колега Магаре. Има една точна, автентична и честна дума в тази област, която мигом ще предизвика онова вечно цвилене и кудкудякане, така типично за нашите родни интелектуалци! За тях сексът е или Златната треска, или Отстъплението от Москва. А за нас? Виж, ако наистина решим да бъдем за миг сериозни, аз ще ти обясня какво искам да кажа. (Кукай, кукай весело, дърпай свинското ухо.) Онова, което искам да кажа, е повече, отколкото си въобразяват. (Странната тъжна хермафродитска фигура в лондонския здрач — гвардеецът от улица „Ибъри“, който очаква титулувания джентълмен.) Не, това е съвършено друга област на проучване, до която не може да се стигне, преди да се пресече този мътен и мъгляв терен на половинчата духовност. Нашата тема, писачо, е една и съща, винаги и неизлечимо една и съща — ще я изпиша специално за теб буква по буква: л-ю-б-о-в. Пет букви, всяка съдържа цял том! Това е то слабото място на човешката душа, седалището на карцинома максима! Как така се е получило, че от древните гърци насам то винаги се смесва с клоака максима? И към тази неразбулена загадка ключа държат евреите, освен ако аз бъркам. Защото тази надарена и неприятна раса така и не позна истинското изкуство, ала изчерпа творческите си възможности в изграждането на нравствени системи, които натрапи на всички нас, буквално оплоди западноевропейската душевност с безброй идеи, основани на своето разбиране за „раса“, както и на сексуалното въздържание и подбор при продължаването на рода! Вече чувам как Балтазар ръмжи, мята се и цепи въздуха с опашката си. Но откъде, по дяволите, идват всички тези идеи за чиста кръв без примеси? Нима бъркам, като веднага се сещам за страховитите запрещения, изброени в Левит, и с тях си обяснявам маниакалнодепресивната ярост на Плимутските братя^[28] и на още цяла сюрия други черногледи сектанти? В продължение на векове стоим с тестиси, затиснати от скрижалите на Мойсей; оттам идва и бледият, плах и кастриран вид на нашите момичета и момчета. Оттам и деликатната дързост на нашите възрастни, осъдени на вечно юношество! Кажи нещо, писателю! Разбираш ли за какво ти говоря? Кажи ми, ако греша. Но моите представи за думата от пет букви — за която наистина се изненадвам, че не е включена в черния списък на английския печатар заедно с останалите три — са доста смели, съкрушителни и радикални. И то за целия й дяволски обхват — от частично разбитите младежки сърца до по-висшето мълчаливо съучастие на духа в… ами ако щеш, в непроменимите, абсолютни пътища на природата. Разбира се, братко, това предполага да си завреш гагата в неприличностите човешки. В главния отходен канал на душата. От видовете ни въздишки ще излезе цял атлас!

Зевс в леглото Хера тръшна,

Хера гледа равнодушна.

От излишък уморена,

се признава за студена.

Нищо Зевс не ще подразни,

цар на маскировки разни.

Бик, овен, орел и мечка,

Хера сгрява той полечка.

 

Ех, и бога си го бива,

но пък странности такива…

Тук спирам леко объркан, защото виждам, че има опасност да изгубя онази сериозност, с която съм свикнал да се възприемам! А това е непростимо оскърбление. Още повече че изпуснах последната ти реплика относно избора на стил. Да, братко Магаре, изборът на стил е най-важното нещо; в зеленчуковата градина на нашата домашна култура човек може да открие необикновени, а понякога и ужасни цветя с гордо щръкнали тичинки. О, да пишеш като Ръскин! А когато бедната Ефи Грей направила опит да се пъхне в леглото му, той побързал да я изкъшка. О, да пишеш като Карлайл! Саздърма от мозъчни дреболии. Щом шотландец дойде във града, може ли да закъснее пролетта?^[29] Не, разбира се. Всичко, което казваш, е вярно и уместно — относителна истина и безсмислен смисъл, но въпреки това ще поразмишлявам върху това умотворение, съчинено от анотаторите на древни автори, защото не ще и съмнение, стилът е така важен за теб, както съдържанието за мен.

Как ще постъпим? Кийтс, опияняващ се от думите поет, търсеше такава звучност сред гласните, която да отеква ведно с вибрациите на вътрешния му аз. Озвучи празния ковчег на ранната си смърт с търпелив и настойчив поетически тропот, заслушан в глухото ехо на собственото си безсмъртие. Байрон пък гледаше високомерно на английския език, отнасяше се с него като господар със слуга, ала езикът не е лакей и затова прорасна като тропически лиани в пукнатините на стиховете му и почти задуши човека. Живя действително, но животът му бе наистина въображаем; под измислицата за една страстна личност се криеше магьосник, макар че той самият едва ли си е давал сметка за това. Джон Дън въздействаше като върху оголен нерв, разтърсваше те, докато черепът ти задрънчи. Срещата с истината трябва да сепне човека, смяташе той. Затова ни нараняваше, уверен в собствения си талант; а стиховете му предъвкваха все стари дертове, все вехти теми на сърцето. Шекспир, пред него природата скланя глава. Поуп с неговия педантичен подход прилича на дете със запек; нарочно изглажда повърхността на поезията си с гласпапир, за да стане по-хлъзгава под краката ни. Големи стилисти са онези, които най-малко съзнават силата на произвеждания от самите тях ефект. Ала скритата оскъдица на съдържание ги преследва, без самите да знаят това! Елиът поставя студен, напоен с хлороформ тампон върху духа, пристегнат до болка от каишите на вездесъщата информация. Честният ритъм на стиха му, неговата смела решителност да се върне към секирата на палача — това са все предизвикателства към всички нас; ала къде е усмивката? Причинява ни мъчителни навяхвания точно когато се опитваме да танцуваме! Избрал е сивотата, а не светлината, и в това отношение стои по-близо до Рембранд. Блейк и Уитман са също мъчителни — увити в кафява хартия пакети, пълни с утвари, взети назаем от храма, които се разсипват по пода, щом срежем канапа. Лонгфелоу е предвестник на ерата на изобретенията, защото пръв е измислил механичното пиано. Натискаш педала и то само рецитира. Лорънс е издънка от истинския дъб — с необходимия обем и обхват. Защо им се даде, защо им показа, че е уязвим за техните стрели? Одън също не спира да говори. Той даде свобода на разговорния, некнижовен език…

И тук, приятелю, спирам; защото се вижда, че това не е нито висша, нито нисша форма на литературна критика! Ясно е, че тези гръмки фрази не стигат до старите ни университети, където упорито и мъчително продължават да се опитват да изтръгнат от изкуството някакво, макар и съмнително оправдание за собственото си съществуване. Нима няма никаква надежда, питат те разтревожено. В края на краищата трябва да има поне лъч вяра за честните и правоверни християни в целия този брътвеж, който племето ни бълва поколение след поколение. Или пък изкуството е онази малка бяла пръчка, която се дава на слепците, за да почукват по пътя си, който не виждат, но за който знаят, че съществува?

