Лорънс Дърел
Балтазар (3) (Александрийски квартет. Част втора)

III

Тогава проблемът е в това как да вместим този нов и смущаващ материал в (под?) кожата на стария, без да променим и без да повредим непоправимо очертанията на моите субекти, нито средата, в която съм ги потопил. Златните рибки плуват флегматично в големия си аквариум от светлина — но едва ли подозират, че техният свят, че полето на техните пътешествия ги принуждава да кръжат в тягостна орбита…

Залязващото слънце, което бе изпразнило пътищата към пристанището от всичко друго освен от черните силуети на чуждоземните военни кораби, все пак бе оставило малко премигваща сивота — играта на светлини без цвят и звук върху гладката повърхност на морето, все още изпъстрено с платна. Малки лодки се носеха към дома си по водите на вътрешното пристанище и нервно се щураха между туловищата на корабите като мишки между ботушите на първобитни селяни. Щръкналата редица от оръдия на „Жан Барт“ се премести лениво, наклони се и притихна в умисленото безветрие, после се прицели в аленото сърце на града, чиито най-високи минарета продължаваха да пръскат златни отблясъци сред потъващите лъчи на захождащото слънце. Ята пролетни гълъби проблясваха като конфети, щом някой лъч уловеше пърхащите им криле. (Добре написано!)

Огромните, обрамчени с лъскава мед витрини на яхтклуба блестяха като диаманти и хвърляха ярка светлина върху снежнобелите маси, отрупани с храна, запалвайки игриви пламъчета в чашите с вино, в бижутата и очите, искрящи от прощалната заря на тревожния слънчев пожар. После тежките завеси на клуба се спуснаха и лицата, които се бяха събрали да посрещнат Маунтолив, приеха топлата бледност на запалените свещи.

Тържеството на режима, похватите на тактичността, сърдечността, толерантността… Развратът и емоционалността… убийството на любовта по немарливост… приспиването на огорченията и раздразненията… Това е Александрия, инстинктивно поетичният град майка, олицетворен в имената и лицата, изваяли неговата история. Чуйте.

Тони Умбада, Балдазаро Тривизани, Клод Амарил, Пол Каподистрия, Дмитри Рандиди, Онуфрий Папа, граф Банубула, Жак дьо Гери, Атена Траша, Джамбулат бей, Делфин дьо Франсей, генерал Червони, Ахмед Хасан паша, Поцо ди Борго, Пиер Балб, Гастон Фипс, Хадад Фахми Амин, Мехмет Адм, Уилмът Пиерфьо, Тото дьо Брюнел, полковник Негиб, Данте Боромео, Бенедикт Данжо, Пия дей Толомеи, Гилда Амброн… Поезията и историята на търговията, римните схеми на Леванта, погълнали Венеция и Генуа. (Имена, които някой ден минувачът може да прочете върху плочите в гробището.)

Разговорът се издигаше като парообразен облак и обвиваше Маунтолив по време на това негово лично тържество. Той стоеше прав и разговаряше с Несим, неговия домакин. Върху лицето му бе изписано любезно и благопристойно изражение, което като увеличителна лупа издаваше цялата стилизирана почтителност на безупречното му възпитание. Двамата мъже наистина много си приличаха; само дето смуглата кожа на Несим беше гладка и чиста, а очите и ръцете му — неспокойни. Въпреки разликата във възрастта, бяха като братя — дори споделяха едни и същи вкусове, които изминалите години не бяха успели да променят, макар че почти не бяха поддържали връзка през времето, когато Маунтолив отсъстваше от Египет. Той винаги пишеше само на Лейла, но не и на синовете й. Въпреки това, след като вече се бе върнал, те прекарваха повечето време заедно и откриваха толкова много общи теми за разговор, колкото и в миналото. Човек можеше да чуе отчетливите силни удари на тенис ракетите им всеки следобед през пролетта на корта на легацията в час, в който всички останали обикновено спяха. Заедно яздеха в пустинята или седяха с часове един до друг и изучаваха звездите с помощта на телескопа, който Жюстин беше поставила в Летния дворец. Заедно рисуваха и заедно ловуваха. Наистина, след завръщането на Маунтолив, двамата бяха станали почти неразделни. Тази вечер меката светлина ги обгръщаше с ореола на завидна изисканост и достолепие, прикривайки белите коси край слепоочието на Маунтолив и ситните бръчици около умислените му разсъдливи очи. Под светлината на свещите двамата приличаха на връстници, нещо повече — на роднини.

Хиляди лица, чиито оживени изражения не мога да разтълкувам („Всички се състезаваме, прескачайки препятствията на собствените си тайни недъзи“ — казваше някъде един от героите на Пърсуордън), и сред всички тях има само едно, което изгарям от нетърпение да видя — мургавото строго лице на Жюстин. След като вече съм прочел онези бездушни и жестоки думи на Балтазар, трябва да свикна да гледам дори на себе си с други очи. Как изглежда човек, когато е „влюбен“? (На английски думата трябва да се произнася с нисък трепетлив гласец.) Peccavil!

Като олигофрен! Ето ме, стоя облечен в единствения си горе-долу приличен костюм с изтъркани и издути на коленете крачоли, чак лъснали от много носене, оглеждам се наоколо дружелюбно с късогледите си очи с надеждата да зърна жената, която… Какво значение има? Нямам нужда от някой Кийтс да ме снима. Не мисля, че съм по-грозен от останалите или пък по-малко приятен; и със сигурност суетата ми е в рамките на общоприетото — но как така никога не се замислих и за миг дори за какво й е на Жюстин да удостоява именно мен с вниманието си?

