Лорънс Дърел
Клия (1) (Александрийски квартет. Част четвърта)

I

Тази година се родиха повече портокали от обикновено. Грееха в беседките си от лъскави зелени листа като фенери и леко потрепваха сред огрените от слънце горички. Сякаш с нетърпение очакваха да отпразнуват нашето заминаване от малкия остров — защото най-сетне дългоочакваната вест от Несим бе пристигнала и като повиквателна ни зовеше да се върнем обратно в света на престъпността и порока. И тази призовка щеше да ме погне неумолимо към единствения град, който за мен винаги е висял във въздуха между илюзиите и действителността, между материята и поетическите образи, които изникваха в съзнанието ми само при произнасянето на неговото име. Един спомен, казах си аз, фалшифициран от желания и впечатления, полуосъществени върху белия лист. Александрия, столицата на моите спомени! Всичките ми писания са заимствани от живите и мъртвите, докато самият аз се бях превърнал в нещо като послепис на писмо без край и без клеймо…

Колко дълго бях отсъствал? Не мога да изчисля, въпреки че календарното време ни дава смътна представа за онези зони, които делят човек от човека, ден от деня; ала през целия този период аз бях останал да живея там, в истинската Александрия на моите съкровени спомени. С всяка страница, с всеки пулс на сърцето се предавах, потъвах в онзи необикновен организъм, от който навремето ние всички бяхме част — и победители, и победени. Древен град, който се променя под художническите щрихи на мислите, обсадили значенията, който кресливо се бори за своята идентичност; и някъде там, върху черните трънливи географски издатини на Африка продължаваше да диша изпълнената с ухания истина за това място, горчивата несмилаема билка на миналото, същността на спомена. Вече се бях заел да запазя, класифицирам и анотирам това минало, преди да бъде окончателно изгубено — такава бе задачата, която сам си бях поставил. Ала именно в нея се бях провалил (или пък тя бе неосъществима?), защото едва балсамирал в думи един аспект от миналото и ето, постъпваха нови данни, нахлуваха и разрушаваха отправната ми точка, основния ми критерий и всичко се разхвърчаваше във въздуха само за да бъде отново сглобено в непредвидими, непредсказуеми модели…

„Да преработиш действителността“, както се бях изразил някъде; какви дръзки самонадеяни думи — защото действителността е която ни работи и преработва, върти ни на бавното си грънчарско колело. И все пак, ако съм бил обогатен от преживяванията на тази островна интерлюдия, то е било заради пълната невъзможност да опиша съкровената истина за този град. Изправих се лице в лице със самата същност на времето, тази болест на човешката душа. Бях принуден да призная провала си върху хартията. Ала странно, самият акт на писане ми донесе неочаквано прозрение за неспособността на думите, които потъват една по една в бездънните пещери на въображението, смаляват се и изчезват. Скъп начин на препитание, да; ала нас, творците, ни привлича живот, подхранван от тези именно странни похвати на себетърсенето.

Има и нещо друго… щом аз съм се променил, защо това да не е станало и с моите приятели — Балтазар, Несим, Жюстин, Клия? Какви ли нови аспекти щях да разпозная в тях след изтеклото време, когато отново попаднех сред познатата ми среда на един нов град — град, погълнат от хаоса на войната? Ето, тук е пречката. Това не знаех. Опасенията трептяха в мен като Полярната звезда. Не можех да се откажа от трудно завоюваната територия на моите мечти и сънища в полза на нови образи, нови градове, нови разочарования, нови привързаности. Притисках в обятията си своите собствени представи за мястото като мономаниак… Нямаше ли да е по-умно да си остана, където съм, чудех се аз? Може би. Ала знаех, че трябва да вървя. Точно така, още тази нощ трябваше да тръгна! Самата мисъл бе толкова трудносмилаема, че се насилих да я прошепна на глас, за да я чуя.

Бяхме прекарали последните десет дни, откакто вестителят ни посети, в златното безмълвие на очакването; и времето бе в пълен унисон с притихналите ни души — поредица от съвършено сини дни, безветрие и спокойно море. Стояхме изправени между двата пейзажа, измъчвани от неохота да се разделим с единия и от копнеж да срещнем другия. Затаили дъх, неподвижни като чайки, кацнали върху стръмна скала. И ето, несходните образи вече се смесваха, сепваха ме насън. Например островът и моята къща там, опушено сребристите листа на маслините и бадемите, сред които се лутаха червеноноги яребици… потъналите в тишина горски усои, където само козелското лице на Пан можеше да се мерне. Простото прозирно съвършенство на формите и цветовете не приемаше мрачните предчувствия, които ни връхлитаха. (Небе, пълно с падащи звезди, изумруденият прилив, пустите плажове, писъкът на чайки над белите, извеждащи на юг пътища.) Ала този свят на елинизма бе вече пропит с мириса на забравения град — издадена в морето суша, където потни морски капитани преливаха и преяждаха до смърт, пресищаха зажаднялата си похот в прегръдките на черни робини с очи на покорен спаниел. (Огледалата, сърцераздирателната песен на сладкопойни закачулени канарчета, бълбукането на наргилета с розова вода, ароматът на пачули и китайски тамян.) Изяждаха се едно друго, тези мои несъвместими мечтания. И аз отново видях приятелите си (не само като имена), а вече озарени от решението за моето отпътуване. Този път те не бяха само сенки от писанията ми, а живи хора от плът и кръв — дори и мъртвите сред тях. Нощем отново се разхождах по онези криволичещи улички с Мелиса (в съзнанието ми тя стоеше някъде отвъд скръбта, макар и в сънищата си да знаех, че е мъртва), двамата спокойни, хванати под ръка; тънките й крака пристъпваха като поклащаща се ножица. Навикът й да притиска бедрото си към моето на всяка крачка. Сега вече взорът ми поглъщаше всичко това с обич — дори старата памучна рокля и евтините обувки, с които излизаше в празничен ден. Ето, пак не бе успяла да заличи с пудра любовната синина на врата си… После тя изчезна и аз се събудих с вик на скръб и съжаление. Зората вече се сипваше сред маслините, посребряваше неподвижните им листа.

Някъде по пътя в този мой откъслек от живота бях успял да си възвърна душевното спокойствие. Няколко ведри дни преди сбогуването — как само ги кътах в сърцето си, как се опивах от простотата им: огънят от маслинени съчки, който гореше в огнището и пламъците му осветяваха портрета на Жюстин, който щеше да бъде опакован последен, играеха и проблясваха върху очуканата маса и стола до нея, върху синята емайлирана саксия с подранилата циклама. Какво общо имаше градът с всичко това — една егейска пролет, увиснала като на тънка нишка между зимата и първите бели пухкави облачета на бадемовия цвят? Той си оставаше само нищо неозначаваща дума, изписана върху страничното поле на съновидение; или, може би, име, което умът повтаря в ритъма на ежедневието, което е само желание, пулсиращо в такт с разтупканото сърце. Наистина обичах всичко тук, но нямах сили да остана; градът, който сега вече знаех, че мразя, таеше в себе си нова примамка за мен — възможността да преоценя онова свое преживяване, което ме бе белязало за цял живот. Трябваше да се върна още веднъж, за да бъда в състояние да го напусна завинаги, да се отърся от него. Ако съм говорил за времето, то е, защото зреещият в мен писател най-накрая се бе научил да обитава онези пустеещи пространства, които времето пропуска — бе започнал, така да се каже, да живее помежду тиктаканията на часовника. Вечното настояще, което е истинската история на този колективен анекдот човешкият ум; когато миналото е мъртво, а бъдещето се свежда до желания и страхове, какво остава освен този случаен миг, който не може да се измери, нито пропусне? За повечето от нас така нареченото Настояще е като разточителна трапеза, която ни се показва и още преди да успеем да се пресегнем към пищните й блюда, някой мигом ни я отнема сякаш с магическа пръчка — преди да сме си взели и една хапка. Подобно на мъртвия Пърсуордън и аз се надявам скоро да мога да кажа: „Не пиша за хора, които нито веднъж не са си задали въпроса: «В кой момент започва истинският живот?»“

Празни мисли витаеха в главата ми, докато лежах проснат върху една равна скала над морето и замислено дъвчех портокал, отвред обграден със самота и уединение, които много скоро щяха да бъдат погълнати от града; умислената лазурна мечта, наречена Александрия, стоеше и като някакво престаряло влечуго се припичаше на фараоновата светлина, която хвърляше бронзови отблясъци откъм голямото езеро. Убежище на великите сладострастници на историята, отдали телата си на огледала и стихове, на преживящите стада от момчета и жени, на спринцовката във вената, на лулата с опиум и злоядите, лишени от апетит целувки на живата смърт. Продължих мислено да се разхождам по тези улици със съзнанието, че те са мостът, свързващ не просто човешки епохи, а целия биологически спектър на сърдечните влечения — от екстаза на изрисуваната Клеопатра (колко странно, че лозята са открити именно тук, недалеч от Тапосирис) до фанатичната набожност на Хипатия (изсъхнали лозови листа, целувките на мъченик). И още по-странни видения: Рембо, ученик на Стръмния път, е вървял тук с пояс, пълен с жълтици. Мургави съногадатели, политици, евнуси, и те са като ята от птици с пъстроцветна перушина. Измъчван от състрадание, желание и страх, пред очите ми градът отново се простря, населен с лицата на моите приятели и на много александрийци. Знаех, че трябва да го изживея наново и този път завинаги.

