Лорънс Дърел
Клия (5) (Александрийски квартет. Част четвърта)

V

Нямаше я в апартамента, въпреки че пощенската й кутия беше празна, което означаваше, че е прибрала писмата и е отишла да ги изчете, докато си пие капучиното, както обичаше да прави. И в ателието нямаше никого. Това обаче беше в тон с моето настроение. Реших, че сигурно ще я открия в някое от любимите ни заведения, и затова тръгнах бавно по улица „Фуад“ в посока към „Бодро“, към кафенетата „Золтан“ и „Кокен“. Но от нея нямаше и следа. В „Кокен“ един възрастен келнер, който ме позна, ми каза, че рано сутринта я е видял да върви по „Фуад“ с папка под мишница. Продължих да обикалям, като от време на време надничах през уличните витрини, отбивах се в антикварните книжарници, докато най-накрая стигнах в „Селект“ на крайбрежния булевард. И там я нямаше. Поех обратно към собствения си апартамент, където намерих бележка от нея, че е заета и ще ме потърси чак в късния следобед; това ме подразни, защото означаваше, че трябва да прекарам почти целия ден сам, но изведнъж се сетих, че сега е моментът да се подстрижа в новата бръснарница на Мнемджиян и да се насладя на фараонския й разкош („Банята с природна сода“ — така я наричаше Пърсуордън.) Освен това щях да имам време и да си разопаковам багажа.

Ала случаят ни срещна, не уговорките. Излязох да си купя пликове и марки и минах напряко през малкия площад „Баб ел Федан“. В един момент усетих как сърцето ми само се килна на една страна и направи рязък завой, защото тя седеше на същото място, където през онзи първи ден бе седяла и Мелиса; гледаше замислено и съсредоточено в чашата си с кафе, с малко крива усмивка на лицето, сякаш се надсмиваше над себе си, и с подпряна върху две ръце брадичка. Същото разположение по място и време, в което навремето бях заварил Мелиса, и затова така трудно събрах кураж да вляза в „картината“ и да я заговоря. Обзе ме някакво странно чувство за нереалност точно когато трябваше да повторя това забравено действие, от което ме делеше толкова дълъг отрязък от време. Сякаш се пресегнах да отворя врата, която бе стояла заключена и залостена за цяло едно поколение. Ала това бе Клия, не Мелиса, и русата й глава стоеше наведена с детинско любопитство над чашата турско кафе. Разклати утайката, завъртя я три пъти и обърна чашата върху чинийката. Остави я така, за да изсъхне, а после да си гледа на кафе.

— Значи не си се променила. Продължаваш да гледаш на кафе.

— Дарли! — Тя скочи, извика радостно и двамата се прегърнахме силно. Странен вътрешен трепет прониза тялото ми, нещо като проглеждане на слепец. Почувствах топлите й засмени устни върху моите, ръцете й — върху раменете. Сякаш някой счупи прозорец с камък и в задуха на отдавна запечатана стая нахлу свеж полъх. Останахме за миг прегърнати и усмихнати.

— Изплаши ме! Тъкмо бях тръгнала към апартамента ти.

— Аз пък цял ден се въртя в кръг да те търся, сякаш гоня опашката си.

— Имах работа. Дарли, много си се променил! Раменете ти вече не са прегърбени. А какво е станало с очилата ти?

— Счупих ги съвсем случайно, след което открих, че виждам и без тях.

— Радвам се за теб. Браво! Кажи ми, виждаш ли бръчки по лицето ми? Опасявам се, че вече съм се сдобила с известно количество. Как намираш, променила ли съм се много?

Истината е, че беше по-красива от всякога, по-слаба и с нови за мен, по-изискани и грациозни жестове и изражения, които издаваха неспокойната й зрелост.

— Смехът ти се е променил.

— Наистина ли?

— Сега е по-дълбок и по-мелодичен. Не бива да те лаская. Като смях на славей, ако славеите се смеят.

— Не ме карай да се притеснявам заради смеха си, тъй като възнамерявам още много да се смея заедно с теб. Ако ще ми говориш така и ще ме караш да се чувствам неловко, ще взема да крякам като жаба.

— Клия, защо не дойде да ме посрещнеш?

Тя сбърчи нос за миг, сложи ръка върху моята и отново наведе глава към кафеената утайка, която бе засъхнала в малки завъртулки и нагънати като дюна вълнички.

— Запали ми една цигара — помоли.

— Несим каза, че си се скрила в последния момент.

— Да, точно така беше, скъпи.

— И защо?

— Изведнъж реших, че присъствието ми е неуместно. Че може да причини излишни усложнения. Ти си имаш стари дела за оправяне, стари сметки за уреждане и нови отношения за преосмисляне. Наистина се чувствам съвсем безсилна да направя нещо, преди… ами преди да си се видял с Жюстин. Не знам защо. Всъщност знам. Не бях сигурна дали предишният модел няма да продължи, не знаех колко си се променил или не си се променил. Ти си толкова нередовен и потаен в писмата си, че за мен беше направо невъзможно да разбера какви мисли се въртят в главата, ти. Толкова отдавна не си ми писал, нали? Освен това детето беше при теб и така нататък. В края на краищата понякога хората заяждат, започват да скрибуцат на празен ход като развалена грамофонна плоча и не могат да излязат от омагьосания кръг. Не знаех дали това няма да бъде и твоята съдба с Жюстин. Така че не ми беше работа да се намесвам, тъй като моите претенции към теб… Разбираш ли за какво говоря? Трябваше да ти дам свобода на избора.

— А ако бях заял като развалена плоча?

— Ако, ама не стана.

— Откъде знаеш?

— Вижда се по лицето ти, Дарли. Веднага разбрах!

— Трудно ми е да ти обясня…

— Недей — гласът й се извиси възбудено и светлите й очи се усмихнаха. — Ние имаме толкова различни претенции един към друг. Свободни сме да забравим! Вие, мъжете, сте много странни същества. Слушай, съставила съм програма за първия ни ден — подредила съм го като картина, като шарада. Първо тръгваш с мен, за да се увериш в странното безсмъртие, на което се радва един от нашите познати. Ще се оставиш ли в моите ръце? Отдавна чакам деня, в който ще ти служа като екскурзовод в… не, няма да ти кажа. Изчакай ме само да си платя кафето.

— А какво е написала съдбата в дъното на чашката ти?

— Неочаквана среща!

— Пак си измисляш.