Какво можех да й предложа, което да не е в състояние да получи от другиго? Нима е търсела моите сухи, книжни разговори или аматьорските ми изяви на любовник — тя, която имаше на разположение цялото мъжко съсловие на Александрия? „Мюре!“ Разбира се, използвала ме е като мюре, и това е толкова обидно, че аз не мога да го проумея, да го преглътна, но то си остава голият нелицеприятен факт. Още повече че обяснява няколко неща, които до този момент бяха напълно необясними за мен — например оставеното ми от Пърсуордън наследство. То идеше от чувството му за вина, така си мисля, защото той е знаел за злото, което Жюстин стори на Мелиса, „обичайки“ мен. Докато тя от своя страна е защитавала него от възможния гняв на Несим (колко мил и уравновесен изглеждаше сега на фона на светлината от свещите). Спомням си как веднъж подметна с лека въздишка: „В нашия град няма нищо по-лесно от това да уредиш нечие убийство или безследно изчезване.“

Хиляди разговори, в които се търсехме един друг, както главният отвесен корен на дърветата търси влага — скритият смисъл на съществувания, маскирани зад широки усмивки, зад подпрели челата ръце, подбуждани от злорадства, задоволства и трескава възбуда. (Жюстин закусваше тихо, грижовно обградена от високи чернокожи слуги, вечеряше на светлината на свещи в присъствието на височайши особи. Беше започнала от нищо — от голата улица, — а сега бе съпруга на най-красивия банкер в града. Как така се случи това? Човек никога не би могъл да каже, наблюдавайки смуглото й изразително лице с див поглед, усмивката със снежнобелите зъби…) И все пак най-банален разговор може да съдържа зародиша на цял един живот. Ето например Балтазар, който се среща с Клия на фона на червена брокатена завеса, държи чаша перно и казва:

— Клия, трябва да ти съобщя нещо — и докато говори, се заглежда в топлото злато на косите й, в кожата, загоряла като бакър, като горена захар от морските бани на топлото пролетно слънце.

— Какво? — Откритите й очи, сини като метличина, са съразмерно и изящно разположени върху лицето й — сякаш ювелирната направа на майстор бижутер. — Кажи, скъпи.

С черна като катран коса (боядисваше я), с приглушен глас, с обичайното си сардонично подкрякване, Балтазар продължава:

— Баща ти беше при мен да ме види. Тревожи се за някаква твоя незаконна връзка, която предполага, че поддържаш с друга жена. Чакай — не бързай, недей да се цупиш. — Защото Клия веднага придобива изражение на човек, когото са натиснали по болното място, тъжните й сериозни устни се изкривяват като на дете, което моли за пощада. — Той твърди, че ти си невинна, но и наивна, а Александрия не търпи такива хора да…

— Моля те, Балтазар.

— Не бих отворил дума, ако не бях поразен от сериозната му загриженост. Той не се страхува от скандал, не — кой обръща внимание на клюките? Но се безпокои душата ти да не бъде наранена.

С приглушен и напрегнат глас, сякаш изразявайки мисъл, смачкана и пакетирана от някаква машина до една стотна от размера си, Клия каза:

— Вече има месеци, откакто не съм се виждала на четири очи с Жюстин. Разбра ли? Всичко приключи заедно със завършването на портрета. Ако държиш да останем приятели, никога повече няма да повдигаш този въпрос — изрече и устните й потрепериха нервно, защото в същия миг се появи Жюстин — носеше се леко като платноходка сред гостите, усмихваше се сърдечно, цялата сияеща. (Няма нищо невъзможно в това човек да обича онези, които най-силно наранява.) Тя ги отмина, обръщаше се наляво-надясно като голяма морска птица, осветена от бледите отблясъци на свещите, и най-накрая се спря до мен.

— Не мога да дойда тази вечер — прошепна. — Несим иска да си остана вкъщи.

И досега усещам стъписващата тежест на разочарованието, което изпитах при тези нейни думи.

— Трябва ли? — измънках смутено.

Де да бях знаел, че само десет минути преди това, след като много добре й бе известно, че Несим ненавижда бриджа, тя се бе обърнала към него със следната молба: „Скъпи, мога ли да отида да поиграя бридж със съпрузите Червони? Колата ще ти трябва ли?“ Сигурно е било една от онези рядко случващи се вечери, когато Пърсуордън й е обещал да се срещнат в пустинята — срещи, към които тя се втурваше сляпо като сомнамбул. Защо? Защо?

В този миг Балтазар продължаваше:

— Баща ти каза следното: „Не мога да понасям да я гледам така, а в същото време не знам какво да направя. Все едно да гледаш как нищо неподозиращо малко дете подскача нехайно край опасна машина.“ — Сълзи обляха очите на Клия, после бавно се размиха, попиха обратно в зениците и тя отпи глътка от питието си.

— Всичко свърши — каза и с едно движение загърби и разговора, и самия Балтазар. Все още с навъсено лице тя се включи в обсъждането на съвършено безсмислени неща с граф Банубула, който й направи място, като се поклони леко и любезно, досущ както го правеше и зеленият папагал на Скоби. С удоволствие забеляза, че красотата й имаше силно и лесно доловимо въздействие върху него, като дъжд от златни стрели. След малко Жюстин се появи и мимоходом улови китката на Клия.

