Метаданни
Данни
- Серия
- Александрийски квартет (2)
- Включено в книгата
-
Балтазар
Александрийски квартет. Част втора - Оригинално заглавие
- Balthazar, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иглика Василева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Любовен роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
-
- XX век
- Линеен сюжет с отклонения
- Модернизъм
- Неореализъм
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Четиво за възрастни
- Оценка
- 6 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2020 г.)
Издание:
Автор: Лорънс Дърел
Заглавие: Балтазар
Преводач: Иглика Василева
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ ООД
Излязла от печат: 16.11.2010
Редактор: Светла Евстатиева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Светла Евстатиева
ISBN: 978-954-771-241-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4929
История
- —Добавяне
На майка ми
Тези спомени от един незабравен град
Огледалото, което го е видяло красив, ще го обикне; онова, което го е видяло безобразен, ще го намрази, а при това става дума все за един и същ индивид.
Да, желаем да чуем от вас тези подробности, вие ги завоалирате по начин, който смекчава ужасната им същност; от тях остава само необходимото познание, което човек би желал да получи. Не можете да си представите до каква степен тези картини допринасят за обогатяване на душата; може би си оставаме все още твърде невежи в тази област само поради глупавата сдържаност на хората, които са писали по тези въпроси. Оковани във веригите на безсмислени опасения, те говорят само за детинщините, известни на последния глупак, и не смеят да протегнат ръка смело към човешкото сърце и да извадят на показ всичките му чудовищни извратености.[1]
Първа част
I
Тоновете на пейзажа: кафеникаво до бронз, наситено небе, ниски облаци, седефена земя, осеяна с мидени черупки и виолетови отражения. Лъвскожълтата пустиня: по залез-слънце гробниците на пророците хвърлят цинково-бакърени отблясъци над древното езеро. Огромните й пясъчни разседи са като водни знаци от печата на въздуха; зеленикаво и цитрусово, които преминават в металносиво, едно-единствено тъмновиолетово платно се мержелее — мокро, разтупкано като сърце; нимфа с лепкави криле. Тапосирис е мъртъв сред рухналите колони и древни фарове, изчезнали са и мъжете с харпуни… Мареотис под нагорещеното небе с люляков цвят.
Лято: светлобежов пясък, горещо мраморно небе.
Есен: сивкави подутини на натъртена плът.
Зима: леден сняг, студен пясък;
бистри небесни платна с проблясващи нишки от слюда;
измитото зелено на делтата;
великолепни звездни пейзажи.
А пролетта? А! Няма пролет в Делтата, няма усещане за свежест или обновление. От зимата направо ни подхвърлят на восъчното плашило на знойното лято, където от жега не може да се диша. Но поне тук, в Александрия, морският полъх ни спасява от тягостното бреме на лятното безвремие, което пълзи, застила плитчините между бойните кораби, а раираните навеси от кафенетата на крайбрежния булевард току припърхват безпомощно. Никога не бих…
* * *
Градът, полувъображаем (и все пак напълно истински) започва и свършва в нас, пуснал е корени в паметта ни. Защо нощ след нощ се връщам в него, седнал да пиша тук, до огъня от рожкови, докато егейският вятър е сграбчил моята островна къща — стиска я и я отпуска, — превива кипарисите като лък? Нима не съм казал вече всичко за Александрия? Пак ли ще ме обземат копнежи по нея, пак ли ще ме измъчва споменът за нейните обитатели? Копнежи, спомени, които смятах, че завинаги съм пренесъл върху белия лист и там ще си останат, заключени в трезорите на паметта! Вие сигурно си мислите, че се преструвам, че се глезя. Не е така. Един случаен фактор промени всичко, върна ме обратно към изминатия път. Един спомен, който ненадейно улови отражението си в огледалото.
Жюстин, Мелиса, Клия… Толкова малко бяхме всъщност, но повече от достатъчно за една книга, нали? Така мисля и аз, затова и само с тях се задоволих. Пръснати сега от времето и обстоятелствата, кръгът е разкъсан завинаги…
Поставих си задача да се опитам да ги възстановя с помощта на думите, да ги върна в паметта, да им отдам заслуженото място във времето на моя живот. Колко егоистично! И като написах книгата, изпитах усещането, че съм завъртял ключа на кукленската къща на нашия живот. И наистина, вече не гледах на любовниците и приятелките си като на живи хора, а по-скоро като на цветни творения на моя ум; именно те населяваха белите ми листове хартия, а не града, те, като фигури от гоблен. Трудно ми беше да ги допусна в прозаичната действителност, както не можех да направя това и с думите, които използвах. Но какво ме бе повикало обратно?
