Лорънс Блок
Убиец на повикване (9)

9. Последният пристан на Келър

Келър посегна за червен карамфил, но се спря и докосна един от зелените. Цветовете им бяха яркорезедави и живи. Може би това беше някакво есенно явление. Листата почервеняват и пожълтяват, а цветовете позеленяват.

— Боядисани са — обясни продавачът, отгатнал мислите му. — Започнаха да ги боядисват за деня на свети Патрик, когато вървят най-много, но вече правят по малко през цялата година. Искате ли да си закичите един от тях?

Дали наистина да не си закичи такъв? Келър се замисли за миг, колкото да си спомни, че това е невъзможно.

— Не — отвърна, — трябва да бъде червен.

— Споделям вашето мнение — каза дребният продавач и избра един от кървавочервените цветове. — Аз също съм традиционалист. От къде на къде зелени цветя? Как ще разберат пчелите кое е цвят и кое — листа?

Келър каза, че въпросът е уместен.

— Ето още един такъв въпрос. Дали цветето да се постави върху петлицата, като се прихване с карфица към ревера, или е по-добре да се пъхне направо в петлицата?

Сложен въпрос. Келър помоли за съвет.

— Спорно е — отвърна продавачът. — Но аз разреших дилемата по следния начин: за какво ти е петлицата, ако няма да я използваш?

 

 

Келър, с огладен костюм, лъснати обувки и карамфил на ревера, се качи на влака от „Пен Стейшън“. Беше си купил последния брой на списание „Джи Кю“ и се постара да му стигне чак до Вашингтон. Сегиз-тогиз погледът му прескачаше от страницата към ревера му.

Щеше да е хубаво да прочете в списанието нещо за петлиците, но там нямаше нищо по въпроса. Според цветаря, който уж разбираше от тези работи, Келър нямаше защо да се тревожи.

— Не всекиму отива да закичи цвете — беше му казал. — На някои мъже то стои несериозно, а на други — контешки. Но при вас…

— Става?

— Нещо повече — отвърна цветопродавачът. — Вие го носите с определен усет. И дори, ако мога така да се изразя, някак самоуверено.

Самоуверено, каза си Келър.

Самоувереността не беше нарочна. Той просто следваше указанията. Да носи определено цвете, да се качи на определен влак и да се озове пред книжарница „Б. Далтън“ на „Юниън Стейшън“, държейки в ръце определено списание, докато клиентът — точно определен човек — избере удобния момент да влезе в контакт с него.

Това се стори на Келър доста детинско и по-рано старецът би отказал подобна уговорка. Но старецът вече се беше променил, а реквизитът и тайните сигнали за разпознаване бяха най-дребният проблем.

— Ще си сложиш цвете — беше му казала Дот в кухнята на голямата стара къща в Уайт Плейнс. — Носи цвете и списание…

— Играй му по свирката…

— И си свърши работата, Келър. Поне не отказва всички поръчки. Пък и какво лошо има в едно цвете? Да не си мислиш за казаното от Торо^[1]?

— Торо ли?

— Той казва, че човек трябва да избягва начинания, изискващи нови дрехи. Но не е казал нищо за карамфилите.

В дванайсет по обяд Келър вече беше на поста си, с цвете на ревера и списание в ръка. Стоя там като оловен войник в продължение на половин час, след което напусна поста си и се отправи към мъжките тоалетни. Върна се, чувствайки се като дезертьор, и огледа района за някого, който да го търси. Не забеляза никого, затова отново се поби на същото място и продължи да чака.

В един и петнайсет отиде да хапне хамбургер в близката закусвалня. В два без десет намери телефон и се обади в Уайт Плейнс. Дот вдигна и го прекъсна по средата на изречението, за да му каже да се прибира.

— Отмениха поръчката — каза тя. — Човекът се обади и съобщи, че се отказва. Но ти вече пътуваше за Вашингтон.

— Чакам тук от обяд — рече троснато Келър. — Не обичам да вися така.

— Никой не обича, Келър. Но поне ще изкараш някой долар. Трябваше да плати половината предварително…

— Трябваше ли?

— Искаше първо да се срещнете и да разбере дали според теб работата може да стане. След което щеше да плати половината авансово, а остатъка — при приключване.

Именно приключване, помисли си Келър, а на глас каза:

— Но се е отказал, преди да се срещнем. Може би не харесва проявите на самочувствие?

— Самочувствие ли?

— Заради цветето. Може би не му е харесал начинът, по който го нося.

— Келър, той дори не те е видял. Звънна тук към десет и половина. По това време още си бил във влака. А и по колко начина може да се носи едно цвете?

