Лорънс Дърел
Клия (13) (Александрийски квартет. Част четвърта)

Девета част

Целият квартал лежеше в просъница, притихнал в сенчестия виолетов сумрак на припадащата вечер. Небе — пулсиращ копринен велур, прокъсан от голия блясък на хиляди електрически крушки. Нощта бе надвиснала над улица „Татуиг“ като свод от меко кадифе. Само осветените върхове на минаретата стърчаха високо върху тънките си невидими стебла и така изглеждаха като увиснали във въздуха; леко потрепваха в такт с полюшкващата се мараня, сякаш всеки момент щяха да разтворят качулките си като кобри. Крачех безцелно по познатите ми улици и се опиянявах (вечните ми спомени от арабския квартал) от миризмите на хризантеми, тор, благовония, ягоди, човешка пот и печени на жарава гълъби. Процесията още не беше пристигнала. Щеше да се оформи някъде преди квартала на проститутките, още при гробището, после щеше бавно да се изниже покрай гробищния храм в танцова стъпка, спирайки по пътя си пред всяка джамия, за да бъде почетена с по няколко реда от Корана, и то в чест на Ел Скоб. Ала светската част на празника бе вече в разгара си. В тъмните улички хората бяха изнесли масите си навън и ги бяха украсили със свещи и цветя. Така щяха да гледат седнали певиците, които вече се бяха курдисали върху дървените естради пред кафенетата и пронизваха нощта с пискливите си трели. Улиците бяха обкичени със знамена и факли, помежду които се поклащаха и големи картини в рамки, издигнати от майсторите на обрязването. В един сумрачен двор зърнах как наливат гореща захар — бяла и розова — в малки дървени калъпи, от които щяха да излязат патици, конници, зайци и кози — все герои от средновековните египетски алегории. Както и по-големите захарни фигури от фолклора на Делтата — влюбените Юна и Азис, прегърнати, обладаващи се; брадати юнаци като Абу Зейд — въоръжен и на кон сред разбойниците от собствената си шайка. Противни и гнусни, ярко оцветени, облечени в хартия, станиол и гирлянди, те стояха наредени по витрините на захарните павилиони, където децата ги зяпаха ококорено и дълго се колебаеха, преди да направят своя избор. Всички панаирджии бяха опънали шатрите си на площада. Най-много народ се тълпеше пред павилионите на комарджиите. Един от тях, Абу Фиран, Бащата на плъховете, подканяше клиентите си закачливо. Пред него стоеше голяма дъска на подпори с дванайсет малки къщички отгоре — всяка номерирана и кръстена с различно име. В средата се виждаше живият бял плъх, нашарен по гърба със зелени ивици. Залагаш на номера на една от къщичките и печелиш, ако плъхът влезе в нея. В друг павилион вървяха същите залагания, само че тук нямаше плъх, а гълъб. След като приключат облозите, някой хвърля в центъра просо и докато кълве, гълъбът прекрачва в някоя от номерираните преградки.

Купих си няколко захарни фигурки и седнах пред едно кафене, за да наблюдавам окъпания в ярки цветове карнавал. Бях си взел от малките „арусас“, или булки, които ми се щеше да запазя, но знаех, че или ще се счупят, или мравките ще ги налазят. Всъщност това бяха, така да се каже, братовчедите на santons de Provence^[48] или на bonhommes de pain d’epices^[49] от провинциалните френски панаири или на нашите английски, вече поизчезнали, позлатени джинджифилови курабийки. Поръчах си студен екстра шербет и мастика. Оттам, където се бях настанил — точно на ъгъла на две тесни улички — се виждаха проститутките, които се гласяха да опънат пъстрите си шатри сред тези на фокусниците и илюзионистите; джуджето Шовал непрекъснато ги дразнеше от своя павилион, а те пищяха и се кискаха в отговор на остроумните му и много точни подмятания. Той имаше писклив гласец и изпълняваше невероятни акробатически номера въпреки миниатюрното си тяло. Не спираше да говори дори когато стоеше на главата си, и всяка забележителна мисъл подчертаваше с двойно салто. Лицето му беше гротескно изрисувано, а устните — очертани като в клоунска усмивка. В другия ъгъл зад кожена завеса седеше Фарадж гадателят с всичките си инструменти за предсказание — мастило, пясък и една странна космата топка, която приличаше на биволски тестис. В нозете му бе клекнала чудно красива проститутка. Той беше напълнил дланта й с мастило и я подканяше хубаво да се вгледа вътре.