Очакваше ме странно сбогуване с безброй малки и непредвидими изненади — искам да кажа, заради вестоносеца: гърбав, в сребрист костюм, с цвете в бутониерата и парфюмирана кърпичка, пъхната в ръкава! А и внезапното оживление, обзело селцето, което дълго време тактично се правеше, че не забелязва нашето съществуване, с изключение на някой и друг уж случайно подхвърлен подарък — риба, вино или пък боядисани яйца, които Атена ни носеше завити в червения си шал. Тя също не можеше да понесе мисълта за нашето заминаване; строгото й, старо, сбръчкано лице се сгърчваше в плач над всяка опакована вещ от оскъдния ни багаж.

— Селяните няма да ви пуснат, без да ви покажат гостолюбието си — повтаряше упорито тя. — Няма да можете да си тръгнете току-тъй.

Трябваше да присъстваме на прощалното празненство в наша чест.

Що се отнася до детето, бях изрепетирал всеки детайл от предстоящото пътуване (и от целия й живот, ако трябва да кажа истината) в картини като от вълшебна приказка. Многобройните повторения не ги бяха обезцветили. Тя стоеше замислено и слушаше внимателно. Беше напълно подготвена за всичко, дори жадуваше да заеме своето място сред галерията от образи, които й бях обрисувал. Беше попила всички объркани, преплетени цветове на фантастичния свят, към който принадлежеше по право и към който й предстоеше да се върне, свят, в който щеше да има баща — чернокос принц пират, и мащеха — смугла властна кралица…

— Тя не ти ли прилича на карта за игра?

— Да. На дама пика.

— И името й е Жюстин.

— Името й е Жюстин.

— На картината тя пуши. Кого ще обича повече — мен или моя баща?

— Ще обича и двама ви.

Нямаше друг начин да й обясня, освен посредством мита и алегорията — поезията на детската нерешителност. Бях я научил на всички думи в тази притча за един Египет, който щеше много скоро да й представи (уголемени до митическия ръст на богове и магове) портретите на собственото й семейство, на нейните деди. Но не е ли самият живот вълшебна приказка, пред която, щом пораснем, губим страхопочитание? Няма значение. Тя вече бе опиянена от образа на баща си.

— Да, разбирам. Разбирам всичко.

Кимваше, въздъхваше и внимателно прибираше тези свои цветни представи като картинки в заключената кутия на детския си ум. За Мелиса, своята мъртва майка, тя почти не споменаваше. А когато се случеше да ме попита нещо, аз й отговарях като от приказка; как тя, избледнялата звезда, бе паднала, бе потънала под хоризонта в покоя на смъртта и така е направила място за онези другите — за картинките от тестето карти на живите.

Детето хвърли една мандарина във водата и се наведе да види как тя се изтърколи лекичко по пясъчния улей на пещерата и остана вътре, за да грее като пламъче, притихнало на завет сред плисъка на приливи и отливи.

— Само гледай как ще я извадя.

— Недей да влизаш в тази ледена вода, ще настинеш.

— Днес не е студена. Гледай!

Умееше да плува като видра. Седнал на плоската скала над водата, с лекота разпознах у нея неустрашимите очи на Мелиса, леко дръпнати надолу в краищата; понякога, просто за миг, като забравено зрънце от сън, се появяваше и онзи мрачен подозрителен поглед (умоляващ, неуверен) на нейния баща Несим. Спомням си гласа на Клия, в един друг свят, много отдавна, който се обади и рече: „Обърни внимание, ако момиченцето не обича да танцува, нито да плува, значи никога няма да се научи да прави любов.“

Усмихнах се при спомена за тези думи и се зачудих дали в тях се крие някаква истина, докато наблюдавах как малката се гмурна грациозно и с плавните движения на делфин гъвкавото й телце се устреми към целта, а прибраните пръсти на ходилата й щръкнаха към небето. Светлеещата малка бяла торбичка между крачетата. Взе мандарината, стисна я между зъбите, изви се като спирала и разчупи повърхността на водата.

— Бързо бягай да се изсушиш!

— Не е студено.

— Прави каквото ти казвам! Хайде! Бързо!

— А човекът с гърбицата?

— Той си отиде.

Неочакваната поява на Мнемджиян на острова едновременно я изплаши и развълнува — защото именно той донесе посланието на Несим. Странна гледка представляваше, докато ситнеше на зигзаг по камъчетата на плажа, с разперени като на въжеиграч ръце, с онзи необясним, абсурден смут, изписан на лицето му. Изглежда така искаше да ни покаже, че от години не бе стъпвал по нищо друго освен по централни улични тротоари. Беше напълно отвикнал да ходи по гола земна твърд. Излъчваше съмнителна и предвзета изтънченост. Носеше блестящ сребрист костюм, гети, перлена игла за вратовръзка, а ръцете му бяха отрупани с пръстени. Само усмивката, детинската му усмивка, си оставаше непроменена, както и мазните, добре наплюнчени лимби, прилепнали към слепоочията му.

— Ожених се за вдовицата на Халил. Сега, приятелю, съм най-богатият берберин в цял Египет.

Изрече го на един дъх, подпирайки се на бастун с голяма сребърна топка, който стоеше някак неестествено в ръцете му. Виолетовите му очи обходиха пренебрежително примитивната ни къщурка. Отказа да седне, сигурно защото не искаше да си измачка невероятните панталони.

— Суров живот водиш тук, а? Няма много лукс, нали, Дарли? — После въздъхна и додаде: — Ама сега отново ще се върнеш при нас. — Замахна с бастуна в неясен жест, вероятно искаше да изрази гостоприемството, което градът щеше да ни предложи. — Аз самият не мога да остана. Тръгвам си. Направих го само заради Хоснани. — Говореше за Несим свойски и с достойнство, сякаш му беше равен по обществено положение, ала като улови усмивката ми, има доблестта да се изсмее с разбиране, сетне отново стана сериозен. — Така или иначе нямам много време — рече и отупа ръкавите си.

Това не беше лъжа, тъй като корабчето от Смирна хвърля котва само колкото да разтовари пощата и някои стоки — два-три кашона макарони, меден сулфат, пръскачка. Нуждите на островитяните са оскъдни. Тръгнахме заедно към селото през маслиновите горички и разговаряхме. Както винаги, Мнемджиян тътреше крака като костенурка, но този път не се раздразних, защото това ми даде възможност да го разпитам за града и от отговорите му да разбера какво ме очаква там при промененото съотношение на силите и новоизникналите фактори.

— Много неща се промениха, откак разкриха палестинския заговор на Хоснани. Невероятен крах. Египтяните правят постъпки за пълно секвестиране на собствеността му. Вече са конфискували по-голямата част от имуществото му. Да, те вече са бедни, а и това не е краят на неприятностите. Тя е все още под домашен арест в Карм Абу Гирг. Никой не я е виждал от години. Той има специално разрешение да работи като шофьор на линейка само в пристанищния район и само два пъти в седмицата. Там е много опасно. При една от големите бомбардировки изгуби едното си око и един пръст на ръката си.

— Несим ли? — Бях ужасен. Дребният човечец кимна важно-важно. Този нов и неподозиран образ на моя приятел ме порази като куршум. — Боже Господи! — промълвих.

Берберинът поклати глава, сякаш одобри възклицанието ми.

— Много лошо — рече. — Злините идват от войната, Дарли. — После изведнъж го осени честита мисъл, разтегна устни в блажена детинска усмивка, която отразяваше единствено железните материални стойности на Леванта. Взе ръката ми и продължи: — Ама ще знаеш, че има хляб във войната. Добър бизнес е. Сега моите бръснарници денонощно режат войнишки коси. Три салона, дванайсет помощници! Сам ще се увериш, страхотно е. А знаеш ли Помбал как се шегува: „Бръснеш мъртвите — вика ми, — докато са още живи.“ — И той се преви в беззвучен смях.

— И Помбал ли е в Александрия?

— Разбира се. При това е важна клечка в местния клон на „Свободна Франция“^[1]. Често се среща със сър Маунтолив. И той е там. Има и още много хора, останали от твое време, Дарли, сам ще се увериш.

Мнемджиян като че остана доволен, задето успя да ме изненада така лесно. После каза нещо, от което умът ми направи двойно салто. Вкамених се и го помолих да повтори, защото реших, че не съм чул добре.

— Току-що бях при Каподистрия. Изгледах го като вцепенен. Каподистрия!

— Но той нали умря! — възкликнах аз, въпреки че не бях забравил онова загадъчно подмятане на Балтазар за падналото чене.

Бръснарят отметна глава назад, като че беше яхнал дървено конче, и взе да хихика сподавено. Изглежда тази шега му хареса особено много, тъй като не спря да се киска цяла минута. Най-сетне, продължавайки да се подсмихва при всяко мислено подсещане за тази фраза, той бавно извади от горния джоб на сакото си една пощенска картичка с изглед от средиземноморското крайбрежие, показа ми я и рече:

— А кой според теб е този тук?

Беше неясна, зле проявена снимка, която приличаше на улично моментално фото. На нея се виждаха две фигури, които се разхождаха по крайбрежен булевард. Едната бе Мнемджиян. Другата… колкото повече се взирах, толкова по-добре я разпознавах…

Каподистрия беше облечен с тесни прави панталони като от времето на крал Едуард и черни обувки с остри върхове. Отгоре носеше професорска тога с кожена яка и маншети. А най-накрая и съвсем неочаквано — бомбе, което му придаваше вид на плъх от някой детски комикс. Беше си пуснал тънки мустачки а ла Рилке, които бяха леко увиснали в краищата на устата му. Зъбите му стискаха дълго цигаре. Но нямаше никакво съмнение, че това е Каподистрия.

— Какво, за бога… — започнах, а Мнемджиян се усмихна, намигна ми и сложи пръст върху устните си.

— Винаги — каза той — ще има загадки. — И сякаш за да опази тяхната тайнственост, се наду като жаба и втренчи в очите ми поглед, издаващ пакостливо задоволство. И тъкмо когато се канеше да ме удостои с някакво по-конкретно обяснение, корабната сирена изрева откъм селото. Той изведнъж се разбърза, засуети се.

