Лорънс Дърел
Клия (4) (Александрийски квартет. Част четвърта)

IV

Отново се разхождах по улиците на лятната столица, крачех под лъчите на пролетното слънце и безоблачното, кипнало от престрелки синьо море — полусънен и полубуден, — чувствах се като Адам от средновековните легенди: с тяло, направено от компонентите на света, чиято плът е пръст, костите — камъни, кръвта — вода, косата — трева, зрението — слънце, дъхът — вятър, мислите — облаци. Чувствах се безтегловен като след дълга изтощителна болест, сякаш плувах във въздуха, носех се над плитчините на Мареотис, белязани от всевечните приливи и отливи на неговите апетити и желания, породени от историята на това място; древен град, а отколешните му жестокости, непокътнати от вековете, са вдигнали стан в пустинята край езерото. Вървя по вдълбаните прорези на познати улици, плъпнали във всички посоки като лъчите на морска звезда, идват откъм центъра, а той е там, във вечното жилище на своя основател. В паметта ми отекват познати стъпки, забравени сцени и разговори, изскачат ненадейно пред взора ми направо от околните дувари, кафенета и зарешетени прозорци на стаи с олющени тавани. Александрия, принцеса и кокотка. Царски град и anus mundf^[13]. Никога няма да се промени, докато тук расите продължават да се смесват и кипят като шира в казан; докато улиците и площадите продължават да гъмжат и клокочат във ферментацията на несъвместими страсти и омрази, яростни буйства и безжизнена вялост. Плодовита пустош от човешка любов, осеяна с белеещите кости на безброй изгнаници. Източени палми и минарета празнуват женитба високо в небето. Кошер от бели къщи се е наредил в шпалир от двете страни на тези тесни, глухи улици от кал, които по мръкнало отекват с воя на арабска музика и с писъците на момичета, нетърпеливи да се отърват от някои досадни ципи на тялото си (сякаш им пречат да вървят), предлагайки в нощта онези страстни целувки, на които парите не гледат с лошо око. Тъгата и блаженството на живота в този човешки котел, който продължава рода си, за да се увековечи, съпътстват безкрайния цикъл от възраждане и изтребление, сам по себе си назидателен, защото учи и реформира по силата на унищожителната си мощ. („Човек се люби единствено за да се увери в собствената си самота“, каза веднъж Пърсуордън, а при друг случай Жюстин допълни мисълта му като музикална кода: „Най-хубавите любовни писма на една жена са винаги адресирани до мъжа, когото мами“, и тя вирна вековния си профил и излезе на балкона, сякаш увисна над осветения град, където дървесните листа приличаха на изрисувани от електрическите реклами, където гълъбите се щураха като прокудени бездомници…) Голяма пита мед от лица, мимики и жестикулации.

„Превръщаме се в онова, за което си мечтаем“ — обичаше да казва Балтазар и все търсеше между големите сиви камъни на калдъръма ключето на своя часовник, който е Времето. „В действителността, в материалния свят ние постигаме само картините, сътворени от нашето въображение.“ Градът обаче не дава отговор на подобни твърдения. Като огромна ленива анаконда се е свил на кълбо около сънливите си обитатели, сякаш се е уединил, за да смели погълнатото. И сред извивките на лъскавата му кожа клетият човешки род следва хода на нещастното си съществуване, без да разбира, без да вярва, само повтаря до безконечност заучените си жестове на отчаяние, покаяние и любов. Философът Демонакс казва: „Никой не иска да е зъл“, и е бил наречен циник заради страданията си. А Пърсуордън в друго време и на друг език добавя: „Дори и полуразсънен да живееш сред сомнамбули, отначало е страшно. После човек се научава да се преструва!“