Обичайни сцени от живота на улицата. Една луда се втурна ненадейно като подивяла вещица с пяна на устата. Бълваше такива страшни проклятия, че на хората кръвта им се смръзна и всичко живо се изпокри. Под бялата сплъстена коса очите й горяха като на мечка. Тъй като беше луда, смяташе се, че е свята, ала никой не смееше да я приближи от страх да не го застигнат клетвите й и да го сполети злощастие. Неизвестно откъде обаче изникна едно мърляво хлапе и я дръпна за ръкава. В същия миг тя се успокои, утихна, взе ръчичката му и двамата свиха в близкия сокак. Фестивалът веднага забрави за нейното съществуване.

Седях, опиянен от гледката, когато зад гърба си чух гласа на самия Скоби.

— Е, старче — каза той замислено. — Знай, че за да се разгърнеш, ти трябва простор. Ти защо мислиш, че аз кисна в тоя Близък изток…

— Боже, как само ме изплаши — рекох аз, след като се обърнах. Беше Нимрод, един от началниците на Скоби в полицията. Той се изсмя, седна до мен, свали си феса и попи потта от челото си.

— Да не би да си помисли, че е възкръснал? — попита.

— Ами да.

— Знам си аз какво би казал моят Скоби.

Нимрод постави мухогонката пред себе си, плесна с две ръце и поръча да му донесат кафе. После ми намигна съучастнически и продължи да говори с гласа на нашия светец:

— Какво толкова му беше на Бъджи. Ама в Хоршам човек не може да се разгърне. Иначе аз отдавна да съм му станал ортак в оня бизнес, дето го завъртя с клозетите на открито. Той си беше направо технически гений, това не мога да му отрека. И нямаше никакви други доходи, само клозетните. Не му беше никак лесно. Все го закъсваше. Разказвал ли съм ти за дворните клозети „Бижу“? Не? Странно, мислех, че знаеш историята. Това беше страхотно изобретение — плод на дългогодишни експерименти. А, да ти кажа — Бъджи беше член на Кралското зоологическо дружество. Това не е малка титла. Беше я постигнал сам-самичък с труд и учене. И това пак иде да покаже какъв ум имаше той. Та за клозетите ти казвам, представляваха някакво съоръжение с лост и спусък.

