Лорънс Дърел
Клия (3) (Александрийски квартет. Част четвърта)

III

Тя стоеше най-горе на дългата външна стълба и гледаше към тъмния двор подобно караул на пост. В дясната си ръка държеше многораменен свещник, който хвърляше мъждукащ кръг светлина около нея. Съвършено неподвижна като фигура в tableau vivanf^[12]. Стори ми се, че нарочно преиначи тона, с който за пръв път произнесе името ми, за да прозвучи равен и студен — сякаш отражение на някакво странно психическо състояние, което като че сама си бе наложила. Или може би, несигурна, че това съм аз, просто разпитваше мрака, мъчейки се да ме отпъди, сякаш бях натраплив тревожен спомен, отскубнал се и избягал от тъмницата на нейния ум. Но за мен познатият глас беше като разчупване на печат. Почувствах се като човек, разбуден след вековен сън, и докато бавно и внимателно я следвах по скърцащите дървени стъпала, усетих как над мен витае полъхът на едно ново самообладание. Бяхме изкачили половината стъпала, когато тя отново се обади, този път рязко, с нещо като изобличителни нотки в гласа.

— Чух конете и така се сепнах, че излях целия парфюм върху дрехите си. Цялата воня, Дарли. Трябва да ме извиниш.

Стори ми се, че е отслабнала още повече. Държеше свещника високо, докато напредваше по стъпалата; стигна горната площадка и след като се вгледа изпитателно в очите ми, лепна кратка безчувствена целувка върху дясната ми буза. Студена като некролог, суха като пергамент. Докато го правеше, подуших разляния по дрехите й парфюм. Наистина, целият въздух около нея беше силно ароматизиран. Нещо в скованата й поза говореше за вътрешна нестабилност и тогава ми хрумна, че може би е пила. Бях леко шокиран, когато видях, че върху скулите си е сложила две яркочервени кръгчета руж, които изпъкваха на фона на мъртвешката белота на силно напудреното й лице. Ако все още можеше да се каже, че е красива, то това беше безжизнената красота на богаташка мумия, неумело гримирана, за да подхранва илюзията за живот. Приличаше на зле оцветена черно-бяла снимка.

— Не трябва да ме гледаш в очите — бе следващото нещо, което изрече строго, със заповеднически тон. Тогава забелязах, че левият й клепач е леко увиснал, от което погледът й добиваше злобно и цинично изражение, както и приветливата усмивка, която в този момент се опитваше да разстеле върху лицето си. — Разбра ли? — Аз кимнах. Дали пък не беше прекалила с ружа, само и само да отклони вниманието от увисналия си клепач? — Прекарах лек удар — добави едва чуто, като че обясняваше на себе си.

Продължаваше да стои пред мен с вдигнат във въздуха свещник, но като че наостри слух за друг шум. Взех ръката й и за дълго останахме така, втренчени един в друг.

— Много ли съм се променила?

— Никак дори.

— Разбира се, че съм се променила. Както и всички ние. — Гласът й прозвуча с пронизителна пискливост. Вдигна ръката ми за миг и я сложи върху бузата си. Кимна с озадачен вид, обърна се и ме придърпа към балкона, като вървеше гордо изправена, със скована походка. Носеше рокля от тъмна тафта, която просъскваше шумно при всяко нейно движение. Пламъците на свещника танцуваха лудешки по стените. Спряхме пред един тъмен праг и тя извика: „Несим!“, ала толкова рязко, че чак ме стресна, защото това бе тон, с който обикновено се вика слуга. След миг Несим изникна от сянката, послушен и смирен като домашен дух.

— Дарли пристигна — обяви тя, сякаш е получила колет, постави свещника върху ниската масичка и побърза да се отпусне в плетения шезлонг, като закри очите си с ръка.