— Остави шегите. Ако не е платил нищо…

— Плати. Но не половината.

— Колко?

— Не много. Изпрати ни хиляда долара. Твоят дял няма да ти стигне за пенсия, но освен да висиш, другата ти работа е била да седиш, а на този свят има хора, които работят повече, а им плащат по-малко от това.

— А те от своя страна се радват на участта си, когато се сравняват с гладуващите в Сомалия.

— Горкият Келър. Ами сега какво ще правиш?

— Ще се кача на влака и ще се прибера.

— Келър — възрази тя, — намираш се в столицата на страната ни. Отиди в Смитсъновия музей. Разгледай Белия дом. Успокой топката и се наслади на аромата на цветята.

Той прекъсна разговора и взе следващия влак.

 

 

Прибра се и съблече костюма, като изхвърли признака на самочувствие от ревера си. Списанието беше изхвърлил още преди това.

Всичко това се случи в сряда. В понеделник сутринта той седеше в едно от сепаретата на любимото му заведение за закуска — гръцкото кафене на Второ авеню. Четеше „Таймс“ и хапваше салам и яйца, когато чу някой да казва:

— Мога ли да седна при вас?

Без да изчака отговор, мъжът се вмъкна на мястото срещу Келър.

Келър го огледа. На възраст около четирийсетте, с тъмен костюм и невзрачна вратовръзка. Беше гладко обръснат, а косата му бе вчесана. Не приличаше на луд.

— Трябва да носите бутониера — каза мъжът. — Тя ви придава, как да кажа, израз на нещо особено.

— На самоувереност — предположи Келър.

— Знаете ли, точно това си помислих и аз. На върха на езика ми беше. Именно самоувереност.

Келър замълча.

— Сигурно се питате какво означава това.

Келър поклати глава отрицателно.

— Не се ли питате?

— Предполагам, че скоро сам ще обясните.

Това предизвика лека усмивка.

— Печен клиент — рече мъжът. — Не се учудвам.

Ръката му изчезна под сакото и Келър се хвана с две ръце за масата, очаквайки всеки миг онзи да извади пистолет.

Вместо това ръката се появи, стиснала дебел портфейл, който мъжът отвори, за да извади някаква служебна карта. Снимката отговаряше на лицето срещу Келър, а документът идентифицираше човека като Роджър Кийт Баскоум, служител на Агенцията по набиране на кадри за националната сигурност.

Келър върна картата на собственика й.

— Мерси — каза Баскоум. — Бяхте готов да обърнете масата върху мен, нали?

— Че защо?

— Няма значение. Проявявате бдителност, което е добре. И не ме изненадва. Аз знам кой сте и какъв сте.

— Човек, който се опитва да закуси — отвърна Келър.

— Без да му пука за холестерола. Салам и яйца! Шапка ти свалям, Келър. На бас, че и кафето е истинско, нали?

— Не е върхът — потвърди Келър, — но е истинско.

— А пък аз закусвам с кифла от овесени трици — каза Баскоум, — която преглъщам с безкофеиново. Но не съм тук да търся съчувствие.

И не би го получил, помисли си Келър.

— Не искам да драматизирам — започна Баскоум, — но ми е трудно да го избегна. Господин Келър, родината се нуждае от услугите ви.

— Каква родина?

— Съединените американски щати. Тази родина.

— От моите услуги ли?

— Услуги като онази, която бяхте готов да предоставите при пътуването си до Вашингтон. И двамата знаем за какви услуги говорим.

— Бих могъл да споря.

— Бихте могъл.

— Но няма.

— Браво — каза Баскоум. — Аз пък от своя страна ще се извиня за зеления хайвер, за който ви пратихме. Искахме да ви открием и да ви разгледаме.

— Значи сте ме открили на „Юниън Стейшън“ и сте ме проследили обратно до Ню Йорк?

— Боя се, че да.

— Разбрали сте кой съм и сте ме проучили.

— Като заемна книга от библиотеката — потвърди Баскоум. — Знаете ли какво, Келър, чичо ви предпочита да работи пряко.

— Моят чичо?

— Чичо ви Сам. Не желаем да се занимаваме с Както-и-да-се-казва-онзи от Уайт Плейнс. Заданието е строго поверително, а той не попада в кръга на доверие.

— Значи искате да работите направо с мен.

— Именно.

— И искате от мен да…

— Направите онова, което правите най-добре, Келър.

Келър хапна малко салам и яйца и отпи от кафето.

— Няма да стане.

— Моля?

— Не ме интересува — повтори Келър. — И да съм вършил някога това, за което намеквате, вече не се занимавам.