Седалката беше монтирана върху нещо като пружина. Като седнеш, и тя се спуска надолу, като станеш, сама се вдига, а после хвърля по лопата пръст в клозетната чиния. Бъджи викаше, че е заимствал идеята, като гледал как кучето му най-прилежно си зарива всичко с лапи, след като си свърши работата. Но как точно го бе приспособил, нямам представа. Гениално нещо! Имаше си и склад в дъното, който се пълнеше с пръст или пясък. Като станеш, пружината или там каквото е, се задейства, прас и готово! Изкарваше две хилядарки на година от пустите му клозети, няма какво да се лъжем. Разбира се, докато бизнесът потръгне, си трябва време, но поне режийните бяха ниски. Той имаше само един работник, който му сковаваше сандъците за пясък, иначе сам си купуваше пружините — правеше ги по поръчка в Хамърсмит. Сам ги боядисваше, много красиви, с разни зодиакални знаци. Така че клозетът да изглежда като някакво мистериозно място. Въобще клозетите му бяха бижу, няма какво да се лъжем. Веднъж обаче, докато бях в отпуск за един месец, се случи неприятност. Отбивам се аз да видя Бъджи, а той — още малко и ще се разплаче. Значи оня, дето му помагаше, Том дърводелецът, обичаше да си пийва и изглежда беше объркал местата на зъбните колела в цяла партида клозети. И ето че отвсякъде започнаха да валят оплаквания. Бъджи каза, че по цял Съсекс клозетите му хвърляли пръст и пясък където им падне. Клиентите били бесни. При това положение не оставаше нищо друго, освен да посети своите енориаши един по един с мотопед и лично да оправи зъбните предавки. Аз разполагах с много малко време и тъй като не исках да се лиша от компанията му, тръгнах да го придружа. Да ти кажа право, беше страхотно приключение. Някои от хората бяха готови да го убият. Една жена се оплака, че клозетът хвърлял пръст чак в хола й. Зор видяхме, докато я успокоим. В това отношение аз много му помогнах, защото им говорех, докато той подрънкваше с инструментите си. Разправях им разни историйки, за да ги разсея, да не мислят за сполетялата ги мръсотия. Накрая всичко се оправи и сега бизнесът върви като по мед и масло: носи пари и има представители навсякъде из страната.

Нимрод отпи замислено от кафето си и ме погледна лукаво, изпълнен с гордост от имитаторските си способности.

— А сега — рече той и вдигна ръце към небето — светец, Ел Скоб…

Тълпа изрисувани момичета се мъкнеше по улицата — пъстроцветни като тропически папагали и точно толкова кресливи.

— Сега пък този Абу Зейд — продължи Нимрод, — взел е квартала със светинята под свое покровителство и, както изглежда, ще има да ни създава главоболия. Тук гъмжи от народ, като кошер е. Тази сутрин изпратил цял керван мъжки камили в града, натоварени с люцерна. Нали знаеш как вонят, особено през брачния период, когато на врата им излиза мека като желе буца. Не знам сърби ли ги, дразни ли ги, забира ли им, ама все гледат да се отъркат в нещо — стени, огради, стълбове. Две от тях се бяха сбили. Часове минаха, докато ги разтървем, и разбира се, блокираха движението.

Откъм пристанището прогърмяха топовни залпове със заря — ярки нишки нашариха небето и угаснаха със съскане.

— Аха! — обади се Нимрод с нескривано задоволство. — Ето го и военноморския флот. Значи не са забравили.

— Военноморският флот ли? — повторих аз, докато втори залп озари небето на меката нощ.

— Момчетата от английския „Милтън“ — изсмя се той. — Снощи вечерях с тях в каюткомпанията. Много се забавляваха с моя разказ за стария моряк, който се бе превърнал в местен светец. Разбира се, не съм споменавал името на Скоби, а още по-малко обстоятелствата около смъртта му. Но им намекнах, че няма да е зле, ако откъм британските кораби се чуят приветствени гърмежи — нещо като любезен политически жест, който би могъл да им спечели не само точки, но и нови почитатели. Те веднага се хванаха на въдицата и адмиралът се разтича за разрешение. Ето и резултата!

Останахме така, потънали в приятелско мълчание, загледани във фойерверките и развеселената тълпа, която се провикваше доволно при всеки залп. Най-накрая Нимрод се прокашля и рече:

— Дарли, може ли да те попитам нещо? Знаеш ли какво е намислила Жюстин? — Сигурно съм го изгледал със страхотно недоумение, тъй като той продължи без колебание. — Питам те, защото ми се обади вчера, за да ми каже, че днес ще прекрати изгнаничеството си и нарочно пристига в града, за да я арестувам. Звучи абсурдно — искам да кажа, да бие толкова път, за да се предаде на полицията. Рече, че по този начин иска да принуди Мемлик да я приеме. Държеше аз да я арестувам, защото на отчетите откъм британските сили се гледало с по-сериозно око и би трябвало да привлекат вниманието на Мемлик. Звучи малко идиотски, нали? Но имам среща с нея на Централната гара след половин час.