Несим се бе преоблякъл в обикновен мъжки костюм, пристъпи към мен и се усмихна с обичайното си изражение на вечна приветливост и внимание. Ала и то вече не беше същото; сега приличаше повече на сплашен човек, непрекъснато мяташе неспокойни погледи ту встрани, ту надолу към Жюстин и говореше тихо, като че в присъствието на заспал човек. Неочаквано, докато запалвахме по цигара, ни прихлупи особено притеснение. Безмълвието заяде като лост, който отказва да превключи на друга скорост.

— Детето си легна. Очарована е от двореца, както сама го нарича, и от обещанието да си има собствено пони. Мисля, че ще бъде щастлива.

Жюстин въздъхна дълбоко и без да сваля ръка от очите си, рече бавно:

— Той казва, че не сме се променили.

Несим преглътна и продължи със същия приглушен глас, като се направи, че не я е чул.

— Искаше да те изчака, но умората я надви.

Полегналата фигура отново се обади откъм най-тъмния ъгъл на балкона:

— Изрови от шкафа шапчицата на Наруз, онази, която е носел при обрязването си. Сварих я точно когато я пробваше. — Изсмя се отривисто, което прозвуча като кучешки лай, и тогава забелязах как Несим примигна и рязко извърна лицето си.

— Слугите са ни малко — каза той тихо и някак прибързано, сякаш искаше да запуши дупките, зейнали в мълчанието след последната й реплика.

Облекчението, което се изписа на лицето му, когато Али се появи и ни покани на вечеря, беше повече от очевидно. Той вдигна свещника и ни поведе вътре в къщата. В нея цареше погребална атмосфера — слугата с бяла роба и ален пояс вървеше напред, като държеше свещника високо, за да осветява пътя на Жюстин. Тя пристъпяше умислено, някак отчуждена от всичко заобикалящо я. Аз вървях след нея, а зад мен беше Несим. Напредвахме в индийска нишка по неосветените коридори, прекосявайки стаи с високи тавани, чиито стени бяха покрити с прашни килими, а подовете им — с грубо дюшеме, което скърцаше под краката ни. Най-накрая стигнахме до трапезарията — дълго тясно помещение, чиято наредба говореше за отминало величие, вероятно отоманско по стил; приличаше, да речем, на стая в забравения зимен дворец на Абдул Хамид с ажурните решетки на високите си сводести прозорци, които гледаха към запуснатата розова градина. Тук светлината на свещите с нейните сияйни сенки представляваше идеалният декор към иначе строгата и оскъдна мебелировка. Златистите, червени и виолетови цветове, които на дневна светлина бяха направо непоносими, сега излъчваха стаено великолепие.

Настанихме се на масата и погледът ми отново бе привлечен от сплашеното изражение на Несим, който не спираше да се оглежда наоколо. Може би дори това не е точната дума. Той като че по-скоро очакваше всеки миг от устата й да изригне ненадейна експлозия от неподозирани упреци. Мислено беше готов да ги парира, да ги отблъсне внимателно и любезно. Но Жюстин напълно ни игнорира. Първото нещо, което направи, бе да си налее чаша червено вино. Вдигна я на светлината, сякаш да провери цвета. След това лекичко я наклони първо към единия, после към другия, сякаш беше знаме, изпи я на един дъх и отново я сложи на масата. Петната от руж върху бузите й придобиха емайлен блясък, който нямаше нищо общо с пиянската притъпеност на погледа й. Не носеше никакви бижута. Ноктите й бяха лакирани със златист лак. Сложи лакти на масата, подпря си брадичката и ни изгледа изпитателно — първо единия, после другия, и рече:

— Да, всички ние сме се променили — обърна се бързо и като официален обвинител стрелна пръст към съпруга си. — Виж го, изгуби си едното око.

Несим си замълча учтиво, подаде й нещо от масата, колкото да й отвлече вниманието от неприятната за него тема. Тя отново въздъхна и продължи:

— Дарли, ти изглеждаш много добре, но ръцете ти са напукани и загрубели. Усетих, когато ми погали бузата.

— Сигурно е от цепенето на дърва.

— О, така ли? Но иначе изглеждаш добре, много добре.