Следобедът беше мрачен и здрачът се спусна рано. Виолетовите лъчи на залеза вече променяха перспективата, удължавайки улиците покрай морето. Качихме се на стар кабриолет, теглен от дръглив кон, който дремеше наред с такситата на гара Рамалех. Престарелият кочияш обърна сипаничавото си лице към нас и попита с грейнала за миг надежда какво предпочитаме — „файтон на любовта“ или „обикновен файтон“, на което Клия се изсмя и избра втория вариант на този един и същ файтон, тъй като беше по-евтин.

— Ах, ти, хитрец такъв! — рече тя. — Коя жена ще тръгне да разхожда похотливия си съпруг с това нещо, като вкъщи си има хубаво легло, и то безплатно.

— Милостив е Всевишният! — беше мъдрият му сдържан отговор. Поехме по широките извивки на еспланадата с потрепващите на вятъра навеси и тихото море, което се простираше от дясната ни страна и стигаше чак до празния хоризонт. В миналото толкова често минавахме оттук, когато отивахме да посетим стария пират в мръсната му, разхвърляна квартира на улица „Татуиг“.

— Клия, къде, по дяволите, отиваме?

— Почакай и ще видиш.

Старецът изплува пред погледа ми, виждах го съвсем ясно. Почудих се за миг дали дрипавият му призрак още витае из онези мрачни стаи, дали още подсвирква на зеления си папагал и пее: Taisez-vous, petit babouin^[18]. Усетих ръката на Клия, която ме стисна при острия завой наляво, когато навлязохме в опушения мравуняк на арабския квартал: улиците се задушаваха от дима на запалените купчини смет, от миризмата на пикантните манджи и аромата на топъл хляб, който се носеше откъм пекарните.

— Защо, по дяволите, ме водиш към апартамента на Скоби? — отново попитах аз, когато конете звънко заудряха копита в калдъръма на познатата ми улица. В очите й заигра дяволито пламъче, тя се наведе към мен и ми прошепна на ухо:

— Търпение. Ще видиш.

Къщата си беше същата. Минахме през високата мрачна арка, както бяхме правили толкова често в миналото. В сумрака на припадащия здрач тя приличаше на избелял дагеротип, после влязохме в малкия вътрешен двор. Веднага забелязах, че е по-голям, като че нарочно разширен. Няколко от околните дувари бяха съборени или пък рухнали от само себе си и по този начин бяха увеличили мизерните размери на двора с около двеста квадратни фута. Той представляваше неугледна ничия земя от червена глина, надупчена като от едра шарка и осеяна с боклуци. В единия край се издигаше малко светилище, което приличаше на гробница на светец. Не си спомнях преди да е имало такова нещо тук. Беше заградено с голяма, грозна, съвсем модерна на вид желязна ограда, зад която безрадостно надничаха малко бяло кубе и поизсъхнало дърво. Веднага познах, че това е един от многобройните маками^[19], с които е осеян цял Египет — места, обявени за святи след смъртта на монах пустинник или друг свят човек. Обикновено вярващите ги издигат, за да се молят или да просят помощ, като оставят край тях оброчни парцалчета. Това малко светилище приличаше на хиляди други — запуснато, самотно, сякаш съществуването му е било отдавна забравено. Огледах се наоколо, после чух гласа на Клия:

— Здравей, Абдул! — В тона й долових сподавен смях, но за нищо на света не бях в състояние да се досетя какъв можеше да е поводът. От сенките изникна мъжки силует и тръгна към нас, като вървеше някак сковано и втренчено.

— Почти сляп е. Съмнявам се, че ще те познае.

— Но кой е този? — попитах, вече раздразнен от цялата тази мистерия.

— Това е Абдул. Приятелят на Скоби — пошепна ми тя и се обърна към него.

— Абдул, носиш ли ключовете за макама на Ел Скоб?

Той ни поздрави с няколко сложни движения на ръцете пред гърдите и извади връзка с дълги големи ключове, после каза с дълбок глух глас:

— Разбира се, лейди. Ето ги — и раздрънка връзката, както правят всички пазители на светилища, за да прогонят злите джинове, дето все се навъртат край гробниците на светци.

— Абдул! — учудено възкликнах аз шепнешком. — Но той беше младо момче. — Никога не бих го познал. Тялото му беше прегърбено като на стогодишен старец, походката му също издаваше преклонна възраст, както и пресекливият му глас.

— Ела! — рече Клия забързано. — Обясненията после. Само ела и погледни в светилището.

Бях направо смаян. И двамата последвахме пазача. След дълго потракване с ключовете и вдигане на шум, за да изплаши джиновете, той отвори ръждясалите двери и ни въведе. В малката гробница беше душно и горещо, едва се дишаше. В нишата мъждукаше лоена свещица и издаваше бледа трепкаща жълта светлина. В средата се забелязваше нещо, което реших, че е самият гроб на светеца. Беше покрит със зелено, извезано със сърма платно. След миг Абдул го дръпна, за да видя светинята, и предметът, който се откри пред мен, така ме удиви, че едва сподавих неволното си възклицание. Това беше старото поцинковано корито за къпане, върху единия крак на което беше изписано с релефни букви: „“Чистото корито" производител Краб. Лутън." Беше пълно догоре с чист пясък и четирите му ужасни на вид крака във формата на крокодилски нокти бяха боядисани в обичайния син цвят, който според местните поверия предпазва от духове. Не съм и предполагал, че корито за къпане може да бъде обект на религиозна почит, и затова се почувствах обзет от смесени чувства на недоумение, а после ме напуши и смях, когато чух как новият, променен до неузнаваемост Абдул, който беше и пазител на въпросния обект, мърмори под носа си обичайните молитви в името на Ел Скоб, като едновременно с това докосва оброците, увесени във всички ъгли на помещението като малки пискюли. Това, разбира се, бяха парчета от долното бельо на жени, оставили ги като дар на светеца, който според вярванията им можеше да ги излекува от безплодие и да им помогне да заченат! Виж ти! Коритото на старчето Скоби се бе превърнало в свещен предмет, на който яловите жени разчитаха да ги дари с плодовитост и както личеше по безбройните дарове — ненапразно.

— Ел Скоб свят човек, а? — попитах на лошия си арабски. Умореният прегърбен представител на човешкия род, който бе увил главата си с голям изпокъсан шал, кимна, поклони се и изграчи:

— Дошъл е от далечна Сирия. Ала тук намери покой. Името му пръска светлина за справедливите. Нека всеки се поучи от чистосърдечната му невинност.