За да продължа напред, първо трябва да се върна назад: не че нещо от написаното за тях е невярно, съвсем не. И все пак, докато пишех, не разполагах с всички факти. Обрисуваната от мен картина се оказа временна — като описанието на отдавна изчезнала цивилизация, възстановено по няколко парчета от счупена ваза, плоча с надпис, амулет, кости от човешки скелет и усмихната златна посмъртна маска.
* * *
„Нашият живот — пишеше някъде Пърсуордън — робува на определени измислици. Възгледът ни върху действителността е обусловен от нашето положение във времето и пространството, а не от нашите личности, както предпочитаме да си мислим. Така че всяко тълкуване на действителността се основава върху уникалната ни позиция. Две крачки по на изток или по на запад и картината се променя.“ Нещо от този род…
А що се отнася до човешкия характер, независимо дали истински, или измислен — такова животно просто няма. Всяка душа представлява мравуняк от противоречиви наклонности. Личността под формата на човек с точно определени качества е една илюзия — но необходима илюзия, ако искаме да обичаме.
Що се отнася до онова, което остава непроменливо… например срамежливата целувка на Мелиса е предсказуема (по-дилетантска и от първите печатарски опити), както и чумеренето на Жюстин, когато искрящите й черни очи помръкваха като очните орбити на сфинкса по пладне. „В крайна сметка — твърди Пърсуордън — всичко ще се окаже вярно за всеки. Светец и злодей по равни части.“ И той е прав.
Опитвам се да бъда съвършено безпристрастен…
* * *
В последното писмо, което получих от Балтазар, той пише: „Често мисля за теб, и не без мрачно чувство за хумор. Ти се оттегли на своя остров, въоръжен, както сигурно си въобразяваш, с всички възможни данни за нас и нашия живот. Несъмнено с широка ръка раздаваш преценките си върху хартията, както правят всички писатели. Бих желал да видя резултата. Сигурно не е много далеч от истината: искам да кажа, истината, каквато аз я знам за всички нас — дори може би и за теб. Или онази истина, която Клия би могла да ти каже (тя гостува на някого в Париж и напоследък никаква не се обажда). Представям си как ти, умнико, си се заровил да изучаваш «Нрави», дневниците на Жюстин, на Несим и т.н., като си въобразяваш, че в тях се крие истината. Грешиш! Грешиш! Дневникът е последното място, където можеш да намериш истината за един човек. Никой не прави признания черно на бяло: най-малко пък признания, свързани с любовта. Ти знаеш ли кого всъщност обичаше Жюстин? Вярваш, че това си ти, нали така? Признай си!“
Моят единствен отговор на това бе да му изпратя огромната купчина листове, която бе станала така неподатлива под колебливото ми перо и която съвсем произволно бях кръстил с нейното име — то и издателите щяха да се спрат на същото заглавие. След това минаха месеци — благословено мълчание, мислех си аз, защото показва, че съм затворил устата на моя критик и сигурно съм задоволил очакванията му.
Не мога да кажа, че бях забравил града, но бях приспал спомена си за него. Ала той, разбира се, е винаги в мен и винаги ще остане — заровен в съзнанието ми като миража, който предшествениците виждат така често. Пърсуордън бе описал това явление по следния начин:
„Бяхме на разстояние поне два часа път с кораб от най-близката суша, когато изведнъж приятелят ми извика и посочи с пръст хоризонта. И двамата го видяхме — преобърнат наопаки в небето, мираж, изобразяващ града в естествена големина, бляскав и трептящ, като че изрисуван върху пепелява коприна в най-малки подробности. По памет веднага различих двореца Рас ел Тин, джамията Наби Даниил[2] и други. Гледката беше изумително красива като шедьовър, изваян от свежа роса. Бе увиснала в небето и остана така около двайсет и пет минути, преди маранята на хоризонта бавно да я разтвори. След около час истинският град се появи, пръкна се от едно петно в далечината и се разстла, докато стигне размерите на своя мираж.“
* * *
Съвсем сами прекарахме на този остров две или три зими — мрачни, ветровити зими и горещи лета. За щастие детето е твърде малко, за да има нужда от книги или разговори. Тя и така е доволна, играе си самичка.
Сега, през пролетта, идват дългите затишия — без приливи и отливи, без мирис, дни на предчувствия. Морето само се укротява и притихва, наострило слух. Скоро цикадите ще затананикат своите скрибуцащи песни и на фона на тази музика сухата овчарска пищялка ще проехти сред скалите. Костенурките и гущерите, плъзнали да лазят по скалите, са единствената ни компания.
