Лорънс Дърел
Жюстин (6) (Александрийски квартет. Част първа)

Четвърта част

Изчезването на Жюстин ме изправи пред ново изпитание. То промени целия модел на нашите отношения. Сякаш тя бе откъртила ключовия камък в арката: двамата с Несим бяхме изоставени сред руините, бяхме изправени, така да се каже, пред задачата да възстановим отношенията си, които бяха изцяло плод на едно нейно хрумване и които сега, при отсъствието й, кънтяха на глухо и празно, отекваха с вината, която според мен занапред щеше винаги да тегне като сянка върху нашата любов.

Неговото страдание беше повече от очевидно за всички. Живото му лице доби ограбено нездраво изражение и бледнината на мъченик. Като го видях такъв, веднага си спомних за собствените си чувства по време на последната ми среща с Мелиса, преди тя да потегли за клиниката в Йерусалим. Нежната откровеност, с която тогава ми каза: „Всичко свърши… И може никога повече да не се върне… И сега тази раздяла.“ Гласът й бе хриплив и влажен, замъгляваше краищата на думите. Тогава тя вече се чувстваше много зле. Състоянието й отново се беше влошило. „Време е да обмислим отношенията си… Защо не съм Жюстин… Знам, че си мислиш за нея, докато се любиш с мен… Не отричай… Знам, скъпи, знам го… Ревнувам те дори от собственото ти въображение… Ужасно. Не ти стигат другите главоболия, ами сега и да се самообвиняваш… Няма значение. — Тя издуха носа си и се усмихна мъчително. — Имам нужда от почивка. Много съм уморена… А сега пък и Несим се влюби в мен.“ Запуших устата и с ръка. Таксито ръмжеше на място с безпощаден звук, сякаш някой нарочно го дразнеше. Край нас се разхождаха съпругите на александрийци — издокарани, балсамирани привидения. Шофьорът ни наблюдаваше в огледалцето си като шпионин. Вълненията на белите хора, сигурно си мислеше той, са странни и будят отвращение. Гледаше ни, както се гледат съвкупяващи се котки.

— Никога няма да те забравя.

— Нито пък аз. Пиши ми.

— Ще се върна при теб, винаги, стига да искаш.

— Не се съмнявай в това. Първо се оправи, Мелиса. Трябва да се погрижиш за здравето си. Аз ще те чакам. После ще започнем наново. Чувствата ми към теб са непокътнати. Всичко пазя, то е у мен.

Думите, които влюбените използват при такива случаи, са винаги заредени с изопачени чувства. Само тяхното мълчание носи в себе си онази жестока безпогрешност, която ги приближава до истината. Стояхме смълчани, хванати за ръце. Тя ме прегърна, после даде знак на шофьора да тръгва.

„Без нея градът му стана странно непознат — пише Арнаути. — Когато се случеше да завие зад някой навяващ спомени ъгъл, тя мигом оживяваше пред очите му и тогава всички улици и площади се превръщаха в нейните очи, ръце. Откъси от стари техни разговори изникваха в съзнанието му, докато обикаляше сред лъснатите маси на кафенетата, където някога бяха седели двамата, впили очи един в друг като пияници. Понякога в тъмна уличка тя му се явяваше на няколко крачки пред него. Ще се спре да си оправи каишката на сандала и той ще я настигне с разтуптяно сърце, ала винаги се оказваше, че се е припознал. На моменти му се струваше, че я е видял да влиза през току-що затворена порта. Тогава сядаше отпред и чакаше упорито. Друг път внезапно го обземаше непреодолима увереност, че тя ще пристигне с определен влак, и тогава той се втурваше към гарата, започваше като луд да си проправя път из тълпата от пътници и посрещачи, досущ като човек, тръгнал да прегазва буйна река. Или пък след полунощ сядаше в задушната чакалня на летището и наблюдаваше всички пристигащи и заминаващи хора ей така, в случай че е решила да го изненада с връщането си. И по този начин, контролирайки въображението му, тя всъщност му показа колко крехко нещо е разумът; каквото и да правеше, той я носеше у себе си, усещаше я непрекъснато — като умряло дете, с което човек не може да се раздели.“

В нощта, когато Жюстин изчезна, по някаква прищявка на природата се разрази необикновено силна буря. Часове наред скитах из дъжда, жертва не само на чувства, които не бях в състояние да контролирам, но и на угризения за мъката, която смятах, че съм причинил на Несим. Истината е, че не смеех да се прибера в празния си апартамент, за да не бъда изкушен и подобно на Пърсуордън да поема по онзи опасен път, който той бе избрал с такава лекота, без дори да се замисля. Когато минавах по улица „Фуад“ за седми път, без палто, без шапка в онзи плющящ порой, изведнъж зърнах светлинка във високия прозорец на Клия и по силата на някакъв безразсъден импулс натиснах звънеца й. Външната врата се отвори с протяжно скърцане и аз прекрачих в тишината на сградата направо от мрака на улицата, където дъждът кипеше в канавките и с плисък заливаше отводнителните люкове.

Тя ми отвори вратата и веднага се досети за състоянието ми. Покани ме да вляза, свали от гърба прогизналите ми дрехи и ме накара да облека синия халат. Малката електрическа печка бе като дар божи за зъзнещото ми тяло, а и Клия се зае да ми свари едно горещо кафе.