(Една седмица по-късно тя щеше да телефонира на Клия и да й каже: „Боже Господи, колко е загрубял. И малкото чувствителност, която притежаваше, е напълно заличена от селянина у него.“)

Несим наруши тишината с нервно покашляне и опипа черната превръзка на окото си. Той очевидно не хареса тона на гласа й, нито натежалата от напрежение атмосфера, в която се усещаше как вълните на омраза се надигат една подир друга. Именно тази омраза беше най-новият и неочакван елемент сред толкова много изненади на речта и обноските. Наистина ли се бе превърнала в истеричка? Или беше болна? Трудно ми бе да изровя от паметта си онази пленителна мургава любовница от миналото, на която всеки жест — дори най-невнимателният, най-неуместният — отекваше с новоизкованото великолепие на истинската щедрост. („Значи се върна — рече дрезгаво — и намери всички ни заключени в Карм. Като стари цифри в забравена сметководна книга. Лоши дългове, Дарли. Бегълци от правосъдието, а Несим?“)

Какво да каже човек в отговор на тези язвителни подмятания? Продължихме да се храним в пълно мълчание, безшумно обслужвани от арабския слуга. От време на време Несим се обръщаше към мен с някой въпрос по съвсем неутрална тема — кратко и едносрично. Всички усещахме болезнено как тишината се процежда край нас, изпразва се като огромен резервоар. Още малко и ще щръкнем сред нея, седнали в столовете си като парцалени кукли. След миг прислужникът влезе с два термоса и увита в хартия храна, които постави в края на масата. Жюстин се обади с възпламенен от арогантност глас:

— И тази вечер ли излизаш?

— Да, и тази вечер съм на смяна — отвърна й Несим и кротко кимна. После се прокашля и се обърна към мен: — Дежурствата ми са само четири пъти в седмицата. Колкото да не стоя със скръстени ръце.

— Колкото да не стои със скръстени ръце! — повтори Жюстин насмешливо. — Или колкото да си загуби окото и единия пръст. Защо не му кажеш истината, скъпи? Ти би направил всичко, само и само да се измъкнеш от вкъщи. — После се наведе към мен и продължи: — За да се измъкне от мен, Дарли. Аз го влудявам с вечните си сцени. Така казва той.

Нескриваната й вулгарност ме притесни ужасно.

Слугата влезе с грижливо изгладената униформа на Несим. Той се изправи, извини се с една дума, придружена с крива усмивка. Останахме сами. Жюстин отново си наля чаша вино, вдигна я към устните си и в този миг аз направо се стъписах, когато съвсем неочаквано ми намигна и рече:

— Истината ще излезе на бял свят.

— Откога сте затворени тук? — попитах.

— Въобще не подхващай тази тема.

— Няма ли начин?…

— Той успя да си го уреди частично. Но не и аз. Пий, Дарли, изпий си виното.

Отпих мълчаливо. След малко Несим отново се появи — в униформа и очевидно готов да потегли. Като по общ сигнал станахме едновременно, слугата взе свещника и сякаш начело на траурна процесия отново ни поведе обратно към балкона. В наше отсъствие единият му край беше застлан с килим, бяха извадени диваните и на няколко малки инкрустирани масички стояха свещници и всичко необходимо за пушене. Нощта беше тиха, възхладна. Пламъците на свещите не потрепваха. Откъм заобикалящия ни мрак долиташе приглушеният плисък на голямото езеро. Несим побърза да се сбогува и ние чухме отдалечаващия се тропот на конските копита да заглъхва, щом зави по пътя, който извеждаше към единствения брод. Обърнах глава към Жюстин. Тя беше вдигнала китките си пред очите ми, а лицето й бе изрязано в недвусмислена гримаса. Държеше ги една до друга, като че сключени от невидими окови. Завъртя пред погледа ми тези въображаеми белезници, после отпусна ръцете си в скута и рязко, със скоростта на змия, пропълзя до дивана и се сгуши в краката ми, като същевременно промълви с глас, разтреперан от разкаяние и омраза:

— Защо, Дарли? Защо!