— Нищо не знам по въпроса.

— Мислех си, че може нещо да знаеш. Както и да е, не казвай на никого.

— Бъди спокоен.

Той стана и протегна ръката си за довиждане.

— Ти тръгваш тази вечер, така ли? Желая ти късмет. — Слезе от малката дървена платформа пред кафенето и продължи: — Между другото, Балтазар те търси. Ще се навърта около светинята — каква дума! — Кимна и високата му фигура се изгуби в пъстрата, гъмжаща от народ улица. Платих питието си и тръгнах към „Татуиг“, блъскан от празничната тълпа.

Ленти, знамена и огромни цветни хоругви висяха от балконите по улицата. Просторни шатри с везани картини по тях бяха опънати навсякъде, а когато процесията стигна до определеното място, всички започнаха да пеят и танцуват. Навсякъде щъкаха деца. Откъм гробницата светилище със слаба мъждукаща светлина се носеше монотонната песен на молитвите, пронизвана от пискливи женски гласове, които молеха Скоби да ги излекува от безплодие. Протяжните трептящи строфи на сурите бяха оплели нощта в паяжина от мелодични звуци. Огледах хората с надежда да зърна Балтазар. Най-накрая го видях — седеше настрана пред едно кафене. Отидох при него.

— Добре, че ме откри — рече той. — Търсих те. Хамид ми каза, че потегляш тази нощ. Обади ми се да търси работа и тогава ми каза. Освен това исках да споделя с теб своя срам, от една страна, и облекчението си от благополучния свършек на това ужасно преживяване — от друга. Срам от собствената ми глупост и облекчение, че все пак тя е жива. Смесица от двете, нали разбираш. Направо съм опиянен от облекчение и смазан от срам. — Наистина изглеждаше опиянен, но по-скоро от алкохол. — Важното е, че всичко ще се оправи, слава на Господа!

— Какво мисли Амарил?

— Още не смее да каже нищо със сигурност. Или пък не иска.

Първо трябва да минат двайсет и четири часа, за да може тя да се посъвземе, и чак тогава ще се мисли евентуално какво би могло да се предприеме. Ти наистина ли заминаваш? — Гласът му бе пълнен с упрек. — Смятам, че трябва да останеш.

— Тя не иска да остана.

— Знам. Доста се изненадах, когато ми каза, а после сама продължи: „Ти не разбираш. Искам да видя дали ще успея да го върна при себе си отново. Още не сме съвсем готови един за друг. Но и това ще стане.“ Много ме изненада с тази нейна лъчезарна самоувереност. Направо ме изуми. Седни, приятелю, седни да изпиеш едно-две питиета с мен. Оттук процесията се вижда по-добре. Няма голямо стълпотворение. — Плесна с ръце малко неуверено, но все пак улучи дланите си и поръча още мастика.

Когато донесоха чашите, той остана известно време замислен, с подпряна в шепите си брадичка, и ги загледа втренчено. После въздъхна и тъжно поклати глава.

— Какво има? — попитах го, взех чаша от подноса и я бутнах под носа му.