Тя беше по пижама, златната й коса — разресана за сън. Книгата „На обратно“^[73] лежеше разтворена върху пода до пепелника, в който димеше цигара. От време на време, на пресекулки в прозореца проблясваха мълнии и осветяваха сериозното й лице със светкавици от магнезий. Гръмотевиците отекваха глухо и се гърчеха в черното небе отвън. Вътре в притихналата стая обаче аз успях да прогоня макар и само част от страховете си, говорейки за Жюстин. Ала Клия като че бе наясно — нищо не можеше да остане скрито от любопитството на александрийци. С други думи, тя знаеше всичко за Жюстин.

— Сигурно вече си се досетил — вметна уж непринудено, — че именно Жюстин е жената, за която ти бях споменала, че навремето съм обичала толкова силно.

Костваше й доста усилия да го изрече. Бе застанала до вратата с чаша кафе в едната си ръка, облечена в пижама на сини райета. Затвори очи, докато говореше, сякаш очакваше някой да я удари през лицето. От притворените клепачи се изтърколиха две сълзи и се застичаха надолу по страните й. Приличаше на млад елен със счупен глезен.

— О, нека повече да не говорим за нея — прошепна най-накрая. — Тя никога вече няма да се върне.

След време понечих да си тръгна, но бурята продължаваше да вилнее навън, а и дрехите ми бяха вир-вода.

— Можеш да останеш тук — рече Клия, — при мен. — После добави с нежност, от която гърлото ми се сви. — Но моля те — не знам как да го кажа, — моля те, не прави опити да се любиш с мен.

Лежахме в тясното легло и говорихме за Жюстин, докато бурята навън плющеше и шибаше прозорците с пороя, пристигнал откъм морето. Клия се бе успокоила, дори затворила в себе си, и в тази нейна поза имаше повече красноречие, отколкото в думите й. Разказа ми много неща за миналото на Жюстин, които само тя знаеше; говореше за нея с удивление и нежност, така както се говори за любимо, но пакостливо дете. Докато коментираше авантюрите на Арнаути в областта на психоанализата, подхвърли с насмешка:

— Знаеш ли, тя всъщност не беше умна, ала владееше всичките хитрости на уловено в капан животно. Не съм сигурна дали разбираше смисъла и обекта на тези негови проучвания. Въпреки че винаги отговаряше уклончиво на докторите, беше съвсем откровена с приятелите си. Например цялата тази кореспонденция относно думите „Вашингтон Д.С.“, които страшно ги озадачиха — спомняш ли си? Една нощ, докато лежахме двете тук, аз я помолих да ми изреди всичките си свободни асоциации, свързани с тази фраза. Разбира се, тя имаше пълно доверие на моята дискретност. Тогава ми отвърна безпогрешно (беше ясно, че вече си бе изработила отговор, въпреки че не искаше да каже на Арнаути): „Има един град недалеч от Вашингтон, който се нарича Александрия. Баща ми често говореше как ще отидем там на гости на наши далечни роднини. Те имали дъщеря, която се казвала Жюстин и била точно на моите години. Но полудяла и я затворили в лудница. Била изнасилена от един човек.“ Тогава я попитах за това Д.С. и тя отвърна: „Да Капо. Каподистрия.“^[74]

Не си спомням колко дълго е продължил този наш разговор, нито кога точно сме заспали, но на следващата сутрин се събудихме прегърнати, а бурята бе утихнала. Градът беше като изкъпан. Закусихме набързо и аз поех към бръснарницата на Мнемджиян по улици, чийто естествен цвят бе измит от дъжда и сега в чистия въздух трептяха с невиждана красота. Писмото на Жюстин бе още в джоба ми, но не смеех да го прочета отново, от страх да не наруши душевното ми равновесие, с което ме бе дарила Клия. Само уводната фраза продължаваше настойчиво да пулсира в съзнанието ми: „Ако се върнеш жив и здрав от езерото, това писмо ще те очаква.“

Върху лавицата над камината във всекидневната на апартамента ме очакваше и друго писмо, което ми предлагаше двегодишен договор като учител в Католическото училище на Горен Египет. Без да се замисля, веднага седнах и им написах, че приемам. Това щеше още веднъж да промени всичко и да ме освободи от магията на тези градски улици, които напоследък бяха започнали да ме преследват дори насън и нощем често сънувах как се лутам безпомощно из тях и търся Мелиса сред гаснещите огньове на арабския квартал.

Изпратих писмото с приетото предложение, смятайки, че това ще постави началото на нов период в моя живот, защото щях да се разделя с града, в който ми се бяха случили толкова много и толкова важни неща; толкова много неща, които ме бяха състарили. Известно време обаче — известен брой дни и часове — животът ми щеше да си продължи постарому. Тези същите улици и площади щяха още дълго да изгарят въображението ми, така както Александрийският фар прогаря вековете на историята. Някои стаи, в които съм любил, някои кафенета, където от допира на сплетените пръсти съм притихвал бездиханен, където през напечения плочник на тротоара съм усещал пулса на Александрия, нейните зажаднели за любов, трескави целувки, нейните ласки и гальовни думи, прошепнати с пресипнал от копнежи глас. За ученика в любовта раздялата е истинска школа — болезнена, но нужна за възмъжаването. Помага да се оголиш мислено докрай, да се отървеш от всичко друго и да останеш насаме единствено с жаждата за повече живот.

А и общата рамка на нещата взе да се променя, макар и неуловимо, защото се случиха и други раздели. Несим отиваше да прекара ваканцията си в Кения. След дълго разпъване на кръст Помбал бе получил назначение в консулството в Рим, където без съмнение щеше да се чувства по-щастлив. Тогава се започна серия от апатични прощални приеми, които се оказаха „добре дошли“ за всички ни, макар и обременени от отсъствието на един човек, чието име никой повече не споменаваше на глас — Жюстин. Освен това стана ясно, че ни чака световна война, която бавно се прокрадваше през теснините на историята, и този факт сам по себе си удвояваше нашите изисквания един към друг и общо към живота. Противната сладникава миризма на кръв бе увиснала в смрачаващия се въздух и така възбуждаше усещането за вълнение, привързаност и лекомислие. Такива нотки не се долавяха доскоро.