— Как е? — каза Клия, като че ли питаше за болно дете. Жюстин изкриви лицето си в едва забележима гримаса и пошепна драматично.

— О, Клия. Много зле. Каква ужасна грешка. Несим е прекрасен, но аз не биваше да го правя. Следят ме навсякъде. — Двете се изгледаха съчувствено и продължително. Това бе първата им среща от дълго време насам. (Същия следобед Пърсуордън бе написал следното: „Няколко набързо нахвърляни и не съвсем лишени от чувства слова относно тази вечер, родени, докато съм в болничното си легло.“ Той съвсем не беше в легло, а в едно кафене край морето и пишейки, се подсмихваше доволно.) Послания, изречени и неизречени, пресичащи се, преплитащи се, понесли течението на нашия живот, нашите страхове, преструвки, терзания. Жюстин говореше за брака си, който обаче в очите на външния свят продължаваше да олицетворява красота на форма и съдържание — гипсовата отливка на съвършенството, нещо, на което и аз бях завидял, когато за пръв път ги срещнах двамата. „Истински брак на сърцата“ — помислих си тогава; но къде е сега „прекрасното двуглаво животно“? Когато за пръв път открила болезнената ревнивост на Несим, ревнивостта на духовно импотентния човек, тя се ужасила. Погрешка била попаднала в капан. (Клия наблюдаваше всичко това, както се наблюдава температурната диаграма на трескав човек, от чисто приятелско съчувствие, без желание да поднови любовта, която навремето бе изпитвала към тази разпиляна, объркана, не наясно със себе си еврейка.)

Жюстин обаче гледаше на този въпрос по-различно, по-примитивно, като си мислеше, че дотогава винаги бе преценявала своите мъже по миризмата. Това бе първият път, когато не си беше дала труд да се консултира с обонянието си. А край Несим се носеше единствено безмирисната чистота на пустинен полъх, на пустинен зной — сух и недоверчив. Чист. Тя мразеше чистотата, само как я мразеше! А после? Да, после се отврати от малкия златен кръст, сгушен между космите на гърдите му. Той беше копт, значи християнин. Така работи женският ум, когато остане насаме със себе си. И все пак, засрамена от собствените си мисли, тя ставаше два пъти по-страстна и грижовна съпруга, въпреки че дори помежду целувките, в дълбоките ниши на ума си, копнееше единствено за тихото спокойствие на вдовството! Не си ли въобразявам всичко това? Мисля, че не.

Как се бе стигнало дотук ли? За да разбере, човек трябва да се върне назад, да тръгне по следите на великите Междуредия, с които Балтазар бе опасал моя ръкопис, към онзи момент във времето, когато рисуваният от Клия портрет е бил прекъснат от една целувка. Странно изглежда, като го погледне човек сега, портрета, искам да кажа. Стои недовършен върху полицата над камината в моята къща на острова. „Нещо й е хрумнало в онзи миг, но не е успяло да стигне до устните.“ Вместо това устните й нежно са докоснали онова място, където би трябвало да се допре мократа четка на художничката. Целувки и недовършени портрети! Нали трябваше да пиша за клетата Мелиса!

Колко отблъскваща е тази тема — онова, което Пърсуордън бе нарекъл „блудкавата целувка на близки познати“; и колко невинна в същото време! През черните ръкавици, с които бе на портрета, се виждаше малко кръгче плът — точно там, където се закопчават — и то имаше формата на сърчице. Онази невинна, абсурдна целувка изразявала единствено възхищение и мъка за нещата, които в онзи миг Жюстин е разказвала за изгубеното си дете — дъщерята, която й бе открадната, докато играела на брега край реката. „Нейните ръчички, тъничките й китки. Ако можеше да видиш колко изящна и кротка беше, като катеричка.“ Дрезгав глас, тъжни очи, увиснала надолу уста и по една запетайка в бузите. Протегнала напред ръка с допрени палец и показалец, за да покаже обиколката на тези тънки китки. Клия взела ръката и целунала бялото сърчице на фона на черната ръкавица. Сякаш целувала детето, майката. От това болезнено състрадание нейната невинност родила унищожителните контури на една стерилна любов. Но всъщност избързвам. Още повече, как мога да направя понятни сцени, които самият аз мъчно си представям — тези две жени, едната светла, другата с бронзов тен в сумрака на ателието, сред парцалите, кутиите с бои и познатата галерия от образи, които висели по стените: Балтазар, Да Капо, дори самият Несим, най-близкият приятел на Клия. Трудно е да ги пресъздадеш в устойчива тоналност, така че очертанията да не се размият.

Тогава Жюстин… дошла незнайно откъде, изпълнила един номер, който александрийци смятат за доста хитър. Омъжила се за Арнаути — чужденец, и си спечелила презрението на обществото, като най-накрая му позволила да се разведе с нея и да я зареже. Що се отнася до съдбата на детето, много малко хора знаели за него и още по-малко се интересували. Тя не била част от обществото, така да се каже… Известно време мизерията я принудила да позира за еди-колко си пиастра на час пред студенти от Академията. Клия, която била само чувала за нея, един ден, докато минавала през дългата галерия, я видяла да позира и поразена от смуглата александрийска красота на лицето й, побързала да я наеме за един портрет. Така започнали онези безкрайни разговори с безмълвието на художника; защото Клия нямала нищо против моделите й да говорят, докато позират, стига да не мърдат. Това придаваше вътрешен живот на чертите им и напояваше изражението им с несъзнателни интерпретации на мисълта — истинската красота в иначе мъртва плът.