Ето, колега, това ти сам ще решиш!

Когато Балтазар ме смъмри, че словата ми звучат двусмислено, аз му отвърнах, без да се замисля: „Като знам какво представляват думите, като знам какво представляват хората, по-добре винаги да казвам обратното на онова, което искам да кажа.“ По-късно, като се замислих над този възглед (който не знаех, че изповядвам), стори ми се във висша степен мъдър! Толкоз за съзнателните ми мисли: нали разбираш, ние, англосаксонците, не сме способни да размишляваме върху себе си; ала да мислим за себе си, виж, това умеем. Като мислим за себе си, ние се изявяваме в най-благоприятна светлина и във всички нюанси на гласа: от отривистия йоркширски акцент до онзи тембър на Би Би Си, който напомня за горещ картоф в устата. Там ни бива, защото се виждаме на крачка разстояние от действителността, като обект под микроскоп. Идеята за обективност не е нищо друго освен едно ласкателно продължение на вроденото ни лицемерие. Когато обаче започнеш да си представяш онова, което си, тогава е невъзможно да се преструваш — а ние живеем в измама и преструвки! Глупости! Чувам те как възкликваш — ето те и теб, още един английски писател, още един от прословутите тъмничари на душата! Как само ни досаждат и тревожат! Много вярно и много тъжно.

Здравей, намръщен Албион на думите предвзети!

На Пърсуордън приеми оскъдните привети!

Обърна той реда ти стар за няколко минутки.

Намразил думите до гроб, днес предпочита…

Но ако искаш да получиш по-ясна представа за този образ, обърни се към Европа, онази Европа, която се простира, да речем, от Рабле до маркиз Дьо Сад. Там се вижда извървеният път от логиката на търбуха до логиката на главата, от плътта и храната до опиянението (опиянението!) на разума. Включително и всички редуващи се злини, които ни се надсмиваха. Напредъкът от религиозния екстаз до язвата на дванадесетопръстника! (Вероятно е по-здравословно да си абсолютно безмозъчен.) Но драги ми драскачо, това е нещо, на което не бива да обръщаш внимание, ако си тръгнал да завоюваш пояса за тежка категория в състезанието „Творец на хилядолетието“. Късно е да се оплакваш. Смяташе, че ще успееш да се промъкнеш между капките и от теб няма да се иска нищо друго, освен да демонстрираш умението си да боравиш с думите. Какво обаче са думите… само една еолова арфа или евтин ксилофон. Че и тюленът може да се научи да крепи топка върху носа си или да свири на цугтромбон в цирка. Но отвъд това?…

А сега сериозно, ако искаш да бъдеш — не казвам оригинален, ала поне съвременен писател, може да опиташ един трик с четири карти под формата на роман; и през четирите истории трябва да минава една обща ос, а всяка от тях да е посветена на един от четирите небесни вятъра. Една цялост, несъмнено, олицетворяваща не temps retrouve, a temps delivre^[30]. Извивката на самото пространство ще придаде на разказа ти стереоскопичен ефект, докато човешката личност, погледната през тази цялост, по всяка вероятност ще заприлича на многостенна призма. Кой може да каже? Просто ти подхвърлям една идея. Представям ти форма, която, ако бъде изпълнена добре, би могла да издигне на съвършено ново ниво въпросите за причинно-следствената връзка и неопределеността в човешкия живот… Без, разбира се, да става дума за научно изследване. Просто една най-обикновена любовна история. Но ако я разработиш по този начин, ще излезеш от руслото, утъпкано от твоите съвременници.

Това е въпросът, пред който рано или късно сам ще се изправиш („Никога няма да стигнем до Мека!“, както казват сестрите на Чехов в пиеса, чието заглавие съм забравил.)

Обичаше природата и после голотата.

Със всяка по-достойна дама се бореше в кревата

и огънят любовен в него разгаряше пожари,

дорде накрая падна в битка с разни там сухари.

Кой ще се осмели да улови мигновения образ на истината в цялата му страховита многоликост? (Не, не, по-добре безгрижно да се подхранваме с каша от парени трици, а после нека науката ни квалифицира като два вида лукови глави — сочни и сухи.)

Драги ми драскачо, човек пише заради духовно гладните, заради душевните изгнаници и корабокрушенци! Те винаги ще бъдат мнозинство, дори и когато всички станат държавни милионери. Горе главата, защото тук ти неизменно ще бъдеш господар на публиката си! Гений, на когото не може да се помогне, трябва да бъде любезно пренебрегнат.

С това, разбира се, не искам да кажа, че е безсмислено да продължаваш да усъвършенстваш и практикуваш твоя занаят. Съвсем не.

Един добър писател би трябвало да е в състояние да пише всичко. Докато един велик писател е само роб на собствените си непреодолими импулси, които са ръкоположени от самата структура на душата му и затова не могат да бъдат пренебрегнати. Ала къде е той? Къде е той?

Хайде, не се дърпай! Дай да направим тази работа с четирите, дори пет плана, съгласен ли си? „Защо кюрето се подхлъзна?“ би било добро заглавие. Бързо, те чакат, онези съновидения, извикани сред лондонските минарета от колегата мюезин. „Дали кюрето ще получи момичето и възнаграждението или само възнаграждението? За да откриеш, прочети следващите хиляда страници!“ Английският живот такъв, какъвто е — благочестива мелодрама в изпълнението на престъпни църковни настоятели, осъдени на доживотни сексуални опасения! Така в името на общото ни благо можем да покрием действителността с похлупак за чай, да я запарим и опишем в скучна проза, чиито внушения по нищо няма да се различават от вдъхновените при съзерцанието на поцинкована ламарина. По този начин ще сложим капак върху кутия без стени! Скъпи ми писателю, нека умилостивим този свят на бездушни темерути, които четат, за да получат потвърждение не на интуицията, а на предразсъдъците си!