Тук трябва да обясня, че единственият ни посетител от външния свят беше пощенският кораб за Смирна, който веднъж в седмицата прекосяваше носа и продължаваше на юг — винаги в един и същ час, с една и съща скорост, точно по свечеряване. През зимата бурното море и ветровете го правеха невидим, но сега — седя и го чакам. Първо се чува глухият далечен тътен на двигателите. После като живо същество корабът се плъзва, показва се иззад носа и прорязва диря от седефена пяна в морето, блести в мекия пеперуден мрак на егейската нощ — ярка кондензирана светлина без ясни очертания, като движещо се кълбо светулки. Плава бързо и бързо изчезва зад следващия нос, като оставя след себе си наполовина изпята популярна мелодия или кора от мандарина, която ще намеря на следващия ден — морето я е изхвърлило на дългия, покрит с камъчета плаж, където ще отидем да се изкъпем с детето.
Малката градинска беседка от олеандри под платаните — това е моят писателски кабинет. След като детето си е легнало, аз седя до старата покрита с морски пръски маса и чакам да се появи посетителят. Нямам желание да запаля парафиновата лампа, преди да е минал. Това е единственият ден от седмицата, който знам по име — четвъртък. Звучи глупаво, но на този остров, така лишен от разнообразие, аз очаквам това посещение веднъж в седмицата с такова нетърпение, с каквото децата очакват училищния излет. Знам, че корабчето носи писма, за които ще трябва да почакам поне още двайсет и четири часа. Винаги гледам след изчезващия му силует със съжаление. И когато отмине, запалвам лампата с въздишка и се заемам с моето писане. Пиша толкова бавно, толкова мъчително. Веднъж, говорейки за писателския занаят, Пърсуордън ми рече, че мъката, която съпровожда писането, се дължала изцяло, поне при творците, на страха от полудяване: „Насили се малко и си кажи, че не ти пука дали ще полудееш, или не, и ще видиш как счупиш ли веднъж бариерата, перото ти ще полети.“ (Не знам доколко е вярно всичко това. Но парите, които той ми завеща, ми свършиха добра работа; останали са ми още малко и благодарение на тях стоя настрана от заемите и от нуждата да започна работа.)
Описвам това седмично развлечение в подробности само защото точно такава идилична картинка наруши Балтазар, появявайки се през една юнска вечер със стряскаща ненадейност — щях да напиша „оглушителна“ — нали тук цари глуха тишина, но все пак оставих първото си „стряскаща“. Тази вечер се случи нещо като чудо. Малкият параход, вместо да изчезне от погледа ми както обикновено, направи рязък завой от сто и петдесет градуса, нагази в лагуната и притихна в пухкавия пашкул на собствените си светлини; после спусна в центъра на образуваното от самия него златно езерце дългата верига с котва, която сама е като символ на вечното търсене на истината. Това бе вълнуваща гледка за човек като мен, чийто дух е от дълго време прикован към тази суша и който е заприличал, както и много други писатели, на затворен в бутилка кораб, плаващ наникъде; стоях и наблюдавах, както може би и индианците са наблюдавали пристигането на първия кораб на белите, пуснал котва в Новия свят.
Тъмнината и тишината бяха нарушени от неравномерния плясък на весла, а после — сякаш измина цяла вечност — и от потропването на градски обувки върху дребните морски камъчета. Дрезгав глас се провикна и даде напътствия. Последва тишина. Запалих лампата, подрязах фитила и се подготвих да изляза от омагьосания кръг на доброволното си изгнаничество. Сериозното смугло лице на моя приятел, като призрак на козел от долната земя, изведнъж се материализира сред дебелите клони на миртата. И двамата ахнахме и останахме така — широко усмихнати, облени от жълтата светлина на лампата: тъмните асирийски къдрици, брадата на Пан.
— Не, не, не съм призрак, от плът и кръв съм! — каза Балтазар и се изсмя. Прегърнахме се силно. Балтазар!
Средиземно море е смешно малко; древността и величието на неговата история ни карат да го смятаме за по-голямо, отколкото е. Всъщност Александрия — истинската, която никога не е по-малка и от най-развихреното ни въображение — се намираше само на неколкостотин морски мили на юг.