— Лейла е мъртва — рече той тихо. Думите сякаш се стовариха отгоре му като непосилно бреме. — Несим ми се обади тази вечер да ми каже. Най-странното е, че той сякаш ликуваше. Беше успял да си издейства разрешение да пристигне в града и да уреди погребението й. Знаеш ли какво ми каза? — Балтазар ме погледна с тъмните си умни очи и додаде: — Каза така: „Разбира се, че я обичам и така нататък, но сега, след смъртта й, се чувствам някак много по-свободен. Пред мен се открива нов живот. Чувствам се години по-млад.“ Не знам дали беше от телефона или не, но гласът му наистина звучеше младежки. Беше изпълнен с едва сдържана веселост и възбуда. Той, разбира се, знае, че ние с Лейла сме стари и много добри приятели, ала не и това, че през целия този дълъг период на отсъствие тя непрекъснато ми пишеше. Рядко се среща такава душа, Дарли, Лейла беше едно от екзотичните цветя на Александрия. Веднъж ми писа: „Знам, че умирам, скъпи Балтазар, ала умирам много бавно. Не вярвай на докторите и техните диагнози — поне ти от всички недей. Умирам от разбито сърце, като истинска александрийка.“ Балтазар издуха носа си в един стар чорап, който извади от горния джоб на сакото си; беше внимателно сгънат така, че да наподобява носна кърпа, после пак го пъхна обратно, все така педантично сгънат. — Да — продължи той умислено, — какъв израз само, „разбито сърце“! На мен ми се струва, че докато Лиза Пърсуордън (според това, което знам от теб) е изпълнявала смъртната присъда над брат си, Маунтолив е нанесъл също толкова смъртоносен удар на Лейла. Така че купата с вино продължава да се предава от ръка на ръка, само че този път пълна с отрова! — Той кимна и отпи шумно от питието си. После пак се обади, говореше с огромно усилие и внимание, сякаш превеждаше неясен апокрифен текст. — Да, точно като писмото на Лиза до Пърсуордън, в което му съобщава, че най-накрая странникът се е появил, нещо подобно трябва да е било и писмото до Лейла, а може би и съвършено същото. Кой знае как стават тия неща? Може би са използвали едни и същи думи. Едни и същи думи на страстна благодарност: „Благославям те с цялото си сърце, защото благодарение на теб сега мога да се радвам на безценния дар, отказан на онези, които не са познали божествената му сила.“ Това са думите на Маунтолив. Знам, защото Лейла ми ги цитира. Всичко това стана, след като тя се уедини. Тогава започна да ми пише. Сякаш се беше откъснала от Несим и всъщност нямаше към кого да се обърне, с кого да си поговори. Затова бяха онези дълги писма, в които премисляше всичко отново и отново, напред и назад във времето, с онази неповторима откритост и проницателност, които толкова харесвах у нея. Тя никога не се самозалъгваше. Ала така се случи, че животът й попадна в празното пространство между два живота, между две страсти, сякаш от два стола се прекатури на земята. Веднъж, когато се опита да ми обясни, каза нещо в този смисъл: „Отначало, като получих писмото му, реших, че това е просто поредната връзка. Такива беше имал и в миналото, като онази с руската балерина. Между нас никога не са съществували тайни, най-малко за неговите симпатии, и затова любовта ни беше толкова истинска и безсмъртна. Толкова безрезервна. Любов без задръжки. Но този път всичко ми стана ясно, когато той отказа да ми разкрие нейното име, да я сподели с мен, така да се каже! Тогава осъзнах, че това е краят. Разбира се, някъде дълбоко в себе си винаги съм очаквала този миг; и винаги съм си представяла, че ще го посрещна с великодушие и благородство. С изненада установих, че е невъзможно. Именно затова толкова дълго време, дори след като узнах, че той е пристигнал в Египет и настоява да ме види, аз не успях да събера сили да го посрещна. Разбира се, отказвах му под всевъзможни предлози, измислях чисто женски причини. Но не беше това. Не беше и слабост заради повехналата ми красота, не! Защото в действителност аз притежавам мъжко сърце.“

Балтазар остана загледан в празните чаши с широко отворени очи, докосвайки крайчеца на пръстите си. Неговият разказ не ме интересуваше много, с изключение може би на това, дето не можех да си представя, че Маунтолив е способен на силни чувства, а още по-малко — на дълбока тайна връзка с майката на Несим.

— Черната лястовица! — каза Балтазар и плесна с ръце, за да донесат още пиене. — Няма скоро да се роди друга такава жена!