— Да не сте се оттеглили?

— Точно така. А и да не бях, нямаше да работя зад гърба на стареца, и то за някого, който ме прати да гоня Михаля с цвете в петлицата.

— Толкова ви прилягаше, сякаш цял живот сте носили цвете на ревера. Казвам ви, Келър, вие сте роден да носите червен карамфил.

— Благодаря за тази информация — отвърна Келър, — но това не променя нищо.

— Същото се отнася и за ината ви.

— Как така?

— Благодаря, че ме осведомихте за мнението ви — обясни Баскоум, — благодаря, че споделихте мислите си с мен. Но те не променят нищо. Трябвате ни и вече сте в играта.

Той се усмихна и изчака Келър да възрази. Келър го остави да чака.

— Замислете се — подтикна го Баскоум. — Замислете се за прокуратурата. Замислете се за данъчните. Замислете се за всички лостове, които една могъща — според някои дори твърде могъща — държава може да използва срещу един практически беззащитен гражданин.

Без да иска, Келър се замисли.

— А сега забравете всичко това — каза Баскоум, като отмахна с жест цялата картина — и помислете за възможността, която ви се удава, да служите на народа си. Не знам дали някога сте се възприемали като патриот, Келър, но подозирам, че ако се вгледате дълбоко в себе си, ще откриете неподозирани извори на патриотизъм. Вие сте американец, Келър, и ето че ви се удава възможност да направите нещо за Америка, като същевременно спасите кожата си.

Думите на Келър го изненадаха.

— Баща ми беше войник — каза той. — „Ето човек без душа, който никога не би изрекъл думите: «Моя скъпа родина!».“

Келър затвори книгата и я бутна встрани. Стиховете на сър Уолтър Скот бяха цитирани в разказ, който Келър беше чел в гимназията. Човекът без родина пък беше Филип Нолан, обречен да се скита по света до края на дните си, тъй като се беше отказал от възможността да бъде патриот.

Келър не разполагаше с разказа, но беше открил стиховете в „Известните цитати“ от Бартлет и сега го намери по индекса в раздел „Патриотизъм“. Най-доброто, което намери там по въпроса, беше мисълта на Самюъл Джонсън. Според доктор Джонсън „Патриотизмът е последният пристан на негодника“.

Фразата звучеше добре, но Келър не беше сигурен какво иска да каже Джонсън. Та нима негодникът не е пълна противоположност на патриота? Патриотът е винаги и безусловно положителен. Той посвещава живота си в служба на своя народ и често накрая го жертва, за да могат другите да живеят свободно.

Един от примерите беше Нейтън Хейл, който съжалявал, че притежава само един живот, който да пожертва за родината си. Друг беше Джон Пол Джоунс, който заявил, че борбата едва започва. Трети беше Дейвид Фарагът, който напук на приближаващите торпеда издал командата „Пълен напред!“.

Свестни момчета, помисли си Келър.

От друга страна, негодникът по дефиниция е лош. Така че как би могъл той да бъде патриот или да намери пристан в патриотизма?

Келър помисли още малко и заключи, че негодникът може да се възползва от ролята на патриот, за да прикрие свои егоистични намерения. Привиден патриотизъм, под който се крият истинските мотиви.

Но истинският негодник не може да бъде патриот. Нали?

Обективно погледнато, той самият можеше да бъде наречен негодник. Но не се смяташе за негодник. Смяташе се за обикновен нюйоркски ерген, който живее сам, храни се навън или носи вкъщи готова храна, ползва обществена пералня, решава кръстословицата в „Таймс“, докато си пие кафето сутрин, тренира във фитнеса, впуска се в обречени връзки с жени и ходи сам на кино. В „голия град“ имаше осем милиона истории, повечето от които скучни, и неговата беше една от тях.

С изключение на това, че от време на време по телефона му се обаждаше един човек от Уайт Плейнс. Тогава той си стягаше багажа, прелиташе със самолет половин Америка и убиваше някого.

Това не може да се отхвърли. Човек, който се държи по този начин, е негодник. Точка по въпроса.

И сега изведнъж му се удаваше възможност да бъде патриот.

Не да се прави на такъв, тъй като никой нямаше и да узнае за това, дори Дот и старецът. Баскоум нарочно наблегна на този момент.

— Нито думица никому, обърка ли се нещо, системата е като в „Мисията невъзможна“. Не те познаваме. Ти си сам-самичък и опиташ ли се да обясниш на някого, че работиш за правителството, ще ти се изсмеят в лицето. Ако им кажеш името ми, ще ти кажат, че не са го чували. Защото наистина не са.