Отново усетих атмосферата на града вътре в мен, повехналите му красоти протягат пипалата си, за да ме спипат. Представих си настъпването на нови сезони, летата, пълни с отчаяние, нови атаки от „байонетите на времето“. Животът ми млад ще изгние в душни кантори под хладния полъх на електрически вентилатори, под светлината на прашни голи крушки, провесени от напукани тавани с олющената боя на уж току-що ремонтирани помещения. В кафенето „Ал Актар“, седнал пред зелената ментовка, заслушан в сърдитите мехурчета на наргилетата, ще имам време да изуча дълбоката глухота, която настъпва след всяко провикване на амбулантните търговци и звучното трополене на зарчетата по дъската за табла. Същите стари сенки минават и отминават покрай джамията Наби Даниил, блестящите лимузини на банкерите са подкарали драгоценния си товар от заможни дами към бридж партита, към синагогата, към запердените стаички на гадателки и към най-луксозните кафенета на града. Навремето всичко това имаше силата да ме докосне, дори нарани. А сега? Откъси от мелодия, бликнала от едно кафене с алена тента, ми напомниха за Клия, която веднъж подхвърли: „Музиката е сътворена, за да засилва човешката самота.“ Разхождах се тук с любопитство, дори с разнежено сърце, само защото за мен градът беше нещо, което сам съм дефлорирал и в чиито обятия се бях научил да придавам особен смисъл на съдбата. Тези порутени дувари с изронена мазилка, варното мляко на белосаните стени, което се бе напукало на милион люспици с цвета на стрида, приличаха на кожата на прокажените, които стенеха тук, в покрайнините на арабския квартал; но това беше само кожата, само обвивката на мястото, която се лющеше, напукваше се под лъчите на слънцето.

Дори войната се бе примирила с този град и всъщност бе стимулирала търговията. Цели войскови части се скитаха безцелно с мрачния вид на непоколебимо отчаяние, с който всички англосаксонци се отдават на удоволствията си; а жените им, напълно лишени от привлекателност, бяха облечени в униформи, които им придаваха вид на изгладнели вълчици — сякаш още миг и ще излочат топлата кръв на младенците. Публичните домове процъфтяваха, разраснаха се и тържествуващо погълнаха целия квартал около стария градски площад. Противно на всички очаквания, войната бе заразила града с някакво карнавално опиянение; дори нощните бомбардировки над пристанището бързо се забравяха през деня, хората свиваха рамене и бързаха да ги загърбят, както се прави с мъчителните кошмари, всъщност спомняха си за тях като за някакво ненадейно възникнало неудобство. И това бе единственото изключение. За хората като че нищо не се беше променило. Брокерите продължаваха да седят наклякали по стъпалата на клуба „Мухамад Али“ и да преплюнчват вестниците. Старите конски кабриолети продължаваха да потропват забързано в изпълнение на всевъзможни услуги. Тълпи от разхождащи се хора изпълваха белия Корниш, възползвайки се от мекото пролетно слънце. По балконите бяха накацали приказливи момичета и простираха мокри чаршафи. Александрийци продължаваха да се движат в затворената, обагрена в мораво циклорама на живота, който си въобразяваха, че водят. („Животът е по-сложен, отколкото си мислим, ала и много по-прост, отколкото дръзваме да си представим.“) Момичешки гласове — насечени арабски четвърт тонове, а от синагогата долита металическо жужене, прекъсвано от време на време от звуците на систрум. В Бурсата^[14] врявата е огромна, пищят, подобно стенещо от болка огромно животно. Сарафите подреждат парите си като сладки на витрина. Паши с алени фесове са се разположили в коли, прилични на блестящи саркофази. Джудже свири на мандолина. Едър евнух с пръстен от гранат, голям колкото брошка, се тъпче с пасти. Безкрак мъж върху дъска на колелца пелтечи нещо, мучи и се лигави.

В това бясно препускане на ума изведнъж се сещам за Клия — гъстите й ресници, които замрежват всеки поглед на красивите й очи — и смътно се зачудих кога ли ще се появи. Но междувременно блуждаещите ми стъпки ме отведоха до тясната уличка Лепсий, до проядената от червеи стая със стол от камъш, който скърцаше цяла нощ, където някога старият поет на града бе рецитирал „В очакване на варварите“. Стъпалата отново проскърцаха под моите ходила. На вратата имаше надпис на арабски: „Тишина“. Не беше заключено.