Имах чувството, че сънувам. Сякаш чувах гласа на Скоби: „Да, много хубаво и процъфтяващо светилище, както трябва да бъде всяко такова място. Защото аз пари не натрупах, ама съвестно си гледах службата!“ Щях да се разсмея, но в този миг Клия ме ощипа по лакътя. И двамата доволно се сбутахме и тръгнахме да излизаме от спарената малка дупка към вече потъналия в здрач двор. Абдул отново зави поцинкованото корито с благоговеен жест, погледна лоения фитил и се присъедини към нас. Внимателно заключи желязната ограда, прие бакшиш от Клия с безброй пресипнали благодарности, затътри крака и потъна в сенките на отсрещния край на двора. Ние седнахме върху купчина порутена зидария.

— Не те въведох направо — рече тя. — Опасявах се, че и двамата ще избухнем в смях, а не исках да разстройвам Абдул.

— Клия! Ама това е коритото на Скоби!

— Знам.

— Как, по дяволите, се стигна до това?

Клия се изсмя сподавено.

— Не, не, трябва да ми кажеш.

— Историята е невероятна. Балтазар изрови отнякъде това корито. А сега Скоби официално се нарича Ел Якуб. Поне светилището е записано под такова име в регистрите на коптската църква. Но както току-що сам чу, всъщност той е Ел Скоб! Нали знаеш как се случва с тези маками — често съвсем забравят за тяхното съществуване. Светецът умре и след време хората не си спомнят дори как му е името; а понякога и пясъците на дюните ги покриват. Но случва се и отново да оживеят по същия чудотворен начин. Например съвсем неочаквано някой ден се оказва, че на въпросното място някой епилептик се е излекувал или някоя полудяла жена е получила пророческо видение — и готово! Светецът възкръсва за нов живот. И ето как е станало. През цялото време, докато нашият стар пират е живеел тук, в съседство се е намирала и въпросната гробница на Ел Якуб — ей там, в дъното на градината, ала никой не е подозирал. Била е набързо и доста нескопосно съградена от тухлени стени — нали ги знаеш как строят тук. Скоро самият Ел Якуб потънал в забвение. Междувременно обаче наглият Скоби след смъртта си изведнъж се превърнал в почитан съкварталец. Всички взели да тачат паметта му. И мигом плъпнали невероятни разкази за необикновените му дарби. Например че умеел да вари вълшебни отвари (сигурно са имали предвид онова уиски, за което викаше, че не било марково, ама иначе си било съвсем като истинско). И така, култът към него процъфтявал с всеки изминал ден. Всички твърдят, че бил некромант. Комарджиите и досега се кълнат в името му, призовават го да плюе на картите им за късмет: „Ел Скоб, плюни ми на картата да е на хаирлия.“ Освен това твърдят, че щом пожелаел, можел да се превръща в жена (!) и като преспивал с импотентни мъже, те ставали потентни, отново си възвръщали мъжката сила. А на яловите жени правел магия, за да заченат. Някои жени дори са кръстили децата си на него. С една дума, вече си бил издействал запазено място в редицата на легендарните александрийски светци, ала нямал истинско светилище — защото всички помнели как отец Пол откраднал тялото му, завил го в националния флаг и го заровил в католическото гробище. Знаели, понеже повечето от тях бяха поканени да присъстват на погребението му и много се радваха на гръмката музика на полицейския оркестър, в който, доколкото знам, Скоби също е свирел. На какъв ли инструмент? Цугтробмон? По онова време обаче неговата святост все още беше, така да се каже, само един Знак, Поличба, Чудо, Конфирмация. Но скоро стената рухна и разкри (най-вероятно разсърдения) Якуб. Да, ама оказало се, че там няма никакви свети мощи. Дори коптската църква, която, макар и неохотно, в крайна сметка приела Якуб в регистрите си, не знаела нищичко за него, освен че идвал от Сирия. Дори представа нямали дали е мюсюлманин или не! Ако питаш мен, звучи ми като типично еврейско име. Въпреки това съвестно разпитали най-старите жители на квартала, та поне името му успели да установят. Само името му и толкоз. И така, един хубав ден кварталът открил, че разполага с празно светилище за техния Скоби. Защото той не можел без обиталище, което да отговаря на силата на името му. Спонтанно възникнал фестивал, по време на който прословутото корито, причинило смъртта на толкова много хора (велик е Аллах!), било положено в светилището с подобаваща за свети мощи тържественост, след което било напълнено със свещен пясък от река Йордан и надлежно осветено. Официално коптите не признали Скоб и продължили да настояват името Якуб да се използва при официални случаи; но за вярващите то си останало Скоб. Цялото това недоразумение би могло да се превърне в голям въпрос, ала тъй като са ненадминати дипломати, коптските свещеници се направили, че не забелязват превъплъщението на Ел Скоб; продължили да се държат, сякаш името не е нищо друго освен местен вариант на произношението на Ел Якуб. Така всички останали доволни. Всъщност те дори — и в това се състои прекрасната търпимост, която не съществува никъде другаде в света — официално регистрирали рождената дата на Скоби, най-вероятно понеже не знаели тази на Якуб. Представяш ли си, в негова чест ще се провежда ежегоден мевлид в деня на свети Георги. Сигурно Абдул си е спомнил рождения му ден, защото Скоби го празнуваше, като обкичваше леглото си с цветните знаменца на всички нации, които взимаше назаем от вестникаря. И тогава се напивал, както ми каза Абдул, и обичал да пее моряшки песни до просълзяване! На какво красиво безсмъртие се радва сега.

— Колко ли е щастлив старият пират!

— Наистина. Да те провъзгласят за светец покровител на собствения ти жилищен квартал! О, Дарли, знаех си, че тази история ще ти хареса. Често идвам тук ей тъй, по здрач, присядам на някой камък и мислено се превивам от смях, радвам се заради старчето.

Останахме така дълго време, докато сенките край светилището се удължиха, усмихвахме се и тихо разговаряхме, както правят хората край гробница на светец. Припомнихме си стария пират със стъкленото око, чиято сянка продължаваше да броди из порутените стаи на втория етаж. Лампите на улица „Татуиг“ мъждукаха слабо. Не с предишната си яркост, а някак трепетливо и приглушено, защото целият пристанищен квартал, където се намираше и прочутата улица, бе поставен под непрекъснато затъмнение поради опасността от въздушни нападения. Мислите ми се зареяха.

— А Абдул? — попитах. — Какво е станало с него?

— О, да, нали обещах да ти разкажа; спомняш ли си, че Скоби го бе уредил да работи в една бръснарница. Там на няколко пъти го предупредили, че ползва мръсни бръсначи и по този начин разпространява сифилис. Той въобще не обърнал внимание, защото бил сигурен, че Скоби никога няма официално да докладва за тази негова немарливост. Но старецът го направил и последиците бяха ужасни. В полицията Абдул беше пребит до смърт и загуби едното си око. Амарил го лекува почти цяла година, докато се пооправи. И не стига това, ами пипна и някаква коварна болест, взе да линее и се наложи да напусне работа. Клетият човечец. Сигурна съм обаче, че той е най-подходящият пазач на гробницата на любимия си господар.