Каза го така, сякаш питаше не просто съдбата или орисниците си, а самия порядък на вселената — толкова прочувствено прозвуча гласът й. Пламъкът на част от предишната й красота ме озари, разтърси ме като далечно ехо. Ала този парфюм! И толкова отблизо! Попилата в дрехите й миризма ме задушаваше, взе да ми се гади.

Изведнъж обаче притесненията ни като че изчезнаха и най-сетне успяхме да си поговорим човешки. Сякаш мехурът, който цяла вечер ни обвиваше в апатия, внезапно се пръсна.

— Това, което виждаш, е една много различна Жюстин — извика тя тържествуващо. — Но причината е пак у теб — в това, което си въобразяваш, че виждаш! — Думите й изтрополиха като бучки пръст по празен ковчег. — Как така стана, че ти не ме намрази? Да простиш такова предателство толкова лесно — защо, та това не е мъжествено? Да не мразиш вампир като мен? Това не е естествено. Значи не си в състояние да разбереш моето унижение, задето не мога да пирувам, не мога да се угощавам с теб, скъпи мой, да се угощава женската ми природа на любовница. Да, нека ти кажа истината: да те мамя ми доставяше огромно удоволствие, не мога да го отрека. Но изпитвах и някакво съжаление, задето ти предлагах жалко подобие на любов (ха! — отново тази дума), което бе пропито с притворство. Предполагам, че това отново е предателство спрямо безмерната женска суета: да лелееш най-лошото от два свята, от двете думи — любов и измама. Странно е, че сега, когато знаеш истината, и аз мога да ти предложа моята привързаност, вече не изпитвам нищо друго освен нарастващо презрение към себе си. Дали съм достатъчно жена, че да чувствам истинския грях срещу Светия дух като безчестие в любовта? Каква претенциозна глупост — защото самата природа на любовта е такава, че не признава честност.

Тя продължи да говори, без да ми обръща внимание, доказвайки несъстоятелността на моя живот, като фанатично пълзеше нагоре-надолу по паяжината, измислена от самата нея, създавайки образи, които секунди след това обезглавяваше пред очите ми. Какво се надяваше да докаже? После положи за миг главата си върху коленете ми и рече:

— Сега, когато мога на воля да обичам и мразя, колко жалко, че изпитвам само яд при вида на това твое новопридобито самообладание! В един момент ти ми се изплъзна. Но какво ли друго можех да очаквам?

Странно, но това беше самата истина. За най-голямо мое учудване за пръв път усещах, че наистина мога да я уязвя, дори да я покоря с едното си безразличие!

— Ала истината е — обадих се аз, — че у мен няма никаква омраза към миналото. Точно обратното — изпълнен съм с благодарност, защото това мое преживяване, може би само по себе си банално (дори, нищо чудно, и отвратително в твоите очи), ме обогати безмерно!

Тя се извърна рязко и рече троснато:

— Значи сега и двамата може да се посмеем.

Дълго време останахме така — загледани в тъмнината. Жюстин потрепери, запали си цигара и отново подхвана нишката на вътрешния си монолог.

— Аутопсия на несвършеното! Чудя се, какво ли си разбрал от всичко преживяно? В края на краищата няма жив човек, който да може да разбере другия, защото всеки от нас гастролира пред отделни хора с отделни, избрани измислици от собствения си аз! Ако питаш мен, ние всички се зяпаме един друг в пълно недоумение. Много след края на нашата връзка имаше моменти, когато, обзета от угризения, си въобразявах, че един ден може отново да станем любовници, вече върху основата на нови отношения. Какъв фарс! Представях си как те обезщетявам, изкупвам вината си пред теб, изплащам греховете си. Ала… в същото време знаех, че ти винаги ще предпочетеш собствената си митическа представа за мен, обрамчена от петте сетива, пред всяка друга истина. Сега обаче искам да ми кажеш кой от нас двамата се оказа по-големият лъжец? Аз излъгах теб, ти излъга себе си.