Спомням си как един следобед старият Да Капо изтърси: „Днес имах пет момичета. Знам, че ще ти се стори прекалено. И не че съм се опитвал да се самодоказвам. Но ако ти кажа, че съм смесил пет вида чай, за да угодя на небцето си, или пет вида тютюн, за да угодя на лулата си, ти няма да обърнеш никакво внимание. Или най-многото да се възхитиш на моя еклектизъм, не е ли така?“

Един ден шкембелията Кенилуърт от Форин Офис ми разказа с жаловит глас как веднъж случайно „се отбил“ при Джеймс Джойс, ей така от любопитство, и открил с болка и изненада колко груб, арогантен и избухлив можел да бъде той. „Да — отвърнах му аз, — ама той си купува уединението, като дава уроци на негри по лира и шейсет на час! Вероятно смята, че това ще го предпази от величия като теб, които си въобразяват, че изкуството е нещо, в което доброто образование автоматично ги посвещава; че е част от социалния им статус, от класовата им пригодност, както е било рисуването на акварели за заможните викторианки. Мога да си представя как клетото му сърце се е свило, докато е разглеждал лицето ти с онзи израз на своеволен каприз и високомерна любезност — онази безмерна нафуканост, която човек понякога с удивление вижда да прекосява физиономията на потомствена златна рибка с голямо родословно дърво.“ След този случай повече не си проговорихме. Точно това исках. Изкуството да си създаваш необходими врагове! И все пак едно нещо в него харесвах — така произнасяше думата „цивилизация“, сякаш съдържа поне два остри завоя.

(В това време колегата писарушка продължава да философства на тема символизъм и признавам, говори доста умно.) Символизъм! Концентрирането на езика в поема. Хералдическият аспект на действителността! Символизмът представлява голямата ремонтна работилница на душата, братко, предела на възможностите. Музиката на отпуснатия сфинктер, която възпроизвежда вълнообразните тръпки на душата по пътя й из дебрите на човешките недра; звънти у нас като електричество! (Старият Пар, веднъж, когато беше пиян, заяви: „Така е, ама като го разбереш, боли!“)

Разбира се, че ще боли. Но ние знаем, че историята на литературата е история на смеха и болката. Императивът, от който не можем да избягаме, е: „Смей се до болка, страдай до смях!“

Великите мисли осеняват малцина. Защо тогава са тези напъни, това боричкане? Способността да разбираш не е функция на логическото мислене, а на степента на духовно израстване. И точно по този въпрос, драго ми магаре по перо, ние с теб сме на различно мнение. И никакво количество обяснения не би могло да запълни бездната, която ни дели. Само осъзнаването на този факт може да свърши това! Една сутрин ще се събудиш, ще се разсмееш и ще извикаш: „Еврика!“

Относно Изкуството винаги си казвам: докато стоят омаяни от фойерверките — така наречената Красота — непременно трябва да им вкараш контрабанда и част от истината във вените, за да им служи като филтриращ вирус. Разбира се, лесно е да се каже, трудно е да се направи. Колко бавно човек се научава да приема парадокса! Дори за мен това не е никак лесно, ала и аз съм като онази групичка изследователи: „Въпреки че бяхме на два дни път от водопада, изведнъж доловихме в далечината неговия непрекъснато усилващ се грохот!“ А щастливците, които умеят да го оценят, може един ден да получат сертификат за прераждане от някой любезен държавен департамент.

Това ще им даде право на безплатен живот — наградата на онези, които не искат нищо. Икономиката в рая, за която Ленин, неизвестно защо, не казва нищо! А изпитите лица на английските музи! Бледи угрижени дами в домашни роби, с герданчета от мъниста предлагат чай и препечени кифлички на лековерните!

С лица на лисици

са тия девици.

Ах, вечното конско лице.

С усмивка лъчиста

и наниз мъниста

и разсад във двете ръце.

Обществото! Дайте да си усложним съществуването до степен на робия и захласнати в хамалуването, да забравим за хала си. Не е честно! Не е честно! Но, скъпи ми колега, книгата, която аз имам предвид, ще съдържа в себе си онова отдавна желано качество, което ще ни направи богати и известни: ще се характеризира с пълна липса на глупости!

Когато искам да вбеся Балтазар, казвам: „Ех, ако евреите се бяха оставили да бъдат претопени, щяха да ни окажат безценна помощ да смажем пуританството навсякъде. Защото те единствени държат патента на затворената система! Дори нашите абсурдни хранителни запрещения и задръжки са прекопирани от техния меланхоличен свещенически брътвеж относно плътта и пилетата. Ала ние, хората на изкуството, не се интересуваме от политика, а от стойности — това е нашето бойно поле! Ако поне веднъж успеем да се отпуснем, да не стоим вкопчени в така нареченото Царство небесно, което е превърнало земята в прогизнало от кръв поле, може би в секса ще преоткрием ключа към метафизическите си дирения и стремежи, които представляват нашия raison d’etre^[31] тук долу! Ако на затворената система и изключителното право на нравствеността върху божественото не се гледа така строго, колко много неща бихме могли да постигнем.“ Колко наистина? Ала добрият Балтазар мрачно си пуши лулата и поклаща рошавата си глава. Мисля си за тежките кадифени въздишки на Жулиета, после се умълчавам. Мисля си за орнаментите във форма на нежни бели цветни пъпки — неразтворени цветове — които обикновено украсяват гробниците на мюсюлманките. Отпуснатата, мека, блудкава опитоменост на тези женски умове! Не, не, вижда се, че разказът ми е слаб. И ислямът дава равенство на жените, колкото и папата.

Скъпи ми колега Магаре, нека проследим пътя на европейския творец от капризно дете до момента на неговото заболяване и от конкретната анамнеза до конкретния ревльо. Той винаги е поддържал жива душата на Европа чрез способността си да греши и чрез вечното си малодушие — това е неговата роля! Ревльото на западния свят! Ревльовци от вси страни, съединявайте се! Ала нека бързо добавя, от страх това да не прозвучи цинично или отчайващо, че съм изпълнен с надежда. Защото винаги, във всеки един момент от времето, има възможност творецът да попадне на онова, което аз мога да нарека единствено Голямото съмнение! И когато това се случи, той ще е свободен да се радва на ролята си на оплодител; но това никога не може да стане така напълно и изцяло, както би трябвало, докато не се появи чудото — чудото на Идеалната република на Пърсуордън! Да, аз вярвам в това чудо. Самото наше съществуване като творци го потвърждава! То е онзи акт да кажеш „да“, за който говори старият поет на града в едно стихотворение, дето ти сам веднъж ми го показа в превод^[32]. Самият факт на раждането на един творец потвърждава и препотвърждава това във всяко ново поколение. Чудото е налице, само малко поотложено, така да се каже. Но един прекрасен ден то ще разцъфти: и тогава най-ненадейно творецът ще се възправи и ще поеме цялата отговорност за своя произход и едновременно с това хората ще признаят неговото особено значение и стойност и ще го приветстват, съзнавайки, че той е още нероденото дете у самите тях, детето на Радостта! Сигурен съм, че това време ще дойде. Засега обаче творците и останалите хора са като борци, които се дебнат и нервно кръжат един край друг, оглеждат се кой кого пръв ще докопа. Но когато онова време дойде, онзи велик и ослепителен миг на просветление, само тогава ще бъдем в състояние да се отървем от йерархията като социална форма. Новото общество — така различно от всичко, което можем да си представим сега — ще се зароди около малкия скромен бял храм на детето на Радостта! Мъже и жени ще се скупчат край него — разрастващата се протоплазма на селото, града, столицата! По пътя на Идеалната република не се издигат никакви препятствия, с изключение на това, че във всяко поколение суетата и мързелът на твореца винаги са съответствали на самодоволната слепота на народа. Ала гответе се, гответе се! Иде друго време. То е тук, там, никъде.