Полилеите в голямата къща, чиято грозота бях намразил, блестяха над събиранията в чест на моя приятел. Всички бяха тук — познатите ми до болка лица и истории: Свева, облечена в черно, Клия — в златисто, Гастон, Клер, Габи. Забелязах, че през изминалите няколко седмици косата на Несим се е прошарила. Птолемео и Фуад се караха с настървението на бивши любовници. Навред усещах типичното александрийско оживление, което секваше и се разгаряше на приливи и отливи в разговори толкова повърхностни, преходни и празни, колкото чупливи са стъклените влакна. Жените на Александрия с тяхната стилна греховност бяха тук, за да се сбогуват с един човек, който ги бе пленил с това, че им бе позволил да се сприятелят с него. Що се отнася до самия Помбал, той беше напълнял, освен това се бе и възгордял от издигането си в служебната йерархия. В профила му вече се долавяше нероновска осанка. Заяви ми in sotto voce^[75], че се тревожи за мен; не се бяхме виждали на четири очи от няколко седмици и чак тази вечер бе научил за моите учителски намерения.

— Трябва да се измъкнеш оттук — каза ми той, — да се върнеш в Европа. Този град ще подкопае волята ти. Какво всъщност може да ти предложи Горен Египет? Зной, жега, прах, мухи и лакейска служба… В края на краищата ти не си Рембо.

Прииждащите отвсякъде лица обаче отпиваха от чашите си с шампанско и не ми даваха възможност да му отговоря, което е добре, тъй като нямах какво да му кажа. Само го зяпах, вцепенен от някаква злокобност, и поклащах глава. Клия улови китката ми, дръпна ме настрана и прошепна:

— Имам картичка от Жюстин. Работи в някакъв еврейски кибуц в Палестина. Да кажа ли на Несим?

— Да. Не. Не знам.

— Тя ме моли да не казвам.

— Тогава недей.

Твърде горд съм, за да попитам дали има някакво съобщение за мен. В този момент гостите запяха „Защото той е страшен симпатяга“ в неравномерен такт и с разнородни акценти. Помбал порозовя от удоволствие. Аз се освободих внимателно от ръката на Клия, за да мога да се включа в песента. Дребничкият генерален консул взе да ръкомаха оживено и да се подмазва на Помбал; той бе толкова доволен от заминаването на моя приятел, че бе изпаднал в пристъп на умиление и приятелски чувства. Английската група от консулството се мъдреше с безутешния вид на пуйки, които си сменят перушината. Мадам Де Венута си тактуваше с елегантно облечената си в ръкавица ръка. Чернокожите прислужници с техните дълги бели ръкавици се придвижваха бързо от една група гости към друга като лунни затъмнения. Ако реша да се махна, мислех си аз, в Италия, или може би във Франция, да започна нов живот, този път не градски живот, а да речем, на някой остров в Неаполитанския залив… Ала веднага си дадох сметка, че проблемът, който стои неразрешен в моя живот, не се казва Жюстин, а Мелиса. По някакъв непонятен за мен начин бъдещето ми, ако въобще имаше такова, е било свързано с нея. Но аз се чувствах безсилен да го променя с решения или дори надежди. Усещах, че по-скоро трябва да чакам търпеливо, докато сенките на нашата история се слеят отново, докато пак влезем в крачка. Ала това можеше да отнеме години — нищо чудно да остареем, преди късметът ни да се е обърнал. Или може би надеждата щеше да умре в ината си, или пък приливът на събитията щеше да я разбие и да я изхвърли на брега като корабокрушенец. Нямах никаква вяра в себе си. Парите, които Пърсуордън остави, бяха още в банката — не бях докоснал и едно пени от тях. С тази сума бихме могли да живеем две-три години в някое закътано евтино място под слънцето.

Мелиса продължаваше да праща вдъхновени и безгрижни писма, на които ми бе трудно да отговарям с друго, освен с вечното си оплакване от незавидното положение, в което бях изпаднал, и от вечната си непредвидливост, съчетана с неразумно прахосничество. Мислех си, че напусна ли веднъж града, ще ми бъде по-лесно. Тогава пред мен щеше да се открие нов път. Тогава щях да намеря сили да й напиша всичко съвсем откровено, да й разкрия онова, което чувствам — дори и нещата, които съм сигурен, че никога няма да разбере.

— Ще се върна напролет — каза Несим на барон Тибо — и ще отседна в лятната си резиденция в Абусир. Решил съм да намаля темпото поне през следващите две години. Напоследък непрекъснато се преуморявам, а пък не си струва. — Странна бледност бе покрила лицето му, но въпреки това то изглеждаше успокоено, дори освежено; сърцето бе объркано, но се виждаше, че най-сетне нервите са отпочинали. Беше отпаднал, приличаше на човек, който се възстановява след дълго боледуване; ала вече не беше болен. Разговаряхме известно време, шегувахме се; изглежда, и нашето приятелство щеше да се възстанови рано или късно — защото сега имахме общ източник на нещастие, от който да черпим сили.

— Жюстин — казах аз, а Несим изохка, сякаш някой бе забил трънче под нокътя му — се е обадила от Палестина. — Той кимна бързо и лекичко ме избута встрани.