— Тръгнал съм към Смирна — рече Балтазар — и оттам щях да ти изпратя по пощата ето това. — И той постави върху издрасканата стара маса огромната купчина листове на ръкописа, който му бях изпратил — листове прогорени, попарени и отрезвени от безброй нови, вместени между редовете изречения, абзаци и въпросителни. Седна срещу мен с мефистофелска усмивка върху лицето си и прошепна колебливо:
— Дълго се двоумих дали да ти кажа някои от нещата, които съм отбелязал тук. Понякога ми се струваше, че е глупост и наглост от моя страна. В края на краищата ти се интересуваш — от какво? От нас като живи хора или като книжни герои? Това не го знаех предварително. И още не го знам. Тези страници могат да ми струват твоето приятелство, и то без да допринесат с нещо за твоето познание. Ти си обрисувал града щрих по щрих в отсенки и нюанси — но с каква цел: поетична или фактическа? Ако е второто, тогава имаш право да научиш някои неща.
Все още не ми бе обяснил причината за ненадейното си появяване, дотолкова бе обсебен от същността на онова, което го бе довело тук. Но като забеляза смутеното ми изражение сред облак от светулки в този неизменно глух и безлюден остров, той се усмихна.
— Корабът трябваше да се отклони от курса заради повреда в двигателя. Това е един от корабите на Несим. Капитанът му се казва Хасим Коли, стар мой приятел. Не си ли го спомняш? Нима? От твоето описание се ориентирах приблизително къде може да се намираш; но не съм и очаквал, че ще се случи да ме докарат до самия ти праг. Сериозно ти говоря! — Смехът му бе искрен и на душата ми олекна.
Ала аз почти не го чувах, защото думите му запалиха у мен трескаво желание да видя тези негови Междуредия, да се върна наново — не към книгата (тя никога не е представлявала интерес за мен, понеже и без това никога нямаше да бъде публикувана), а към града и неговите обитатели. Защото през дните на моята самота скъпата ми Александрия се бе превърнала за мен във философия на съзерцанието, в мономания. Така силно се развълнувах, че просто не знаех какво да му кажа.
— Остани с нас, Балтазар… — рекох — остани за известно време…
— Потегляме след два часа — отвърна ми той и потупа листовете хартия. — Може да ти причинят трескави видения — добави колебливо.
— Добре — отвърнах. — Точно това ми трябва.
— В края на краищата ние всички продължаваме да бъдем живи хора — каза той, — каквото и да се опитваш да направиш от нас, които най-малкото все още сме живи. Мелиса и Пърсуордън — те не могат да се защитят, защото са мъртви. Поне така си мислим.
— Така си мислим. Най-добрите отговори винаги идват откъм отвъдното.
Седнахме и се разприказвахме за миналото, малко сковано, разбира се. Той бе вечерял на кораба и аз не можех да му предложа нищо друго освен чаша добро местно вино, което отпиваше на бавни глътки. По-късно ме помоли да види детето на Мелиса и аз го поведох през гъстите олеандри към мястото, откъдето и двамата се загледахме в осветената от огъня стая, в която тя спеше — красива и сериозна, пъхнала палец в устата си. Тъмните жестоки очи на Балтазар се разнежиха, докато съзерцаваше малкото й, леко дишащо телце.
— Един ден — обади се той тихо — Несим ще пожелае да я види. При това много скоро, бъди сигурен. Вече е започнал да разпитва за нея, да проявява любопитство. С напредването на възрастта той все повече ще чувства нужда от нея, помни ми думите. И издекламира на гръцки: „Първо младите, като лозница, обвиват старите стълбове на своите старейшини, които с радост сещат пръстите им върху себе си — меки и нежни; после старите тръгват да се спускат по прекрасните стволове на младите тела, надолу към смъртта си.“ Нищо не отвърнах. Само усетих, че стаята диша, а не нашите тела.
— Тук си много самотен — рече Балтазар.
— Да, но това ми харесва.
— Така е. Завиждам ти. Наистина.
И в този миг погледът му падна върху недовършения портрет на Жюстин, който Клия ми бе подарила в един друг живот.
— Този портрет — каза той, — който бе прекъснат от една целувка. Колко ми е приятно да го видя отново — колко приятно! — И се усмихна. — Сякаш чуваш любима и позната мелодия, която неизменно те връща към едно и също изживяване. — Не казах нищо. Не посмях.
Той се обърна към мен.
— А Клия? — изрече най-накрая с глас на човек, който пита ехото.
— Не ми се е обаждала от векове — отвърнах. — Тук времето е без значение. Няма да се учудя, ако се е омъжила, заминала е в друга страна, има деца, както и репутацията на добър художник… въобще всичко, което човек може да й пожелае.
Той ме изгледа с любопитство и поклати глава.
— Едва ли. — И това бе всичко.
