Лорънс Дърел
Балтазар (11) (Александрийски квартет. Част втора)

XI

Беше се стъмнило, когато освободих таксито на площад Мухаммад Али и продължих пеш към префектурата, където се намираше кабинетът на Нимрод. Все още не бях на себе си от светкавичния развой на събитията и се чувствах ужасно потиснат от безизходицата, до която водеше той. Бях изцяло под влиянието на предупрежденията и заплахите от последните няколко месеца, в които живеех само за един-единствен човек — Жюстин. Горях от нетърпение да я видя отново.

Магазините и заведенията бяха осветени, а пред бюрата за обмяна на валута се тълпяха френски моряци, които бързаха да превърнат своите франкове в храна, вино, коприна, жени, момчета или опиум — въобще всичко, което дарява забрава. Кабинетът на Нимрод се намираше в задната част на сива старомодна сграда навътре и под ъгъл спрямо шосето. По това време на деня вече изглеждаше пуста, пълна с безлюдни коридори и отворени кабинети. Всички чиновници си бяха тръгнали в шест. Бавните ми, неохотни стъпки отекнаха покрай празната будка на пазача до входа. Струваше ми се някак странно човек да се разхожда така свободно, без никой да го спре в сграда на полицията. В края на третия дълъг коридор стигнах до стаята на Нимрод и почуках. Отвътре се чуваха гласове. Кабинетът му беше просторен, дори бих казал, грандиозен в съответствие с неговия ранг, макар прозорците му да гледаха към гол двор, където цял ден кокошки кълвяха сухата прашна земя. Една-единствена палма с парцаливи листа стърчеше в средата и предлагаше малко сянка през знойното лято.

Отвътре никой не се обади, затова отворих вратата и прекрачих прага, ала едва влязъл, замръзнах на място; мракът и ярката светлина подсказваха, че в момента върви някаква прожекция. Оказа се, че това е само огромният епидиаскоп, който хвърляше върху отсрещната стена ярките, силно увеличени изображения от снимките, които самият Нимрод вадеше от един плик и пъхаше в апарата една по една. Все още като пиян, пристъпих напред и разпознах фигурите на Балтазар и Кийтс във фосфоресциращия светъл кръг около машината — профилите им магнетично осветени от силната крушка.

— Добре — рече Нимрод, полуобърнат към мен, — настанете се. — И разсеяно побутна един стол към мен. Кийтс ми се усмихна, изпълнен със загадъчно задоволство и възбуда. Снимките, които разглеждаха с такова внимание, бяха направени именно от него с помощта на светкавица в къщата на Червони. При такова увеличение те приличаха на гротескни фрески, които ту се появяваха, ту изчезваха върху бялата стена.

— Виж дали ще можеш да помогнеш при идентифицирането — каза Нимрод и аз покорно обърнах лице към светлината, в която се бяха разточили силуетите на подлудели монаси, танцуващи лудешки танц.

— Не тази — обади се Кийтс. Бялата светлина на магнезия бе подпалила контурите на забулените фигури.

Увеличени до такава степен, снимките приличаха на някакъв нов вид изкуство — по-страховито и от виденията на самия Гоя. Сякаш нова иконография — изображения от дим и светкавици. Нимрод ги сменяше бавно, задържаше ги една по една.

— Без коментар ли? — питаше всеки път, преди да се пресегне към следващото увеличено факсимиле на действителността. — Без коментар ли?

За целите на идентифицирането фотографиите се оказаха съвършено безполезни. Осем на брой — страховити изображения на фестивала на смъртта, празнуван от сатири монаси в средновековна крипта, всяка като творение на маркиз Дьо Сад!

— Ето го онзи с пръстена — обади се Балтазар, когато петата снимка затрептя пред нас на стената. Една групичка от закачулени фигури, хванати за ръце, бясно се поклащаха, търкаляха се пред очите ни, беизразни като сепия или друго гротескно чудовище — от онези, които човек вижда в морските аквариуми. Очите им представляваха кухи, лишени от дълбочина цепки, веселостта им — пародия на всичко човешко. Така се забавляват инквизиторите в свободното си време! Кийтс въздъхна отчаяно. Една от фигурите бе сложила ръката си върху черния ръкав на друга фигура. Върху нея смътно белееше петънце, което би трябвало да е фаталният пръстен на Жюстин. Нимрод се съсредоточи и взе да го описва, сякаш говореше на себе си, с изражението на човек, който отчита деленията на измервателен уред.

— Пет души, всичките маскирани… в близост до бюфета, вижда се единият му край… Но ръката? Дали е на Дьо Брюнел? Как мислите? — Втренчих се.

— Така изглежда — казах. — Жюстин носи пръстена си на друг пръст.

— Ха! — извика Нимрод победоносно и добави: — Това е важна информация. — Да, но кои бяха останалите фигури, които фотографската светкавица бе уловила напосоки от нищото? Заразглеждахме ги внимателно с втренчени в тях очи, а и те ни зяпаха безизразно през кадифените си цепки като снайперисти.

— Няма смисъл — рече Балтазар най-накрая и въздъхна, а Нимрод изключи бръмчащата машина. След един миг мрак обикновената електрическа светлина обля стаята. Бюрото му бе отрупано с изписани на машина листове, които чакаха неговия подпис. Без съмнение това бяха полицейски протоколи. Върху едно квадратно парче от сива коприна лежаха няколко предмета, които имаха пряко отношение към терзаещите ни мисли — голямата игла за шапка с грозния син камък и пръстенът от слонова кост на моята любима, който дори и сега не можех да погледна, без нещо да ме пререже.

— Подпиши тук — каза Нимрод, като ми посочи листа, — след като прочетеш собствения си екземпляр. — Той се изкашля в шепата си и добави с нисък глас: — После можеш да вземеш пръстена.

Балтазар ми го подаде. Беше студен и по него още личеше прахът за отпечатъци. Избърсах го във вратовръзката си и го прибрах в джобчето за часовник на панталона си.

— Благодаря — отвърнах и седнах зад бюрото да изчета полицейския протокол, докато другите запалиха цигари и започнаха да разговарят с приглушени гласове. До изписаните на машина листове лежеше и друг, изпъстрен с нервния дребен почерк на генерал Червони. Това беше списъкът на хората, поканени да присъстват на карнавала, и той продължаваше да отеква с великолепната поезия на имената, които вече значеха толкова много за мен. Имената на александрийци. Чуйте:

Пиа дей Толомеи, Бенедикт Данжо, Данте Боромео, полковник Негиб, Тото дьо Брюнел, Уилмът Пиерфьо, Мехмед Адм, Поцо ди Борго, Ахмед Хасан паша, Делфин дьо Франсьо, Джамбулат бей, Атена Траша, Хадад Фахми Амин, Гастон Фипс, Пиер Балб, Жак дьо Гери, граф Банубула, Онуфрий Папас, Дмитри Рандиди, Пол Каподистрия, Клод Амарил, Несим Хоснани, Тони Умбада, Балдазаро Тривизани, Гилда Амброн…

Изчетох имената от списъка шепнешком, като след всяко прибавях мислено думата „убиец“, само за да видя дали двете се връзват. Чак когато стигнах до името на Несим, спрях и вдигнах очи към тъмната стена — за да си го представя и разгледам, както бяхме разглеждали прожектираните снимки. Още виждах онзи израз на лицето му, докато му помагах да се качи в огромната кола — странното дяволито сияние на човек, който си отдъхва след голямо изпитание.