— Хайде! — изкомандва ме и ускори тромавия си ход. — Само да не забравя да ти дам писмото от Хоснани. — Носеше го в горния джоб на сакото си и най-накрая бръкна да го извади. — А сега, довиждане — рече той. — Всичко е уредено. Ще се срещнем отново.

Стиснахме си ръце и аз останах, загледан подир него — изненадан и смутен. След това поех към маслиновата горичка и седнах на един камък в края й, за да изчета писмото на Несим. То беше кратко и съдържаше подробности, свързани с пътуването, което бе уредил за нас. Едно малко корабче трябваше да дойде, за да ни прибере от острова. Даваше ни приблизителното време, както и други указания къде трябва да го изчакаме. Всичко беше съвсем ясно уточнено. Накрая, като послепис, бе добавил с едрия си почерк: „Ще бъде хубаво да се срещнем отново без излишна резервираност. Предполагам, че Балтазар ти е разказал за всички наши злополучия. Надявам се, не очакваш ненужно разкаяние от хора, които толкова те обичат. Нали? Нека всички ние затворим книгата на нашето минало.“ Ето, това е, което се случи.

През тези няколко последни дни островът ни дари щедро с най-хубавото си време и с онази сурова цикладска простота, която приличаше на гальовна прегръдка и за която знаех, че ще копнея, щом миазмите на Египет надвиснат над главата ми.

Вечерта на нашето заминаване цялото село излезе и ни гости с прощална вечеря: агнешко на шиш и златиста рецина. Наредиха маси и столове по протежение на тясната главна улица и от всяка къща сложиха по нещо на трапезата. Присъстваха дори и гордите селски сановници — кметът и свещеникът, почтително настанени начело на дългата маса. Беше студено под мъждукащите улични лампи и някак смешно бе да се преструваме, че е лятна вечер, ала дори и бледата пролетна луна се оказа благосклонна: изплува слепешката от морето, огря белите покривки и заблестя в чашите с вино. Старите, лъснали на месечината лица, зачервени от пиенето, блестяха като полиран бакър. Престарели усмивки, архаични поздрави, обичайни любезности — вежливостите на един древен свят, който вече избледнява, отива си. Възрастните морски капитани на корабчетата за лов на сюнгери пиеха вино от сини емайлирани канчета; топлите им обятия миришеха на сбръчкани киселици, а пожълтелите им от тютюна мустаци бяха засукани нагоре чак до ушите.

Отначало се трогнах, като си мислех, че това тържество е в моя чест; не ми стана неприятно и когато научих, че то е по-скоро в чест на моята родина. Да си англичанин, когато Гърция е окупирана, означаваше да си обект на нескривана обич и благодарност от страна на всеки грък и кротките обитатели на това селце не правеха изключение. Нестихващи наздравици и вричания във вярност огласяха нощта, а речите се извисяваха като детски хвърчила в типичния високопарен стил на гърците — надути, предвзети и мелодични. Сякаш носеха в себе си звучните акорди на безсмъртната поезия — поезия в часа на пълното отчаяние; ала, разбира се, това бяха само думи, клети, понесени от вятъра думи, които войната лесно ражда и които реториката на мира щеше скоро да извади от употреба.

Но тази нощ войната ги разпалваше като свещи, разгаряше старците и им придаваше пламенна величественост. Нямаше ги младите да им затворят устата, да ги засрамят, дето гледаха гузно като сритани псета — защото бяха заминали за Албания и там гинеха сред снежните преспи. Жените разговаряха пискливо, гласовете им бяха одрезгавели от непролетите сълзи и изблиците им от смях и песни току хлътваха в тежко мълчание — сякаш ненадейно погълнати от толкова много зинали гробове.

Съвсем неусетно ни бе приближила тази война откъм морето; постепенно, подобно облаците, които тихомълком превземат хоризонта от край до край. Но все още не беше избухнала. Само слухът за нея стягаше сърцето, изпълваше го ту с надежда, ту със страх. Отпърво като че вещаеше края на така наречения цивилизован свят, но тази надежда скоро се оказа напразна. Не, както винаги това щеше да бъде краят просто на добротата и безопасността, на умерените средства; краят на творческите надежди, на безгрижието и радостта. Ала всичко друго по отношение на човека щеше да намери потвърждение и доказателство; дори може би известна доза истинност взе да се оформя иззад външната показност, защото смъртта изостря усещанията и пропуска до нас по-малко от полуистините, с които обикновено живеем.

Това е всичко, което знаехме за нея до този момент, тази неизвестна ламя, чиито нокти вече се бяха впили на много места. Всичко ли? Да, веднъж или дваж небето се изду от тътена на невидими бомбардировачи, но ръмженето им не успя да заглуши жуженето на околните пчели — всяка къща на острова имаше по няколко боядисани в бяло кошера. Какво друго? Веднъж (това вече изглеждаше по-реално) перископът на една подводница щръкна насред залива и дълго оглежда крайбрежната ивица. Дали ни забеляза как се къпехме точно на носа? Ние помахахме. Но перископът няма ръце и не можа да ни отвърне. По плажовете на север навярно е открил нещо по-забележително — някой тюлен, одремал се на слънцето, клекнал като мюсюлманин върху килимчето си за молитва. Ала и това едва ли можеше да се каже, че има нещо общо с войната.

Но цялата тази работа стана по-реална, когато малкият, изпратен от Несим каик с екипаж от трима начумерени моряци, въоръжени с автомати, наруши покоя на потъналия в мрак пристан същата вечер. Моряците не бяха гърци, ала говореха езика с властното съскане на разярени оси. Имаха и какво да разкажат: истории за разбити армии, замръзнали трупове, но в известен смисъл вече бе станало прекалено късно за това, тъй като виното бе замъглило главите на селските старци. Разказите им бързо втръснаха на всички. На мен обаче те ми направиха голямо впечатление — тези трима типове с обрулени лица, дошли от незнайната цивилизация, наречена „война“. Чувстваха се някак неловко в нашата приятелска компания. Кожата върху неизбръснатите им скули беше опъната от преумората. Подобно сластолюбци всмукваха жадно цигарения дим и го изпускаха от устата и ноздрите. Когато зяпваха да се прозинат, устата им се разчекваше като че от чатала. Оставихме се на техните грижи с известни опасения, защото от дълго време те бяха единствените неприятелски настроени лица, които бяхме срещали.

Посред нощ потеглихме от заливчето при пълнолуние — гъстият мрак бе сякаш омекнал, бе станал по-задушевен от сърдечните несвързани приветствия, които долитаха до нас откъм белия пясък. Колко красиви са гръцките думи за поздрав и сбогуване!

Известно време следвахме мастилените силуети на крайбрежните скали, където ехото от шумния пулс на двигателя се връщаше на тласъци като гръмовен залп. Най-накрая изгазихме от плитчините и поехме навътре, усетихме меките ритмични ласки на водата, която вече порехме устремно и тя като в люлка ту стягаше, ту отпускаше обятията си, сякаш й бяхме играчка. Нощта се случи необикновено топла и красива. Пред нас изплува делфин, гмурна се и пак ни се показа закачливо съвсем до носа на гемията. Ето, вече следвахме определения курс.

И двамата бяхме обзети от смесените чувства на въодушевление и дълбока тъга, на умора и щастие. Усещах солта на морските пръски върху устните си. Изпихме по чаша топъл градински чай. Детето занемя от заобикалящата ни отвред красота — трептящата фосфоресцираща диря зад нас, сякаш опашката на комета, приличаше на жива река. Над нас се разстилаше перестата красота на тайнственото небе, цялото обсипано с блеснали като бадемов цвят звезди. Така най-сетне, зарадвана от тези поличби, приласкана от плисъка на водата и равномерните вибрации на мотора, малката се отпусна с усмивка върху леко разтворените си устни и заспа с притисната до бузата си кукла, която бе издялана от маслинено дръвче.

Не можех да не мисля за миналото, към което се връщахме през гъстите шубраци на времето, по познатите маршрути на гръцкото море. Нощта се плъзна покрай мен — размотаваща се лента от мрак. Топлият морски бриз галеше страните ми — мек като лисича опашка. Помежду пресекливите ми задремвания усещах тежкия отвес на паметта, теглещ ме към града, който съзнанието ми бе населило с маски — едновременно красиви и зли. Знаех, че трябва отново да видя Александрия под формата на неуловим и преходен призрак — защото осъзнае ли веднъж въздействието на времето (и тук не става дума за календарното време), човек се превръща в нещо като призрак. В този друг свят аз можех да доловя ехото на думи, отдавна произнесени в миналото от други гласове. Балтазар, който казва: „Този свят предлага обещанието за неповторимо щастие, което обаче не сме подготвени да уловим.“ Градът упражняваше мрачна власт над своите ближни, осакатяваше чувствата и потопяваше всичко в казана на собствените си отмалели страсти. Целувки, разпалени от угризенията на съвестта. Жестове, раздвижени в кехлибарената светлина на запердени стаи. Ята от бели гълъби, полетели сред минаретата. Все картини, които според мен символизираха града такъв, какъвто очаквах да го видя. Ала грешах — защото всеки нов подход е различен. Всеки път се самоизмамваме, че ще бъде същият. Александрия, която съзрях сега при първата гледка откъм морето, бе нещо, което не бих могъл да си представя.

Беше още тъмно, когато пуснахме котва в невидимото пристанище с онези външни укрепления и мрежи против подводници, които още помнех. Опитах се мислено да изрисувам пристанищните силуети на фона на черния мрак. Имаше време до обичайната врява, тя щеше да се вдигне със сипването на зората. Сега царуваше всепоглъщаща тъмнина. Някъде пред нас се простираше невидимият африкански бряг, с неговата „трънена целувка“, както казват арабите. Беше непоносимо това състояние — да усещаш кулите и минаретата на града, ала да не можеш да предизвикаш появата им пред собствения си взор. Та аз дори вдигнатите пред лицето си ръце не можех да видя. Морето се бе превърнало в огромно празно преддверие, кух мехур от черен мрак.