Невинното великодушие на Клия — именно такова нещо бе нужно, за да се види празнотата, в която живееше Жюстин със своите неизменни терзания — фактическата илюстрация на една скарана със себе си душа: защото ние сами си създаваме нещастията и те носят отпечатъци от нашите пръсти. Именно този жест е представлявал несръчен опит да се присвои мистерията на истинското изживяване, на истинското страдание — както при допир до свят човек молителят вярва, че ще го осени благодатта, от която се нуждае. Целувката не се надявала нито за миг на ответ — да се възпроизведе като отражението на нощна пеперуда в огледало. Това би било твърде скъп жест, ако бе предварително обмислен. Така се и оказа! Тялото на Клия просто се мъчеше да се изтръгне от пояса на собствената си невинност, както едно бебе или статуя се борят за живот под форцепса или пръстите на своя творец. Нейният провал се коренеше в младостта й, а този на Жюстин — в това, че бе жена без възраст; нейната невинност бе беззащитна подобно на самия спомен. Като търсеше и се възхищаваше единствено от хладнокръвието, с което Жюстин посрещаше скръбта, самата Клия изведнъж се беше оказала до гуша в горчилката на една нежелана любов.

Тя беше „бяла по сърце“, както гласи един красноречив арабски израз, и докато рисувала смуглата глава и рамене на Жюстин, усетила, щрих по щрих как четката й сама имитира ласки, за които нито бе мислела, нито смятала, че може да си позволи. Заслушана в силния дълбок глас, разказващ за сполетелите я злополучия, така увлекателни не за друго, а защото били част от истинския, гъмжащ от преживявания живот, тя притаявала дъх, стискала зъби и се опитвала да мисли за небрежно заетите пози, издаващи доброто възпитание на нейния модел: спокойно почиващите в скута ръце, приглушения глас, сдържаността — белег за истинска сила. Но дори и тя, макар и лишена от жизнен опит, не можела да постъпи другояче, освен да съжалява Жюстин, когато споделяла с нея: „Знаеш ли, за нищо не ме бива. Само тъга причинявам, същото обичаше да ми повтаря и Арнаути. Той се опита да ме вразуми, да ме изправи на крака, научи ме, че нищо друго няма значение освен удоволствието — което е самата противоположност на щастието, неговото трагично проявление, така предполагам.“ Клия се трогнала от тези думи, защото й станало ясно, че всъщност Жюстин не познава истинското удоволствие — за тази цел човек трябва да е всеотдаен. Егоизмът е крепост, в която conscience de soimeme^[11] е като ръжда, разяждаща всичко. Истинското удоволствие, не ще и съмнение, е в отдаването.

„Що се отнася до Арнаути, той ме влудяваше със своите разпити. От негова съпруга се бях превърнала в негова пациентка — интересът му към онова, което наричаше «моят случай», бе много по-голям от любовта, която може би е изпитвал към мен. А после това, че изгубих детето си, ме накара да го намразя, въпреки че преди го смятах за доста чувствителен и сърдечен човек. Ти по всяка вероятност си чела «Нрави». Почти всичко в книгата е измислено, главно за да задоволи собствената му суета и за да ми отмъсти, защото бях наранила гордостта му, като отказах да бъда «излекувана», така да се каже. Не можеш да поставиш душата в шини. Ако кажеш на един французин: «Не мога да се любя с теб, докато не си представя палмово дърво», той веднага ще хукне навън и ще ти отсече първата палма, която се изпречи пред очите му.“

Клия обаче бе твърде възвишена, за да може да обича по друг начин освен истински; ала в същото време и напълно способна да обича човек, когото среща само веднъж в годината. Смълчаната проницателност на нейната душевност ревниво пазеше образите, случайно уловени в забързания поток на живота, и ги оставяше да потънат дълбоко в паметта — нещо, което малцина от нас умеят да правят. Истинската невинност не може да стори нищо, което е изтъркано или банално, а когато се съчетае с великодушие, комбинацията се превръща в най-уязвимото от всички човешки качества под слънцето.

По пламенност и напрежение това ненадейно споходило я самоунищожително преживяване можело да се сравнява единствено с онези смешни увлечения, които ученичките изпитват толкова често към своите преподавателки — ала в случая доразкрасено от ярките, улегнали контури на един характер (демоничните щрихи на професионалната любов, с които Жюстин боравеше така умело, че с тяхна помощ можеше да притисне всеки, изправил се лице в лице срещу нея). В същото време Клия започнала да усеща пълзящите болки на собственото си съзряване — и плътта, и духът й тръпнели пред нуждите, които знаела, че не може да задоволи, но които я раздирали отвътре. Почувствала първите трепети на едно ново за нея усещане: усещането на жълтъка, който се отделя от яйцето. Това са неведомите пътища, по които човек израства.

И тя, клетата, трябвало да извърви същите онези нелепи мъчителни криволици, по които сме минали всички ние — когато тялото е като корито негасена вар, която някой несръчно се опитва да угаси, изгаряйки трупа на заровения в нея престъпник. Светът на тайните срещи, на желанията, които жигосват плътта като с нагорещено желязо, на съмненията — всичко това най-неочаквано я сполетяло. Така голямо било нейното объркване, така смутен нейният ум, че тя стояла зазяпана в преобразената Жюстин, като в същото време се мъчела да си спомни как е изглеждала преди, от другата страна на променящата я завеса — пердето, което Афродита спуска пред болнавия взор на влюбените, плътното непроницаемо перде на свещената слепота.