Ще се появят големите школи на любовта и тогава чувственото и интелектуалното познание ще се стимулират взаимно. Животното човек ще бъде пуснато на свобода от клетката си и мръсната му културна постеля от слама заедно с торните екскременти от вярвания ще бъдат веднъж завинаги прочистени. Човешкият дух ще пръска светлина и смях, леко ще пристъпва по зелената морава като балерина; ще се възправи, за да съжителства гордо с формите на новото време и да въведе децата в света на първоначалието — русалки, саламандри, водни феи и ветрове на ефира, горски духове, гномове и вулкани, ангели и джуджета.

Да, да разгърнеш обсега на физическата чувственост, така че тя да обхване и математиката, и теологията; да подхранваш, а не да осакатяваш интуицията. Защото културата означава секс, коренното познание, и там, където тази способност е дерайлирала или накърнена, нейните производни, като религията например, остават недоразвити и изопачени — на мястото на емблематичната мистична роза поникват юдейски карфиоли, ще рече морони или вегетарианци, вместо творци — ревльовци, и вместо философия — семантика.

Сексуалната и творческата енергия вървят ръка за ръка. Те се преобразуват една в друга — сексуалното слънце и духовната луна, унесени във вечен диалог. Заедно се носят по спиралата на времето. И така обхващат всички човешки подбуди. Истината се крие единствено в нашите вътрешности — истината на Времето.

„Съвкуплението е лирическата песен на масите!“ Да, и университетът на душата, ала университет, поне засега, без дарения, без учебници, без студенти. Всъщност само с няколко студенти.

Колко прекрасна е предсмъртната борба на Д. Х. Лорънс: да прозреш докрай сексуалната си природа, да се освободиш от оковите на Стария завет; да озариш небесната твърд с огромния силует на борещия се човек риба, последния християнски мъченик. Неговата борба е и наша — да спасим Исус от Мойсей. В един кратък миг това изглеждаше възможно, но свети Павел възстанови равновесието и железните белезници на юдейския зандан щракнаха, заключиха вовеки копнежа на човешката душа. И все пак в „Човекът, който умря“ той ни разказва простичко какво трябва да стане, какво трябва да означава пробуждането на Исус — истинското раждане на свободния човек. Но къде е той? Какво е станало с него? Ще се появи ли някога?

Духът ми потръпва от радост, като си представям този град на светлината, който волята Божия може да съгради пред очите ни всеки миг! И тогава изкуството ще открие истинската си форма и място, а творецът ще може да ромони като ручей без прения и дрязги, без трудности и изпитания. Защото все по-ясно и по-ясно аз виждам изкуството като тор за душата. То не преследва цели, ще рече, не е теология. Ала като подхранва душата, като я наторява, помага й сама да намери собственото си ниво — подобно на водата. Нивото — това е изначалната невинност; кой измисли тази перверзия, наречена първороден грях, това мръсно сквернословие на Запада? Изкуството, подобно на опитен масажист, е винаги на игрището, готово да помага на пострадалите; и точно като на масажист, неговите грижи отпускат напрегнатата мускулатура на душата. Ето защо то се рови из болните места, пръстите му натискат стегнатите възлести мускули, схванатите сухожилия — греховете, перверзните, паденията, които сами отказваме да признаем. Като ги разголва с недодялана нежност, то разкрива обтегнатите от напрежение нерви и кара душата да се отпусне. Другата част от работата, ако изобщо става дума за работа, трябва да се свърши от религията. Изкуството е само пречистващият фактор. То не предпоставя нищо. То е само домашната прислужница на мълчаливото доволство, затова е от съществено значение единствено за радостта и любовта! Всички тези странни убеждения, скъпи ми магарешки колега по перо, ще откриеш да мъждукат изпод язвителните ми писания, които не са нищо друго освен терапевтичен похват. Както казва Балтазар: „Един добър лекар, и най-вече психолог, нарочно затруднява възстановяването на пациента. Това се прави с цел да се провери дали психиката му е достатъчно жилава и устойчива, защото тайната на лечението е в пациента, не в доктора. Единственото мерило е силата на реакцията!“

Аз съм роден под веселия знак на Юпитер. Моите поеми като нежна музика галят обременените сетива на младите влюбени, оставени сам-самички в нощта… Та за какво говорех? Да, най-доброто нещо, което би могло да се направи с голямата истина, както твърди Рабле, е да се зарови под планина от глупости, където ще може на спокойствие да изчака кирките и лопатите на избраниците.

Между безкрая и вечността се простира тънко и твърдо опънато въже, по което трябва да минат хората, уловени за кръста. Скъпо ми Магаре, не давай на тези недружелюбни мисли да те объркват! Те са написани с чисто и радостно сърце, не са омърсени от желание да поучавам. Истината е, че пиша за публика от незрящи — ала не сме ли ние всички такива? Доброто изкуство само сочи като човек, твърде слаб, за да говори, като малко бебе. Но ако вместо да поемеш по указаната посока, ти го приемеш за нещо готово, за абсолютна стойност или теза, която може да бъде парафразирана, това ще означава, че нищо не си разбрал; човек мигом се изгубва сред безплодните абстрактни мисли на критика. Опитай да си кажеш, че основната цел в крайна сметка е била да се провокира лечебното безмълвие и че символизмът, съдържащ се във формата и модела, не е нищо друго освен критерий, чрез който, като в огледало, човек може да зърне смисъла на вселената в покой, на една влюбена в себе си вселена. И тогава като малко бебе ще „сучеш от млякото на вселената с всеки поет дъх“! Трябва да се научим да четем между редовете, между животите.