Изведнъж нещо полъхна, сякаш лек ветрец над огнище с жарава, и наоколо просветля с розовия отблясък на мидена черупка, после цветът се насити с богатите багри на розата. Глухо, зловещо стенание се понесе над водата към нас, запърха като с огромните криле на праисторическа птица — сирените, които виеха, сякаш бяха прокълнатите в преддверието на ада. Човешките нерви настръхваха разтреперани като разкършени от буря клони. Сякаш в отговор на този звук навред взеха да се появяват светлинки, отпърво случайно, безредно, после на дълги отрязъци, проточени ленти или светнали като кристал квадрати. Пристанището изведнъж изплува с ясно очертаните си силуети върху тъмния фон на небето, докато дългите бели пръсти на утринния светлик зашариха непохватно по небесния свод, сякаш крачетата на тромаво насекомо, което гледа да се закрепи върху хлъзгавата черна мрачина. Гъстите редици от ракети се стрелнаха нагоре, разкъсаха тежкия сумрак, легнал върху бойните кораби, и с невероятно разточителство канонадата пръсна в небето ярки гроздове от звезди, диаманти и перли. При всеки залп въздухът прогърмяваше на тласъци. Облаци от розов и жълтеникав прах се издигнаха заедно със сигналните ракети и оставаха да блестят върху мазните хълбоци на баражните балони, които се носеха навред. Самото море се гърчеше в треска. Нямах представа, че сме толкова близо до вакханалията на тази война, нито че градът може да изглежда толкова красив във вихъра на разиграващите се сатурналии. Бе започнал да се издува, да се разраства и цъфти като мистичната роза на мрака и бомбардировката му правеше компания, изпълвайки ума до пръсване. Неочаквано се улових, че викам, и тогава открих, че всички си крещим един на друг. Ето, това е огнената жарава на Картаген, помислих си аз, свидетели сме на падението на градския човек.

Гледката беше толкова красива, колкото и вцепеняваща. В левия горен ъгъл на тази драматична жива картина лъчите на прожекторите взеха да се събират, да се пресичат, да потреперват и непохватно да се плъзгат като стоножка. Блуждаеха, потръпваха при всеки сблъсък — стана ясно, че са получили сигнал за битката на впримченото насекомо в периферната паяжина на мрака. Те продължаваха да се кръстосват и разкръстосват, да опипват небето, да се сливат и разделят. Докато най-сетне видяхме какво са търсели да уловят: шест малки сребристи нощни пеперуди, които се носеха по небесните магистрали с изнервяща мудност, или поне така ни се струваше. Край тях небето бе пощуряло, ала те продължаваха да се движат с фатално безразличие — унесено и апатично; и тази инертна безжизненост бе добре дошла за горещите диаманти, за обвития в пушек обстрел, който стегна редиците на своя устрем.

Оглушителната канонада притъпяваше слуха ни, но въпреки това все още беше възможно човек да различи отделните инструменти в аранжимента на тази бомбардировка. Накъсаният, отривист пукот от отломъци, които чукаха като градушка по покривите от вълнообразна ламарина на крайбрежните кафенета; сухите дращещи гласове на корабните високоговорители, които, подобно на говорещи със стомаха си механични чучела повтаряха налудничаво някакви уж членоразделни фрази, звучащи като „Три часа червено, три часа червено“. Странно, но сред цялата тази какофония, някъде в сърцевината на грозния тътен, прозвуча музика — накъсани четвърт тактове, които пронизваха суматохата като с игриви стрелички; а сетне — оглушителният грохот на срутващи се сгради. Белезникави парчета светлина, които изчезват и оставят след себе си черни дупки мрак, а пламъците мигом пъхват мръсножълтите си езици в тях и започват да ги облизват, да лочат ненаситно като прежаднели животни. Съвсем наблизо (водата се разплиска, млясна шумно и върна ехото обратно) се изсипа богата реколта от празни снаряди, дойде откъм палубите с техните чикагски пиана^[2]: порой от жълти късове метал, които изскачаха от насочените към небето дула на оръдията и оставаха да се търкалят по плажната ивица.

И това продължи дълго — пир за очите, от който умът изтръпва. Такава бе убийствената, безсмислената мощ на тази вихрушка. Никога преди това не си бях давал сметка за безличието на войната. Под този необятен чадър от пъстроцветна смърт нямаше място за човешки същества, нито дори мисъл за тях. Всеки поет дъх представляваше временно убежище.

А после, точно така внезапно, както бе започнал, спектакълът отмря. Пристанището изчезна като в драматична развръзка, нанизът от скъпоценни камъни се скъса, небето се изпразни и тишината ни удави. Наруши я единствено изгладнелият вой на сирените, който прониза нервите ни като с бургия. И после — нищо. Нищото, което тежеше тонове мрак, от който един по един взеха да проехтяват далечни и по-познати звуци: водата, която ближе корабния планшир. Откъм сушата изпълзя лек ветрец и ни дари с алувиалните миризми на невидимото устие. Дали само във въображението си чувах далечните подкряквания на дивите птици откъм езерото?

Останахме така, сковани от нерешителност, а в същото време от изток зората вече превземаше небето, града и пустинята. Човешки гласове, натежали като олово, взеха плахо да се надигат, пораждайки любопитство и състрадание. Детски гласове — а на запад хоризонтът изви гърбицата си като полумесец с цвят на храчка. Прозяхме се, беше студено. Зъзнейки, се спогледахме и изведнъж се почувствахме като осиротели в този нощен свят между тъмата и светлината.

Ала постепенно откъм източните мочурища изплува познатата ни зора, първият прилив от лимоненожълто и розово, който обагри мъртвите води на Мареотис и те се оживиха; тънък като косъм, така недоловим, че човек не можеше да го чуе, без да затаи дъх, отекна (или поне така ми се стори) и първият призив за молитва от някое от все още невидимите минарета.

Нима след всичко това бяха останали богове, които да призовеш?

Едва си бях задал въпроса, когато зърнах три малки рибарски лодки с платна в ръждиво, червеникавокафяво и тъмновиолетово да излизат от пристанището. Носеха се по водата, леко килнати на една страна като ястреби. Чувахме приглушения плисък на вълните, които пореха. Дребните човешки фигури в тях приличаха на ездачи, които, отминавайки, извикаха към нас на арабски, за да ни кажат, че тревогата е вдигната и вече можем да влезем в пристанището.

Точно това и направихме с помощта на заобиколни маневри, под прикритието на вече заглъхналите батареи. Малката ни гемия заплава по главния маршрут между дългите корпуси на огромни кораби подобно венецианска гондола по Канале гранде. Взех да се оглеждам нетърпеливо наоколо. Всичко бе уж същото, но и някак друго. Да, ето я главната сцена (на сърдечните страсти, на спомените и любовта?) — същата си е; и все пак някакви малки различия продължаваха упорито да дразнят погледа ми. Презокеанските кораби бяха странно боядисани, сякаш от художници кубисти, или по-скоро наплескани с петна от бяло и сиво-кафяво. Оръдията стеснително се гушеха в нелепите си прикрития от насмолен брезент и конопени платнища. Мазните балони висяха в небето като от бесилка. Неволно ги сравних с вечните ята от сребристи гълъби, които като пухкави облачета вече бяха започнали да прелитат между палмите, а после се устремяваха във висините на утринната белота, за да посрещнат слънцето. Един тревожен контрапункт на познатото и непознатото. Например лодките, привързани към кея на яхтклуба — с избилата по мачтите и въжетата им роса, подобно гъсти капки пот. Знамената и пъстроцветните платнени навеси, които стояха като колосани. (Колко пъти бяхме потегляли оттук по същото време в малката яхта на Клия, натоварена с хляб, портокали и вино?) Колко много отколешни дни бяхме прекарали край това нащърбено крайбрежие — все любими, ала вече забравени места. Самият аз се учудих на обичта, с която окото обхожда неодушевените предмети, как пирува със спомени, за които умът и не подозира, че още пази. Дори френските кораби (макар и опозорени, с конфискувани затвори на оръдията, а екипажите им без право да слязат на брега) бяха на същото място, на което ги бях видял за последен път в онзи мой вече несъществуващ живот; килнали туловищата си на една страна в сутрешния сумрак, наподобяващи зловещи надгробни камъни — неподвижни на фона на тънкия като хартия мираж на града, чиито прилични на смокиня минарета променяха цвета си едновременно с възхождащото слънце.

Бавно проплавахме дългия зеленикав коридор, който криволичеше между високите корабни корпуси, строени като за тържествен преглед. Изненадите сред тази толкова позната за мен среда бяха малко, но специални: един брониран кораб, полегнал безмълвно настрана, една корвета, зле поразена от директно попадение — с разцепени като моркови дула, с корпус, усукан от конвулсиите на огнената смърт. Какво огромно количество стомана, прахосано ей така, с един-единствен удар, както се пука надута книжна кесийка. С огромно търпение и някак безучастно моряците, въоръжени с маркучи, отмиваха човешките остатъци от палубите на бомбардираните кораби. Тази гледка бе така неочаквана, че може да се сравни единствено с изненадата на човек, който, крачейки по тихите алеи на гробище, изведнъж попада на прясно изкопан гроб. („Красиво е“ — каза детето.) Наистина беше красиво — огромната гора от мачти и шпилове, която се полюшваше в такт с вълничките, образувани от раздвижения трафик, клаксоните, които мучаха глухо, отраженията, които се разтваряха и отново се появяваха. Над водата дори се носеха синкопираните ритми на джазова музика, които сякаш излизаха от далечна водосточна тръба. На малката музиката сигурно й се е сторила съвсем подходяща — в чест на нейното триумфално завръщане в града на детството. Улових се, че мислено си тананикам „Jamais de la vie“^[3], при това се учудих колко е остаряла тази песен, как е отживяла времето си, как ми звучи нелепо и чуждо! Тя гледаше към небето, търсеше образа на баща си — онова лице, което щеше да изплува от някой благ облак над нас и да я обгърне.