Постепенно неспокойната нощ край нас взе да набъбва от глухия шум на прииждащата процесия. Вече се виждаха розовите отблясъци от факлите помежду покривите на къщите. Препълнените улици бяха почернели от народ. Жужаха като огромен, превъзбуден от очакване кошер. Чуваше се далечният тътен на барабаните и резкият изплискан звън на чинелите, които поддържаха такта на страстната, древна, ритмична перисталтика на танца; сравнително бавната му ходова стъпка се накъсваше от неравномерни паузи, колкото изпадналите в екстаз танцьори да се гмурнат в буйните синкопи, да излязат от тях и отново да заемат местата си в редиците на шествието. А то се изливаше през тясната фуния на главната улица като придошла вода, като излязла от коритото си река. Всички странични улички бяха пълни със зяпачи, които вървяха редом с процесията и току подтичваха, за да бъдат в крак с нея.

Най-отпред бяха акробатите и гимнастиците с маски и изрисувани лица, скачаха във въздуха, ходеха на ръце и правеха цигански колела. След тях се нижеха каруците с кандидатите за обрязване, облечени в лъскави коприни и везани шапчици, наобиколени от благодетелките си — кадъните от харема. Седяха с гордо изпъчени гърди и пееха със звънливите си младежки гласчета, приветстваха тълпата: досущ като блеенето на жертвени агнета.

— Като гледам, бая обрязване ще падне тая вечер — изграчи Балтазар. — Чудя се как така става, че почти няма инфекции. Знаеш ли какво използват като кръвоспиращо средство? Черен барут и сок от лимон! Това слагат върху раната.

След тях идваха различните дервишки секти с поклащащите се хоругви и имената на почитаните от тях светци. Плющяха като шума на вятъра. Носеха ги шейхове в пищни одежди, които едва тътреха тлъстините си, ала все пак гледаха да не изостават. Уличните проповедници повтаряха стоте святи имена. На светлината на мангалите се виждаха и строгите брадати лица на групата от видни сановници, които носеха издути като балони книжни фенери. Когато се изравниха с нас и се разляха по улица „Татуиг“ в дълга пъстра вълна, успяхме да различим и отделните ордени на дервишите, които сякаш изникваха един по един от черните недра на мрака, за да излязат на светло — всеки в характерния си цвят. Напред крачеха чернокапите дервиши на Рифаи тарика^[50] — легендарните гълтачи на скорпиони. Отривистите им подлайвания говореха, че вече са изпаднали в религиозен транс. Очите им блуждаеха със замаян, невиждащ поглед. Някои от тях бяха промушили бузите си с шишове, други ближеха нажежени до червено ножове. Най-накрая пристъпваше величествената фигура на самия Абу Зейд с малката си свита от верни хора — всеки яхнал пони в златна сбруя и везан чул, с издуто от вятъра наметало и вдигнато за поздрав оръжие — също като пристигащи на турнир рицари. Пред тях се мъкнеше сбирщина от мъжки проститутки с напудрени лица и дълги разпуснати коси, които кудкудякаха като пилета в селски двор. Само музиката придаваше еднородност на тази пъстра, ала иначе сходна човешка маса; обединяваше я задъханият пулс на барабаните, пронизителното пищене на флейтите и стряскащият звън на чинелите. Хората се въртяха в кръг, напредваха, спираха; въртяха се, напредваха, спираха. Танцуващите редици приближиха гробницата на Скоби, прекрачиха прага на вечното му жилище, нахлуха като морски прилив, заляха площада, вдигнаха облаци от прах.