Лиза обичаше да казва: „Ала самото му съвършенство вече ти подсказва, че не може да е вечно.“ И е права; жените обаче не приемат времето и повелите на предусетената смърт. Те не разбират, че цивилизацията е само една голяма метафора, която описва въжделенията на индивидуалната душа в колективна форма — както това могат да направят романът и поемата. Борбата винаги е за по-голямо съзнание. Уви! Цивилизациите умират в степента, в която са осъзнали себе си. След осъзнаването идва безсилието и тягата на несъзнателния мотив я няма вече. Тогава започват безпомощно да се имитират една друга в огледалото. От това полза, разбира се, няма, но се крие някаква уловка. Да, Времето е уловката! Пространството е конкретна идея, ала Времето е абстрактна. И това личи много ясно по наранената тъкан в голямата поема на Пруст; неговата книга е истинска академия за осъзнаване на времето. Но воден от нежелание да мобилизира времето, той отново попада в клопката на спомените, прародителя на надеждата!

Разбира се, като всеки евреин, имал е надежда — ала с Надеждата идва и непреодолимото желание да се намесваш, да поправяш и реформираш. Докато при нас, келтите, общуването е белязано от отчаяние, но само от него извира смехът и безнадеждната любов на вечно обезверените. Ние преследваме недостижимото, затова сме орисани да го търсим безкрай.

За него моят израз „продължението на детството в изкуство“ няма да означава нищо. Събрате, трамплинът, трапецът се намират на изток оттук! Само скок в небето ще те изведе на нова позиция — ала гледай да улучиш ринга!

Защо например в лицето на Исус не признаят великия шегаджия, какъвто е бил, комедианта? Сигурен съм, че две трети от Техни блаженства патриарсите са жалки креатури, отдавна станали за посмешище, подобно на Чуан Чжоу^[33]. Поколения от елевзински мистици и педанти са погубили съдържащия се в него смисъл. За мен обаче смисълът не е изгубен, защото в едно съм сигурен: той е знаел, че Истината изчезва при нейното произнасяне. Тя може само да се предава, но не да се изказва; иронията е единственото оръжие за такава задача.

Или нека се обърнем към друг аспект на същото нещо; именно ти преди миг спомена колко ненаблюдателни сме един към друг — недостатъците на нашето зрение. Смело казано! Но преведено на духовен език, това означава човек, дето се щура из къщата да си търси очилата, които са на челото му. Да видиш, означава да си представиш! И какво друго, колега, може да бъде по-добра илюстрация от начина, по който ти си видял Жюстин, озарена от електрическите реклами на собственото си въображение? Това очевидно не е същата жена, която ме обсаждаше и която аз прогоних със сардоничен смях. Онова, което ти се е сторило женствено и привлекателно у нея, на мен ми приличаше на добре пресметната неотстъпчивост. Не че тя си измисляше каква да бъде, но ти предизвикваше у нея друга реакция. Гърленият й смях, непреодолимият й импулс да истеричничи — всичко това ми напомняше за трескав пациент, който нервно къса лист хартия на малки парченца. Вечната й избухливост и упорството, с което обвиняваше живота, склонността й непрекъснато да обяснява състоянието на душата си — всичко това ми напомняше просяк, който търси съжаление, като разголва раните си. В нейно присъствие се улавях, че непрекъснато се почесвам мислено. И все пак у нея имаше много достойни за възхищение качества и аз често гощавах любопитството си, като изследвах контурите на характера й, и то с известно съчувствие — очертанията на едно нещастие, което беше истинско, макар и да смърдеше на театрален грим. Ето, вземи например детето.

„Аз, разбира се, го намерих. По-точно Мнемджиян го намери. В един публичен дом. Умря от нещо, изглежда беше менингит. Дарли и Несим дойдоха и ме измъкнаха оттам. Изведнъж си дадох сметка, че не мога да понеса този факт, факта, че открих детето; през цялото време, докато го търсех, живеех с надеждата да го намеря. Ала след като малката умря, отведнъж животът ми стана напълно безсмислен. Виждах всичко и си давах сметка, но нещо дълбоко в мен продължаваше да иска да узнае, че случилото се не е истина, отказваше да го приеме, въпреки че здравият ми разум бе вече сторил това!“

Смесицата от противоречиви чувства у нея ми се стори толкова интересна, че побързах да ги нахвърлям в дневника си между едно стихотворение и рецепта за пандишпан, която ми продиктува Ел Калеф. Ето как съм ги подредил:

1. Облекчение от края на търсенето.

2. Отчаяние от края на търсенето; липса на по-нататъшна воля за живот.

3. Ужас от смъртта.

4. Успокоение от мисълта за смъртта. Има ли друго възможно бъдеще?

5. Силно усещане за срам (това не го разбирам).

6. Непреодолимо желание по-скоро да продължи диренето, макар и безполезно, отколкото да признае пред себе си истината.

7. Предпочитание към това да продължи да подхранва фалшиви надежди!

Озадачаваща колекция от фрагменти за аналекта на всеки умиращ поет! И именно тук е същината, която се мъча да докажа. Тя рече: „Разбира се, и Несим, и Дарли не забелязаха нищо. Мъжете са толкова глупави, никога нищо не забелязват. Аз може би щях да успея да го забравя и да си мисля, че никога не съм го открила, ако не беше Мнемджиян, който настоя да бъде възнаграден, при това беше така убеден в правотата на своето искане, че вдигна шумен скандал. Балтазар пък подметна нещо за аутопсия. Аз сглупих, като отидох до клиниката и му предложих подкуп, само и само да каже, че това не е моето дете. Той направо се стъписа от предложението ми. Исках да отрече истината, която аз със сигурност знаех, че е вярна, за да не трябва да променям възгледите си. Не желаех да се лишавам от скръбта си — наречи го така, ако щеш; нужно ми беше да разполагам с тази мъка, да продължавам ревностно да търся онова, което не смеех да намеря. Дори бях изплашила Несим и с необяснимото поведение си бях навлякла неговите подозрения относно личния му сейф. Така случаят се позабрави, ала дълго време след това аз автоматично продължавах да търся детето си, докато най-накрая успях да успокоя напрежението на тази истина и да се примиря с нея. Виждах ги така ясно — дивана, стаята.“

И при тези думи Жюстин покри лице с най-красивото си изражение, а именно това на непоносима тъга, и сложи ръце върху гърдите си. Да ти кажа ли нещо? Реших, че тя просто лъже; крайно недостойна мисъл, разбира се, ала нали… и аз съм човек недостоен.