Гласът на Балтазар прозвуча необикновено пискливо и глухо, когато ми извика да влизам. Транспарантите бяха спуснати и стаята беше потънала в полумрак. Той беше в леглото. Стъписах се, като забелязах, че косата му е съвсем бяла. Заприлича ми на някакъв древен двойник на самия себе си. Трябваха ми минута-две, докато се уверя, че не е боядисана. Изглеждаше ужасно променен! Да, ама не иде да извикаш към приятеля си: „Боже Господи, колко си остарял!“ Въпреки че за малко щях да направя точно това, макар и неволно.

— Дарли! — обади се той немощно и протегна за поздрав ръце, подути като боксьорски ръкавици от бинтовете, с които бяха пристегнати.

— Какво, за бога, се е случило с теб?

Той въздъхна тъжно и раздразнено, после ми кимна да седна на стола. В стаята цареше пълен безпорядък. Купища книги и вестници лежаха разхвърляни по пода под прозореца. Както и едно пълно догоре цукало. Шахматна дъска с разпилени по нея фигури. Вестник. Върху таблата за храна — кифличка със сирене и една ябълка. Умивалникът — отрупан с мръсни чинии. До него в чаша с мътна течност проблясваше изкуствено чене, към което трескавите му очи поглеждаха от време на време объркано и нерешително.

— Нищо ли не знаеш? Това ме учудва. Лошите и скандалните вести се разпространяват толкова бързо и стигат толкова далеч, че според мен би трябвало вече да си ги научил. Историята е дълга. Да ти я разкажа ли, за да добиеш и ти онзи вид на тактично съчувствие, с който Маунтолив сяда всеки следобед да играе шах с мен?

— А ръцете ти?

— И до тях ще стигна. Идеята я заимствах от твоя ръкопис. Но истинският виновник според мен е това чене тук в чашата. Виж го само как проблясва зловещо. Ченето ми погоди номера. Когато разбрах, че съм на път да остана без зъби, изведнъж започнах да се държа подобно жена в критическа възраст. Как иначе да си обясня това, че се влюбих като гимназист? — И веднага се опита да притъпи болезнения въпрос с престорен смях. — Първо Кабал, който беше разформирован и всичко отиде по дяволите. Появиха се мистици, тесногръди теолози, изобретателни фанатици, въобще целият боклук, който се навърта край сектите и проглушава хорските уши с всевъзможни догми! Но за мен този кръжец имаше особено значение, едно погрешно значение, което макар и подсъзнателно, ми изпращаше своите съвършено ясни послания. Вярвах, че бавно и постепенно ще успея да се отърва от апетита на собствената си плът. Смятах, че в крайна сметка ще постигна философска улегналост и уравновесеност, които ще тушират страстната ми природа, ще стерилизират действията ми. Разбира се, навремето мислех, че не страдам от никакви предразсъдъци, че подбудите ми да търся истината са съвсем чисти. Но подсъзнателно използвах Кабал точно с тази цел — вместо да го оставя той да ме използва. Грешка номер едно! Налей ми малко вода от каната ей там. — Жадно изгълта водата през розовите си венци. — А сега идва абсурдът. В един момент открих, че зъбите ми падат. Беше ужасно. Съсипах се. Почувствах се като осъден на смърт, защото това беше потвърждение на факта, че остарявам, че животът ми се изплъзва. Винаги съм бил особено придирчив на тема уста, винаги съм ненавиждал хора с лош дъх и обложен език; но най-много от всичко съм ненавиждал изкуствените зъби! Несъзнателно обаче изглежда сам си докарах до главата тази невероятна беля — нещо като последно, отчаяно хвърляне на зара, преди да ме е спипала старостта. Не се смей! Аз се влюбих както никога преди, или може би само както когато бях на осемнайсет години. „Пронизващи като игла целувки“, така ли беше? Или както би казал Пърсуордън: „Коварните гонади са плъпнали на лов за женска плячка, ласото на семенника се стяга — познатият биологически терор.