— Ел Скоб! Бедният Абдул.

— Ала намери утеха в религията и от време на време проповядва, рецитира сурите, горе-долу така, както и бръснеше. Знаеш ли, според мен е забравил истинския Скоби. Една вечер го попитах дали си спомня стария джентълмен от горния етаж, а той ме изгледа с празен поглед и едва свари да смотолеви нещо; сякаш се зарови в паметта си, но не успя да открие нищо. Истинският Скоби бе изчезнал точно както се бе изпарил и Якуб, за да може Ел Скоб да заеме неговото място.

— Чувствам се като апостолите едно време — искам да кажа, свидетел на раждането на един светец, на една легенда; помисли си само, ние познавахме истинския Ел Скоб! Чували сме гласа му…

Бях приятно изненадан, когато Клия се помъчи да изимитира стареца, при това доста успешно, като подражаваше на разхвърляния, несвързан начин, по който говореше той; може би цитираше по памет? „И забележи, на свети Георги^[20] аз винаги съм леко превъзбуден заради Англия и заради себе си. Дори си пийвам, колкото за блясък в очите, както би казал Тоби, и най-вече от шумящото, ако ми се намира. Но за бога, аз не съм конско возило, предпочитам да стърча на двата си крака. По чашка обичам аз, а не да се наливам като свиня. Така викаше и Тоби. Беше пълен с литературни примери. И как да не бъде, като никой никога не го е виждал без книга под мишницата. Това във флотата се счита за доста сбъркано нещо и на няколко пъти му довлече големи неприятности. «Ей ти, ’кво стискаш там, бе?» — така му подвикваха, а Тоби, който си беше нахакано момче, се наежваше и без дори да се замисли, изстрелваше нещо от рода на: «А ти какво си мислиш, сладурче. Репликите за брачната ми церемония, разбира се.» Ала това бяха все едни такива дебели книги, от които свят да ти се завие, въпреки че аз съм човек, дето обича да чете. Веднъж цяла година стискаше под мишницата си «Пиеси» от Стрингбъг, доколкото разбрах, шведец. Друга година пък беше «Фаурст» от Гьотер. Тоби викаше, че това било хуманитарно образование. Е, моето образование не стигаше чак до такава хуманитарност. Моето си беше училището на живота, така бих го нарекъл. Но когато мама и татко загинаха без време, ние останахме сам-самички — три изнемогващи малки сирачета. Родителите ни имаха големи планове за нас, особено баща ми; единият от нас бе определен за църквата, вторият — за армията, и третият — за военноморския флот. Много скоро двете ми братчета бяха прегазени от частния влак на принца регент, недалеч от Сидкъп. И това им беше краят. Но за всичко станало може да се прочете в тогавашните вестници, а принцът изпрати венец на погребението. Да, ама аз наистина останах сам-самичък. Трябваше сам да се боря в живота, без никаква закрила — ако не беше така, досега да съм станал адмирал…“

Изпълнението й беше безупречно. Сякаш дребният старец прекрачи гроба си и взе да се разхожда напред-назад пред нас с изкривена на една страна походка, като от време на време посягаше към нощната си масичка, взимаше оттам телескопа и започваше да си играе с него; грабваше парцаливата си Библия, която ту отваряше, ту затваряше, или пък приклякаше на едно коляно, за да раздуха огъня с мяха, а ставите му изпукваха страховито. Неговият рожден ден! Спомням си как една вечер точно на рождения му ден го намерих, насмукан до козирката с бренди, да танцува съвършено гол под акомпанимента на собствената си музика, която произвеждаше с помощта на гребен и хартия.

Спомних си и едно празнуване на имения му ден и се помъчих да го изимитирам пред Клия само за да чуя още веднъж заразителния й смях, който беше нещо ново за мен.

— О, ти ли си, Дарли! Как ме изплаши с това думкане по вратата. Хайде, влизай! Аз така си танцувам, ще ми се да си припомня старите времена. Днес е моят ден. Да, точно така. Нали знаеш как ме умилява миналото. Да можеше да си представиш само какъв бях на младини — огън момче! Истината ти казвам. А по танците колко ме биваше само! Искаш ли да видиш? Не се смей, седни на стола ей там и гледай. Значи така, всички излизаме напред, каним партньорките си, поклони, реверанси, шими-шими^[21]. Сигурно ти изглежда проста работа, ама не е. Тази плавност, която виждаш, е измамна. Всичките ги мога, мойто момче, кадрили, шотландски и черкезки танци, цигански колела, всичко! А английски танц? Сигурно никога не си виждал. Винаги съм обичал да танцувам и години наред знаех всички модерни танци. Дори и хучи-кучи — знаеш ли го? Трябва да усвоиш едни такива фини движения, на които им викат ориенталски. Ей така, полюляваш се, като че се плискат вълнички. И сваляш дреха след дреха, докато накрая всичко ти се види. Напрежението и очакването обаче са страхотни. И не бива да спираш, трябва непрекъснато да си въртиш опашката, ето така, виждаш ли? — И тук той зае крайно нелепа изкусителна поза на ориенталска съблазън и бавно завъртя тялото си в кръг, като подмяташе задника си и си тананикаше нещо в такт, който следваше типичното арабско извисяване и снишаване на четвърт тоновете. Затанцува в кръг из стаята, докато му се зави свят, след което тупна победоносно върху леглото, разсмя се и поклати одобрително глава, сякаш не можеше да се нарадва на себе си. Пресегна се към едно шише, отпи глътка арак, производството на който също беше една от големите му тайни. Сигурно бе открил рецептата в книгата на Посълтуейт „Ваде мекум^[22] за пътешественици из чужди земи“, която обикновено пазеше под ключ в куфара си и в която се кълнеше. Тя съдържаше, по неговите думи, всичко, което трябва да знае човек, озовал се в положението на Робинзон Крузо — дори как да запалиш огън чрез триене на пръчки; с една дума — съкровище от безценна информация. („За да си направите бомбайски арак, разтворете две скрупули^[23] цвят от бензое в една кварта^[24] качествен ром и те ще придадат на алкохола аромата на арак.“) Ето такива неща пишеше вътре. „Да — често повтаряше Скоби със сериозен тон, — нищо не може да бъде по-добро от стария Посълтуейт. У него има за всекиго по нещо и за всяка ситуация — също. Бих казал, че е направо гениален“.

