Метаданни
Данни
- Серия
- Александрийски квартет (2)
- Включено в книгата
-
Балтазар
Александрийски квартет. Част втора - Оригинално заглавие
- Balthazar, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иглика Василева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Любовен роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
-
- XX век
- Линеен сюжет с отклонения
- Модернизъм
- Неореализъм
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Четиво за възрастни
- Оценка
- 6 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2020 г.)
Издание:
Автор: Лорънс Дърел
Заглавие: Балтазар
Преводач: Иглика Василева
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД
Излязла от печат: 16.11.2010
Редактор: Светла Евстатиева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Светла Евстатиева
ISBN: 978-954-771-241-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4929
История
- —Добавяне
IX
Щом Помбал изпаднеше в депресия („Mon Dieu! Днес се чувствам като разглобен!“ — заявяваше той на чудатия си английски), моментално се скриваше зад величественото страдание на силна криза от подагра, за да напомни и на себе си своя аристократичен нормандски произход. За целта вкъщи държеше старомоден дворцов стол с висока облегалка, тапициран с червено памучно кадифе. Поставил добре увития си крак върху малка табуретка, седеше с „Меркюр“ в ръка, четеше и размишляваше върху възможното порицание и евентуално преместване, които можеха да последват поредния му дипломатически гаф, където и да се случеше. Той знаеше, че цялото консулство е против него и всички смятаха, че поведението му (прекаляваше с пиенето и преследваше всяка фуста) уронва престижа на неговия пост. Ала всъщност му завиждаха, защото разполагаше с доход, който макар и не толкова голям, че да го освободи напълно от бремето за прехраната, му позволяваше да живее малко или много в разкош — ако, разбира се, тесният му опушен апартамент, който двамата деляхме, можеше да се нарече разкош.
Днес, още докато изкачвах стълбите, знаех, че той пак се намира в разглобено състояние, бях го усетил по раздразнителния тон, с който ми се обади.
— Това не е новина — повтаряше с истеричен глас. — Забранявам да се публикува!
Едноокият Хамид ме посрещна в антрето, което миришеше на пържено, като вяло размахваше нежната си ръка пред лицето.
— Госпожицата си отиде — прошепна ми той, намеквайки за Мелиса, — ще се върне към шест. Мистър Помбал е недобре много. — Произнесе името на приятеля ми така, сякаш то не съдържаше гласни: Пмбл.
Във всекидневната заварих Кийтс — беше проснал огромното си, плувнало в пот туловище върху канапето. Хилеше се с килната назад върху темето шапка. Помбал беше кацнал върху специалния си стол за подагра и гледаше навъсено и печално. Веднага разпознах признаците не само на махмурлук, но и на нов, наскоро извършен гаф. На какво ли пак беше попаднал Кийтс?
— Помбал — веднага попитах, — какво по дяволите е станало с колата ти?
Той изпъшка и стисна увисналата си гуша с вид, сякаш ме молеше да престана; очевидно, че досега Кийтс го бе дразнил на същата тема.
Въпросната кола, така скъпа на сърцето на Помбал, стоеше пред външната врата лошо ударена и доста сплескана. Кийтс изсумтя.
— Всичко е заради Свева — обясни ми той — и затова не ми разрешава да го публикувам. — Помбал изохка и взе да се поклаща нервно. — Не иска да ми разкаже какво се е случило.
Помбал наистина се разгневи.
— Би ли се махнал оттук? — каза той и Кийтс, който винаги много лесно се обезсърчаваше пред човек, чието име фигурира в списъка на дипломатическия корпус, се надигна, прибра тефтера в джоба си и едновременно с това заличи усмивката от лицето си.
— Добре — отвърна той, — твоя воля. — И заслиза бавно по стълбите.
Седнах срещу Помбал и изчаках да се успокои.
— Още един гаф, скъпо мое момче — изтърси той най-сетне, — при това най-непоправимият засега в аферата Свева. Видя ли я… бедната ми кола… видя ли я на какво прилича? А какво ще кажеш за тази бучка на врата ми? А? Съсирек.
Докато той разказваше за сполетелите го злополучия с помощта на обичайните си мъченически жестикулации, помолих Хамид да донесе кафе. Започна с това как сбъркал още в началото, като се хвърлил в тази любовна история с пламенната Свева, защото тя взела, че се влюбила в него.
— Любов! — изпъшка Помбал и се размърда неспокойно в стола си. — Стигне ли се до жени, слаб ми е ангелът — призна си той, — а и тя ми падна в ръцете толкова лесно. Господи, сякаш са ти донесли топло ястие, което някой друг е поръчал, или просто са ти сервирали нещо погрешка; влезе в живота ми като bifteck a point[35] като пълнен патладжан… Какво можех да направя?
— И затова вчера си помислих така: вземайки предвид всичко, свързано с нея, възрастта й, състоянието на зъбите й и така нататък, всеки момент може да я стигне някоя болест, а това би ми коствало много разноски. Освен това аз не искам любовница във вечно движение, нямам нужда от някакво перпетуум-мобиле. Затова реших да я изведа на разходка край езерото, на тихо и спокойно място и най-джентълменски да й кажа „сбогом“. Ала като чу, тя направо полудя. За миг се озова на брега на реката до огромна купчина камъни. И още преди да разбера какво става… паф, бум, тряс. — Жестовете му говореха красноречиво за какво става дума. — Целият въздух се изпълни с летящи камъни. Предното ми стъкло, фаровете, всичко, приятелю, всичко стана на парченца… Аз бях залегнал ниско долу при амбреажа и само пищях. Пипни бучката на врата ми. Тя беше направо подивяла. Когато по колата не остана и едно здраво стъкло, се въоръжи с огромен камък и започна да налага купето, като крещеше „Amour, amour!“ при всеки удар, досущ като изпаднала в истерия маниачка. Не искам да чуя тази дума до края на живота си. Радиаторът ми е счупен, калниците ми са смачкани. Видя ли я? Никога не бих повярвал, че жена може да нанесе такива поражения. И после какво, ще попиташ. Аз ще ти кажа какво. Хвърли се във водата. Представи си само какво преживях в този миг. Тя не може да плува, аз също. Представи си скандала, ако се беше удавила! Хвърлих се след нея да я спасявам. Вкопчихме се един в друг и взехме да вием навъзбог като две заклещили се котки. Колко вода само нагълтах! Но не щеш ли, отнякъде се появи полицай и ни измъкна. После безкрайно дългото писане на proces-verbal[36] и така нататък. Тази сутрин дори не посмях да се обадя в посолството. Животът ми вече няма смисъл. — Плачеше му се.