Цял ден живеела в трескаво очакване на мига, в който моделът й трябвало да се появи. В четири заставала пред затворената врата на ателието и мислено виждала как в единия му ъгъл вече седи Жюстин с кръстосани крака, с цигара в уста, прелиствайки страниците на списание „Вог“. Тогава си мислела: „Моля се на Бога, да не дойде, да е болна, да е заминала. Копнея за безразличие!“ Не знаела какво да прави, защото тези пристъпи на отвращение идвали от същия източник, който разпалвал и желанието й да чуе отново онзи дрезгав, галещ слуха й глас — всичко се подклаждало единствено от нетърпението й да зърне отново своята любима. Тези диаметрално противоположни чувства я връхлитали на талази така внезапно, че тя живеела във вечен страх и непреодолим хаос.

Понякога обаче изпитвала желание да се махне, само за да може да се отдаде по-пълно на своята приятелка! Клетата глупачка, не й бе спестено нищо от дългия списък на самоизмамите, които са в основата на всяка сърдечна връзка. Опитала да се върне към други, стари удоволствия, но много скоро открила, че те вече не съществуват. Знаела, че сърцето се отегчава от еднообразието, че навикът и отчаянието са побратими на любовта, и зачакала търпеливо, като същинска старица, плътта да надживее своите трепети, да се освободи от привързаността, която Клия вече не търсела. Ала напразно. Всеки ден затъвала все по-дълбоко. В крайна сметка обаче тези изживявания й направили неоценима услуга, като й доказали, че подобни връзки не могат да отговорят на нуждите на нейната природа. По същия начин един мъж усеща дълбоко в себе си още през първия час, че се е оженил не за когото трябва, но вече нищо не може да се направи. Така и Клия най-накрая осъзнала, че е жена и принадлежи на мъжете, което за миг облекчило нещастието й.

Изкривяването на действителността обаче е интересно за онзи, който разбира, че този смут на чувствата е много полезен за твореца. „На път за ателието тя си представяла как внезапно се е смалила, станала е съвършено незначителна — като изрисувана върху платно фигура. Тогава дъхът й спирал. След миг обаче я обземало щастие и усещане за цветущо здраве, и то така силно, сякаш изпадала в безтегловност. Само тежестта на обувките й я придърпвала към земята. Като че всеки миг щяла да излети, прокъсвайки булото на земното притегляне, сякаш нищо повече не можело да я задържи. Това усещане било така осезателно, че й се налагало да спре на място и да се подпре на най-близката стена, след което продължавала превита надве, както ходи човек по палубата на кораб при силна буря. След това идвали и други неприятни усещания — сякаш нагорещена скоба стягала черепа й, притискала го с все сила, а после и пърхането на криле в ушите. Легнала върху кревата, в просъница й се привидели рога, които безмилостно се врязвали направо в мозъка й и го набили като на кол; в безсрамния и нагъл взор видяла кървясалите очи на жертвено животно. Било прохладна вечер в арабския квартал, обкичена с кръгли торбички мека светлина. Всички били навън с дълги мазни плитки и дрехи от лъскава сърма; лицата на черни ангели; жените-мъже от крайните квартали.“ (Преписах тези думи от анамнезата на жена, пациентка на психиатрията, която се е намирала под професионалните грижи на Балтазар — срутване на нервната система, провокирано от „любов“ — споделена или несподелена, не ставаше ясно. Има ли значение? Етиологията на любовта и лудостта е една и съща, разликата е само в степента, и това трябва да се знае не само от Клия, а и от всички нас.)

Но Жюстин разказвала не само за миналото, а и за настоящето, което тегнело над нея в очакване на решенията, които трябвало да вземе. В известен смисъл всичко, което чувствала Клия по онова време, било безсмислено в очите на Жюстин. Както една проститутка остава в неведение, че нейният клиент е поет, който ще я увековечи в стихотворение, дето тя и без това никога няма да прочете, така и Жюстин, преследвайки все по-дълбоки сексуални удоволствия, не съзнавала, че те ще уязвят Клия, ще отслабят способността й за всеотдайна любов — тоест онова, за което бе предопределена по нрав и темперамент. Младост, вярно е. Ала нещастницата не от желание да навреди го е сторила. Била е просто жертва на онова вечно ориенталско желание да доставяш удоволствие, искала да освободи златокосата си приятелка от онези съкровища, които самата тя бе насъбрала с опит, само за да установи, че дори общият им сбор е една безсмислица. Раздаваше всичко, защото не познаваше стойността на нищо — истинско душевно парвеню. На любовта (откъдето и да идва) тя умееше да отвръща, но единствено с износените жестове на приятелството. Собственото й тяло не означаваше абсолютно нищо за нея. То беше само средство за подмамване на хората. Сдържаността беше нейното върховно качество. Този вид отдаване е доста шокиращ, защото е така прост, както и чисто арабски — преждевременно развит и недодялан, просташки като пиянството сред селяните. Възникнал е много преди да се роди идеята за любовта в раздвоената душа на европееца — познанието за нея (или изобретяването й) бе успяло да направи от него най-уязвимото създание от всички човешки същества, жертва на апетити, които могат да се уталожат единствено чрез насищане, но никога не могат да бъдат задоволени; а това подхранило и цяла една литература на любовта, чиято тематика би съответствала повече на религията. Защо ли го казвам?