Само веднъж Посълтуейт го бе разочаровал и това се случило, когато един ден Тоби му подметнал, че в испанската муха има много пари, стига Скоби да успее да осигури големи количества за износ. „Но това копеле не ми обясни нито какво е «испанска муха», нито как се набавя и тогава за пръв път Посълтуейт ми изневери. Знаеш ли какво казва той за нея в статията си за кантаридина? Толкова странно ми се стори това негово описание, че го запомних наизуст, за да мога да го повторя пред Тоби, щом отново ми се появи. Старият Посълтуейт пише така: «Когато се използва вътрешно, кантаридинът има диуретично и стимулиращо действие; когато се използва външно, предизвиква образуването на мехури и зачервяване по кожата.» Е, кажи ми, какво, по дяволите, означава това? И каква връзка би могло да има с идеята на Тоби за много пари? За измъчване на хора ли щеше да ги използва? Исках да попитам Абдул, но не знаех думата на арабски“.

Въодушевен от въпросната интерлюдия, той пак отиде до огледалото, за да се порадва на сбръчканата си физиономия. В лицето наистина приличаше на престаряла костенурка. Внезапна мисъл обаче помрачи радостта му. Посочи към друга една част от сбръчканата си анатомия и рече: „И като си помисли човек, че на това Посълтуейт му вика «просто податлива на ерекция тъкан». Защо просто? Да им се чудиш на тия медици. Понякога направо не знаят какво говорят. Наистина, някаква си издънка от податлива на ерекция тъкан! А като си помисли човек какви само неприятности знае да причинява. О, боже! Да беше видял това, което аз съм виждал на тоя свят, нямаше да ти е останал и половината от моя дух.“

И тогава светецът реши да удължи празнуването на собствения си рожден ден, като си облече пижамата и започна песенен концерт под наслов „Потпури от неувяхващи мелодии“, включващи и една кратка песничка, която изпълняваше само при специални случаи. Казваше се „Жестокият жесток шкипер“ и имаше следния припев:

Беше стар копой и кримка,

от стара коза яре,

ала повече от всичко беше

устато скапано магаре.

След като изтощи до крайност краката си с танци и гласа с песни, останаха му само една-две кратки гатанки, които произнесе с обърнат към тавана поглед и със сключени на тила ръце.

— Къде вечеря палачът на крал Чарлс и какво си поръчва?

— Не знам.

— Предаваш ли се?

— Предавам се.

— Ами пържола в „Главата на краля“. Шумно клопане и хихикане!

— Кога един фермер управлява имението си вещо?

— Не знам.

— Предаваш ли се?

— Предавам се.

— Когато му е завещано.

Ала времето напредна, гласът му отпадна, очите му се притвориха, кискането му изтъня и съвсем премалял, той потъна в обятията на съня. Най-сетне светецът захърка с отворена уста в деня на свети Георги.

Тръгнахме да се връщаме, хванати за ръка, минахме под забулената в сенки арка, като продължавахме да се смеем със съчувствието, което старецът заслужаваше — смях, който в известен смисъл позлати отново иконата, която той представляваше, и разпали пламъка на свещите около гробницата на светеца. Стъпките ни отекваха тихо по утъпканата земя на улицата. Заради затъмнението електричеството на част от квартала бе прекъснато — там, където навремето всичко бе обляно в ярка светлина, сега унило мъждукаха газени лампи. Сякаш крачехме в тъмна гора с прелитащи край нас светулки. В мрака гласовете, движенията и дори заобикалящите ни постройки изглеждаха още по-мистериозни. В края на улицата, където ни чакаше раздрънканият кабриолет, усетихме хладния полъх на нощното море, който постепенно проникваше в града, за да разпръсне тежката бездиханна влага откъм езерото. Качихме се в кабриолета и нощта ни прихлупи като с жилав лист от смокиня.

— Време е да те нахраня, Клия, да отпразнуваме новия ти смях!

— О, не. Още не съм свършила. Има още една жива картина, която трябва да видиш. Тя е съвсем различна. Знаеш ли, Дарли, желанието ми беше наново да ти представя града, да го пресъздам пред очите ти, за да влезеш в този гоблен откъм друг ъгъл и да се почувстваш като у дома си — въпреки че „дом“ е последното нещо, което може да се каже за този град от изгнаници, нали? Както и да е… — Тя се наведе напред (усетих дъха й върху бузата си) и каза на кочияша: — Заведи ни в „Оберж Бльо“!

— Нови загадки.

— Не. Тази нощ непорочната Семира ще се появи за пръв път в обществото. И за мен това е нещо като вернисаж — нали знаеш, че двамата с Амарил сме автори на прекрасния й нос? Това беше едно изключително преживяване, което продължи месеци наред; самата тя се показа като необикновено търпелива и храбра жена, която издържа бремето на всички бинтове и присаждания. Сега всичко е готово. Вчера се ожениха. Тази вечер цяла Александрия ще бъде там да я види. Ние не бива да отсъстваме, нали? Ще присъстваш на нещо, което е голяма рядкост в този град, и тъй като ти си негов усърден ученик, със сигурност ще успееш да го оцениш. Ще видиш самото олицетворение на романтичната любов с главни букви. Моят дял в това дело е голям, затова позволи ми да не скромнича; отчасти изиграх ролята на гувернантка, компаньонка, бавачка, художничка — и всичко това само заради Амарил. Виждаш ли, Семира не е много умна и аз трябваше да прекарвам с нея дълги часове, за да я подготвя за срещата й със света. Включително да й опресня четенето и писането. С една дума, помъчих се да я поограмотя. Странно, че Амарил не обръща внимание на тази огромна пропаст между двамата, що се отнася до образованието, не гледа на нея като на пречка. Дори повече я обича именно заради това. Един ден ми каза: „Знам, че е доста глупава. Тъкмо това я прави така прелестна.“

Непорочният цвят на романтичната логика, нали? Той прояви невероятна изобретателност, докато се занимаваше с нейната рехабилитация. Ако питаш мен, пое голям риск, като реши да се прави на Пигмалион, но лично аз чак сега започвам да разбирам силата на този образ. Знаеш ли например, че той дори й измисли професия — нещо, с което да се занимава. И това вече му прави чест. Тя, разбира се, е твърде глупава, за да се захване с нещо сериозно, което изисква ум и усърдие, затова с моя помощ той я научи да поправя кукли. Направи я хирург на кукли. И неговият сватбен подарък за нея представлява миниатюрен хирургически кабинет за кукли, чиято популярност в града расте с всеки изминал ден, макар че официалното му откриване ще стане едва след медения им месец. И Семира се отдаде на тази нова работа с цялото си сърце. Месеци наред заедно с нея разваляхме и поправяхме кукли, за да се подготви добре. Едва ли има студент по медицина, който да е учил по-усилено от нея. „Това е единственият начин — казва Амарил — да задържиш истински глупавата жена, която обожаваш. Дай й да се занимава с нещо собствено.“

Заклатушкахме се по широките извивки на Корниш и отново навлязохме в осветената част на града, където тъжните улични лампи взеха една по една да надничат в кабриолета, за да ни видят как седим и разговаряме; изведнъж ми се стори, че минало и настояще отново се сляха в едно, без да ги дели межда, и че всичките ми спомени и впечатления са се вплели в канавата на завършено платно, метафората за което винаги е бил блестящият град на обезнаследените — градът, който се опитваше да разтвори лепкавите прозрачни криле на новороденото водно конче, за да полети в нощта. Романтична любов! Пърсуордън я наричаше „демонът на комедията“.