— Понеже не е истинско.

— Освен това ще ти бъде малко трудно да намериш Агенцията по набиране на кадри за националната сигурност в телефонния указател. Нито пък в „Парламентарен справочник“. Ние много-много не се изтъкваме. Знаеше ли за нас? Не, разбира се. Никой не знае за нас.

За тази работа Келър нямаше да получи признание, но пък щеше да се изложи на сериозен риск. Така стояха нещата и в отношенията му със стареца, но там за усилията си той биваше добре възнаграден. А за службата си в АНКНС щеше да получи само пари за режийните, при това не много щедри.

Иначе казано, нямаше да получи нито признание, нито пари. Баскоум беше намекнал, че не разполага с избор, но човек все пак винаги има избор и той беше избрал да се включи. Защо?

За благото на нацията, помисли си.

— Радваме се на мир — беше му обяснил Баскоум, — съветската заплаха отмря, но не се заблуждавай, Келър. Родината ти се намира в постоянна война. Нейните врагове са във и извън територията й. И понякога се налага ние да ги ударим, преди те да са ударили нас.

Келър завърза вратовръзката и закопча сакото си с мисълта, че никак не прилича на войник. Въпреки това се чувстваше като такъв. Войник в своята характерна униформа, изпратен на мисия в защита на страната си.

 

 

Хауърд Рамсгейт беше едър, широкоплещест мъж с простодушна усмивка и квадратна челюст. Беше облечен с бяла риза, раирана вратовръзка и копринени панталони с басти, които бяха част от костюм. Сакото висеше на окачалката в ъгъла на офиса. Той вдигна поглед към влезлия Келър.

— Добър ден — рече. — Прекрасно време, нали? Аз съм Хауърд Рамсгейт.

Келър се представи с някакво име, различно от неговото. Не че Рамсгейт щеше да е жив, за да го каже някому, но нищо чудно разговорът им да се записваше. И други хора във Вашингтон имаха „бръмбари“ в кабинетите си.

— Радвам се да се запознаем — каза Рамсгейт и се изправи, за да се здрависа. Имаше тиранти и Келър забеляза, че щампата беше на котки от различни породи.

— И така — каза Рамсгейт, — имаме ли уговорена среща? Не съм отбелязал нищо в календара си.

— Реших да видя дали няма да ме приемете така.

— Добре. Как успяхте да се излъжете Жанин да ви пусне?

Секретарката. Келър я беше изчакал да излезе да пуши и бързо се беше вмъкнал.

— Не знам. Не видях никого отвън.

— Е, важното е, че сте тук — забеляза Рамсгейт.

— Да.

— И така — продължи той, — да видим вашия миши капан.

Келър зяпна. Веднъж, по време на терапия при психоаналитика си, Келър беше сънувал ярък сън, свързан с мишки. Още си го спомняше. Но какво, за бога, беше накарало този шпионин, този предател да…

— Често използвам този израз — обясни Рамсгейт. — Старата мъдрост: „Изобрети по-съвършен капан за мишки и хората сами ще дойдат при теб“. Нали Емерсън го беше казал?

Келър нямаше ни най-малка представа.

— Емерсън, да.

— Този тип афоризми са все от Емерсън, освен ако не са от Бенджамин Франклин. Здрав американски разум — за това можеш винаги да разчиташ на тях двамата.

— Така си е.

— Всъщност — продължи Рамсгейт — капанът за мишки е съоръжението, за което има най-много регистрирани американски патенти. Направо е невероятно колко много начини са измислили хората за улавяне и умъртвяване на тези дребни гризачи. Разбира се — каза Рамсгейт, като подръпваше тирантите си, — най-добрият капан за мишки не може да бъде патентован. Той ходи на четири крака и казва „мяу“.

Келър се изсмя принудено.

— В качеството си на патентен юрист съм видял доста миши капани — продължи онзи. — Всеки ден виждам нещо ново. И голяма част от нещата, които пристигат в тази кантора, не подлежат на патентоване повече, отколкото една котка. Някои вече са били изобретени от друг. Някои пък не извършват онова, за което следва да се патентоват. Някои обаче се оказват успешни и полезни и понякога дори служат за подобряване на живота в нашата прекрасна родина.

Здрав американски разум, каза си Келър. Нашата прекрасна родина. Този човек беше предател, а имаше наглостта да приказва като политик от трибуна.

— Затова ми е интересен всеки новодошъл. Какво носите вие?

— Позволете да ви покажа — каза Келър и заобиколи бюрото. Той отвори куфарчето си и постави на бюрото жълт бележник.