Когато хористите излязоха напред, за да припяват свещените текстове, шестима дервиши от обителта Мевлеви^[51] изскочиха в средата на сцената и се разгърнаха като ветрило в полукръг. Носеха лъскави бели роби, които стигаха чак до зелените им чехли, както и високи кафяви тумбести шапки. Бавно и грациозно започнаха да се въртят в кръг, обладани от музиката на пронизителни флейти. Въртенето ставаше все по-силно и по-силно, набираше скорост, а ръцете им, които до този момент притискаха към тялото си, се разтвориха, сякаш под напора на центробежната сила, разпериха се докрай, като дясната стоеше с дланта нагоре към небето, а лявата — с дланта надолу към земята. Главите и високите им кръгли шапки леко се накланяха като земната ос, а те не спираха да се въртят, като в бързината краката им сякаш не докосваха земята — красива имитация на вечното въртене на небесните тела. Продължаваха с все по-бясна скорост, докато очите се уморяваха да ги следят. Сетих се за стиховете на Джеляледдин Руми^[52], които Пърсуордън обичаше да цитира. В периферията се намираха дервишите рифаи, които бяха започнали представлението си от самонаранявания, така ужасни на вид и все пак като че съвсем безболезнени. Едно докосване с пръста на шейха щеше да изцери всички тези промушени с шиш бузи и гърди. Един дервиш си бе продупчил носа, друг се бе нанизал на кортик, който минаваше през гърлото му и влизаше в черепа. Ала основната групичка танцьори продължаваха да се въртят с отлетели в небесата умове.

— Я виж ти! — изсмя се Балтазар. — Тъкмо се чудех откъде ми е познато онова лице. Та това е самият Магзуб. Онзи, ей там отсреща. Навремето беше същинско страшилище, луд за двама. Всички мислят, че именно той открадна детето на Жюстин и го продаде в публичен дом. Погледни го само!

Видях ведро и в същото време отегчено от света лице: очите затворени, устните извити в лека усмивка; бавно завъртя стройното си тяло с полунасмешлива скромност, взе един наръч тръни, запали ги от близкия уличен мангал и ги пъхна в пазвата си, опря ги направо до голата плът, после продължи да се върти като пламнало дърво. След малко ги измъкна от ризата си и закачливо шибна с тях дервиша до себе си през лицето.

Нови танцьори се присъединиха към образувалото се хоро и малкият площад се изпълни с разкривените силуети на подскачащи дервиши. Откъм гробницата светиня долиташе монотонен напев, накъсван от внезапно извисилите глас виещи поклонници.

— Скоби няма да скучае тази вечер — подхвърли Балтазар непочтително. — Има да брои обрязванията там горе в мюсюлманското небе и да се ядосва.

Отдалеч се чу дрезгавият вой на корабната сирена и аз се сепнах. Трябваше да тръгвам.

— Ще дойда с теб — рече Балтазар и заедно започнахме да си пробиваме път през пълните с народ улици по посока към Корниш.

Зърнахме един кабриолет, качихме се и се умълчахме, заслушани в заглъхващата музика. Луната беше изгряла и светеше над спокойното море, едва надиплено от лек ветрец. Палмите ни кимаха благосклонно, докато пътувахме из криволичещите сокаци към търговското пристанище. Тук-таме мъждукаха светлинки. Един голям кораб излезе от пристанището, плъзна се безшумно и заплава по сребристия път на месечината.

Още товареха катера, с който трябваше да отплавам.

— Е, Балтазар — казах аз. — Пази се.

— Скоро ще се видим пак — отвърна той тихо. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Евреинът скитник, нали знаеш. Но ще те държа в течение за състоянието на Клия. И само да усетя, че биеш отбой, веднага ще ти напиша: „Върни се при нас колкото е възможно по-скоро!“ Не знам защо, но съм сигурен, че отново ще се видим.

— И аз имам такова усещане.

Прегърнахме се сърдечно, после той се отдръпна рязко и скочи обратно в кабриолета.

— Помни ми думите! — провикна се при първия замах на камшика, а после конят потегли в галоп.

Останах така известно време, заслушан в заглъхващия тропот на отдалечаващите се копита, докато нощта го погълна изцяло. После поех към катера.