В „Оберж Бльо“ нищо не се беше променило. Дори мебелировката бе онази, която помнех отпреди, и тук (като лица в сън) александрийци се бяха настанили край отрупаните с цветя маси, а блусът, който оркестърът свиреше, само подчертаваше сладостното им безделие. Отвсякъде се чуваха поздравите им за „добре дошли“ и тези подвиквания ми припомниха отколешното благородство на стария град. Атена Траша със сребърните обици-шурци, провлеченият, монотонен глас на Пиер Балб, който взимаше опиум, защото с него „кокалите ми ликуват“, внушителното семейство Червони и безразсъдните, ловки момичета Мартиненго — всички бяха там. Всички, с изключение на Несим и Жюстин. Дори добрият Помбал беше дошъл в официален вечерен костюм, така твърдо колосан и изгладен, че му придаваше вид на надгробен барелеф. С него беше и все още непознатата за мен Фоска — мека и мургава. Седяха един до друг с допрени кокалчета на ръцете като във вцепенена страст. Помбал приличаше на глътнал бастун, изправен и напрегнат като подплашен заек, втренчил очи в нейните — очите на красива млада матрона. Изглеждаше нелепо. („Тя го нарича Жорж-Гастон, което, неизвестно защо, му доставя голямо удоволствие“, прошепна ми Клия.)

Бавно пристъпяхме от компания към компания, поздравявахме старите си приятели, както често бяхме правили в миналото, докато накрая стигнахме до малка маса в нишата с червена целулоидна табелка „Запазено“, резервирана на името на Клия, където за мое най-голямо удивление сякаш от нищото се материализира келнерът Золтан и сърдечно ми стисна ръката. Сега той беше бляскавият главен келнер в пълно бойно снаряжение, с коса, подстригана като канадска ливада. Изглежда бе посветен в церемонията, защото прошепна в ухото на Клия, че всичко се пази в пълна тайна, и дори стигна дотам, че й намигна:

— Анселм стои отвън на пост. Щом зърне колата на доктор Амарил, ще ни даде сигнал. Тогава оркестърът ще засвири — мадам Траша заръча „Синият Дунав“. — И той плесна с ръце като жаба.

— О, какъв добър избор от страна на Атена. Браво! — възхити се Клия.

Това наистина беше мил жест към Амарил, който се славеше като най-добрия танцьор на виенски валс в цяла Александрия, и въпреки че не беше суетен човек, винаги приемаше с необяснимо удоволствие похвалите за тази своя необикновена дарба. Те винаги го радваха.

Не се наложи да чакаме дълго; нетърпението и нервното напрежение още не ни бяха обзели, когато оркестърът, който до този момент тихо подрънкваше, с едно ухо наострено, така да се каже, за звука на пристигаща кола, отведнъж спря. Анселм се появи в единия край на фоайето и размаха салфетка. Идваха! Откъм музикантите звънна дълго трепетливо арпеджо, с каквото обикновено започва циганска песен, и после, когато красивата фигура на Семира се появи сред палмите, те елегантно и много тържествено подеха валсовата стъпка на „Синият Дунав“. Трогнах се от начина, по който стеснителната Семира се поколеба на прага на препълнената бална зала; въпреки цялото великолепие на сватбената й рокля вперените в нея очи я изплашиха и тя изгуби самообладание. Поколеба се, измъчвана от нерешителност, която напомняше за платноходка с отвързан фалин, намръщено затаила дъх насред вълните с отпуснат кливер, сякаш спряла да размисли, преди да се обърне с шумна въздишка и да улови вятъра странично. Но в този миг на очарователно колебание Амарил се изправи зад нея и я хвана под ръка. Самият той според мен бе съвсем пребледнял и изнервен въпреки обичайната небрежност в облеклото си. Уловен така, в миг на паника, наистина изглеждаше невероятно млад. Точно тогава, сякаш валсът стигна до слуха му с известно закъснение, той се наклони към нея и смотолеви нещо с разтреперени устни, като в същото време тържествено я поведе между масите към дансинга, където с бавни и съвършено отмерени движения те затанцуваха. Още при първото завъртане в стъпките на валса като че и в двамата се вля самоувереност — просто видимо се усети. Успокоиха се, замръзнаха на място като дървесни листица, после Семира затвори очи, а Амарил покри лицето си със своята обичайна нахакана усмивка. Меки аплодисменти се надигнаха и заляха залата, прихлупиха ги отвсякъде. Дори келнерите се разчувстваха, а добрият Золтан заопипва джобовете и извади носна кърпа, понеже Амарил беше обичан от всички човек. И Клия изглеждаше трогната.

— О, бързо, трябва да изпием по нещо — рече тя, — защото огромна бучка е заседнала в гърлото ми, а ако се разплача, ще си разваля грима.

Батареите от шампанско загърмяха от всички ъгли на залата, дансингът се изпълни с валсуващи двойки и светлините промениха цвета си. Ту сини, ту червени, ту зелени. Погледнах усмихнатото лице на Клия над чашата шампанско; то ме съзерцаваше с израз на подигравателно задоволство.

— Нали няма да се сърдиш, ако тази вечер се понапия, за да отпразнувам нейния успешно измайсторен нос? Мисля, че вече можем да пием за щастливото им бъдеще без опасения, защото те никога повече няма да се разделят; пияни са от онази рицарска любов, за която човек би могъл да прочете само в Артуровите легенди — рицарят и дамата, която е спасил. А много скоро ще се появят и деца, които ще имат сътворения от мен красив нос.

— О, недей да бъдеш толкова сигурна.

— Остави ме да си помечтая.

— Хайде да потанцуваме.