— Моля, простете ми — прочете Рамсгейт на глас. — Да ви простя за какво?

Келър му отговори със задушаваща хватка, която задържа достатъчно дълго, за да изпадне онзи в безсъзнание. След това го пусна и откъсна най-горния лист от бележника, смачка го на топка и го пусна в кошчето. На листа, който остана най-отгоре, имаше сходно послание: „Съжалявам. Моля, простете ми“.

Уликата нямаше да издържи на сериозно разследване, но идеята на Келър беше да ги подтикне да нарекат случая самоубийство.

Той отиде до прозореца и го отвори. Избута стола на Рамсгейт до там, хвана мъжа под мишниците, изправи го на крака и го бутна навън.

Върна стола на мястото му, скъса втория лист от бележника, смачка го и го хвърли в кошчето. Така е по-добре, помисли си. Без бележки, само празен тефтер на бюрото, а после, когато погледнат в кошчето, ще намерят две смачкани чернови от писмо, което така и не е било написано.

Хитро. Щяха да приемат бележките по-сериозно, ако се наложеше първо да ги потърсят.

Когато излезе, Жанин вече беше заела мястото си зад бюрото и говореше по телефона. Не му обърна внимание.

 

 

През следващите пет дни след завръщането си в Ню Йорк Келър всяка сутрин си купуваше брой на „Вашингтон Поуст“ от щанда за вестници срещу сградата на ООН. Първия ден не намери нищо, но на следващия в сектора за некролози откри статия за уважаван вашингтонски адвокат по патентно право — случаят беше очевидно самоубийство. Келър научи в кой колеж и университет беше следвал Хауърд Рамсгейт и прочете за две открития, които беше патентовал. Бяха публикувани и имената на близките му: съпруга, две деца и брат в Лейк Форест, Илинойс.

Не бяха поместили единствено факта, че беше шпионин и предател. Не беше споменато и това, че му бяха помогнали да скочи през прозореца. Седейки на високия си стол в едно кафене, Келър се питаше какво ли още знаеха, без да го казват.

Следващите три дни не намери и дума за Рамсгейт. Това само по себе си не беше странно — рядко публикуват продължения на материали относно самоубийство на не особено известен адвокат — но Келър се опитваше да прочете между редовете на другите материали, търсейки скрита връзка със смъртта на Рамсгейт. Еди-кой си лобист обвинен за незаконно спонсориране на предизборна кампания, японски турист попаднал в центъра на престрелка между наркодилъри, нечий ключов глас при приемането на спорен закон в Конгреса — всеки подобен материал можеше да има връзка с хвърления от прозореца Хауърд Рамсгейт. А той — човекът, който го беше извършил — така и нямаше да разбере причината.

На петата сутрин, докато разнищваше второстепенен скандал в кметството, Келър се запита дали го следят. Някой наблюдаваше ли го след смъртта на Рамсгейт? Беше ли направил някому впечатление фактът, че той вече не започваше деня си на близкия ъгъл с „Ню Йорк Таймс“, а на двайсет преки оттам с „Вашингтон Поуст“?

Помисли още малко и в крайна сметка реши, че това е глупаво. Но пък не беше ли глупаво и това, дето всяка сутрин си купуваше „Поуст“? Беше хвърлил камък в езерото преди няколко дни и сега се връщаше отново и отново, търсейки вълнички по гладката повърхност на водата.

Излезе от кафенето, зарязвайки вестника вътре. По-късно осъзна защо го беше направил.

Търсеше завършека, някакъв знак за край. Когато свършеше някоя поръчка за стареца, той се обаждаше по телефона, потупваха го по гърба, побъбряше малко с Дот и накрая си прибираше парите. Последният етап, разбира се, беше най-важният, но признанието също беше от значение, взаимното уверение, че работата е свършена и свършена добре.

С Рамсгейт не се случи нищо подобно. Нямаше на кого да докладва, нито с кого да побъбри, нито кой да му каже браво. Може би някакви мрачни типове във Вашингтон го обсъждаха, но той не знаеше какво говорят за него. Баскоум може и да беше останал доволен от работата му, но не се обади, нито се появи да го потупа по гърба.

Е, помисли си Келър, така да бъде.

В крайна сметка не е ли войнишката орис такава? Нямаше да има нито барабани, нито фанфари, нямаше да има паради, нито медали. Той щеше да продължи живота си без обръщение и без признание, без никога да разбере последствията от своите действия, нито причините, поради които го бяха избрали.