В друг момент и в друг контекст тези нейни наблюдения може би щяха да ме изпепелят, но сега те ми бяха необходими по един съвършено нов начин. „Колкото и трудно да е това, идва момент, когато човек трябва да се изправи лице в лице срещу истината“ — бе написал някъде Пърсуордън. Да, чак сега открих подхранващото въздействие на истината — студените ободряващи пръски от онази вълна, която винаги успява да ме придвижи по-навътре към себепознанието. Чак сега разбрах, че моята Жюстин наистина е творение на илюзионист, създадено върху сбърканата арматура на погрешно изтълкувани думи, действия, жестове. Нямаше място за обвинения; истинският виновник беше моята любов, която си бе измислила един образ, който да я подхранва. Нито пък ставаше дума за безчестие, защото всичко бе оцветено според нуждите на любовта сътворителка. Влюбените, подобно на докторите, скриват горчивите хапове в захаросана капсула, за да ги поглъщат по-лесно лековерните! Да, само това трябва да е било, дадох си сметка аз.

И нещо друго, не по-малко завладяващо: открих, че обичащ и обичан, наблюдател и наблюдаван неизменно очертават около себе си едно поле. („Възприятието е като прегръдка — отровата влиза в тялото заедно с прегръдката“ — както пише Пърсуордън.) И така загатват за качествата на любовта си, съдейки по това неголямо поле с огромната му потънала в мрак периферия от неизвестни („рефракцията“) и продължават да я съотнасят към едно обобщено схващане за нещо постоянно по качества и универсално в начина си на действие. Колко ценен се оказа този урок за мен — както в изкуството, така и в живота! С всичко, което бях написал до момента, аз просто доказвах силното въздействие на един образ, образа на Жюстин, който бях създал неволно, чрез самия акт на съзерцание. Тук не ставаше дума за истина или лъжа. Нимфа? Богиня? Вампир? Да, тя беше и трите, и нито едно от тях. Подобно на всяка жена, представляваше всичко онова, което мъжкият ум (нека определим „мъж“ като поет, който непрекъснато съзаклятничи срещу себе си) — което мъжкият ум иска да си представи. Тя съществуваше вечно или пък никога не бе съществувала! Под всичките тези маски имаше само друга жена, всяка жена, като дървен манекен в шивачница, който очаква поетът да го облече, да му вдъхне живот. Проумявайки всичко това и изпълнен със страхопочитание, аз за пръв път започнах да разбирам огромната рефлексивна сила на жената — плодовитата пасивност, с която, подобно луната, тя възприема отразената светлина на мъжкото слънце. Как можех да не съм благодарен за тази жизненоважна информация? Какво значение имаха лъжите, измамите, глупостите в сравнение с тази истина?

И това ново познание повече от всякога ме изпълни с възхита и удивление към нея — като символ на жената, така да се каже — ала трудно ми е да обясня онзи нов елемент, който се бе прокраднал: той имаше привкуса на погнуса от нейната личност и нейните атрибути. Парфюмът! Гадеше ми се от неговата наситеност. Допирът на мургавата й глава до коляното ми пробуди у мен мрачните чувства на отвращението. За малко да се изкуша и отново да я прегърна, за да доизследвам тази завладяваща и необяснима новост на емоциите. Възможно ли е само добавената информация — факти, които като песъчинки се процеждат бавно и ритмично в пясъчния часовник на ума, да променят безвъзвратно качествата на образа, превръщайки го от нещо желано в нещо, което отблъсква? Да, това е същият процес, съвършено същият процес на любовта, казах си аз. Мрачната метаморфоза, предизвикана от киселинната баня на истината — както би казал Пърсуордън.

Седяхме един до друг на този потънал в сенки балкон — заложници на спомените — и продължавахме да разговаряме: новото разположение на личностите остана непроменено въпреки опозицията на новите факти.