— Знам. Проследихме я. Няма нужда да… Аз ще й пиша. Нека остане там колкото пожелае. Да се върне, когато сама реши. — Би било глупаво да го лишавам от утехата, която това сигурно му носеше, ала аз знаех, че тя никога няма да се върне, не и при предишните условия. Това ставаше ясно от всяка фраза в нейното писмо до мен. Не толкова нас бе напуснала тя, колкото един начин на живот, който заплашваше разсъдъка й — града, любовта, всичко, което ни свързваше. Какво ли му бе писала, зачудих се аз, спомняйки си пресекливия му дъх, когато се облегна на белосаната стена?

* * *

През тези пролетни утрини, в които островът бавно изплува от морето, облян в лъчите на подранилата зора, аз се разхождам по пустите плажове, опитвам се да възкреся спомените си от времето, прекарано в Горен Египет. Странно наистина, но всичко, свързано с Александрия, е така живо в паметта ми, а от този прахосан период не мога да си възстановя почти нищо. Или може би не е чак толкова странно — защото в сравнение с градския живот, който бях живял, този, новият бе ужасно скучен и монотонен. Спомням си само тягостните училищни задължения: разходките из равните като тепсия плодородни полета с богата реколта; черния затлачен от тиня Нил, чието пълноводие мудно се разлива през Делтата към морето; селяните, пълни с глисти и тении, чието търпение и великодушие личи и през дрипите им, сякаш са обеднели благородници; селските патриарси, които напяват в речитатив; слепия добитък, който крачи бавно и тежко, върти глобуса на водното колело, не вижда еднообразието, не страда от него — колко малък може да стане светът? През този период нищо не четях, нищо не мислех, нищо не бях. Отците в училището бяха достатъчно любезни да ме оставят на мира през свободното ми време, може би усещайки моето отвращение към свещеническия сан и цялата система на Светата църква. Разбира се, децата бяха живо мъчение — ала всъщност кой учител с по-изострена чувствителност не би сложил ръка на сърцето си, повтаряйки страшните думи на Толстой: „Винаги когато вляза в училище и погледна пълната стая с деца, облечени в дрипи, мърляви, но с бистри очи и понякога с ангелски личица, обзема ме безпокойство и ужас, сякаш виждам хора, които се давят“?

Колкото и нереална да ми изглеждаше всякаква кореспонденция, продължавах да поддържам безцелната си връзка с Мелиса, чиито писма винаги пристигаха точно навреме. Клия също ми писа един-два пъти и най-ненадейно — старият Скоби, който изглеждаше силно раздразнен от факта, че така тежко изживява моето отсъствие. Писмата му бяха пълни с невероятни упреци срещу евреите (които винаги наричаше подигравателно „обрязани петли“) и съвсем неочаквано, срещу пасивните педерасти (на които бе лепнал прозвището „херми“, тоест хермафродити). Не се учудих, когато научих, че тайните служби го разочаровали, затова сега имаше възможност да си прекарва почти целия ден в леглото с „биберона“, както го наричаше, на една ръка разстояние. Но се чувстваше самотен и затова ми пишеше.

Тези писма ми бяха много полезни. Защото чувството ми за нереалност ме бе обсебило до такава степен, че понякога не се доверявах и на собствената си памет и не можех да повярвам, че на света някога е съществувал град като Александрия. Писмата бяха пъпната ми връв, чрез която поддържах връзката си с един живот, към който вече не можех да кажа, че принадлежа.

Щом задълженията ми за деня приключеха, аз се затварях в стаята си и се свивах на кравай в леглото; до него държах зелена кутия от нефрит, пълна с цигари от хашиш. Ако животът ми правеше впечатление на околните и се коментираше, поне в работата си гледах да не давам поводи за критика. Би било несправедливо да не одобряват единствената ми чудатост — тоест моя необикновен вкус към самота. Истината е, че отец Расин направи един-два плахи опита да ме извади от това състояние. Той беше най-чувствителният и може би най-интелигентният от всички учители и вероятно си мислеше, че приятелството му с мен ще уталожи собствената му жажда за интелектуално общуване. Беше ми мъчно за него и в известен смисъл съжалявах, че не съм в състояние да отвърна на предложенията му. Самият аз страдах от прогресивно вцепенение на духа и умствена апатия, които ме караха да се дърпам като опарен от всеки опит за контакт. Един-два пъти го придружих по време на разходките му покрай реката (той беше ботаник) и го чух как увлекателно и умно умееше да говори по предмета си. Но моето усещане за пейзажа, неговата необикновена равнинност и сезонно еднообразие бе съвършено закърняло. Сякаш слънцето бе пресушило всякакво желание у мен — за храна, за компания, дори за разговори. Предпочитах да лежа в кревата и да зяпам в тавана, да слушам шумовете, които стигаха до мен от всички страни на жилищния блок: как отец Годие киха, като непрекъснато отваря и затваря чекмеджета; как отец Расин свири една и съща мелодия на флейтата си и я повтаря до нескончаемост; размишленията на разпадащия се орган, долитащи откъм мрачния параклис. Тежките цигари упояваха ума ми, изпразваха го от мисли.

Един ден, докато пресичах вътрешния двор, Годие ми извика, че някой ме търси по телефона. Отначало не го разбрах, просто не можех да повярвам на ушите си. Кой би ми телефонирал след толкова дълго мълчание? Може би Несим?

Телефонът се намираше в кабинета на директора — строга, мрачна стая, пълна с тежки мебели и книги с красиви корици. Слушалката, която леко пращеше, бе поставена върху голямата попивателна на бюрото пред него. Той примижа и каза с отвращение:

— Някаква жена от Александрия.