— Това е третият ми скандален случай за този месец — рече той. — А утре е карнавалът. Знаеш ли какво? След като мислих дълго, хрумна ми нещо. — Усмихна се смразяващо. — За карнавала ще се подсигуря, при положение че прекаля с пиенето и се забъркам в някоя каша, както става обикновено. Защото ще се дегизирам до неузнаваемост. Да, да. — Той потри ръце и повтори: — До неузнаваемост. — След това ме изгледа, сякаш преценяваше дали може да ми има доверие. Изглежда, огледът го задоволи, защото се извърна рязко към гардероба и рече: — Ако ти кажа, ще си мълчиш ли? Нали сме приятели в края на краищата. Подай ми шапката от най-горния рафт, ей там. Ще умреш от смях.
В гардероба се мъдреше огромна, широкопола дамска шапка от ония, които са били на мода някъде през 1912-а, украсена с китка избелели щраусови пера. Забождаше се с помощта на голяма игла със син камък.
— Това ли? — попитах, защото не можех да повярвам на очите си. Той изхихика доволно и кимна.
— Кой ще ме познае с това чудо на главата? Дай я насам… Изглеждаше толкова смешно, че аз едва не се пръснах от смях.
Напомни ми за Скоби с неговата невероятна Доли Вардън. Помбал приличаше на… невъзможно е да се опише до каква степен тази фантастична шапка бе преобразила пълното му лице. Той също прихна да се смее и добави:
— Прекрасен съм, нали? Проклетите ми колеги никога няма да узнаят коя е пияната жена с широкополата шапка. А ако генералният консул не е маскиран… ще му се пусна. Ще го накарам да полудее от страстните ми целувки. Свинята му със свиня! — Лицето му замръзна в гримаса на нескривана омраза, от което доби още по-смешен вид. Също както бях постъпил и със Скоби, аз му извиках:
— Свали я, за бога!
Той я махна от главата си и се ухили насреща ми, възхитен от изобретателността на собствения си план. Въобразяваше си, че по този начин всичките му провинения ще останат неразкрити.
— Разполагам с цял костюм — рече гордо. — Но по шапката ще ме познаеш. Ще се оглеждаш за мен, нали? И ти ще бъдеш там, надявам се. Доколкото разбрах, приемите са два, така че ще прескачаме от единия на другия, нали? Чудесно. Малко ми поолекна, а на теб?
Но именно тази фатална шапка на Помбал причини загадъчната смърт на Тото дьо Брюнел на следващата вечер у семейство Червони — смъртта, която Жюстин смяташе, че съпругът й е отредил за нея и която… Но по-добре да следвам хронологията на Междуредието.
„Въпросът с ключето за джобния ми часовник (пишеше Балтазар) — онова, което заедно търсихме между плочите на Гранд Корниш през онзи зимен ден, — изникна най-неочаквано. Както знаеш, часовникът ми спря да работи и аз трябваше да си направя нов златен анк по поръчка. Но междувременно ключето ми беше върнато при много странни обстоятелства. Един ден Жюстин дойде при мен в клиниката, целуна ме сърдечно и извади ключето от дамската си чанта.
— Познаваш ли това? — попита тя, усмихна се и взе да се извинява. — Ужасно съжалявам за притеснението, което ти причиних, скъпи Балтазар. За пръв път в живота си бях принудена да стана крадла. Разбираш ли, у дома има един малък сейф в стената, до който си бях наумила да се добера. На пръв поглед твоят ключ и онзи от сейфа ми се сториха съвсем еднакви и исках да опитам дали твоят малък анк няма да отвори онази ключалка. Възнамерявах да ти го върна още следващата сутрин, преди да успееш да се разтревожиш, но с ужас установих, че някой го е задигнал от тоалетката ми. Ама това не го разправяй на друг, моля те. Реших, че по всяка вероятност Несим го е зърнал, досетил се е за намерението ми и го е конфискувал, за да провери дали става на неговия сейф. За щастие (или за нещастие) ключето не ставаше и аз, все едно, не можех да отворя малкия му сейф. Но не можех и да го попитам къде е от страх да не се издам. Не исках да привличам вниманието му към неговото съществуване и приликата със собственото му ключе. Помолих Фатма да претърси кутиите с бижута. Нищо. След два дни обаче Несим ми подаде ключето и каза, че го е намерил в кутията си за ръкавели; видял, че прилича на собствения му ключ, но нищо не спомена за сейфа. Просто ме помоли да ти го върна, което и правя с най-искрени извинения за закъснението.
Разбира се, че се ядосах и й го казах.
— А на теб пък защо ти е било да си навираш носа в личния сейф на Несим? — смъмрих я. — Не ми се струва много почтено и няма да скрия погнусата си от подобно деяние, особено след всичко, което Несим направи за теб.
Тя наведе глава и каза:
— Надявах се да намеря нещо, свързано с детето — нещо, което мисля, че той крие от мен.“