Отдавна бе минало полунощ, когато моряците му извикаха откъм тъмната маслинова горичка. Поех с него към плажа, беше ми тъжно, че си тръгва толкова скоро. Лодка с един моряк, който бе вече сграбчил веслата, чакаше на брега. Каза нещо на арабски.
Пролетното море беше пленително топло след слънчевия ден, и когато Балтазар седна в лодката, изведнъж реших да го придружа с плуване до кораба, до който нямаше повече от двеста ярда. Точно така и направих, помотах се наоколо, докато той се качи на палубата и издърпат лодката.
— Пази се от витлото — извика ми. — Връщай се, преди да са пуснали моторите.
— Да, да.
— Почакай! — И той се втурна обратно в каютата си, появи се след миг и пусна нещо във водата до мен. То падна с мек плясък. — Една роза от Александрия — рече, — от града, който може да предложи на влюбените в него всичко друго, но не и щастие. — Той се изсмя. — Дай я на детето.
— Балтазар, довиждане!
— Пиши ми… няма от какво да се боиш.
Уловен като паяк в мрежата от светлини, попаднах в една от жълтите локви, които лежаха на пътя ми към потъналия в мрак бряг. Обърнах се и продължих да махам.
Стиснах ценната роза между зъбите си, заплувах кучешката към брега, където бях оставил дрехите си, и не преставах да си говоря наум.
Там, върху масата, в кръга от жълта светлина лежеше голямото Междуредие на „Жюстин“ — така го бях нарекъл. Целият ми ръкопис беше надраскан, разкритикуван, осеян с въпроси и отговори, изписани с различен цвят мастило, а на места — и на машина. Заприлича ми на символ на живота, който бяхме живели заедно — палимпсест, върху който всеки от нас бе оставил личните си следи, пласт върху пласт.
Трябва ли сега да се уча да го гледам с нови очи, да се приспособявам към добавените от Балтазар истини? Невъзможно ми е да предам чувствата, с които изчетох всичките му забележки — понякога така задълбочени, понякога троснати и кратки — като например една, която фигурираше в списъка, озаглавен: „Някои заблуди и недоразумения“.
Там хладно се подхвърляше: „Номер 4. Относно това, че Жюстин те «обичала». Ако изобщо е обичала някого, то това е Пърсуордън. «Какво означава това ли?» Ами че тя просто те използваше като прикритие, за да го предпази от ревността на Несим, за когото, както знаеш, бе омъжена. Самият Пърсуордън въобще не се интересуваше от нея — върховната логика на любовта!“
Във въображението ми градът отново изплува на фона на гладкото като огледало зеленикаво езеро с онези изронени слабини от пясъчник, които маркираха периферията на пустинята. Политиката на любовта, интригите на желанието, доброто и злото, добродетелта и прищевките, любовта и убийствата пълзяха из тъмните ъгли на александрийските улици и площади, публични домове и светски салони, пълзяха и се гърчеха като велико събрание на змиорки в тинята на фабулата и контрафабулата.
Беше се почти развиделило, когато се разделих с вълшебната планина на моя ръкопис, с неговите коментари върху собствения ми истински (вътрешен) живот, и като пияница се запрепъвах към леглото с пулсираща от болка глава, в която продължаваха да ехтят моите мисли за града, единствения останал град, където всички крайности на раси и обичаи се срещат и съчетават, където се пресичат вътрешно изживени, ала външно непроявени съдби. На заспиване още чувах сухия глас на моя приятел да повтаря: „Колко искаш да знаеш… още колко неща искаш да разбереш?“ „Трябва да науча всичко, за да мога най-накрая да се освободя от този град“ — отвърнах му аз в съня си.
* * *
„Когато откъснеш цвят, клончето отскача и се връща обратно. Но не става така с болките на сърцето“ — каза веднъж Клия на Балтазар.
* * *
И така, бавно и неохотно аз трябваше да се върна обратно към изходната си позиция, подобно на човек, който в края на дълго и изнурително пътуване е научил, че всъщност е ходил насън като сомнамбул. „Истината — каза ми веднъж Балтазар, докато си издухваше носа в чорап за тенис, — истината е онова, което с течение на времето става все по-противоречиво.“
А Пърсуордън, при друг случай, изрече нещо не по-малко забележително: „Ако нещата са винаги онова, което изглеждат, колко много би обедняло човешкото въображение!“
Дали някога ще успея да се освободя от този град блудница — морето, пустинята, минаретата, пясъка и пак морето?
Не, трябва безпристрастно да напиша всичко черно на бяло, за да могат споменът и желанието да избледнеят. Знам, че ключът, който се опитвам да превъртя, е у мен.