Щеше да го преживее. Може би дори щеше да изпита известно удовлетворение. Не ламтеше за барабани и фанфари, паради и медали. Беше живял като негодник и родината му го беше призовала. И той беше изпълнил дълга си.

Никой не го потупа по гърба. Никой не му се обади да го поздрави. Това нямаше да се случи и така беше редно. Делото, което беше извършил, поръчката, която беше изпълнил — това бе и наградата.

Той беше войник.

 

 

Мина време и Келър прие мисълта, че Баскоум повече няма да се появи. Докато един следобед, редейки се на опашката за билети с отстъпка на „Таймс Скуеър“, почувства нечия ръка на рамото си.

— Извинете — обърна се към него някакъв мъж с плик в ръка, — мисля, че изпуснахте това.

Келър понечи да отрече, но млъкна, разпознал мъжа. Баскоум! Преди да успее да каже нещо, мъжът изчезна в тълпата.

Обикновен бял плик, запечатан. Без адрес. Беше тежък като за две големи марки. Но марки нямаше, а Баскоум не бе поверил плика на пощата.

Келър го прибра в джоба си. Когато дойде редът му, той си купи билет за тазвечерното представление — мюзикъл от петдесетте. Хрумна му да купи два билета, след което да скрие единия в издълбана тиква. След това, при вдигането на завесата в осем часа, Баскоум щеше да се окаже на съседното място.

Той се прибра вкъщи и отвори плика. Вътре имаше име и адрес в Помпано Бийч, Флорида. Имаше и две полароидни снимки, едната на мъж и жена, другата само на мъжа, в седяща поза. Имаше девет стодоларови банкноти, употребявани, и две петдесетачки.

Келър разгледа снимките. Те бяха направени през няколко години една от друга. На снимката, на която беше сам, мъжът изглеждаше по-стар и явно седеше в инвалидна количка.

Горкият човечец, помисли си Келър, но се осъзна. Този тип не заслужаваше милост. Кучият син беше предател.

 

 

Хилядата долара не успяха да покрият разноските на Келър. Трябваше да си плати за редовен самолетен билет до Западен Палм Бийч, да наеме кола, да остане три вечери в хотел, докато свърши работата, и за още една след това, преди да хване сутрешния полет за дома. Петстотинте долара, които получи за Хауърд Рамсгейт, му бяха стигнали само за билет за влака, хотел и вечеря в ресторант, като дори му останаха няколко долара. Но за да свърши работата в Помпано Бийч, се наложи да бръкне в собствения си джоб.

Не че беше от голямо значение. Какво му пукаше за няколко долара повече или по-малко?

Можеше да спести малко, ако успееше да приключи бързо, но операцията се оказа трудна. Предателят — името му беше Дръкър, Луис Дръкър, но Келър го наричаше просто „предателя“ — обитаваше жилищна сграда до плажа на „Брайни авеню“, по средата на Помпано Бийч. Както можеше да се очаква, средната възраст на останалите обитатели в сградата беше доста над пенсионната и предателят далеч не беше единственият притежател на стол с колела. Други щъкаха наоколо с алуминиеви бастуни, а най-атлетичните от тях — с бамбукови.

За първи път Келъровото занятие го водеше на подобно място и той не знаеше дали във всеки дом тук сигурността е от първостепенно значение, но този, в който трябваше да проникне, се оказа по-недостъпен от Пентагона. Във фоайето постоянно имаше охрана, а асансьорите и стълбищата се наблюдаваха с камери.

Предателят напускаше сградата два пъти на ден — сутрин и вечер — за разходка по плажа. Винаги го придружаваше жена, на половина на неговата възраст, която буташе количката по утъпкания пясък, след което четеше списание на испански и изпушваше една-две цигари, докато той се припичаше на слънце.

Келър набързо прецени и отхвърли вариантите за проникване в сградата. Можеше и да успее, но това не беше достатъчно. Жената живееше в апартамента на предателя и щеше да се наложи да очисти и нея. Той нямаше угризения в това отношение — беше наясно, че цивилните жертви са неизбежни във всяка съвременна война, а и кой знае дали тя беше съвсем обикновена гледачка. Ако единственият път към елиминацията на предателя минаваше през нея, Келър не би се поколебал да я убие.

Но едно двойно убийство би привлякло твърде много внимание, а кой желае това? При болен и възрастен субект е по-добре смъртта да изглежда естествена.

Дали можеше да подмами жената вън от сградата? След което да проникне вътре, докато я няма? И щеше ли да свърши работата незабелязано?