Аз: Оттогава ходила ли си пак на онова място?

Тя: Не. Често ми се е искало, но не смея. — И тя леко потрепери. — Мислено се привързах към онзи стар диван. Сигурно и досега се търкаля в някоя стая. Разбираш ли, още имам усещането, че всичко е било сън.

Веднага грабнах лулата, цигулката и каскета си като един истински Шерлок. Не обичам да оставям във въздуха да висят въпросителни. „Хайде да вървим, трябва да се върнем на онова място“ — казах аз енергично. В най-лошия случай, помислих си, едно такова посещение ще й подейства като катарзис. Всъщност това беше най-практичното нещо, което можех да й предложа, и за мое най-голямо учудване тя веднага се изправи и си сложи палтото. Хванати ръка за ръка, вървяхме мълчаливо из западните покрайнини на града.

В арабския квартал някакъв фестивал беше в разгара си, всичко блестеше от светлини, развяваха се знамена. Неподвижно море, малки високи облаци и луна, която ни гледаше неодобрително като архимандрит друговерци. Миризма на риба, семе от кардамон и пържени дреболии с чесън. Навред звъняха мандолини, почесваха струнните си душици в нощта, сякаш бяха въшлясали — чешеха стръвно до кръв! Въздухът беше тежък и плътен. Всеки дъх го продупчваше, макар и невидимо. Човек усещаше всяко свое вдишване и издишване, сякаш дробовете му са кожен мях. Има нещо зловещо в тази светлина и врява, помислих си аз. И после ще ми говорят за романтиката на Изтока! Дайте ми на мен хотел „Метропол“ в Брайтън — по всяко време на годината! Прекосихме този осветен сектор със забързана, уверена крачка. Тя вървеше, сякаш безпогрешно знаеше пътя, с наведена глава, дълбоко умислена. После постепенно улиците потънаха в мрак, във виолетовата тъмнина на нощта, превърнаха се в тесни криволичещи сокаци. Най-накрая стигнахме до широко празно място под звездите и пред нас изплува черният силует на нещо като казарма. Тя забави ход, колебливо затърси врата, после ми прошепна: „Това място се стопанисва от стария Метрави. Той е на легло. Вратата е винаги отворена. Ала от леглото си чува всичко. Дай ръка!“ Не съм човек, дето ще вземе да спори, но трябва да ти призная, че сърцето ми се сви, щом пристъпихме в този бандаж от непрогледен мрак. Ръката й беше силна и студена, гласът й режещ и равен, не издаваше нито вълнение, нито страх. Мисля, че съвсем наблизо в проядените греди на помещението долових звука от бързо притичващи охранени плъхове, салджиите на нощта. (Веднъж по време на буря сред руините бях видял тлъстите им лъснали от дъжда тела да се щурат неспокойно, докато пируваха в боклука.) „Моля те, Господи, не забравяй, че макар и да съм само един английски поет, не заслужавам да бъда изяден от плъхове“ — помолих се аз мислено. Вече вървяхме по дълъг коридор от пълен мрак с прогнили дъски, които застрашително скърцаха под краката ни; тук-таме липсваше по някоя дъска и аз се почудих дали пък не крачим над самата преизподня. Въздухът вонеше на мокра пепел и онази миризма на потна черна плът, която не може да се сбърка с нищо друго. Съвсем различна е от тази на бялата плът. Тежка е — като клетката на лъва в зоологическата градина. Самият Мрак се потеше — и защо не? Мракът сигурно има кожата на Отело. Тъй като винаги съм бил крайно стеснителен и боязлив човек, веднага изпитах непреодолима нужда да отида до клозета, но бързо смачках тази мисъл като черна хлебарка. Мехурът ми ще почака, казах си аз. Продължихме да вървим направо, после свихме покрай две стени от… черен мрак, покрит с проядени дъски. Жюстин пак ми прошепна: „Мисля, че е тук!“, бутна една врата и тя се отвори към друг квадрат непрогледна тъмнина. Беше стая, и то голяма, защото въздухът хладнееше. Усещаше се пространството, въпреки че не се виждаше абсолютно нищо. И двамата си поехме дълбоко въздух.

„Да“ — прошепна тя замислено, затършува в кадифената си чантичка, извади кутия кибрит и щракна една клечка. Стаята беше с висок таван, толкова висок, че над нас имаше само мрак въпреки жълтеникавото пърхане на кибритения пламък; в стъклата на счупения прозорец бледо мъждукаха отразените звезди. Стените бяха зеленясали, с олющена мазилка, украсени само с отпечатъците от малки сини ръчички, които ги покриваха без ред и без порядък. Сякаш безброй джуджета с насинени длани бяха ходили на ръце по стените. Вляво, малко встрани от средата на стаята, си почиваше мрачен стар диван, плаваше в черната тъмнина като викингска погребална лодка; престаряла проядена реликва, останала от някой отомански халиф. Клечката угасна. „Това е“ — каза тя, пъхна кибрита в ръката ми и се отдалечи. Когато запалих втора клечка, Жюстин беше клекнала до дивана и опряла буза в него, като нежно го галеше с ръка. Беше съвършено спокойна. Милваше го бавно и сластно, после го прекрачи и ми заприлича на лъвица, която ревностно пази обяда си. Моментът беше изпълнен с нещо фатално и съдбоносно, ала то не се четеше на лицето й. (Човекът е като църковен орган, помислих си тогава. Натискаш клавиш с надпис „любовник“ или „майка“ и целият реквизит от съответни чувства ливва навън — сълзи, въздишки или ласки, според случая. Друг път се опитвам да мисля за всички нас по-скоро като за видове навици, отколкото като за човешки същества. Искам да кажа, какъв е смисълът на индивидуалната душа, с която са ни ашладисали древните гърци в безумната си надежда, че по силата единствено на нейната красота тя ще „хване“ — както се казва за ваксинация? Че ще успеем да израснем до висотата на тази идея и сами ще запалим божествения огън в сърцата си? Та, питам: хванала ли е тя или не? Кой може да каже? У някои от нас, може би, ала вече е закърняла. Сигурно…)

„Чули са ни.“

Някъде в мрака тънко и протяжно изви човешки лай и тишината мигом набъбна от сърдития тропот на човешки стъпки по прогнилия под. В издъхващия пламък на кибрита, като че някъде много далеч промъждука лъч светлина — сякаш в далнината на черното небе се отвори врата на пещ. А ето и гласовете, гласовете на мравки! Децата заизлизаха през нещо като люк или отвор в пода от мрак, облечени в овехтели, прокъсани памучни нощници. С пръстени на ръцете и звънчета на краката. Значи където и да отиде, около нея винаги ще звъни музика! Едно от тях носеше чинийка с вощеница. Носово подрънкваха край нас и с болезнена откровеност ни питаха какво искаме да ни предложат — изненадаха се, като видяха Жюстин да седи до викингската катафалка с полуобърната (и в този миг усмихваща се) към тях глава.