“ Ала, скъпи ми Дарли, никак не ми беше до смях. Тогава все още си имах моите зъби! Но обектът на моите чувства, един гръцки актьор, беше възможно най-ужасният избор, който можех да направя. Да изглеждаш като бог, да пръскаш край себе си очарование подобно рой сребърни стрели и в същото време да представляваш едно толкова дребнаво, бездуховно, продажно и празноглаво същество: ето какво беше Панайотис! Аз го знаех, но това нямаше никакво значение. Видях в него онзи младеж от Селевкия^[15], за когото пише Кавафис в своето стихотворение^[16]. Не спирах да се ругая пред огледалото. Но нищо не можех да сторя, не бях в състояние да се променя. После, ако трябва да кажа истината, всичко може би щеше да отмине, както се е случвало стотици пъти преди това, ако той не ме беше докарал до лудост от ревност; последваха изстъпления и ужасни сцени на взаимни обвинения. Спомням си как старчето Пърсуордън току подмяташе: „О! Вие, евреите, много обичате да страдате“, и тогава аз му отвръщах с цитат от Момзен^[17] за проклетите келти: „Разрушили са толкова държави, без да основат нито една. Никъде не са създали велика държава, нито са развили собствена култура.“ Не, това не беше израз на комплекса ми на тема малцинство: то бе нещо като убийствена страст — такава, каквато се среща по книгите и с която нашият град е известен в историята! Само за няколко месеца се пропих. Непрекъснато обикалях публичните домове, които той посещаваше. Взимах опиати с рецепта и му ги давах да ги продава. Правех абсолютно всичко, само и само той да не ме напусне. Превърнах се в слаба, безволева жена. Ужасен скандал или по-скоро цяла серия от такива скандали и ето че лекарската ми практика започна да намалява, докато в един момент пациентите ми съвсем изчезнаха. Амарил пое клиниката само от добро сърце, като гледаше да не замре работата в нея, докато аз успея да се изправя на крака. В същото време веднъж ми се случи да ме влачат по пода на един клуб, докато аз се бях вкопчил в пеша на палтото му и го молех да не ме напуска! Друг път ме бутнаха на земята на улица Фуад, биха ме с бастун пред френското консулство. Изведнъж се оказах в центъра на вниманието на всички мои приятели, които изглеждаха тъжни и угрижени и правеха какво ли не, само и само да предотвратят най-лошото. Напразно. Бях се превърнал в непоносим човек! И този жесток живот продължи дълго — ала сякаш ми доставяше удоволствие да бъда унижаван, отритван, презиран, да се отнасят с мен като с отрепка! Сякаш исках да погълна света, да изсмуча докрай гнойта от раната на любовта, за да пресъхне и заздравее. Стигнах до крайности, които не подозирах, че съжителстват у мен, и все пак аз бях този, който провокира появата им, или може би моите зъби? — Той хвърли сърдит, яростен поглед към изкуственото чене, въздъхна и поклати глава, сякаш споменът за тези неволи продължаваше да го терзае.