Помислих си, че трябва да е Мелиса, но за най-голямо мое учудване гласът на Клия нахлу в обърканата ми глава.

— Обаждам ти се от гръцката болница. Мелиса е тук и е много зле. Изглежда, умира.

Цялата ми изненада и объркване избиха в гняв.

— Тя не ми разреши да ти позвъня по-рано. Не искаше да я виждаш болна… толкова отслабнала. Но реших, че е време да ти съобщя. Можеш ли да дойдеш веднага? Сега вече тя ще иска да те види.

Мислено си представих потракващия нощен влак с безкрайните си спирания и тръгвания насред потънали в прах градчета и паланки — мръсотия и жега. Пътуването щеше да продължи цяла нощ. Обърнах се към Годие и поисках разрешение да отсъствам през почивните дни в края на седмицата.

— В изключителни случаи даваме разрешение — продума той замислено. — Ако ще се жениш например, или ако твой близък е сериозно болен. — Заклевам се, че идеята да се оженя за Мелиса не ми беше хрумвала, преди Годие да изрече тези думи.

Спомних си и друго нещо. Един спомен, който ме навести, докато стягах евтиния си овехтял куфар. Пръстените, пръстените на Коен бяха все още в моята кутия за ръкавели, завити в кафява хартия. Останах така известно време загледан в тях, зачудих се дали и неодушевените предмети имат съдба като нас, човешките същества. Тези нещастни пръстени, помислих си — сякаш бяха стояли тук, нетърпеливо очаквайки да им дойде времето — също като хора; очаквайки мизерната си реализация върху пръста на човек, паднал в капана на някой брак по сметка. Пъхнах ги в джоба си.

Отминалите събития, преобразени от спомена, придобиват лъскавина и блясък, защото човек ги разглежда откъснато от контекста, откъснато от подробностите преди и след тях, откъснато от влакънцата и връзките на времето. И ние, актьорите в тези събития, страдаме от същото преобразяване; потъваме все по-дълбоко и по-дълбоко в океана на спомените, като натежали тела, и на всяко ново ниво стигаме до нови откровения, до нов смисъл, скътан в глъбините на човешкото сърце.

Дезертьорството на Мелиса не ми причини толкова болка, колкото гняв, безсмислена ярост, която според мен бе плод на разкаянието ми. Безбрежният пейзаж на бъдещето, който при цялата му неяснота винаги бях населявал с нейния образ, сега се проваляше поради непредвиденото й неявяване; чак сега проумях до каква степен бях разчитал на това бъдеще, на неговата наличност. То винаги бе стояло като открита възможност, като огромен фонд, като сметка, от която един ден щях да черпя. Сега изведнъж се оказа, че съм фалирал.

Балтазар ме чакаше на гарата. Седеше в малката си кола. Потупа ме съчувствено и рече делово:

— Тя умря снощи, бедното момиче. Дадох й морфин, за да не се мъчи. Сега? — Той въздъхна и ме погледна косо. — Жалко, че нямаш навика да лееш сълзи. Плачът щеше да те облекчи.

— Гротескно облекчение.

— Задълбочава чувствата… пречиства.

— Стига, Балтазар!

— Предполагам, че тя те е обичала.

— Знам.

— Непрекъснато само за теб говореше. Клия остана край нея цяла седмица.

— Достатъчно.

Никога преди това градът не ми бе изглеждал така очарователен, както през тази мека утрин. Усетих лекия ветрец откъм пристанището като целувка от стар приятел върху наболата ми брада. Мареотис проблясваше на места помежду палмовите върхари, помежду кирпичените колиби и фабрики. Магазините по улица „Фуад“ с новите си луксозни стоки ми приличаха на парижки. Изведнъж осъзнах, че съм се превърнал в истински провинциалист от Горен Египет. Александрия ми приличаше на столичен град. В грижливо подредените градини дойките бутаха бебешки колички, а малчуганите шибаха с пръчка големи обръчи. Трамваите се поклащаха със звън и дрънчене.

— Има и нещо друго — каза Балтазар, докато пътувахме. — Детето на Мелиса от Несим. Предполагам, че знаеш всичко за него. Сега е в лятната вила. Малко момиченце.

Трудно ми беше да възприема всичко. Бях като опиянен от красотата на града, който бях забравил почти напълно. Пред общинския съвет върху трикраки столчета седяха професионалните писачи на писма и други документи с техните мастилници, пера и подпечатани листове хартия. Почесваха се и разговаряха дружелюбно. Изминахме дългия кокалест гръбнак на пътя за Каноп, изкачихме невисокия нос и се озовахме върху широкия отвесен склон, където се намираше болницата. Балтазар продължаваше да говори, когато излязохме от асансьора и тръгнахме по дългите бели коридори на втория етаж.

— Отношенията ми с Несим доста охладняха. След като Мелиса се върна, той отказа да се срещне с нея поради някакво отвращение, което според мен бе направо нечовешко и много трудно да се проумее. Не знам… Що се отнася до детето, опитва се да намери осиновители. Предполагам, че вече е успял да го намрази. Той смята, че Жюстин никога няма да се върне, докато детето на Мелиса е при него. А ако питаш мен — добави бавно и замислено, — ето как аз гледам на нещата: по силата на едно от онези неведоми размествания, на които само любовта е способна, детето, което Жюстин изгуби, е върнато обратно чрез Несим, но не на нея, а на Мелиса. Разбираш ли?

Нарастващото усещане за нещо призрачно, което ме бе обзело, се дължеше на факта, че се приближавахме към малката стая, в която бях посещавал и умиращия Коен. Разбира се, Мелиса сигурно лежеше в същия тесен железен креват в ъгъла до стената. Съвсем в стила на истинския живот — да имитира изкуството, и то в такъв момент.