В срещуположния край на огромното пристанище вече се виждаха свидетелствата за новия свят, който приближавахме: дълги редици камиони и линейки, бариери и байонети, понесени от гномската раса на мъже в каки и сини униформи. Навред цареше неспирен, усърден и тежък труд. Фигурите на дребни троглодити току изникваха от железните клетки и пещери покрай пристанищните скели, щураха се в изпълнението на всевъзможни задачи. Виждаха се и разцепени надве кораби, като в напречен разрез, с изтекли навън димящи вътрешности, кораби, претърпели цезарово сечение, а вътре в отворените им рани пълзеше безкрайна мравешка върволица от войници и моряци, прегърбени под тежестта на метални кутии, противогази, денкове, говежди плешки и бутове, окървавили раменете им. Виждаха се отворени пещи и на фона на блъвналите отвътре пламъци се открояваха белите шапки на мъже с лопати, които вкарваха и изкарваха самуни хляб. Цялата тази дейност, макар и огромна по обхват, се извършваше мудно и умислено, сякаш с нарочно забавено темпо — подтиквана по-скоро от инстинкта на расата, отколкото от нейните нужди и апетити. И докато тишината тук имаше само относителна стойност, все по-рязко се прокрадваха отделни звуци — конкретни и властни: подкованите ботуши на караул по калдъръма, протяжното скрибуцане на влекач, отчетливото ручене на корабна сирена, което напомняше уловена в паяжина гигантска синя муха. Всичко това беше част от новопридобития град, към който щяхме да принадлежим оттук нататък.

Приближавахме се все по-близо и по-близо, търсехме място да пуснем котва сред по-малките съдове в басейна; къщите вече добиха височина пред очите ни. Ето, дойде моментът на изпитанието и сърцето ми затупка в гърлото (както се казва в един израз), защото вече бях зърнал силуета на мъжа, който знаех, че ще дойде да ни посрещне — стоеше ей там на пристана. Беше се облегнал на една линейка и пушеше. Нещо в позата му ми подсказа, че това е Несим, въпреки че все още не бях сигурен. Чак когато хвърлиха въжетата и акостирахме, видях с разтупкано сърце (разпознах го неуверено, макар и дегизиран като Каподистрия), че това наистина е моят приятел. Несим!

Носеше съвършено непозната за мен черна превръзка на едното си око. Беше облечен с дълъг син войнишки шинел с подплънки на раменете, който стигаше до под коленете му. Беше нахлупил фуражката си ниско над очите. Изглеждаше много по-висок и слаб, отколкото го помнех — може би поради тази униформа, която представляваше странна комбинация от шофьорска ливрея и авиаторско облекло. Изглежда, усети вторачения ми поглед, защото изведнъж се изпъна, застана мирно, заоглежда се и след миг ни видя. Хвърли цигарата и с добре познатата ми елегантна походка забърза към нас, като се усмихваше притеснено. Махнах му, но той не отвърна, въпреки че когато тръгна към нас, почти ни кимна.

— Виждаш ли там? — казах й аз със свито сърце. — Ето го, идва. Това е твоят баща.

Тя отвори широко очи и сякаш замръзна на място, ала не изпусна от погледа си високата фигура, която се приближи и спря на метър-два от нас, трепетно усмихната. Наоколо моряците бяха заети с въжетата. Шумно хвърлиха подвижното мостче. Не можех да реша дали тази зловеща черна превръзка на едното му око усилваше или уронваше предишната му изисканост. Той свали фуражката си, като продължаваше да се усмихва стеснително и някак печално, приглади косата си назад и пак я сложи.

— Несим! — извиках аз и той кимна мълчаливо. Глуха тишина обви ума ми, когато детето стъпи на подвижното мостче. Затича се в захлас, като омагьосана по-скоро от мисълта за бащиния образ, отколкото от видяната действителност. (Тогава поезията по-истинска ли е от наблюдаваната реалност?) С протегнати напред ръце като лунатичка тя се изсмя тържествуващо и се хвърли в обятията му. Пристъпих тежко-тежко след нея, а докато продължаваше да се смее и да я притиска към себе си, Несим ми подаде ръката си с липсващия пръст. Сякаш птичи нокти се впиха в дланта ми. От устата му излезе сухо сподавено стенание, което побърза да потисне, като уж се прокашля. И това беше всичко. Детето увисна на врата му като ленивец на клон и обви крачка около кръста му. Аз просто не знаех какво да кажа, само стоях загледан в единственото му, ала проницателно и схватливо око. При слепоочията косата му беше съвсем побеляла. Не смеех да стисна ръката му с липсващия пръст така силно, както бих искал.

— Значи дойде време пак да се видим.

Той отстъпи рязко назад и приседна върху близкия кнехт, после затърси табакерата, за да ми предложи забравеното удоволствие от една френска цигара. И двамата стояхме като истукани. Кибритът му бе влажен и едва запали клечката.

— И Клия трябваше да дойде — каза той най-накрая, — ама се спаси в последния момент. Замина за Кайро. А Жюстин е в Карм. — Сетне сведе глава и добави под сурдинка: — Знаеш за случилото се, нали? — Кимнах и на него като че му олекна. — Значи не е останало много за обясняване. Преди половин час ми свърши смяната, ама нарочно изчаках, за да ви закарам. Може ли…

В този миг ни заобиколиха група войници, за да проверят документите ни, като веднага попитаха къде отиваме. Несим се занимаваше с детето. Аз извадих документите, за да ги покажа на войниците. Те ги разгледаха мълчаливо с мрачен вид, в който се долавяше и известна симпатия, после взеха да търсят името ми в един дълъг списък, след което ме уведомиха, че трябва да се явя в консулството, защото фигурирам в графата на „бежанците“. Обърнах се към Несим с току-що полученото разрешително за влизане в града и рекох:

— И без това трябваше да отида в консулството, тъй като, преди да замина, си оставих там куфара с всичките прилични костюми… преди колко време беше? Вече не помня.

— Преди цяла вечност — усмихна се той.

— Как ще уредим нещата сега?

Седнахме един до друг, пушейки замислено. Стори ми се някак странно и трогателно да чувам край себе си говора на почти всички английски графства. Един любезен ефрейтор ни приближи с поднос димящи канчета с онази особена отвара, която се нарича войнишки чай, и малки бели хлебчета, намазани с маргарин. Недалеч от нас мина носилка, натежала от поредната жертва на бомбардировката. Носеха я войничета — така апатично и делово, сякаш сценични работници пренасяха декори. Бързо изгълтахме хапките, защото бяхме прегладнели, и изведнъж си дадохме сметка, че коленете ни треперят от изнемога. Най-накрая се обадих:

— Защо просто не я вземеш със себе си? Аз ще се кача на трамвая и ще отида в консулството. Ще се избръсна, ще хапна и вечерта ще дойда в Карм, ако ми изпратиш кон, за да мина реката.

— Добре — рече той с известно облекчение, притисна детето и го попита на ухо дали е съгласно с този план. Тя не се възпротиви, дори напротив — гореше от нетърпение да тръгне с него, за което й бях благодарен. Поехме по хлъзгавия калдъръм към мястото, където беше паркирана линейката, обзети от смътното усещане за нереалност. Несим седна зад кормилото заедно с детето. Тя се усмихна и плесна с ръце, а аз им помахах за довиждане. Бях доволен, че предаването на малката мина толкова гладко. Въпреки това се чувствах някак особено — сам в града, като корабокрушенец, изхвърлен на позната скала. „Точно така — позната!“ Защото щом веднъж излезе от пристанищния полукръг, човек можеше да види, че абсолютно нищо друго не се е променило. Малкият трамвай дрънчеше и се гърчеше по ръждивите релси, извиваше по познатите улици, от двете страни на които се редуваха гледки, абсолютно еднакви с онези, които пазех в паметта си. Бръснарниците със завесите от цветни мъниста пред входа, които гъделичкаха клиентите; кафенетата с вечните си безделници, които киснеха по железните маси (до „Ел Баб“ все още се виждаше онзи порутен дувар, а нашата маса стърчеше като застинала, натежала от синия здрач). Несим освободи амбреажа, погледна ме изпитателно и рече:

— Дарли, много си се променил. — Ала аз не разбрах дали в добрия или в лошия смисъл на думата. Да, наистина се бях променил. Погледнах старата изронена арка на „Ел Баб“ и се усмихнах, като си спомних една праисторическа целувка върху пръстите на ръцете ми. В паметта ми изплува и лекото потрепване на тъмните ресници, когато смело изрече тъжната истина: „Човек не научава нищо от онези, които отвръщат на любовта ни.“ Думи, които парят като спирт върху отворена рана, но също и пречистват, като всички истини. Потънал в тези спомени, с една друга част от ума си улових Александрия, която се разстилаше от двете ми страни — в пленителни подробности, с дръзките си цветове, с неописуемата мизерия и красота. Малките дюкянчета, засенчени от прокъсани навеси, в чийто сумрак се гушеха камари от всевъзможна стока — от живи пъдпъдъци до медени питки и огледала на късмета. Сергиите, отрупани с разноцветни плодове, ставаха още по-шарени от ярките хартии, върху които бяха разстлани; топлият златист цвят на портокалите на фона на пурпур и алени платнища. Бакърджиите в опушения сумрак на своите бърлоги. Пъстри пискюлести седла за камили. Грънци и мъниста от син нефрит срещу уроки. И целият този калейдоскоп ставаше още по-колоритен от тълпите, неспирно сновящи напред-назад, от силната музика, която се разнасяше от околните кафенета, от протяжните подвиквания на амбулантните търговци, от псувните на уличните гаменчета и далечния налудничав вой на професионалните оплаквачки, помъкнали се в тутав, тежък тръс след тялото на знатен шейх. И ето че на преден план в тази картина най-нахално се появиха тъмновиолетови самодоволни етиопци със снежнобели чалми, бронзови суданци с дебели, черни като кюмюр бърни, ливанци с калаен цвят на кожата и бедуини с профили на керкенез, които се вплитаха като ярки нишки в еднообразната чернота на забулените жени, мрачната мюсюлманска мечта за скрития рай, който можеше да се зърне само през ключалката на човешкото око. Надолу по тесните сокаци се поклащаха товарните камили, издутите им от люцерна бали драскаха кирпичените дувари, докато животните пристъпваха внимателно от крак на крак, умислено и грациозно. Изведнъж се сетих за Скоби, който ми изнасяше лекция на тема „арабските поздрави“: „Трябва да знаеш, че всичко е въпрос на форма. Слушай, мойто момче, що се отнася до любезности, те са бетер англичаните. Не може да кимаш как да е и да викаш салаам алейкум!^[4]. Пръв го казва онзи, който язди камила, на този, който язди кон; този, който язди кон, на онзи, който язди магаре, а той на онзи, който ходи пеш, той пък на онзи, дето е седнал; малката група хора — на по-голямата, по-младият — на по-стария… Само в нашите най-изискани колежи ги преподават тия неща. Ала тук всяко улично хлапе ги знае. Сега повтаряй след мен реда на поздравите!“ Беше ми по-лесно да повтарям фразите, отколкото да запомня йерархичния им ред. Усмихвайки се мислено, помъчих се да си възстановя онези вече позабравени поздрави, докато очите ми шареха наоколо. Египетският живот присъстваше навред с цялата си пъстрота и всяка фигура в тази детска кутия с играчки бе на мястото си — уличните поливачи и писари, оплаквачките, блудниците и проститутките, чиновниците и свещениците — сякаш недокоснати, или поне така ми се струваше, нито от времето, нито от войната. Докато ги наблюдавах, ненадейно ме обзе тъга, защото те вече бяха част от миналото. Моето съчувствие бе открило нов елемент в себе си и той се наричаше отчуждение. (Понякога, в превъзбудено състояние, Скоби обичаше да казва: „Горе главата, момче, за да пораснеш, ти трябва цял живот. Сега обаче хората са станали нетърпеливи. Ето, моята майка например е чакала цели девет месеца, докато ме роди!“ Какво прозрение!)

Забързано отминах джамията Джаухари и си спомних как един следобед сварих тук едноокия Хамид да търка лимонена кора върху пиластъра, преди да я засмуче. Било най-доброто лекарство срещу зъбен камък. Живееше някъде в този квартал с порутените му заведения, предлагащи местни чудеса като гюлева вода за пиене и агне на шиш, пълнено с гълъби, ориз и орехи. Какви ли не лакомства за благоутробието на градските паши!

Някъде тук, в покрайнините на арабския квартал, трамваят изскърцва и завива рязко. За миг се открива гледка към сиромашките къщурки в края на пристанището, дето е само за съдове с плитко газене. Опасностите на войната бяха умножили броя им. Обрамчени като в картина от пъстроцветните кубета на града, там стояха на рейд фелуки и гемии, шхуни и бригантини с всевъзможни форми и размери, дошли от всички краища на Леванта. Антология от мачти, рейки и стенги, от зорки егейски очи, имена, такелажи и маршрути. Бяха полегнали в обятията на собствените си отражения, а слънчевите лъчи танцуваха отгоре им в дълбоководен транс. После, като с магическа пръчка, гледката се смени и пред очите ми се разстла Гранд Корниш — великолепното крайморско стъргало, което обхожда модерния град, по-точно елинската столица на банкерите и памукопродавците, на всички онези европейски търговски пътници и пласьори, чиято инициатива бе отново запалила, дори ратифицирала отколешната александрийска мечта за нови завоевания след векове на прах, пепел и безмълвие, наложени й от Амр.

И тук почти не се забелязваха промени с изключение на стегнатите сиво-кафеникави войнишки редици, които се виждаха навсякъде, както и появата на многобройни заведения, пръкнали се навред с единствената цел да ги изхранват. Пред хотел „Сесил“ на мястото на такситата се бе проточила колона от транспортни камиони. Пред консулството непознат караул от военноморската флота стоеше с автомат и байонет. Не бих нарекъл тази промяна неизлечима, защото се виждаше, че тези нови посетители са нещо временно и мимолетно — приличаха на селяни, дошли в столицата за неделния панаир. Ала шлюзовете щяха скоро да се разтворят, за да ги избълват в огромния резервоар на пустинните битки. Но имаше и изненади. Например в консулството ме посрещна дебел мъж, който седеше зад бюрото си като шахматна фигура със сключени бели ръце отпред — явно дългите му бадемови нокти бяха грижливо направени същата сутрин — и се обърна към мен с неочаквана фамилиарност.

— Задачата ми може и да ви изглежда неприятна — избоботи той, — но е много необходима. Опитваме се да вербуваме всеки що-годе подходящ мъж, преди армията да го е спипала. Вашето име ми беше подсказано от посланика, който ви е назначил в цензурния отдел. Между другото, отделът отново заработи и има въпиеща нужда от кадри.

— Посланикът ли? — Това наистина ми прозвуча странно.

— Той е ваш приятел, нали така?

— Познавам го бегло.

— Независимо от това съм длъжен да приема неговите препоръки, въпреки че аз съм човекът, който отговаря за въпросния отдел.

Трябваше да се попълват всевъзможни формуляри. Тлъстакът, който се казваше Кенилуърт, не беше неприятен и с удоволствие ми помагаше.

— Има нещо мистериозно в тази работа — подхвърлих.

Той сви рамене и разпери белите си ръце.

— Най-добре с него да си поговорите, когато се видите.

— Но аз нямам никакво намерение… — отвърнах. Изглежда, беше безсмислено да продължавам да дискутирам въпроса, преди да разбера точно какво се крие зад тази загадка. Как е възможно Маунтолив?… Но Кенилуърт отново се обади:

— Сигурно ще имате нужда от една седмица, за да си намерите квартира и да се настаните. Така ли да кажа в отдела?

— Щом трябва — обърках се аз. После той ми рече, че съм свободен, и аз отидох в мазето да си потърся очукания куфар, да си взема един-два по-прилични костюма и други градски дрехи. Опаковах ги в кафява хартия и поех бавно по Корниш към хотел „Сесил“, където възнамерявах да наема стая, да се изкъпя и избръсна и да тръгна към извънградската къща на Несим. Това посещение занимаваше ума ми не точно като тревога, а по-скоро като онова вълнение, което винаги съпътства неизвестността. Останах за миг неподвижен, загледан в тихото море, и точно тогава сребристият ролс-ройс с жълтите като нарцис капаци на колелата спря и от него изскочи едра брадата личност и се спусна към мен с широко разтворени обятия. Чак когато ме притисна към себе си и брадата му ожули бузата ми в този типично галски поздрав, аз го разпознах и ахнах.

— Помбал!

— Дарли!

Като продължаваше нежно да държи ръцете ми, с насълзени очи той ме придърпа към една от каменните пейки покрай морето и тежко се отпусна. Помбал имаше много елегантен вид. Твърдо колосани маншети. Тъмната брада и мустаци му придаваха внушителен и в същото време някак безутешен вид. Но като се изключат тези уловки, той изглеждаше съвсем непроменен. Надничаше изпод дегизировката си като Тиберий в карнавална премяна. Дълго и безмълвно се гледахме един друг, силно разчувствани. И двамата знаехме, че мълчанието, към което се придържахме, бе пропито от мъка по падането на Франция — събитие, което символизираше съвсем ясно душевния срив на цяла Европа. Приличахме на опечалени пред невидим гроб, навели глави в двуминутно мълчание в памет на непоправимия крах на човешката воля. В ръкостискането му усетих срама и отчаянието на тази белязана от позор трагедия и отчаяно затърсих думи, които биха могли да го утешат, да го уверят, че самата Франция не може никога да загине, докато в света се раждат творци. Ала сегашният свят на армии и битки беше твърде напрегнат и твърде конкретен, буквален, затова и тази моя мисъл би изглеждала ненавременна и второстепенна, защото изкуството означава свобода, а именно тя беше застрашена сега. Най-накрая се сетих какво да кажа:

— Горе главата! Днес навсякъде видях да се вее знамето с малкия син лоренски кръст.

— Значи разбираш — измънка той и отново стисна ръката ми. — Знаех си, че ще разбереш. Дори когато най-безпощадно си я критикувал, винаги си знаел какво означава тя за нас, както и за теб. — Извади чиста носна кърпа, издуха носа си така шумно, че се стреснах, и после пак се облегна назад. Изведнъж се превърна в предишния Помбал, в стеснителния, дебел и неукротим Помбал, какъвто го помнех от старото ни познанство. — Толкова много неща има да ти разказвам. Сега идваш с мен. Веднага! Не искам да чуя нито дума. Да, точно така. Това е колата на Несим. Купих я, за да я спася, да не попадне в египетски ръце. Маунтолив ти е осигурил чудесна работа. Аз продължавам да живея в стария апартамент, но сега вече сградата е наша. Ти можеш да разполагаш с целия горен етаж. Ще бъде като едно време. — Заля ме с поток от думи, обърка ме с безбройните перспективи, които описваше така набързо и с толкова поверителен тон, че очевидно не очакваше ни отговор, нито коментар. Английският му бе станал почти съвършен.