Най-накрая тя грабна един фенер и кадифената си наметка и двамата тръгнахме да се разхождаме в бездиханната нощ. Стигнахме до едно голямо дърво нубк, чиито клони бяха обкичени с оброчни плочки. На това място братът на Несим беше намерен мъртъв. Жюстин вдигна фенера високо във въздуха, за да видя дървото по-добре, като ми припомни, че голямата палисада, която обгражда мюсюлманския рай, се състои от дървета нубк.

— Що се отнася до Наруз, смъртта му остава да тежи най-вече на съвестта на Несим. Хората разправят, че той я бил поръчал — коптите твърдят така. И тя се превърна в нещо като семейно проклятие. Майка му е болна, но казва, че никога повече няма да се върне в тази къща. Нито пък той държи тя да се върне. Направо полудява от гняв, когато му говоря за нея. Само повтаря, че иска тя да умре! Ето защо всички сме скупчени тук. Цяла нощ стоя и чета — познай какво? — огромен куп любовни писма до нея, които остави след себе си! Любовните писма на Маунтолив! Нови неясноти, нови неизследвани тъмни ъгълчета! — Тя повдигна фенера и погледна изпитателно в очите ми. — Но това нещастие не идва само от досадата, скуката и меланхолията. В него има и желание да погълнеш света. Напоследък експериментирам с различни опиати, от онези, които те даряват с вълшебни сънища!

После се върнахме обратно в голямата къща, пълна с шумове и прашни миризми.

— Той ми обещава, че един ден ще избягаме и ще отидем в Швейцария, където поне ще имаме пари. Ала кога, кога? А сега и тази война! Пърсуордън твърдеше, че чувството ми за вина е атрофирало. Сега обаче вече нямам сили да решавам сама, вече не. Сякаш волята ми е прекършена. Но това ще мине. — После изведнъж сграбчи ръката ми някак алчно и рече: — Слава Богу, че ти си тук! Само да разговаряме ми стига. С Несим прекарваме по цели седмици, без да разменим и една дума.

Отново се настанихме върху диваните под светлината на свещите. Тя запали цигара със сребрист мундщук и запуши с къси отривисти всмуквания, което й даде сили да продължи монолога си, разгърна се в нощта, разля се като река в мрака.

— Когато всичко рухна в Палестина и агентите ни до един бяха разкрити и заловени, евреите веднага се нахвърлиха срещу Несим, като го обвиниха в предателство само защото беше в приятелски отношения с Маунтолив. Озовахме се между Мемлик и враждебно настроените евреи и изпаднахме в немилост. Евреите ме изгониха. Именно тогава се срещнах отново с Клия; имаше толкова много неща, които трябваше да узная, ала не смеех да й се доверя. Тогава Несим пристигна на границата, за да ме прибере. Приличах на полудяла жена. Бях изпаднала в пълно отчаяние! Той смяташе, че причината е в провала на нашите планове. Беше и това, разбира се; но имаше и друга, по-дълбока причина. Когато двамата действахме заедно като конспиратори, когато ни свързваха общата работа и опасностите, аз наистина изгарях от страст по него. Но да бъдеш под домашен арест с него, принуден да броиш бавно минаващите часове в компанията му… Знаех си, че ще умра от скука. Плачех и страдах точно като жена, насилена да се покалугери против волята си. О, ти едва ли ще можеш да разбереш, защото си европеец северняк. Как би могъл? Да си способна да обичаш един мъж всеотдайно, но само в едно-единствено негово проявление, така да се каже. Знаеш ли, когато не е в стихията си, а неговата стихия е действието, Несим не представлява нищо; човек пихтия, изобщо не прилича на себе си. Сякаш е лишен от собствения си аз и тогава не може да заинтересува никоя жена, да я плени. С една дума, той наистина е чист идеалист. Когато реши, че действа по волята на съдбата, тогава става неузнаваем. Именно в тази си роля успя да ме омагьоса, да ме запали със собствения си пламък. Но като съкилийник, като човек победен, той ме подтиква единствено към депресия, мигрена и най-банални мисли, като например за самоубийство! Ето защо от време на време впивам нокти в плътта му. От отчаяние!