В стаята имаше няколко сестри, които се суетяха край леглото, разговаряха шепнешком и нареждаха параваните; но още при първата заповед на Балтазар се пръснаха и изпокриха. Двамата застанахме на прага един до друг и цял миг гледахме втренчено към леглото, без да помръднем. Мелиса беше бледа и някак съсухрена. Бяха вързали челюстта й с бинт и бяха склопили очите й, така че приличаше на заспала след козметичен масаж. Добре че очите й бяха затворени, не бих издържал на погледа им.

Останах за малко насаме с нея в потискащата тишина на белосаното болнично отделение и изведнъж усетих, че ме измъчва ужасно притеснение. Човек трудно се учи как трябва да се държи в присъствието на мъртвите; невероятното им безмълвие и вцепененост изглеждат така изкуствени, така престорени. Човек се стъписва като в присъствието на кралска особа. Покрих уста с ръката си, покашлях се и закрачих нагоре-надолу, като от време на време поглеждах крадешком към нея с крайчеца на окото си, спомняйки си обзелото ме смущение, когато за пръв път се отби в квартирата ми с букет цветя. Бих искал да й сложа пръстените на Коен, но и двете й ръце бяха здраво пристегнати към тялото. В този климат телата се разлагат за броени часове и затова така набързо и безцеремонно ги тикват в гроба. „Мелиса“ — промълвих неуверено на два пъти, като се наведох над ухото й. После запалих цигара и седнах на един стол край леглото. Загледах се в лицето й и взех да го сравнявам с всички други лица на Мелиса, които се тълпяха, блъскаха се в паметта ми, където вече бяха удостоверили своята идентичност. Не приличаше на нито едно от тях, ала въпреки това ги включваше в себе си, или по-скоро представляваше техният завършек. Това бяло дребно личице беше последното от цялата серия. След него идваше само една заключена врата.

В такива мигове човек търси безпомощно жест, с който да отговори на страшната мраморна неподвижност на волята, която се чете върху лицата на мъртъвците. Уви, няма нищо в торбата с човешки емоции. „Ужасни са четирите лица на любовта“ — пишеше Арнаути по друг случай. Мислено обещах на тялото в леглото, че ще взема детето, ако Несим се съгласи, и след това безмълвно споразумение целунах високото бледо чело и я оставих на грижите на онези, които щяха да я подготвят за гроба. Напуснах стаята с облекчение, напуснах тази заплашително отблъскваща и претенциозна тишина. Предполагам, че ние, писателите, сме жестоки хора. Това мъртвите не ги засяга. Но живите все пак могат да бъдат пощадени, стига да успеем да изнамерим онова послание, което лежи заровено в сърцевината на целия човешки опит.

(„В древни времена, когато корабите се нуждаели от баласт, събирали костенурки от сушата и пълнели с тях огромни бурета — пускали ги вътре живи. Онези, които оцелявали след кошмарното плаване, ги продавали като домашни любимци за малки деца. Разложените тела на останалите изхвърляли в пристанищните води. От костенурките имало предостатъчно там, където поначало се въдели.“)

Тръгнах да се разхождам из града с олекнало сърце, като избягал затворник. Виолетовите очи на Мнемджиян се напълниха с виолетови сълзи, всеки негов жест изразяваше успокоително съчувствие и нежност. Отвън, по облените в слънце тротоари, се разхождаха жителите на Александрия — всеки потънал в свой свят от лични отношения и страхове, ала всички те ми се струваха безкрайно далеч от онези, които занимаваха моите мисли и чувства. Градът се усмихваше със съкрушителното безразличие на живнала в мрака кокотка.

Сега ми оставаше да направя само още едно нещо — да се видя с Несим. С облекчение научих, че го очакват да се върне в града същата вечер. И тук отново времето ми готвеше изненада, тъй като Несим от моите спомени се бе променил.

Беше остарял като жена — устните и лицето му се бяха разширили. Докато вървеше, гледаше теглото му да е равномерно и удобно разпределено върху плоските му ходила, сякаш тялото му бе преживяло една дузина бременности. Странната лекота на походката му бе напълно изчезнала. Сега излъчваше меко, отпуснато очарование, примесено с тревога, което го правеше на пръв поглед направо неузнаваем. Глупава диктаторска властност бе сменила предишната му пленителна свенливост. Току-що се бе върнал от Кения.

Още преди да доловя и разуча тези нови впечатления, Несим ми предложи да отидем заедно в „Етоал“ — нощния клуб, където танцуваше Мелиса. Клубът имал нов собственик, добави той, сякаш това по някакъв начин извиняваше посещението ни в него в деня на нейното погребение. Макар и дълбоко шокиран и изненадан, аз се съгласих без колебание, подтикван от любопитство относно неговите чувства и от желание да обсъдя сделката за детето — това митично дете.

Докато слизахме по тесните непроветриви стълби, за да пристъпим в бялата светлина на заведението, някой извика и момичетата се втурнаха към него от всички ъгли подобно на хлебарки. Виждаше се, че е добре известен като редовен посетител. Той разтвори обятията си за тях и се разсмя гръмогласно, като същевременно погледна към мен, сякаш търсеше одобрението ми. Вземаше ръцете на момичетата едно подир друго и ги притискаше страстно към горния джоб на сакото си, за да могат да опипат издутината на дебелия му портфейл, който беше натъпкан с банкноти. Този жест ми напомни за една случка, когато веднъж бременна жена ме спря посред нощ в тъмна уличка и щом рекох да избягам, тя улови ръката ми и сякаш за да ми даде представа за удоволствието, което предлага (или може би, за да подчертае в каква нужда бе изпаднала), я притисна към издутия си корем. Сега, като наблюдавах Несим, изведнъж си спомних неспокойния пулс на сърцето на плода в осмия му месец.