Присъединихме се към тълпата танцуващи двойки в големия кръг на дансинга, облян от въртящи се, отразени като в призма светлини. Музиката на барабаните усилваше пулса ни, докато следвахме бавния и тържествен ритъм на мелодията — като венци от цветни водорасли, които се полюшкват под водата в някоя лагуна, ведно с останалите и един с друг.

Не стояхме до късно. Навън ни полъхна студеният влажен въздух и тя потрепери, олюля се и улови ръката ми, за да не падне.

— Какво ти е?

— Изведнъж се почувствах, сякаш ще припадна. Но вече ми мина.

Отново се озовахме в града, на притихналия крайбрежен булевард, упоени от монотонния тропот на конски копита по макадамовата настилка и от заглъхващата музика, която идваше откъм балната зала и отлиташе към звездите. Платихме на кочияша и го освободихме при хотел „Сесил“, след което тръгнахме пеш по глухите лъкатушещи улички към нейния апартамент. Вървяхме под ръка, заслушани в звука на бавните си отекващи стъпки, усилен сякаш от самата тишина. На витрината в една книжарница зърнахме няколко романа, единият от които беше на Пърсуордън. Спряхме за миг, колкото да надникнем в тъмния магазин, после продължихме към апартамента с предишния си муден ход.

— Ще се качиш ли за малко? — попита тя.

И тук цареше празнична атмосфера; навсякъде цветя, а върху малката маса — кофичка с бутилка шампанско.

— Не бях сигурна, че ще останем да вечеряме в „Оберж Бльо“, и за всеки случай приготвих вечеря — рече Клия и потопи пръсти в ледената вода; въздъхна с облекчение. — Поне ще можем да изпием по чаша шампанско.

Тук нищо не можеше да обърка или заблуди спомените ми, защото всичко си беше, както го помнех; бях се върнал в тази скъпа на сърцето ми стая, както човек се вглежда в любима картина и потъва в нея. Всичко си беше на мястото — препълнените лавици с книги, тежките стативи, малкото пиано, тенис ракетите и шпагите за фехтовка в ъгъла; върху отрупаното с писма, скици и сметки писалище стоеше свещник, който тя побърза да запали. На стената бяха облегнати няколко платна. Обърнах едно-две и ги заразглеждах с любопитство.

— Боже, Клия! Ти си се отдала на абстрактна живопис.

— Знам. Балтазар ги ненавижда, направо не може да ги гледа. Предполагам, че е само поредната фаза в художническия ми живот, и затова не гледам на нея като на безвъзвратна и окончателна. Това е само един по-различен начин, по който мобилизираш усещането си за цвят. Не ти харесват, нали?

— Не бих казал. Дори смятам, че са по-силни от предишните ти картини.

— Хм. Това е светлината на свещите, която им придава несъществуваща светлосянка.

— Може би.

— Ела, седни. Налях ти.

Сякаш по взаимно съгласие седнахме един срещу друг върху килима, също както едно време, с кръстосани крака, като „арменски шивачи“, както тя обичаше да казва. Вдигнахме чаши на розовата светлина от алените свещи, която не потрепваше в застиналия въздух на стаята, ала призрачните й отблясъци подчертаваха усмихнатите устни и изящните черти в откритото лице на Клия. И пак тук, на същото паметно място върху протрития килим се бяхме прегръщали — как да кажа? — с притихнало безмълвие, сякаш чашата на езика бе преляла неусетно в красноречиви целувки, които изтласкваха думите назад и идваха като сладостната награда на самия покой, в който мисълта и жестът се усъвършенстват. Бяха като пухкави облачета, пречистени от неопитната невинност, от познатата болка на нежеланието. Изведнъж осъзнах, че стъпките ми ме бяха върнали отново до онази заключена врата, която навремето отказа да се отвори за мен. Тогава, беше много отдавна, спомних си аз, бяхме прекарали тук една безсънна нощ, притиснати един към друг. Бях се върнал до онзи миг във времето, до онзи праг, зад който потрепваше сянката на Клия, усмихната и безотговорна като цвете, след едно дълго, сухо и безплодно отклонение в пустинята на собственото ми въображение. Тогава не знаех как да намеря ключа към вратата. Сега обаче тя самичка леко се открехваше. Докато другата врата, която навремето ми даваше гостоприемен достъп до Жюстин, сега стоеше безвъзвратно запечатана. Навремето Пърсуордън не беше ли казал нещо за „плъзгащи се плоскости“? Но тогава той говореше за книги, а не за човешкото сърце. В лицето й сега не се оглеждаха нито лукавство, нито умисъл, само дяволита насмешливост, която грееше в красивите й очи, като същевременно придаваше неотстъпчивост и замисленост на начина, по който тя придърпа ръцете ми, сама ги пъхна в ръкавите си и се остави на тяхната прегръдка с онази сладостна отдаденост, с която жената пъхва тялото си под скъпа кожена наметка. Улови ръката ми, постави я върху сърцето си и прошепна:

— Усещаш ли? Спря да бие.

Стояхме така като две прехласнали се една в друга фигури от отдавна забравена картина, които с нега вкусваха щастието, полагащо се на ония, дето са готови да се наслаждават един на друг без задръжки, без да се самоизмъчват, без предварително обмислените костюми на егоизма — изобретените от човека ограничения в любовта. Отведнъж черната нощ отвън стана още по-черна, набъбна в призрачен оток от звуци — подобно дивашкото пърхане на крилете на някаква праисторическа птица, погълна цялата стая, свещите, силуетите. Клия изтръпна при първия ужасен вой на сирените, ала не помръдна; целият град край нас се раздвижи като мравуняк. Улиците, допреди миг глухи и пусти, отекнаха със звука от забързани стъпки — хората тичаха към противовъздушните скривалища като подгонени от вятъра сухи есенни листа. Още сънени късчета разговор, писъци и смях се надигнаха чак до смълчания прозорец на малката стая. Улицата се изпълни като пресъхнало речно корито от прииждащите пролетни порои.

— Клия, да вървим в скривалището.

Ала тя само се притисна още по-силно към мен, поклати глава, сякаш упоена от съновидения или, може би, от взрива целувки, които се пръскаха като мехурчета кислород в кръвта на пациент. Разтърсих я леко, а тя прошепна:

— Аз съм твърде претенциозна, за да умра, притисната от чужди човешки тела — като в леговище на плъхове. Не е ли по-добре да си легнем и да загърбим грубата дебелащина на света?