И в друга система от стойности това е почти без значение — това, че една жена, объркана от прищевките на собствените си чувства, измъчвана, давеща се в прилива от страховитите лица на собствения си непознат „аз“, наподобяваща треперещ пред лицето на смъртта войник, се хвърля в сърцевината на мелето, за да нарани онези, които най-силно обича и истински боготвори — Клия, мен и най-накрая Несим. Някои хора са родени да създават повече добро и зло от нас, останалите; те са неволните приносители на болести, които не могат да излекуват. Мисля, че си струва да бъдат изследвани, защото, ако съдим по степента на покварата и объркването, които преднамерено търсят и сеят сред другите, нищо чудно именно те да се окажат новите продължители на сътворението. Дори и сега не мога да кажа за нея, че е глупава или безчувствена; а само, че не успя да разбере себе си („тъмната стаичка на сърцето“), не успя да озапти онзи образ на собственото си безсмислие, който я преследваше всекидневно. Онази пропаст, която, изглежда, я бе обградила от всички страни, се свеждаше до едно-единствено нещо — липса на ценности и неспособност да осмисля онова, което й се случваше — неспособност, убиваща радостта, а това само по себе си не е нищо друго, освен вътрешната нравственост на душата, която не се срамува от своята голота, защото е открила царския път към щастието. Сега ми е лесно да критикувам, понеже виждам по-навътре в истината за нейните липсващи устои, както и за моите. Знам, че сигурно ужасно се е срамувала от номера, който ми е играла, и от опасността, на която ме бе изложила. Веднъж, в кафенето „Ел Баб“, където — седнали на по един арак — разговаряхме, тя изведнъж избухна в сълзи, взе да ми целува ръцете и да нарежда: „Ти си добър човек, истински добър човек. И аз така съжалявам.“ За какво? За това, че плачеше ли? Точно тогава й говорех нещо за Гьоте. Глупак! Олигофрен! Помислих си, че съм я разчувствал с разсъжденията си. Отрупвах я с подаръци. Както правеше и Клия, както прави и сега: а най-странното бе, че за пръв път при избора на предмети вкусът сякаш бе напуснал тази изключително изискана художничка. Само най-прости, типично александрийски обеци и брошки! Нищо не разбирам, объркан съм и нямам обяснение за това явление, освен ако да обичаш, означава да не си на себе си… Да.

Знам ли? Спомням си сухо подхвърлената от Балтазар забележка в полето на ръкописа. „Човек е склонен — бе написал той — да се прави на много морален в тези неща, но всъщност кой ще вземе да се самообвинява, задето се е пресегнал над чуждия дувар да откъсне зряла, червена, затоплена от слънцето ябълка? Повечето жени от средата и произхода на Жюстин не биха дръзнали да постъпят като нея, дори ако имаха свободата да го направят. Къде повече, къде по-малко, но тази трескавост, изпълнена с кошмари и бълнувания, винаги струва скъпо на духа, защото съвестта е гузна, а челото — горещо. Така си мисля, ала знам ли? Трудно е да прозреш морала на едно свободно извършено действие. Но има и нещо друго. Да правиш любов с по-неопитен, това винаги усилва сладостта, която идва от съзнанието, че покваряваш, че поваляш някого в калта, от която извират страстите, както и поезията, и осенените от Бога мисли. Може би е най-разумно човек да се въздържа от преценки.“

Но настрана от всичко това, в порядъка на всекидневието, съществуваха проблеми, по отношение на които Жюстин се нуждаела от подкрепа.

— Удивена съм, пък и малко ужасена от това, че Несим, когото едва познавам, ми предложи да се омъжа за него. Да се смея ли, скъпа Клия, или да се срамувам, или може би и двете?

Клия, в своята вечна невинност, се зарадвала на новината, тъй като Несим беше най-близкият й приятел и мисълта, че този достоен и нежен мъж е пожелал да облекчи нещастията в живота на Жюстин, изведнъж като че й отворила очите — това решаваше всичко. Когато човек предизвиква съчувствие с кашата, която сам е забъркал около себе си, какво по-хубаво от това в същия миг край него да мине рицар на кон? Жюстин закрила очи с ръце, преглътнала и рекла:

— Сърцето ми подскочи радостно и за малко да извикам „да“; о, скъпа Клия, ти поне знаеш защо. Трябват ми парите му, за да издиря детето — наистина. Ще претърся страната надлъж и шир, защото тя се намира някъде в Египет, сигурно страда ужасно, сам-самичка, може би малтретирана. — Жюстин се разплакала, после избърсала сълзите си рязко и сърдито. — Но за да предпазя и двама ни от евентуален провал, казах на Несим така: „Не мога да обичам мъж като теб. Не мога и за миг да те направя щастлив. Благодаря ти все пак и сбогом.“

— Сигурна ли си?

— Да използвам един мъж само заради парите му. За бога, никога!

— Жюстин, какво всъщност искаш?

— Преди всичко детето. А след това да избягам и да се скрия от очите на света в някое тихо кътче, където ще мога да се върна към себе си. Има толкова страни на моя характер, които въобще не познавам. Трябва ми време. Днес отново получих писмо от Несим. Какво още иска? Нима не знае всичко за мен?