— Странно как някакви случайни неодушевени предмети понякога могат да предизвикат пълен емоционален срив; любов, причинена от кучешки зъб, омраза, породена от късогледство, страст, подхранвана от космати ръце. Ала най-накрая онова, което го отврати окончателно, беше зеленият гумен предпазител на пръста ми. Не можеше да понася върху тялото си допира на ръка с показалец в гумен предпазител. Но аз трябваше да го нося, защото пръстът ми отново бе започнал да забира; нали знаеш, че страдам от една малка екзема, която ми прави номера от време на време, обикновено когато съм смазан или превъзбуден. Дори понякога успява да пробие през дебелата коричка от синкав метален. Какво ли не опитах, ала без резултат. Може би подсъзнателно съм подхранвал отвращението му, така както младеж неволно подхранва собственото си акне? Кой знае?

След време, разбира се, историята приключи, както свършва всичко, дори, както се предполага, и самият живот! Нямаше достойнство в страдание като моето — безмълвно като животно, измъчвано от непоносими рани, до които езикът му не стига. Именно тогава си спомних едно наблюдение в твоя ръкопис относно грозотата на моите ръце. И защо не съм ги отсякъл и захвърлил в морето, както ти съвсем уместно ми препоръчваш? И този въпрос се загнезди в ума ми. Тогава сетивата ми бяха притъпени от опиати и алкохол и реших, че нищо няма да усетя. Така или иначе, направих опит да се отърва от ръцете си. Ама ти не можеш да си представиш колко хрущяли и жили има по тях! И се оказах в положението на онези глупаци, които тръгват да си прерязват гърлото, обаче опират до хранопровода, а там вече е трудно. И разбира се, винаги оживяват. А при мен болката беше толкова страшна, че най-накрая се отказах и точно тогава се сетих за Петроний. (Ролята на литературата в нашия живот!) Напълних ваната с гореща вода и легнах вътре. От това обаче кръвта ми не потече, или беше вече свършила? Малкото, което успях да изцедя — няколко черни съсирека — имаше цвета на асфалт. Тъкмо се канех да опитам някой по-сигурен начин да облекча любовната си мъка, когато Амарил нахълта с ругатни и ми изля в устата силно успокоително, което трябваше да действа двайсет и четири часа. Въпросното време използва, за да приведе в ред тялото и стаята ми. След това бях много болен — от срам, предполагам. Да, предимно от срам, разбира се, въпреки че бях силно отпаднал от крайностите, на които се бях подложил. Оставих се в ръцете на Пиер Балб, който ми извади зъбите и ме снабди с това тук тракащо като кастанети чене — истинско произведение на изкуството. Ар нуво! Амарил направи опит да анализира състоянието ми — но какво да каже човек за тази доста приблизителна наука, която в единия си край опира до антропологията, а в другия — до теологията? Има много неща, които все още не се знаят: например това защо човек коленичи в църква — защото коленичи и когато прониква в жената; или защо обрязването води началото си от подрязването на лозата — защото без него ще избуят листата и няма да има плодове! Не изповядвах никаква философска система, на която да се опра, както бе направил Да Капо. Спомняш ли си как Каподистрия обясняваше природата на вселената? „Светът е биологично явление, което ще изчезне, когато всеки мъж е имал всички жени, и всяка жена — всички мъже. Очевидно, че това не би могло да стане много бързо. А междувременно нищо друго не може да се направи, освен да подпомагаме силите на природата, като здраво тъпчем гроздето. Що се отнася до живота ни след смъртта — от какво друго може да се състои той освен от пълна насита? Играта на сенките в рая — красиви кадъни прекосяват екраните на паметта, вече нежелани, вече нежелаещи да бъдат желани. Най-накрая и двете страни притихват в покой. Но не е възможно да стане веднага. Нужно е търпение. Затова, аванти!“ Докато лежах, имах предостатъчно време да мисля. Вслушвах се в скърцането на плетения стол и шумовете, които долитаха откъм улицата. Добрите ми приятели често ме посещаваха, носеха ми подаръци и подхващаха разговори, от които ме заболяваше главата. Така постепенно изплувах на повърхността — бавен и безкрайно дълъг процес. Тогава си казах: „Животът е господарят. Ние живеем срещу природата на собствения си интелект. Истинският учител е търпението, издръжливостта.“ Наистина, бях научил един урок, но на каква цена!

Ако се бях справил с любовта си, ако я бях направлявал с открито сърце, щях по-добре да служа и на идеите на Кабал. Ще кажеш, че това е парадокс, нали? Може би. Вместо да оставя любовта да отрови интелекта ми, а интелектуалните ми съмнения — любовта. Въпреки че вече съм се възстановил и отново съм готов да се върна в света, всичко естествено в живота ми като че ли е изчезнало! Сутрин все още се събуждам с вика: „Той си е отишъл завинаги! Истинските любовници съществуват заради любовта.“

Балтазар изстена, или по-скоро изграчи шумно, после изпълзя от завивките си — изглеждаше ужасно смешен във вълнения си гащеризон — и взе да рови в чекмеджетата на шкафа за носна кърпа. Обърна се към огледалото и му рече:

— Най-крехката, най-лесно уязвимата и най-трагичната от всички наши илюзии е тази да вярваме, че с действията си можем да увеличим или намалим общия сбор на доброто и злото в света. — После поклати мрачно глава, върна се в леглото, разпуха възглавниците, подпря ги зад гърба си и додаде: — А онова дебело добиче, отец Пол, ми говори за благосклонно приемане на света. Такова отношение може да има само след пълното признаване на необятността на злото и доброто, тогава, когато човек сам е населявал тази необятност и я е изследвал до дъно без каквито и да било морални и прочие задръжки, чрез собствената си ограничена способност за проникновено разбиране — това трябва, за да приемеш света такъв, какъвто е. Каква само задача наистина! Ето, лежа тук, времето минава и аз си мисля за него. Време от всякакъв вид се процежда през стъкленицата на пясъчния часовник: „време незапомнено“, „засега“, „открай време“, „от памтивека“; времето на поета, на философа, на бременната жена, на календара… Дори и онова „времето е пари“, и то влиза в сметката; а после, като си помислиш, че според фройдистите парите са изпражнения, тогава значи това се отнася и до времето! Дарли, ти се появи точно навреме, защото утре аз ще бъда реабилитиран с помощта на моите приятели. Идеята принадлежи на Клия. Отдавна ме притеснява мисълта за това как отново ще се появя пред обществото след всичките магарии, които извърших. Как отново ще погледна града в очите — това е моят проблем. Само в такива моменти човек разбира кои са истинските му приятели. Утре една малка групичка от тях ще дойде тук. Аз ще ги чакам облечен, ръцете ми ще бъдат превързани по-дискретно, ченето — на място, и разбира се, ще трябва да нося черни очила. Маунтолив, Амарил, Помбал и Клия — по двама от двете ми страни. Така ще извървим цялата улица „Фуад“, после ще седнем на тротоара пред „Паструди“ да изпием по едно кафе. Няма да бързаме. Маунтолив е запазил най-голямата маса за обяд в „Мухамад Али“ и е поканил двайсет души, за да отпразнуват моето възкръсване от мъртвите. И този красив жест на солидарност със сигурност ще успее да сложи на място злите езици и подигравателните усмивки. След това съм поканен на вечеря у семейство Червони. И с тази всеотдайна помощ, на която за щастие мога да разчитам, аз се надявам да си възвърна изгубеното доверие, най-вече на моите стари пациенти. Много мило от страна на приятелите ми, нали? И съвсем в традициите на града. Сега вече мога да си отдъхна, да се усмихна — една блестяща усмивка, на която само Пиер ще гледа с умиление: умилението на майстора към неговото творение. — И той вдигна бинтованите си ръце, както боксьор влиза в ринга, и с мрачен вид приветства въображаемата публика. После се отпусна назад, потъна тежко във възглавниците и отново ме изгледа. Очите му излъчваха блага тъга.

— Къде е Клия? — попитах.

— Тук си е. Беше при мен вчера следобед и питаше за теб.

— Несим каза, че е заминала нанякъде.

— Може да е отишла до Кайро, но само за следобеда. А ти къде беше?

— Пренощувах в Карм.

Последва дълга пауза, в която ние мълчаливо се изгледахме. Очевидно, че главата му гъмжеше от въпроси, с които тактично избягваше да ме бомбардира; а самият аз чувствах, че има още много неща, които не мога да обясня. Взех една ябълка и я захапах.

— А писането? — попита той след дълго мълчание.

— Спрях го. За момента не съм в състояние да продължа. Някак не мога да съчетая истината с измислицата, която е така необходима на всяко изкуство, стига двете да не са съшити с бели конци. Замислих се за това, когато бях в Карм и отново видях Жюстин. Знаеш ли, въпреки фактическите грешки на ръкописа, който ти бях изпратил, в образа й като че имаше повече поетическа истина — дори, ако щеш, и психографическа. Защото творец, който не умее да споява елементите, рано или късно се проваля. И аз не съм на прав път.

— Не разбирам, защо? Самото това откритие би трябвало да те насърчи, вместо да те смущава. Имам предвид изменчивостта на всяка истина. Зад всеки факт могат да стоят хиляди мотиви и всичките да са еднакво валидни, защото всеки факт има хиляди страни. А и колко много истини съществуват, които нямат нищо общо с каквито и да било факти! Твое задължение е да ги проследиш. Във всеки миг многообразието е до нас. Защо, Дарли? Това би трябвало да те вдъхновява, да придаде на твоето писане заоблените форми на бременна жена.