„Време е да се махаме“ — казах й тихо. А децата, тези ситни призрачета, воняха ужасно, освен това вкупом запротягаха тънките си ръчички към мен, вкопчиха се в кръста ми и взеха да мънкат и опяват. Ала Жюстин се обърна към едно от тях и рече: „Я донеси тук светлината, където всички ще можем да виждаме.“ Когато свещта бе донесена, тя кръстоса краката си по турски и с високия писклив глас на уличен глашатай взе да им говори напевно: „Наобиколете ме, благословени деца на Аллаха, и чуйте вълшебната приказка, която ще ви разкажа.“ Ефектът беше поразителен; те веднага наклякаха край нея като обрулени от вятъра капещи есенни листа и се скупчиха нагъсто. Някои дори се покатериха върху стария диван, като се побутваха и хихикаха радостно. И със същия богат и победоносен тембър, прогизнал от непролети сълзи, Жюстин заговори с глас на професионална разказвачка: „Чуйте ме, вий, правоверни, и аз ще ви разкажа приказката за Юна и Азис, за многото цветове на тяхната любов, за сполетелите ги нещастия и за злия Абу Али Сарак ел Маза. Едно време във великия халифат, когато много хора били обезглавени и многобройните армии поели в поход…“

Имаше нещо диво в поетичната красота на приказката, разказана на това място и по това време — кръгът от съсухрени личица, диванът, мъждукащата светлина и странният пленителен ритъм на арабския език със строгата стилизирана образност, с тежкия брокат на алитерациите, носово отекващите акценти и онова лаическо великолепие, от което очите ми се напълниха със сълзи — ненаситните сълзи! Такава пищна трапеза за душата! И тогава си дадох сметка колко постна е храната, която ние, съвременните писатели, предлагаме на прегладнелите си читатели. Епически контури — това притежаваше нейният разказ! Завидях й. Колко богати бяха тези малки просячета. Завидях и на публиката й. Да говориш, без да раздаваш присъди! Те потънаха като оловен отвес, изгубиха се сред богатата образност на нейния разказ. И човек можеше да види как истинските им душици изпълзяват като мишлета, а боядисаните маски, които допреди миг представляваха личицата им, се преобразяват в симпатични муцунки на удивление, страх, очакване и радост. В жълтеникавия сумрак на стаята това бяха лицата на една ужасна истина. И тогава лесно се виждаше как щяха да изглеждат на средна възраст — вещицата, добрата съпруга, клюкарката, опърничавата. Силата на поезията ги бе оголила докрай и бе оставила само естествената им същност да разцъфти, да се покаже върху личицата им и правдоподобно да изографиса върху тях същината на малките им недоразвити души!

Не можех да не й се възхищавам, задето ме дари с един от най-значителните и паметни мигове в живота ми като писател. Прегърнах я през раменете и седнах до нея не по-малко захласнат от децата и поех по сложните заплетени извивки на безсмъртната история, която лъкатушно се разгръщаше пред очите ни.

Ала когато приказката свърши, децата отказаха да се разделят с нас. Вкопчиха се в нея, искаха да продължи да им разказва, целуваха края на полата й и я умоляваха със сълзи на очи. „Няма време — отвърна им тя и тихо се усмихна. — Но аз пак ще дойда, милички.“ Те почти не обърнаха внимание на парите, които им раздаде, а продължиха да се блъскат край нас в тъмния коридор чак до потъналия в мрак площад навън. На ъгъла, преди да завием, погледнах назад, ала там почти не трепваха сенки. Сбогуваха се с нас с гласчета, които ни трогнаха до сълзи. Потънали в дълбоко, притаено безмълвие, двамата продължихме през порутения и покварен от времето град, докато стигнахме прохладата на крайбрежния булевард; дълго време останахме облегнати върху ледените каменни перила над морето, пушехме, без да разменим дума. Най-накрая тя обърна към мен лицето си, върху което се четеше убийствена умора, и прошепна: „Сега вече може да ме заведеш вкъщи. Капнала съм.“ Махнахме на един кабриолет, който едва се влачеше по улицата, скочихме вътре, после бавно и тържествено, като банкери след важно заседание, свихме по Корниш. „Предполагам, че ние всички търсим тайните на израстването!“ — каза тя, след което се разделихме.

Странна реплика, подхвърлена вместо „лека нощ“. Останах загледан след нея, докато се изкачваше по стъпалата на голямата къща и ровеше за ключовете си. Все още бях като пиян от приказката за Юна и Азис!

Драги ми писачо, жалко наистина, че никога няма да имаш възможност да прочетеш този досаден мой брътвеж; щях да се забавлявам, наблюдавайки озадачената ти физиономия. Помниш ли, веднъж ме попита защо творецът винаги се мъчи да потопи света в собствените си терзания. Защо наистина? Сега ще ти подаря един израз: емоционален гонгоризъм^[34]! Винаги ме е бивало да съчинявам любезности.

Едната самота и страст,

о, боже на мухите,

са твоята имперска власт

в телата на душите.

Холандке, я ме прегърни

и заключи с резето.

Аз любя те от толкоз дни,

щот’ любя и…!

По-късно, докато се скитах безцелно, кого, мислиш, видях? Разбира се, леко пийналият си Помбал, който се връщаше от казиното с нощно гърне, пълно с пари, и изгаряща го жажда за една последна чашка шампанско, която двамата се отбихме да обърнем в „Етоал“. Странно, но тази вечер нямах никакво желание за момиче; изглежда Юна и Азис ми бяха охладили ентусиазма. Вместо това с бутилка в джоба на шлифера си запреплитах крака към „Хълмът на лешоядите“, за да се изправя лице в лице със злополучните страници на моята книга, която след двайсет години учениците още от отделенията ще четат скришом от страх да не ги спипат и напердашат. Струваше ми се, че правя гибелен подарък на тези още неродени поколения; предпочитах да мога да им оставя нещо от рода на Юна и Азис, но след Чосър вече е невъзможно; и за това положение на нещата, изглежда, е виновен изтънченият вкус на четящата публика от лаици. Само мисълта за тези нафукани задници ме ядоса и аз шумно и гневно затворих тетрадките си една след друга. Ала шампанското успокоява и именно то ми попречи да изпадна в тежка меланхолия. Тогава се натъкнах на бележката, която ти, колега Магаре, беше пъхнал под вратата по-рано същата вечер: една бележка, в която ме поздравяваше за новата ми серия стихотворения, издадена от „Анвил“ (с печатна грешка на всеки ред); и тъй като писателите са си писатели, аз веднага се разнежих към теб и вдигнах наздравица в твоя чест. В моите очи ти на мига се превърна в критик от най-висока проба с недостижимо проникновение. Тогава, вбесен на себе си, аз още веднъж се запитах защо, по дяволите, не ти бях отделил повече от времето си. Непростима небрежност от моя страна. На заспиване си казах, че още утре трябва да те поканя на вечеря и да ти наговоря разни неща относно писането, разбира се, че какво друго? Но работата е там, че колкото си по писател, толкова по-малко говориш; знаех си, че и да те поканя, ще мълча и ще се прегръщам през цялото време с мушнати под мишниците ръце, докато ти ще вземеш думата и няма да млъкнеш!