— А Пърсуордън?

— О! Пърсуордън. Това е съвсем различен случай. Щом си помисля за него, винаги се усмихвам. С него моят провал се оказа от съвършено различен порядък. Чувствата ми към него бяха — как да кажа? — почти кръвосмесителни, ако щеш; като любовта към обичан, ала непоправим по-голям брат. Положих толкова усилия, за да спечеля доверието му. Но той беше много умен, или може би прекалено влюбен в себе си. Успя да се опази от моята любов, като ме разсмиваше! Все пак благодарение на него, макар и за кратко, добих трепетното усещане, че пред мен стоят открити и други начини на живот, стига да ги налучкам. Ала той беше голям хитрец. Обичаше да казва: „Творецът, обременен с жена, е като куче с кърлеж в ухото; дразни го, пие му кръвта, ама не може да го махне. Нима така е възможно да се развиваш?…“ Може би той беше толкова желан само защото бе съвършено недостижим. Трудно ми е да говоря за това. Лошото е, че една-единствена дума „любов“ служи за наименование на толкова много различни породи от едно и също животно. Всъщност Пърсуордън беше човекът, който успя да ме помири с разяждащата ме мисъл за онова изнасилване, спомняш ли си? Всички глупости, които Арнаути беше изписал в „Нрави“, всички онези психолози и психоаналитици!

Той направи само едно наблюдение и то попадна право в целта. Каза ми: „Очевидно, че тази поза ти доставя удоволствие, радваш й се като дете, а нищо чудно и сама да си я измислила. Прахосала си толкова време, за да преодолееш стореното ти въображаемо зло. Защо не се откажеш от тази измишльотина и не си кажеш, че случилото се е без значение, макар и да е било приятно? Всяка невроза се изпипва по мярка и се разиграва с определена цел!“ Странно, но няколко такива подмятания и едно иронично изсмиване ми действаха по-добре от загрижеността на толкова много други хора. Изведнъж усетих, че с помощта на неговите думи всичко се разлетя във въздуха, олекна ми и аз се отървах от бремето си. От лекотата ми се зави свят, дори ми прилоша. Това ме озадачи. После останах сама в едно разчистено от боклуци пространство. И отново усетих как ме обзема предишната парализа.

Млъкна, остана така известно време, после пак продължи: — И досега не знам как гледаше на нас. Сигурно с презрение — като на творци на собствените си беди. Човек едва ли може да го вини, че така ревностно пазеше тайните си. Ала и тях, изглежда, не успя да опази. Защото и той си имаше една така наречена задръжка, която по нищо не отстъпваше на моята — нещо, което непрекъснато разяждаше и убиваше чувствата му; тъй че в известен смисъл силата му се оказа една голяма слабост! Ти нищо не казваш, нараних ли чувствата ти? Надявам се, не, надявам се, че самочувствието ти е достатъчно силно, за да посрещне истината за отминалата ни връзка. Бих искала да ти кажа всичко, за да ми олекне и за да си изясним отношенията — разбираш ли? Искам да си призная всичко и да обърна нова, чиста страница. Слушай, дори през онзи първи, съвсем първи следобед, когато дойдох при теб — спомняш ли си? Ти веднъж ми каза колко важен е бил този момент за теб. Когато те сварих в леглото, беше изгорял от слънцето и се чувстваше зле — спомняш ли си? Е, тогава Пърсуордън току-що ме бе изритал от хотелската си стая и аз не бях на себе си от яд. Странно, като си помисля, но тогава всичко, което ти казах, бе предназначено за него, за Пърсуордън! В твоето легло аз прегръщах него и мислено на него се отдавах. И все пак имаше случаи, когато всичко, което чувствах и вършех, бе отправено, бе предназначено за Несим. Всъщност в дъното на боклучавото ми сърце стоеше Несим, както и планът. Най-съкровените въжделения на моя живот бяха свързани с това налудничаво начинание. Смей се, Дарли, сега вече може да се смееш! Хайде, изсмей се за разнообразие. Защо си увесил нос, защо? Ние всички сме в плен на емоционалното поле, което излъчваме около себе си — сам си го казвал. Може би единствената ни грешка е, че се стремим към истина, която нямаме сили да понесем, вместо да си кротуваме уж доволни с измислиците, които сами произвеждаме един за друг. — Тя се изсмя отривисто, иронично и отиде до края на балкона, за да хвърли димящия си фас в мрака. После се обърна, застана с лице към мен, много сериозна, като че си играеше с малко дете, потупа леко длани и взе напевно да произнася имената. — Пърсуордън и Лиза, Дарли и Мелиса, Маунтолив и Лейла, Несим и Жюстин, Наруз и Клия… Ето сега с тази свещ ще отида да ги приспя, а с тази брадва ще ги обезглавя. Тази странна комбинация би трябвало да заинтересува някого; или пък е само безсмислена демонстрация на фойерверки, действията на човешки същества или на потънали в прах кукли, които могат да бъдат захвърлени в тъмния ъгъл на писателския ум? Мисля, че и ти си задаваш този въпрос.