— Точно обратното, то ми пречи. Поне за момента. А сега, когато вече отново се намирам в истинската Александрия, от която съм заимствал толкова много от моите описания, не чувствам нужда да пиша — или поне да пиша нещо, което не отговаря на високия критерий, който според мен лежи в основата на всяко изкуство. Спомняш ли си какво бе написал Пърсуордън: „Романът трябва да представлява гадаене по изкормените вътрешности, а не подробен репортаж за мача, който се разиграва на поляната в някое абатство!“

— Да, спомням си.

— Така трябва да бъде. Ала сега аз отново съм изправен лице в лице с моите модели и не желая да ги преправям и скалъпвам. Ако започна отново, ще ги разгледам от съвсем друг ъгъл. Но все още има толкова много неща за всички вас, които не зная, а и по всяка вероятност никога няма да науча. Например Каподистрия, къде е неговото място?

— Говориш така, сякаш знаеш, че е жив.

— Мнемджиян ми каза.

— Да, загадката не е много сложна. Той работеше за Несим, но направи голям гаф и се компрометира. Трябваше да изчезне. За негов късмет това съвпадна с пълния му банков банкрут. Парите от застраховката му бяха жизнено необходими! И тогава Несим осигури обстановката, а аз — трупа. Нали знаеш, че получаваме доста трупове от всякакъв вид. Просяци. Хората дори си даряват телата, всъщност продават ги приживе за определена сума. Медицинските училища имат нужда от тях. Не беше трудно да се намери труп, при това сравнително пресен. Веднъж се опитах да ти намекна за случилото се, но ти не ме разбра. Така или иначе, всичко мина по мед и масло.

Сега Да Капо живее в една красива кула, като дели времето си между тайните на черната магия, която изучава усърдно, и някои поръчки от Несим, които получава във връзка с неговите планове — но за тях аз не знам нищичко. Истината е, че много рядко срещам Несим, а Жюстин изобщо не съм я виждал. Въпреки че могат да приемат гости след специално разрешение от полицията, те никого не канят в Карм. Само от време на време Жюстин се обажда да си побъбри с някого, и толкоз. Ти, Дарли, си бил обект на специална привилегия. Сигурно сами са ти извадили разрешително. Но аз се радвам, че те виждам във форма и с по-бодър дух. Направил си стъпка напред в правилната посока, нали?

— Не знам. Просто по-малко се тревожа.

— Този път ще бъдеш щастлив. Усещам го; много неща са се променили, но и много са си същите. Маунтолив ми каза, че те е препоръчал за цензор и че по всяка вероятност ще останеш в апартамента на Помбал, докато успееш да си намериш по-подходящо жилище.

— Още една загадка! Аз почти не познавам Маунтолив. Защо изведнъж е решил да играе ролята на мой благодетел?

— Не знам, може би заради Лиза.

— Сестрата на Пърсуордън ли?

— Отседнали са в лятната резиденция за няколко седмици. Предполагам, че или той, или и двамата ще те потърсят много скоро.

Някой почука на вратата и един слуга влезе, за да почисти апартамента; Балтазар се надигна от леглото и взе да се разпорежда. Аз станах да си вървя.

— Има само един проблем — обади се той, — който не ми дава мира. Да оставя ли косата си в тоя вид? Когато не е боядисана, приличам на сто и седемдесет годишен старец. Но от друга страна пък, по-добре да я оставя така, като символ на моето възкресение от мъртвите, на моето завръщане като човек, пречистен от суетата на света. Какво ще кажеш? Да, да, няма да я пипам. По-добре така да се появя.

— Защо не хвърлиш ези-тура?

— Може и това да направя. Тази вечер трябва да се поупражнявам да ходя малко из стаята; странно колко слаб се чувства човек, като се залежи. Две седмици на легло и краката отказват да ти служат. А утре не бива да падам, защото хората ще си помислят, че пак съм се напил, и това ще ме довърши. Що се отнася до теб, Дарли, ти трябва да откриеш Клия.

— Ще се отбия до ателието й. Може би работи.

— Радвам се, че се върна.

— Странно наистина, но и аз се радвам.

Сред пъстрото безредие на уличния живот човек неволно се превръща в един от древните жители на града, сякаш излязъл от гроба, за да го посети. Къде бих могъл да намеря Клия?