— Като едно време — промълвих.

Но ето че тлъстото му лице се сгърчи сякаш от болка и той изохка, притисна длани между коленете си и рече:

— Фоска! — Направи комична гримаса и ме зяпна. — Не знаеш, нали? — Изглеждаше ужасен. — Влюбен съм в нея.

Изсмях се, ала той поклати глава.

— Не. Недей да се смееш.

— Защо не, Помбал?

— Умолявам те. — На лицето му се изписа отчаяние, наведе се напред, сниши глас и се приготви да сподели нещо с мен. Устните му помръднаха безмълвно. Очевидно, че ставаше дума за нещо важно и трагично. Най-накрая се реши, очите му плувнаха в сълзи и той рече: — Ти не разбираш. Je suis fidele malgre mot^[5]. — Пое си въздух като риба на сухо и повтори: — Malgre moi. Никога преди това не ми се беше случвало, никога.

Сетне изцвили жално със същото безпомощно изражение на лицето си. Как можех да не се изсмея? Като с едно щракване на пръстите той ми върна моята стара Александрия — съвършено същата, непокътната, защото никакъв спомен за нея не можеше да бъде пълен без влюбения за пореден път Помбал. Моят смях го зарази. Разтресе се като медуза.

— Стига! — заповяда ми той с комичен патос, после от гъсталака на брадата му се чу сподавено хихикане: — При това не съм спал с нея. Нито веднъж. Ето кое е най-налудничавото, разбираш ли? — Тези думи ни накараха да избухнем в още по-невъздържан смях.

Шофьорът натисна леко клаксона, като по този начин искаше да му напомни за себе си и за това, че го чака работа.

— Ела! — извика ми той. — Трябва да занеса едно писмо на Пордър преди девет. После ще те оставя в апартамента. Ще обядваме заедно. Между другото, и Хамид е при мен; той много ще ти се зарадва. Хайде, побързай!

Нямах време да формулирам измъчващите ме съмнения, затова грабнах пакета с дрехите и тръгнах с Помбал към добре познатата ми кола. Тапицерията й миришеше на скъпи пури и смазка. През целия път до френското консулство приятелят ми не спря да говори и аз с удивление установих, че отношението към шефа му се е променило. Старото огорчение и вражда бяха изчезнали. И двамата бяха напуснали постовете си в различни столици (за Помбал това беше Рим), за да се присъединят към египетския клон на „Свободна Франция“. Сега вече говореше за Пордър с нежна привързаност.

— Той ми е като баща. Държи се чудесно — каза приятелят ми и забели изразителните си тъмни очи. Това ме озадачи, но след време ги видях двамата и веднага разбрах как капитулацията на родината им ги беше сближила. Пордър бе съвсем побелял; неговата деликатност, изисканост и разсеяност бяха отстъпили място на непоколебимостта на човек, натоварен с тежка отговорност, при която няма място за превземки. Двамата се отнасяха един към друг с обич и вежливост, поради което приличаха повече на баща и син, отколкото на колеги. Начинът, по който Пордър поставяше покровителствено ръка върху рамото на Помбал и по който го гледаше в лицето, изразяваше тъжна и самотна гордост.

Но в новата канцелария на посолството не цареше оптимизъм. Огромните прозорци гледаха към пристанището, където френските кораби бяха полегнали на рейд като символ на най-злощастните звезди, управляващи съдбата на Франция. Не ми беше трудно да забележа, че тази гледка им стигаше — стоеше закотвена като неизменен упрек. И от нея не можеше да се избяга. При всяко движение между високите старовремски бюра и белите стени погледът неволно се спираше върху тази противна флотилия. Бодеше като треска в окото. Пордър не спираше да се упреква и изгаряше от фанатично желание да вразуми онези страхливи последователи на героя, когото Помбал оттук нататък (в своите недотам дипломатични пристъпи) щеше да нарича се vieux Putain^[6]. Очевидно за него бе голямо облекчение да излее силните си чувства чрез промяна на една-единствена буква. И тримата стояхме, втренчени в провокативната гледка в пристанището. Най-неочаквано възрастният мъж избухна:

— Вие, британците, защо не ги интернирате? Изпратете ги в Индия заедно с италианците. Това никога няма да го разбера. Да ме прощават. Ти знаеш ли например, че са им разрешили да задържат личното си оръжие, да сформират караули, да излизат в брегови отпуск, сякаш са неутрална флота. Адмиралите ядат и пият в града и пропагандират за Виши^[7]. В кафенетата нашите момчета непрекъснато се карат с техните моряци.

Виждаше се, че това е тема, която можеше лесно да ги възпламени. Опитах се да я сменя, защото не бях в състояние да им предложа никаква утеха.

Приближих се до бюрото на Помбал, върху което стоеше голяма снимка в рамка на френски войник. Попитах кой е и двамата ми отвърнаха в един глас:

— Този, който ни спаси.

По-късно, разбира се, щях да разпозная тази горда, тъжна лабрадорска глава в лицето на самия Дьо Гол.

Колата на Помбал ме остави пред апартамента. Забравен шепот отекна в мен, щом натиснах звънеца. Отвори ми едноокият Хамид и след кратък миг на изненада изпълни странен малък отскок във въздуха. Първоначалният импулс на това подрипване трябва да е било желанието за прегръдка, което обаче успя да потисне навреме. Докосна ме с два пръста и подскочи като пингвин върху плаващ леден къс, преди да се отдръпне и да си направи място за по-изтънчен и официален поздрав.

— Я, виж ти, Хамид — извиках аз, не по-малко зарадван от него. И двамата се поклонихме един на друг с длан на сърцето, както повелява традицията.

Къщата беше напълно преобразена, пребоядисана, с нови тапети и обзаведена с вкус, но в подчертано учрежденски стил. С тайно наслаждение Хамид ме поведе от стая в стая, докато аз се опитвах мислено да си възстановя старата обстановка от спомените, които бяха вече избледнели и разместени. Трудно ми беше например да си представя плачещата Мелиса. На същото място сега стоеше красив, пълен с бутилки бюфет. (В миг сякаш зърнах Пърсуордън, как веднъж бе застанал точно в този ъгъл и оживено ръкомахаше.) Спомних си и някои от тогавашните мебели. „Навярно съществуват още някъде горките овехтели мебели.“^[8] Сетих се за този цитат от поета на града. Единственото познато нещо беше старият стол за подагра на Помбал, който най-мистериозно се бе появил на предишното си място до прозореца. С него ли бе долетял от Рим? Би било напълно в стила му. Малката като кутийка стая, където ние с Мелиса… Сега това беше стаята на Хамид. Той спеше на същото неудобно легло, към което погледнах със свито сърце, опитвайки се да усетя отново аромата и атмосферата на онези дълги омагьосани следобеди, когато… Но дребничкият мъж до мен не спираше да говори. Трябвало да приготви обяд. После се наведе, взе да рови в един ъгъл, а след това ми бутна в ръката смачкана снимка, която сигурно бе задигнал от вещите на Мелиса. Беше направена на улицата и изглеждаше съвсем избледняла. Двамата с Мелиса вървяхме хванати за ръка по улица „Фуад“. Усмихнатото й лице бе леко извърнато от мен, а вниманието й — очевидно раздвоено между нещо, което й говорех със сериозно изражение, и осветените витрини, покрай които минавахме. Снимката трябва да е била направена през зимен следобед, някъде към четири часа. Какво, по дяволите, съм й говорил толкова сериозно? За нищо на света не бих могъл да си спомня нито времето, нито мястото; и все пак, ето я — черно на бяло, както се казва. Може би думите, които съм изричал в онзи момент, са били важни, съществени — или пък съвършено безсмислени! Под мишницата си носех цяла камара книги и бях облечен в мръсния си стар шлифер, който впоследствие дадох на Золтан. И без това плачеше за химическо чистене. Косата ми имаше крещяща нужда от подстригване, особено отзад. Оказа се невъзможно да си възстановя този изчезнал от спомените ми следобед! Внимателно се вгледах и в най-дребните подробности в снимката като човек, решен да възкреси безвъзвратно изтрит от времето стенопис. Да, виждаше се, че е било през зимата, някъде към четири часа. Тя носеше дрипавото си палто от тюленова кожа и чанта, която дори не помнех, че е притежавала. „В онази августовска-август ли беше? — вечер…“^[9] Отново си изрецитирах наум.

Обърнах се гърбом към злощастното, тясно като полица легло и нежно прошепнах името й. С изненада и огорчение забелязах, че тя бе напълно изчезнала. Забравата я бе покрила окончателно. Сякаш никога не бе съществувала, сякаш никога не бе събуждала у мен болката и съжалението, които смятах, че винаги ще нося у себе си, може би някак преобразени, но вечни. Бях износил спомена си за нея, както се износват чифт стари чорапи, и безвъзвратността на това заличаване ме изненада и шокира. Възможно ли е „любовта“ да се износва ей така? „Мелиса“ — казах си отново аз, ала в тишината ми отвърна само ехото на това красиво име. Името на тъжно цвете, на пилигрим, посветен в елевзинските мистерии. Наистина ли от нея не бе останал аромат, нито вкус? Наистина ли беше само една връзка в литературни препратки, надраскани в полето на незначителна поема? Моята ли любов я бе размила по този странен начин, или пък литературата, която се опитвах да сътворя от нея? Думи, киселинната баня на думите! Почувствах вина. Дори се опитах (с онази лъжлива самоизмама, така типична за сантименталните хора) да я принудя да се появи чрез силата на волята си, да възкреся в съзнанието си поне една от онези следобедни целувки, които навремето представляваха за мен обобщение на скрития смисъл, който се съдържаше в посланието на този град. Нарочно се опитах да извикам сълзи в очите си, да хипнотизирам паметта си, повтаряйки нейното име като заклинание. Експериментът обаче не излезе сполучлив. Името й беше съвършено изхабено! Срамно бе и жалко, че не можех да отдам и най-малката почит на едно така дълбоко нещастие. И тогава, като звън от далечна камбана, дочух сопнатия глас на мъртвия Пърсуордън, който казваше: „Нещастието ни е изпратено като царска гощавка. От нас се очаква да му се насладим, да го изпием до дъно!“ Мелиса се оказа само един от многото костюми на любовта!