Като чула това, Клия си помислила: „Любов, породена от съжаление — няма нищо по-опасно от това.“ Но побързала да отпъди тази мисъл и да я замени с образа на този мил, умен и честен човек, изправил се да защити Жюстин от връхлетелите я нещастия.

Дали не съм несправедлив към нея, като си мисля, че в това решение е виждала сбъдването на едно свое желание? (По-точно, желанието да се отърве от Жюстин, да освободи сърцето и ума си от нейната тягостна опека. Защото междувременно тя съвсем бе престанала да рисува.)

Благородният Несим — неговата висока, смугла и дистанцирана от всички фигура, която гордо крачеше по коридорите на обществото — се нуждаеше точно от такава задача; как е възможно да бъдеш рицар и да се държиш геройски, ако зад гърба си нямаш замък, а в него — чезнещи от мъка по теб девойки, които шият гоблени? Значи целите съвпадаха във всичко, с изключение на едно — нуждата от любов.

— Но какво са парите? — изплакала тя и тук наистина се оказала права, защото много добре знаела отношението на Несим към тях. Той нехаеше за огромното си богатство, въобще не му трепереше. Ала тук трябва да добавя, че вече бе успял да направи жест, с който да трогне и умилостиви Жюстин. Те се бяха срещали повече от един път, съвсем официално, като съдружници в един и същ бранш, във фоайето на хотел „Сесил“, за да обсъдят собствения си брак с деловитост, присъща единствено на александрийските брокери, когато планират уедряването на памучния бизнес. Така се правят нещата в този град. Ние сме разумни, трезвомислещи хора, много земни и практични и винаги правим разлика между любовта и брака. Страстите са едно, семейството — друго. И тези различия са част от живота по Средиземноморието — древен и трогателно прозаичен.

— Но ако неравенството в състоянието прави вземането на решение за теб трудно — казал Несим, изчервил се и свел поглед, — тогава предлагам ти подарък за рождения ден, който ще те превърне в напълно независима личност — независима жена, чуваш ли, Жюстин? Тези ужасни пари, които никога не излизат от главата на александрийци, те отравят всичко! Нека да се освободим от тях, преди да вземаме каквото и да било решение. — И Несим плъзнал по масата тънко листче — зелен чек, върху който пишело „три хиляди лири“. Жюстин дълго го гледала, без да го докосне. — Това не те обижда, нали? — попитал той и леко заекнал от вълнение.

— Не — отвърнала тя. — Изцяло в твой стил е. Но какво да правя аз, като не те обичам?

— Та аз не искам това от теб, нито дори да се опитваш да го правиш.

— Тогава как ще живеем?

Несим я изгледал с пламнали смутени очи, после навел глава, сякаш под ударите на незаслужен упрек.

— Кажи ми — продължила тя след миг. — Моля те, кажи ми. Аз не мога да използвам твоето богатство и твоето положение, без да ти дам нещо в замяна, нали така, Несим?

— Искам първо да опиташ — промълвил той нежно, — не е нужно да се заблуждаваме един друг. И без това животът е кратък. Човек трябва сам да открие пътя си към щастието.

— Да не би да искаш да спиш с мен? — изведнъж попитала Жюстин, отвратена, но и трогната от нежния му тон. — Разбира се, че можеш. Да. Всичко ще направя за теб, Несим — всичко!

Той обаче се сепнал и я срязал.

— Аз ти говоря за споразумение, в което приятелството и взаимните отстъпки да заемат мястото на любовта, докато тя, както се надявам, че ще стане, дойде. Разбира се, че ще спя с теб — аз като любовник, ти като приятелка. Но кой знае? Може би след година. В крайна сметка всички бракове в Александрия са търговски сделки. Боже Господи, Жюстин, каква глупачка си! Не виждаш ли, че без да го разбираме, ние имаме нужда един от друг? Струва си да опитаме. Всичко може да се изпречи на пътя ни. Ала аз не мога да се отърва от мисълта, че в този град жената, от която най-много се нуждая, си ти. Има други, които, по всяка вероятност, желая — но от теб имам нужда! Не смея да кажа, че същото важи и за теб. Колко жесток е животът и колко абсурден!

Никой преди това не й бил говорил по този начин. Да й предложи съдружие — хладнокръвно премислено и със съвсем безкористни намерения. От тази гледна точка това бе възхитително.

— Ти не си човек, който ще заложи всичко на един цвят — червено или черно — изрекла тя бавно. — Нашите банкери, които са истински факири, когато става дума за пари, са в същото време пословично наивни, стане ли дума за жени. — И тя сложила ръката си върху неговата.

— Трябва да отидеш на лекар, скъпи. Да предлагаш брак на жена, която ти казва в очите, че никога няма да те обикне — що за безразсъдство е това? Не, не, няма да стане!

Той не отвърнал нищо, защото сметнал, че думите й не са адресирани към него: те наистина били част от дълъг вътрешен спор, който Жюстин водела със себе си. Колко красиво изглеждало недоволното й лице — сякаш упоено от простотата на собствените си черти. Тя не можела да повярва, че някой ще я цени заради нейния собствен „аз“ — ако въобще имала собствен „аз“. Той се почувствал като комарджия, заложил всичко на едно завъртане на рулетката. Тя стояла на самия ръб на решението, като сомнамбул на ръба на скала; дали ще се събуди, преди да скочи, или ще се остави сънят й да продължи? Но бидейки жена, Жюстин сметнала, че трябва да постави условия; да се обвие още по-плътно в тайнственост, да устои на неговите опити да я разбули, на неговата настъпателна подлъгваща я любезност.