Самото ни любене се превърна в предизвикателство към вихрушката навън, която тряскаше и гърмеше, сякаш буря от оръдейни залпове и сирени. Бледото небе над града лумна, обагри се във великолепието на огненото зарево. А неутолимите ни целувки се заредиха с онази пламенна страст, която само съзнанието за витаеща наоколо смърт може да запали. Нямаше да е зле да умрем точно тогава, когато любовта и смъртта сплетоха ръце. Това бе израз и на нейната гордост — да заспи, положила глава в свивката на ръката ми, като дива птичка, изтощена от безпомощно пърхане, напук на целия свят, сякаш това е най-обикновена спокойна лятна нощ. Докато лежах буден до нея, заслушан в пъкления грохот на оръдията, загледан в светлините, които се стрелкаха хаотично и току пронизваха мрака зад спуснатите кепенци, си спомних как веднъж в недалечното минало ми бе изредила ограниченията, за които само любовта ни отваря очите, като подхвърли, че капацитетът й е ограничен до мизерни дажби за всяка душа, после добави: „Твоята любов към Мелиса, същата твоя любов, искаше да се осъществи чрез Жюстин.“ Трябваше ли, продължавайки мисълта й, да заключа, че същото важи и за Клия? Не ми се искаше да мисля така — защото тези истински и спонтанни прегръдки бяха девствени като самото въображение, а не някакви нескопосни подражания на предишни действия. Те представляваха импровизации на самото сърце, или поне така си казвах, докато лежах и се мъчех да уловя отново елементи от чувствата, с които навремето бях обградил тези други лица. Да, импровизации върху самата действителност, при това изчистени от пълните с горчивина подбуди на волята. Бяхме отплували в тези спокойни води без предумисъл, с вдигнати, опънати докрай платна; и за пръв път се почувствах добре, на мястото си, унесен в дрямка, докато отпуснатото й тяло лежеше до мен. Нито тътенът на канонадата отвън, нито градушката от отломъци, която посипваше улиците, можеше да наруши тихото мечтателно спокойствие, в което и двамата бяхме изпаднали. А когато се събудихме, отново всичко бе потънало в тишина, тя запали една свещ и останахме да лежим под трепетливата й светлина, загледани един в друг, разговаряйки шепнешком.

— Първия път винаги се представям зле, защо ли?

— И аз съм така.

— Притесняваш ли се от мен?

— Не. Нито от себе си.

— Мислил ли си някога, че това ще се случи?

— Май и двамата сме си го мислили. Иначе нямаше да се случи.

— Шт, тихо! Слушай!

Навън се лееше порой, плющеше като мокри чаршафи на вятър, както често се случва в Александрия преди зазоряване. Разхлади въздуха, изми лепкавите корави листа на палмите в Градската градина, изми и железните оградки покрай банките и тротоарите. В арабския квартал улиците от утъпкана земя миришеха на прясно изкопан гроб. Търговците на цветя бяха извадили стоката си навън да се поосвежи. Спомних си обичайния им вик: „Карамфили, сладки като момински дъх!“ Откъм пристанището се носеше миризмата на катран, риба и осолени мрежи, проснати по глухите улици чак до валмата от безмирисен въздух, които прииждаха откъм пустинята и малко по-късно, заедно с първите слънчеви лъчи, щяха да нахлуят в града от изток и да изсушат влажните фасади. Някъде в далечината, за кратко, монотонното съскане на дъжда бе пронизано от сънливите протяжни струни на мандолина, които набързо изписаха върху него една малка, тъжна и умислена мелодия. Страхувах се от нахлуването на някоя мисъл или идея, която можеше да се прокрадне сред тези мигове на усмихнато щастие, да се настани удобно и бързо да ги превърне в оръдия на тъгата. Замислих се над дългия път, който бяхме извървели, започвайки точно от това легло, откакто за последен път се бяхме срещнали в него; прекосихме толкова много преживявания и страни, за да се върнем отново в изходна позиция, отново уловени от гравитационното поле на града. Завихряше се нов цикъл и този път с обещанието за споделена любов — но къде щеше да ни отведе тя? Сетих се за Арнаути и неговите думи относно друга жена в друг контекст: „Казваш си, че държиш жена в обятията си, но като се вгледаш в заспалото й лице, виждаш като на длан цялата еволюция — безпогрешното развитие на клетките, които се прегрупират и заемат позиции така, че да очертаят любимия, вечно загадъчен профил — повтарящо се до безкрайност натрупване по мекия релеф на човешкия нос, хрущялната извивка на ушната мида — заимствана от морската раковина, веждите — прекопирани от рисунъка на дивата папрат, устните — двучерупково мекотело, лениво и отпуснато, ала навеки свързано. Целият този процес, докато се стигне до нея — едно име, дето пронизва сърцето ти и те дарява с дивото мечтание за вечност, която времето не одобрява и ти го напомня с всеки поет дъх. А ако човешката личност е една илюзия? И ако както твърди биологията, всяка клетка в нашето тяло се сменя на всеки седем години от друга? Значи в най-добрия случай аз държа в обятията си фонтан от плът, който е в постоянно движение, а в ума си — цветна дъга от прах.“

Или пък едно друго ехо, от друга точка на компаса: чух острия глас на Пърсуордън, който казваше: „Няма Друг; ти си сам, изправен пред вечния проблем за собственото си опознаване!“

Отново се унесох в сън, а когато се сепнах и отворих очи, мястото до мен беше празно, свещта — издълбана и угаснала. Тя стоеше до дръпнатите завеси, загледана в зората, която изгряваше над порутените покриви на арабския квартал — гола, крехка и тънка като бял великденски крин. Свежото пролетно утро с гъстите си капки роса се е проснало над тишината, погълнала целия град, преди птиците да са го събудили. Долових силния глас на слепия мюезин от минарето, който викаше молитвата с увиснал във въздуха глас, сякаш косъмче, трептящо в разхладената от палмите длан на Александрия. „Славя съвършенството на вечния Аллах; съвършенството на Единствения, Най-желания, Съществуващия, Неповторимия, Върховния; съвършенството на Аллаха, Единствения, Неповторимия…“ Молитвата се извисяваше на звучни спирали над целия град, а аз стоях загледан в тъжната и страстна напрегнатост на извърнатата й глава. Стоеше и наблюдаваше изгряващото слънце, протегнало лъчи към минаретата и палмите: прехласната и съсредоточена. Заслушан в мюезина, усетих топлия дъх на косата й върху възглавницата до мен. Обзе ме доволството от една нова свобода, сякаш поех глътка от онова, което в Кабал наричахме: „Изворът на всичко съществуващо.“ Тихо извиках: „Клия“, ала тя не ми обърна внимание и аз отново заспах. Знаех, че Клия ще сподели всичко с мен, нищо няма да скрие — нито дори онзи съучастнически вид, който жените пазят само за пред огледалото си.