Той продължи да оглежда ситуацията от всички страни, опитвайки се да изгради план, когато съдбата му го поднесе на тепсия. Сутринта преваляше, слънцето грееше високо в небето на изток и той прилежно следваше стъпките им (по-точно нейните стъпки, тъй като краката на предателя изобщо не докосваха земята) около миля нагоре по плажа. Предателят седеше в количката с отметната назад глава и притворени очи, а грубата кожа на лицето му попиваше слънчевите лъчи. На няколко метра по-нататък жената се беше излегнала на хавлията си, пушеше цигара и четеше списание.

Тя угаси цигарата си, като я заби в пясъка. Няколко секунди по-късно списанието се изплъзна от пръстите на задрямалата жена.

Келър почака още минута. Погледна наляво, после надясно. Наблизо нямаше никой и той беше склонен да поеме риска да свърши това в присъствието на други хора на петдесетина метра от тях. Дори да гледаха към тях, нямаше да разберат какво точно се случва пред очите им.

Той се озова зад предателя и стисна с ръка предателската му уста, а с палеца и показалеца на другата стисна ноздрите му и го остави без въздух, докато изброи наум до едно по-голямо число.

Когато го пусна, ръката на предателя увисна от едната му страна. Келър го закрепи в стола така, че да изглежда задрямал като гущер на слънце.

 

 

— Къде се загуби, Келър? Търся те от дни.

— Отсъствах — отвърна той.

— Отсъства ли?

— Бях във Флорида.

— Във Флорида ли? Случайно да посети „Дисни Уърлд“? Ще имам ли честта да стисна ръката, която е докоснала ръката на Мики Маус?

— Дощя ми се малко море с плаж. И се сетих за Мексиканския залив. Остров Санибел.

— Донесе ли ми мидичка, Келър?

— Мидичка ли?

— Чувала съм, че там има страхотни миди — каза Дот. — Островът е разположен напряко на залива вместо успоредно на брега, както е обичайно.

— Както е обичайно?

— Както най-често се среща. Затова приливите носят купища миди, а хора от целия свят обикалят плажовете да ги събират. Но защо ти разказвам всичко това? Ти си този, който се връща от проклетото място. Не ми носиш мидичка, така ли?

— Сериозното събиране на мидички се прави рано сутрин — каза Келър, питайки се дали в това имаше някаква истина. — Събирачите на мидички се изсипват с пукването на зората като скакалци в ечемично поле.

— Ечемично поле значи?

— Море от кехлибарени класове — добави той. — Все тая. Какво ми пука за мидите? Исках само да се разкарам за малко.

— Изпусна една работа.

— Така ли?

— Беше спешна, а и не знаехме къде си и колко ще се бавиш. Не е зле да се обаждаш, когато заминаваш някъде.

— Не се сетих.

— Как би могъл? Та ти никога не напускаш града. Кога за последен път беше на почивка?

— Цял живот съм на почивка — забеляза той. — Тук, в Ню Йорк.

— В такъв случай ти е било време да отидеш някъде не по работа. Предполагам, че не си бил сам.

— Как да ти кажа…

— Браво на теб, Келър. Добре че не съм те открила. Но следващия път…

— Следващия път ще се обадя — обеща той. — Нещо повече — следващия път ще донеса мидички.

 

 

Този път изобщо не се опита да проследи случая във вестниците. Дори ако Помпано Бийч имаше свой вестник, едва ли щеше да се продава пред сградата на ООН. Там се продаваше „Маями Хералд“, но едва ли в „Хералд“ отразяваха всеки случай на старец, починал в съня си. Ако правеха това, във вестника нямаше да остане място за урагани и автомобилни кражби.

Пък и за какво му беше да следи случая? Беше изпълнил задачата, предателят беше мъртъв. Повече не му трябваше да знае.

 

 

Минаха почти два месеца, преди Баскоум да се появи отново. Този път не се срещнаха очи в очи.

Вместо това Келър получи телефонно обаждане. Гласът трябва да беше на Баскоум, но не би се заклел в това. Обаждането беше кратко, всичко беше изречено с приглушен шепот.

— Утре останете у дома си — изрече гласът. — Ще получите доставка.

И наистина на следващата сутрин куриер на „ФедЕкс“ донесе плик, който съдържаше снимка, каталожно картонче с напечатани име и адрес и пачка използвани стотачки.

Имаше десет банкноти, отново хиляда долара, въпреки че този път адресът беше в Орора, Колорадо, и означаваше доста повече мили въздушен път от Помпано Бийч. В началото това го подразни, но после реши, че в ниското заплащане има известна логика. Ако губиш пари при всяка такава операция, това подчертава предаността ти на патриотичната кауза. Така човек никога не поставя под въпрос мотивите си, защото е очевидно, че те не са в парите.