Трудно ми е да опиша колко странно се чувствах, докато седях до този вулгарен двойник на онзи Несим, когото познавах. Изгледах го внимателно, но той избегна погледа ми и се постара да ограничи разговора ни до мъчителни тривиалности, които накъсваше с прозевки, елегантно прикривани зад натежалата му от пръстени ръка. От време на време обаче зад тази нова фасада се прокрадваше по някоя физиономия от едновремешната му стеснителност, но скрита, заровена, както хубава физика може да бъде заровена под планина от тлъстини. В тоалетната келнерът Золтан сподели с мен: „Откакто жена му избяга, заприлича на себе си. Всички в Александрия го казват.“ Истината е, че той бе заприличал на самата Александрия.

Късно същата нощ по волята на някакъв каприз той реши да ме закара в Мунтаза — цялата окъпана в лунна светлина; седяхме в колата дълго време, без да проговорим, пушехме загледани в сребристите вълни, които куцукаха по пясъчната ивица на брега. Именно по време на тази смълчаност проумях истината за него. Той не се беше променил отвътре. Само бе възприел нова маска.

* * *

В началото на лятото получих дълго писмо от Клия, с което ще приключа и тези свои кратки уводни мемоари от Александрия.

„Може би ще ти бъде интересно да научиш за една моя среща с Жюстин преди няколко седмици. Ние двете, както знаеш, си разменяхме картички от време на време и когато тя научи, че ми предстои да мина през Палестина на път за Сирия, сама предложи да се видим за малко. Обеща ми да дойде до граничния пункт, където влакът от Хайфа има половинчасов престой. Селището, в което работи, било наблизо и тя щяла да намери някой да я докара. Писа ми, че ще се видим на перона и там ще си поговорим. Съгласих се.

В първия миг едва я познах. Беше доста напълняла в лицето и бе подстригала косата си така небрежно, че отзад стърчеше като миши опашки. Предполагам, че това е така, защото през повечето време ходи забрадена. У нея не е останала и следа от предишната й елегантност, от нейния шик. Чертите на лицето й като че са се разширили, станали са по-типично еврейски — особено устните и носът. Отначало бях направо шокирана от блесналите й очи и от бързото й задъхано и хрипливо говорене — сякаш бе в треска. Сигурно се досещаш, че и двете ужасно се притеснявахме една от друга.

Излязохме от гарата, тръгнахме по пътя и след малко седнахме край едно пресъхнало дере; по земята се виждаха няколко самотни пролетни стръкчета цветя с уплашен вид. Имах усещането, че предварително бе избрала това място за нашата среща; вероятно е решила, че този гол суров пейзаж ще бъде в унисон с настроението ни. В това обаче не съм сигурна. Отначало не спомена нито Несим, нито теб, говореше само за своя нов живот. Твърдеше, че в работата си в служба на общността е намерила съвършеното щастие; изражението, с което го каза, ми напомни за религиозна преданост. Не се смей. Знам, че е трудно да проявяваш търпение към слабите. Тя твърди, че в съсипващия труд в това комунистическо селище е постигнала «ново смирение». (Смирение! Това е последният капан, който очаква егото, търсещо абсолютната истина. Обзе ме отвращение, но не казах нищо.) Описа ми задълженията си в селището с делови глас, без никакво въображение, както би направила и една селянка. Забелязах, че ръцете й, за които навремето полагаше толкова много грижи, бяха груби, напукани и покрити с мазоли. Хората имат право да разполагат с телата си, както намерят за добре, казах си аз мислено и се засрамих, защото се сетих, че сигурно излъчвам чистота, охолен живот, благовонни вани и добра храна. Между другото още не е станала марксист, а само изнемогващ от работа мистик, нещо като Панайотис от Абусир. Като я гледах, си спомних старата, трогателна и вечно измъчваща се личност — каквато представляваше тя в нашите очи — и затова ми беше трудно да възприема промяната, тъй като пред мен стоеше една тантуреста дребна селянка със загрубели ръце.

Изглежда, че събитията са нещо като анотации на нашите чувства — едното предполага другото. Времето ни носи (самонадеяно си въобразяваме, че сами моделираме собственото си бъдеще) напред по инерцията, създадена от онези чувства в нас, за които най-малко си даваме сметка. Може би това ти се струва прекалено абстрактно? Значи лошо съм се изразила. Искам да кажа, че в случая с Жюстин, след като се е излекувала от психическите си недъзи, подклаждани от собствените й сънища и страхове, тя се е свила като спукан балон. Толкова дълго я занимаваха фантасмагориите на собствения й живот, че след това се е почувствала напълно лишена от всичките си стари похвати и необходимия за тях инвентар. На първо място смъртта на Каподистрия премахна главния актьор в това нейно представление на сенките, премахна главния й тъмничар. И не само това. Нейната нимфомания поддържаше напрежението й и след като се излекува от нея, тя се е почувствала напълно омаломощена. Заедно със своята болезнена сексуалност бе унищожила, така да се каже, и претенциите си към живота, дори разсъдъка си. Хора, докарани по този начин до самите предели на свободната воля, са принудени да се обърнат нанякъде за помощ, да вземат крайни решения. Ако тя не беше александрийка (тоест скептичка), това нейно състояние би се проявило под формата на религиозен фанатизъм. Как да опише човек подобни моменти на прелом? Тук не става въпрос за това да бъдеш щастлив или нещастен. Един огромен къс от собствения ти живот внезапно се отронва и потъва в морето, както може би се е случило и с твоя живот след смъртта на Мелиса. Но (в живота е така, защото действа наказателният закон, според който на всяко зло се пада добро и на всяко добро — зло) нейното освобождение избави и Несим от задръжките, които потискаха неговия чувствен живот. Според мен той винаги е знаел, че докато Жюстин е жива, никога няма да успее да се отдаде и на най-повърхностна връзка с друга. Мелиса го опроверга, или поне Несим реши, че е така; но със заминаването на Жюстин старата сърдечна рана отново се отвори и той се изпълни с непреодолимо отвращение към онова, което й бе сторил — на Мелиса.