Когато Помбал се появи задъхан за ранния обяд, аз вече се бях изкъпал и преоблякъл. Той продължаваше да гори и несвързано да разправя за новата си, забележителна любов. Фоска, причината за неговото състояние, както ми каза, била бежанка, омъжена за британски офицер.

— Как се стигна до това внезапно страстно увлечение? — Той не знаеше. Стана, за да разгледа лицето си в окаченото на стената огледало.

— Винаги съм вярвал в какви ли не неща за любовта — започна умислено, като по-скоро се обръщаше към собственото си отражение, после среса брадата си с пръсти, — но никога в подобно нещо. Дори преди година, ако някой ми беше казал това, което сега говоря, щях да му отвърна: „Пфу! Средновековни измишльотини а ла Петрарка!“ Дори си мислех, че половото въздържание е вредно за здравето, че ако не бъде често използван, членът ми ще атрофира, ще окапе. А виж сега, погледни твоя нещастен, нещастен приятел! Само от това, че я има, аз онемявам. Слушай, последния път, когато Кийтс се върна след едно пътуване из пустинята, двамата отидохме да се напием. Той ме заведе в кръчмата на Голфо. И тогава ме обзе някакво смътно подмолно желание — нещо като експеримент, нали се сещаш — да катурна едно пиленце. Не се смей. Трябваше да разбера какво точно става с мен. Обърнах пет питиета, колкото да живна. На теория ми се прииска. Добре, казах си тогава, стига толкоз целомъдрие! Ще обезчестя този романтичен образ веднъж завинаги, за да не вземат хората да приказват, че великият Помбал е загубил мъжествеността си. И какво мислиш, че стана? Паникьосах се! Чувствата ми бяха като блиндирани. Самата гледка на наобиколилите ме момичета ме накара да си спомня Фоска в най-големи подробности. Всичко, дори чевръстите й пръсти, заети с някакво плетиво! Охладнях, сякаш някой пусна сладолед във врата ми. Изпразних си джобовете на масата и хукнах навън сред градушка от подпетени чехли и мощни дюдюкания от страна на моите приятели. Напсувах се, разбира се. Не че Фоска очаква това въздържание от мен, съвсем не. Тя все ми вика, ако имам нужда, да отида при момиче. Изглежда, именно тази свобода ме държи в затвора. Кой знае? За мен това е истинска агония. Недоумявам как така се намери жена, която да ме вкара в правия път — едно съвършено непознато за мен място.

Той се удари в гърдите с жест, който издаваше хем упрек, хем някакво самодоволство. Дойде отново да седне и додаде тъжно:

— Знаеш ли, тя е бременна от съпруга си и чувството й за достойнство не й позволява да измами мъж, който е на бойното поле и всеки момент може да бъде убит. Особено когато носи неговото дете. Ca se concoit^[10].

Продължихме да се храним в мълчание, след което той избухна:

— Но какво да правя аз с това достойнство? Кажи ми, моля те. Ние само си говорим и все пак това ми стига. — Изрече го с едва доловимо презрение.

— А той?

— Той е изключително добър и мил човек — въздъхна Помбал. — С онази типично британска доброта, за която Пърсуордън обичаше да казва, че представлява нещо като натраплива невроза, породена от скуката в английския начин на живот, често навяваща мисли за самоубийство! Той е красив, жизнерадостен, говори три езика. И все пак… не толкова, че е студен, а по-скоро сдържан — искам да кажа, някъде дълбоко в себе си. Не мога да определя дали е типичен англичанин или не. Във всеки случай олицетворява представата за честта, така както са я разбирали трубадурите. Не че ние, европейците, не държим на честта, разбира се, но обикновено не стигаме до крайност. Трябва ли самодисциплината да бъде нещо повече от временна отстъпка пред установения начин на живот? Не се изразявам добре. Всъщност, когато си мисля за техните отношения, аз наистина се чувствам объркан. Ето какво искам да кажа: изхождайки от своята огромна, типично английска самонадеяност, той наистина е убеден, че чужденците не са способни на вярност в любовта. От друга страна, тя, бидейки верен на себе си човек, върши само онова, което смята, че трябва, без да се насилва и преструва. Тоест действа според собствените си усещания за нещата. Според мен, ако той я обичаше истински в смисъла, в който аз разбирам любовта, тогава нямаше всеки път да се държи, като че снизходително й е подал ръка за помощ, за да я извади от някакво непоносимо положение. Изглежда, дълбоко в себе си, макар самата едва ли го съзнава, тя усеща, че я гнети някакво чувство за несправедливост; но му е вярна, изпитвайки в същото време… как да кажа? Едно леко презрение. Не знам. Ала тя го обича по този малко странен начин — всъщност единствения, който той й позволява. Тя е човек с деликатни сетива. Ала така се получава, че нашата любов — в която никой от двама ни не се съмнява, която сме си признали един на друг и сме приели — остава някак подвластна на тези любопитни обстоятелства. Тя, разбира се, ме прави щастлив, но и малко несигурен в себе си; понякога ме кара да се бунтувам. Усещам как в любовта ни започва да се прокрадва разкаянието — това славно приключение на духа! И тя се обагря от неговото мрачно отношение, което прилича на изкупление. Чудя се дали любовта на една femme galante^[11] трябва да бъде точно такава. Що се отнася до него, той е просто рицар от средната класа, който, бих казал, е точно толкова неспособен да причини болка, колкото и да дари някого с физическо удоволствие. Но все пак си остава изключително мил, грижовен и почтен мъж. По дяволите, не може да се обича разсъдливо, с чувство за справедливост, нали така? Някъде той бърка, някъде се проваля в нейните очи, без дори да го съзнава. А според мен и тя не си дава сметка за това, не го е осмислила. Ала когато са заедно, в общуването им се усеща нещо непълно, неспоено, частично, само едва скрепено чрез навика и добрите обноски. Давам си сметка, че не е редно да говоря така, но само се опитвам да ти опиша онова, което виждам. Иначе сме добри приятели и аз наистина се възхищавам от него; когато си идва в отпуск, редовно вечеряме тримата навън и бистрим политиката. Пфу!

Той се облегна на стола, изтощен от собствения си разказ, прозя се уморено и погледна часовника си.

— Предполагам — каза, вече по-сдържано, — че тези нови страни на хората тук ще ти се сторят много забавни; всичко ти звучи доста странно, нали? Например сестрата на Пърсуордън, Лиза — знаеш ли я? Тя е напълно сляпа. Ние всички смятаме, че Маунтолив е лудо влюбен в нея. Отначало тя пристигна тук, за да прибере ръкописите на брат си и да набави допълнителен материал за книга, посветена на неговия живот и творчество. Така се твърдеше. Както и да е, оттогава гостува на посолството. Когато той е по работа в Кайро, редовно я посещава! Сега изглежда някак нещастен — може би така говорят и за мен. — Той стана и пак отиде до огледалото, после поклати глава решително. Не му личеше да е нещастен. — Е — призна си, — може и аз да греша.

Часовникът от лавицата над камината звънна и ние вдигнахме глави.

— Трябва да се връщам в службата. Имаме съвещание — рече той. — А ти? Ти какво ще правиш?

Казах му, че възнамерявам да отида в Карм Абу Гирг. Помбал подсвирна с уста и ме изгледа изпитателно.

— А, значи ще видиш Жюстин — Замисли се, после сви рамене колебливо. — Сега е като затворничка, нали знаеш. Мемлик я остави под домашен арест. Много време мина, откакто никой не я виждал. И с Несим не знам какво става. Те с Маунтолив съвсем преустановиха отношенията си и аз, като официално лице, трябва да следвам тази линия на поведение, така че дори не съм правил опит да се срещнем. Искам да кажа, че не бих направил, дори и да беше позволено. Клия обаче го вижда понякога. Мъчно ми е за Несим. Когато беше в болница, тя не успя да си издейства разрешение да го посети. Въртележка, нали? Като в песента на Пол Джоунс. Нови приятелства, ала докато музиката спре! Но ти ще се върнеш, за да споделиш историята на този град, нали? Добре. Ще кажа на Хамид. А сега трябва да тръгвам. Желая ти късмет.

Възнамерявах да полегна за малко — кратка следобедна дрямка, преди колата да дойде да ме вземе, но бях толкова уморен, че щом сложих глава върху възглавницата, веднага съм потънал в дълбок сън; сигурно щях да откарам до другия ден, ако не беше шофьорът, който ме събуди. Още неразсънен, седнах в познатата ми кола и се загледах в езерата, палмите и водните колела, покрай които минавахме — египетският живот извън градовете: древен, пасторален, забулен в мъгли и миражи. Старите спомени се раздвижиха, някои ласкави и меки, други грапави като незаздравели рани. Струпеите на старите чувства, които се надявах скоро да обеля. Първата най-важна стъпка щеше да бъде срещата ми с Жюстин. Дали щеше да ми помогне, или попречи да преоценя онези скъпи на сърцето ми „реликви на чувствата“, както ги нарича Колридж? Не можех да зная. С всяка следваща миля тревогата и желанието се гонеха и догонваха в мен. Миналото!