— Несим — казала тя, — събуди се! — И леко го разтърсила.

— Аз съм буден — отвърнал й той тихо.

Отвън на площада ръмял лек дъждец, а морският вятър гальовно превивал палмите. Било десетият ден от зул хиджа и първият от Курбан Байрам, и части от голямата процесия вече се събирали, всички облечени в пъстри одежди, носели големи копринени знамена и кадилници, емблеми и символи на религията, която почитаха; пеели вкупом подбрани молебствия: литании на отдавна забравеното нубийско племе, които всяка година възкръсваха в джамията Наби Даниил. Тълпата била изпъстрена с ярки цветове. Въздухът кънтял от дайрета, само от време на време, в краткото затишие помежду виковете и псалмопеенето се обаждал лаят на дългите барабани, чиято опъната кожа тътнела все по-звучно. Конете стенели, а хоругвите се издували като корабни платна в поръсения с дъждец следобед. Една кола, пълна с проститутки от арабския квартал, облечени в разноцветни рокли, отминала сред писклива врява и подвиквания, сред песнопенията на младежи с боядисани лица, сред звъна на чинели и подрънкването на мандолини. Церемонията била пищна като тропическо животно.

— Несим — пак се обадила тя глуповато, — но при едно условие: да спим заедно още тази нощ.

Чертите на лицето му се изопнали по черепа, той стиснал зъби и рекъл ядно:

— Би трябвало да имаш малко ум в главата, като компенсация на липсващото ти възпитание.

— Съжалявам — измънкала тя, като видяла колко сериозно го е раздразнила. — Исках да получа някакво уверение. — Той съвсем пребледнял.

— Предложих ти нещо по-различно — казал и прибрал чека в портфейла си. — Поразен съм от това, че ти нищо не схващаш. Разбира се, че може да спим заедно, щом такова е твоето условие. Хайде да вземем стая в хотела тук още сега, на минутата. — Когато бил така наранен, той наистина изглеждал много красив. И тя изведнъж проумяла, че смълчаната му любезност съвсем не издава слабост и че тези объркани чувства и добре обмислени думи са плод на необикновена проницателност — добра или зла, още не знаела. — Какво можем да си докажем един на друг — продължил той вече по-нежно — с това лягане или с неговата противоположност, тоест никога да не се любим заедно?

И тогава Жюстин разбрала колко неуместни наистина били думите й.

— Ужасно се срамувам от своята вулгарност — казала тя, но само от любезност, без всъщност да мисли така, просто като отстъпление както пред него, така и пред неговия свят — свят, вманиачен на тема изискани обноски, с които все още не можела да се гордее, защото не ги бе усвоила; свят, който си позволяваше да подчинява емоциите на добрия вкус. Свят, който можеше да бъде поставен на колене, само ако си на „ти“ с него. Не, тя съвсем не искала да каже това, понеже, колкото и вулгарно да прозвучало предложението й, знаела много добре, че е права. Интуитивно усещала, че това, което е предложила, специално от гледна точка на жената, е пробният камък, основното мерило за същността на един мъж. Защото само така можела да научи повече за него, не за качествата му, които би могла да узнае и по пътя на логиката и досещането, а за отличителната жилка на неговия характер. Само актът на физическата любов ни разкрива истината един за друг. Тя ужасно съжалила, че той й отказал възможността сама да види какво точно се крие зад неговата красота и убеждения. Но как една жена да настоява за такова нещо?

— Добре — отсякъл той, — защото нашият брак ще бъде деликатна работа и до голяма степен въпрос на обноски, докато…

— Съжалявам — отвърнала тя. — Аз наистина не знам колко почтително трябва да се държа с теб, за да не те разочаровам.

Той леко я целунал по устата и се изправил.

— Първо трябва да отида при майка си, за да взема нейното позволение, а после да кажа и на брат си. Много съм щастлив, въпреки че ти страшно ме ядоса.

После двамата отишли заедно до колата и Жюстин изведнъж отмаляла, сякаш изгубила опора под краката си, почувствала се като изоставена насред океана.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Време е да започнеш да живееш — отвърнал й той, докато колата се отдалечавала, а тя останала вцепенена, като че някой я бил зашлевил през лицето. Влязла в първото кафене, поръчала си чаша горещ шоколад и докато го пиела, ръцете й треперели. После сресала косата си и оправила грима на лицето си. Знаела, че красотата й е като рекламен афиш, и затова се налагало да я поддържа. Не, някъде вътре в нея би трябвало да живее и една истинска жена.

Несим се качил с асансьора в кабинета си, седнал пред бюрото и върху една картичка написал следното: „Скъпа Клия, Жюстин се съгласи да се омъжи за мен. Не бих могъл да направя това, ако смятах, че то ще попречи с нещо на нейната любов към теб или моята…“

След това обаче, ужасен от мисълта, че каквото и да напише на Клия, може да й се стори блудкаво и сантиментално, той скъсал картичката и скръстил ръце. Замислил се, после вдигнал слушалката и набрал номера на Каподистрия.

— Да Капо — обадил се тихо, — спомняш ли си моя план да се оженя за Жюстин? Всичко е наред. — После поставил слушалката обратно много бавно, сякаш тежала цял тон, и се загледал в собственото си отражение в полираното бюро.