— Защо спомена Наруз?

— След като умря, открих едни негови писма до Клия; в гардероба му, при шапчицата му от обредното обрязване имаше и голям букет восъчни цветя, както и свещ, висока колкото човек. Нали знаеш, че това са атрибутите, с които коптите правят предложение за брак. Но очевидно не му е стигнал куражът да ги изпрати! Как само се смях тогава!

— Смя ли се?

— Смях се до сълзи. Но всъщност се смеех на себе си, на теб, на всички нас. Все едни и същи спънки по пътя, нали; все едни и същи драми, и позорните тайни — и те едни и същи. Как да не се смее човек?

Беше станало късно и тя ми показа пътя до мрачната, неприветлива спалня за гости, където ми бе приготвено легло. Постави свещника върху старомодния скрин. Легнах и веднага заспах.

Трябва да е било някъде малко преди зазоряване, когато се събудих и видях, че седи до леглото ми гола с ръце, сключени като в смирена молитва, подобно улична арабска просякиня. Сепнах се.

— Нищо не искам от теб — рече тя, — съвсем нищо, само да легна до теб, да ме прегърнеш, да ме утешиш. Главата ми ще се пръсне и никакви хапчета не ми помагат да заспя. Не искам да оставам на произвола на собствените си мисли. Само малко утеха търся, Дарли, нищо друго. Да ме погалиш, да ми кажеш нещо — това е всичко.

Още сънен, се преместих безмълвно, за да й направя място. Дълго време плачеше, трепереше, мънкаше, преди да успея да я успокоя. Но най-накрая заспа, тъмната й глава потъна във възглавницата до мен.

Останах буден, усещайки с почуда и недоумение отвращението, което се надигна у мен и замъгли всички други чувства. Откъде се появи то? От парфюма ли? Тежкият непоносим парфюм и миризмата на тялото й. Сетих се за едно стихотворение на Пърсуордън.

Избавен от нейните ласки пиянски,

нахапани устни — плод мек и гранив,

от които смучеш и късаш на хапки

хапки от мрака, в който кървим.

Някогашният прекрасен образ на моята любов сега лежеше в свивката на ръката ми, безпомощно като пациент върху операционна маса, и едва дишаше. Беше безсмислено дори да повтарям името й, което навремето мълвях като магическо заклинание и то имаше силата да смрази кръвта в жилите ми. Най-накрая тя бе станала жена — лежеше с размазан грим, съсипана и съкрушена, подобно мъртва птичка, паднала в канавката, ръцете й се бяха сгърчили като грабливи нокти. Сякаш тежка желязна врата се затвори завинаги в сърцето ми.

С нетърпение чаках зората да дойде и да ме освободи. Чаках с нетърпение да се махна оттук.