Любовниците никога не са равностойни партии, нали? Единият винаги засенчва другия и прекъсва неговото развитие, осакатява го, така че засенченият започва да се измъчва от желание да избяга, да се освободи от опеката, за да продължи развитието си. И това е единственото трагично нещо в любовта, нали?

Така че ако нещата се погледнат от друг зрителен ъгъл и Несим наистина е планирал смъртта на Каподистрия (както твърдят всички в Александрия), тогава той не би могъл да избере по-пагубен път на отмъщение. Би било много по-умно да убие теб. Може би се е надявал, че като освободи Жюстин от нейния зъл демон (както бе вярвал и Арнаути преди него), ще я освободи за себе си. (Твърдял е подобно нещо, ти сам си ми казвал.) Но се е случило точно обратното. По този начин й е дал нещо като опрощение или пък това неволно е сторил клетият Каподистрия и резултатът сега е, че тя мисли за него не като за любовник, а като за един вид архисвещеник. Говори за него с благоговение, което би го отвратило, ако можеше да я чуе. Тя никога вече няма да се върне, и как би могла? Но дори и да стане това, той веднага ще разбере, че я е изгубил завинаги — защото онези, които могат да се изповядват пред нас, значи не могат да ни обичат, не могат никога да ни обичат истински.

(За теб Жюстин само сви рамене и каза: «Просто трябва да престана да мисля за него.»)“

Ето, това са някои от разсъжденията, които ме занимаваха, докато влакът ме носеше през портокаловите горички към крайбрежието; те изпъкваха още по-отчетливо на фона на книгата, която си бях избрала за из път: предпоследния том на „Бог е шегаджия“. Колко много е пораснал авторитетът на Пърсуордън след смъртта му! Преди той като че със самото си присъствие пречеше на нашия прочит, на това да разберем книгите му. Сега виждам, че онова, което намирахме за загадъчно у него, бе грешка в самите нас. Един творец не живее личния си живот като нас, той го крие, като по този начин ни принуждава да се обърнем към произведенията му, ако желаем да се докоснем до истинския извор на неговите чувства. Дълбоко заровен под всичките му занимания със секс, общество, религия и така нататък (всъщност всички абстракции от първа необходимост, които задействат мозъка колкото да работи ченето), е стоял, съвсем простичко казано, човек, измъчван до непоносимост от липсата на нежност в света.

„Всичко това ме връща обратно към моя милост, защото аз също съм се променила по един доста любопитен начин. Старият ми, напълно самостоятелен живот се е преобразил в нещо, което вече ми изглежда кухо и празно. Той повече не отговаря на моите основни нужди. Някъде дълбоко в мен приливът се е обърнал. Не знам защо, скъпи приятелю, но сега се разлива към теб, напоследък мислите ми все по-често се връщат към теб. Може ли човек да бъде откровен? Възможно ли е приятелство там, където е имало любов? Всъщност аз вече не говоря за любов — тази дума и нейните условности са ми опротивели. Но възможно ли е да се постигне приятелство, по-силно от любовта, много по-силно, при това без думи, без идеали? Нужно ми е да намеря човешко същество, на което да бъда вярна — не телом (това е работа на църквата), а духом, пред онзи престъпник ума. Този проблем обаче едва ли те интересува точно сега. На няколко пъти съм изпитвала абсурдното желание да дойда при теб и да ти предложа услугите си, може би да се грижа за детето. Но сега ми е ясно, че ти не искаш никого край себе си, че твърде много цениш самотата си — повече от всичко друго…“

Писмото свършваше с още няколко реда, последвани от обичайните любезности.

* * *

Цикадите изпълват въздуха на големите равнини и синьото средиземноморско лято се е ширнало пред мен в цялото си великолепие. Някъде там, отвъд пулсиращата бледоморава линия на хоризонта, е Африка, Александрия, дето е поотпуснала хватката на обичта си, в която ни държи чрез спомените, а пък те полека-лека се връщат в селенията на забравата; спомените за приятели и отдавна отминали случки. Бавната нереалност на времето слага ръка върху тях, размива очертанията им така, че понякога се чудя дали тези страници описват действията на истински човешки същества, или това не е просто една история на няколко неодушевени предмета, които са предизвикали разиграването на драма — имам предвид една черна превръзка, едно ключе за навиване на часовник и две никому ненужни венчални халки…

Скоро ще се спусне вечерта и бистрото нощно небе ще се посипе с летни звезди. Аз, както винаги, ще бъда тук и ще пуша цигара край плискащите се вълни. Реших да оставя последното писмо на Клия без отговор. Не искам никого да насилвам, да давам обещания, да мисля за живота в рамките на договори, решения, уговорки. Клия сама трябва да разтълкува моето мълчание според собствените си нужди и желания, да дойде при мен, ако ме иска, или не — това само тя знае. Нали всичко зависи от нашето тълкуване на заобикалящото ни безмълвие? Така че…