В съня си изрових една мумия с червени като макове устни, завита в дълга бяла сватбена рокля, с каквато са облечени арабските кукли булки. Тя ми се усмихна, но не отвори очи, въпреки че я целунах и взех нещо да я увещавам. Очите й се отвориха наполовина, ала само веднъж, после отново се затвориха, тя се усмихна и пак потъна в дълбок сън. Прошепнах името й, което беше Юна, но необяснимо защо се превърна в Лиза. И тъй като нямаше смисъл да продължавам, аз пак я зарових сред подвижните пясъци на пустинята, където (наветите от вятъра бразди бързо се променяха) на мястото нямаше да остане и следа. Призори се събудих рано, взех кабриолет и отидох до плажа Рушди, за да се пречистя в морето на разсъмване. Наоколо не се виждаше жива душа, с изключение на Клия, която зърнах в далечината. Носеше син бански костюм и прекрасната й руса коса се развяваше като у грациите на Ботичели. Махнах й и тя ми отвърна, но не прояви никакво желание да дойде и да си поговорим, за което й бях благодарен. И двамата лежахме и пушехме, на разстояние хиляди години един от друг, с мокри като на тюлен тела. Само миг се замислих за лятната й плът с цвят на печено кафе и за малките косъмчета по слепоочието, избелели до пепеляво. Вдишах я, метафорично казано, като полъх, като тънка струйка дим, довян от пещта с кафе, и помечтах за белите й бедра с тънки сини вени! Да, да… струваше си човек да се потруди, за да я спечели, стига да не беше толкова красива. Интелигентният й поглед разголваше всичко и ме караше панически да търся прикритие, да бягам от нея.

Не можех да очаквам, че ще си сложи превръзка на очите, за да мога да я любя на спокойствие! И все пак… като черните копринени чорапи, толкова потребни на някои мъже! Безглаголно изречение! За какво ли намеква този Пърсуордън?

Той страсти тъмни насади

у средните ни класи.

От прозата му куп беди

слетяха всички маси

и си пегаса нареди

с вонящите пегаси.

О, събуди се, Албион!

Колега Магаре, така нареченият живот е всъщност акт на въображението. Светът — който винаги си представяме като „външния“ Свят — се поддава единствено на себеопознаване! Изправен пред този жесток, ала необходим парадокс, поетът веднага установява, че са му пораснали хриле и опашка, за да може по-добре да плува срещу течението на непросветеността. Онова, което на пръв поглед изглежда като случаен акт на насилие, е всъщност неговата пълна противоположност, защото преобръщайки процеса, поетът обединява забързания, необмислен поток на човечеството с тихия, спокоен, неподвижен, безмирисен и безвкусен пленум^[35], откъдето произтича и силата на собствената му тяга. (Така е, ама като го разбереш, боли!) Ако той изостави тази си роля, тогава губим всякаква надежда да се закрепим върху хлъзгавата повърхност на действителността и всичко в природата ще изчезне! Но този акт, това поетическо действие ще престане да бъде толкова необходимо, ако всеки го извършва сам за себе си. Какво им пречи, питаш ти. Ами природата ни е такава, че всички се страхуваме да предадем собствената си жалка и рационализирана нравственост, а поетическият скок, който аз препоръчвам, е необходим, понеже истината е от другата страна на пропастта. Изглежда страшно само защото ние отказваме да си признаем съществуването вътре в нас на ужасните готически фигури, които украсяват тотемните греди на нашите църкви — убийци, лъжци, прелюбодейци и така нататък. (Ала веднъж разпознати, тези маски от папиемаше падат.) Който дръзне да направи загадъчния скок към хералдическата реалност на поетическия живот, той ще открие, че истината има своя собствена, вградена в себе си етика. И затова не й е нужно да носи бандажи или други подпорни средства. В полусянката на този вид истина етиката може да бъде пренебрегната, защото тя е носещата греда, част от същността, а не просто спирачка или задръжка. Така трябва да се живее, а не само да се размишлява! О, колега Магаре, в очите на твоите „чисто литературни“ занимания, които са те обсебили, това сигурно звучи прекалено; ако обаче не обработиш със собствения си сърп своя край от хармана, никога няма да събереш реколтата в себе си и не ще изпълниш предназначението си тук, на земята.

Но как, питаш ме ти жално. Наистина, ето че вече ме хвана натясно, защото това нещо действа различно при всеки един от нас. Само се опитвам да ти кажа, че още не си достатъчно отчаян, достатъчно непоколебим. Някъде в самата сърцевина на нещата духът ти все още лежи ленив и отпуснат. Има и друго — защо да се бориш? Ако ще се случи, това, което има да се случва, ще стане по своя воля. Може би си прав да бездействаш, да изчакваш. Аз обаче бях прекалено горд. Усещах, че този жизненоважен въпрос трябва да го хвана за рогата, че това е мое право по рождение. За мен той трябваше да бъде акт на волята. На онези като мен бих казал: „Насилете ключалката, разбийте вратата. Излезте насреща на Оракула, предизвикайте го, оборете го, защото само така ще станете поети, бъдете дръзки смелчаци!“

Аз обаче добре съзнавам, че това изпитание може да дойде под най-различни форми, дори под такава чисто физическа форма като удар между очите или няколко реда, надраскани с молив на гърба на плик, небрежно оставен в кафенето. Хералдическата реалност би могла да нанесе своя удар навсякъде — под пояса или над него, за това правила няма. Но и без него загадката остава. Можеш да пропътуваш света, да колонизираш всичките му кътчета със стиховете си и все пак никога да не чуеш песента му.