Той подравни банкнотите и ги пъхна в портфейла си, след което продължително се вгледа в снимката на новия предател.

Тогава телефонът звънна.

Дот каза:

— Келър, самотна съм, а по телевизията няма нищо освен Сали Джеси Рафаел. Ела на гости да ми правиш компания.

 

 

Келър взе влак до Уайт Плейнс, сетне се прибра с влак до Ню Йорк. Събра си багажа, позвъни на авиокомпанията и си викна такси до летище „Кенеди“. Тази нощ самолетът му кацна в Сиатъл, където го посрещна строен млад мъж в двуреден кафяв костюм и мека шапка, която му придаваше старомоден вид.

Момъкът — името му беше Джейсън — остави Келър пред хотела му. На сутринта се срещнаха във фоайето и Джейсън го разходи с кола, като му показа забележителностите, включително Космическата игла, както и дома и офиса на човека, когото Келър трябваше да убие. А в далечината едва се виждаше снежната шапка на Маунт Рейниър.

Двамата обядваха в приятен ресторант в центъра и Джейсън погълна изумително количество храна. Келър не успя да разбере къде я побира. Нямаше и грам излишно тегло.

Сервитьорката допълваше чашите с кафе, когато Джейсън каза:

— Вече си мислех, че сме го изпуснали. Сега влиза — сив костюм, синя вратовръзка, едро червендалесто лице. Това е Къли Уилкокс.

Изглеждаше точно като на снимката. Въпреки това винаги е добре някой да ти покаже човека на живо.

— Той е голяма клечка в града — поясни Джейсън, като почти не помръдваше с устни. — Така се пада по-лошо, нали?

— Моля?

— Нали така се казва: От високо по-лошо се пада.

— А, да — каза Келър.

— Може би не ти се говори точно сега — предположи Джейсън. — Сигурно имаш да обмисляш разни неща.

— Сигурно — каза Келър.

 

 

— Може да отнеме известно време — съобщи той на Дот. — Обектът е местно величие.

— Местно величие ли?

— Така разбрах. Това означава повече охрана пред него и повече преследване след него.

— Така е с хората на високи постове.

— От друга страна, от високо по-лошо се пада.

— Каквото и да означава това — отвърна тя. — Добре, Келър, не бързай. Вдъхни от аромата на цветовете, но не позволявай тревата да избуи под краката ти.

 

 

Ама че работа, помисли си Келър.

Той спря звука на телевизора тъкмо навреме, за да пропусне съвета на двама млади, че всяко ментово бонбонче „Съртс“ е две, две, две бонбончета в едно. Затвори очи и преправи фразата така, че да пасва на собственото му положение. „Келър е професионален убиец.“ „Не, Келър е убиец на предатели.“ „Той е двама, двама, двама убийци в един.“

Беше достатъчно трудно да води и един от двата живота, помисли си той. А когато двата се застъпят, работата става твърде сложна. Той не можеше да откаже на стареца, не можеше да отложи пътуването до Сиатъл, докато вършеше работата на Чичо Сам в Колорадо. Колко дълго обаче можеше да отлага мисията? Колко спешна беше тя?

Не можеше да се обади на Баскоум и да попита. Следователно трябваше да предположи, че задачата е с най-висока степен на спешност.

Което означаваше, че трябва да намери начин да свърши две, две, две задачи в една.

Ето какво трябваше.

 

 

Беше събота сутрин, седмица и половина след като беше отлетял за Сиатъл, когато Келър долетя обратно. Този път трябваше да сменя самолети в Чикаго и се прибра в апартамента си доста късно. Беше се обадил в Уайт Плейнс още предната вечер, за да ги уведоми, че работата е свършена. Разопакова багажа си, съблече се, взе си горещ душ и се хвърли в леглото.

Следобед на другия ден телефонът звънна.

— Няма име, няма гонка — каза Баскоум. — Исках само да кажа браво.

— О — откликна Келър.

— Не е в наш стил — продължи Баскоум, — но дори и старият професионалист заслужава похвала. Свърши отлична работа и е редно да знаеш, че това беше оценено.

— Радвам се да го чуя — отвърна Келър.

— Не говоря само от свое име. Твоята работа беше оценена от много по-високо място.

— Сериозно?

— И дори от най-високо място.

— От най-високо?

— Няма име, няма гонка — повтори Баскоум, — но да речем, че си заслужил благодарността на човек, „който никога не е вдишвал“^[2].

 

 

Обади се в Уайт Плейнс и каза на Дот, че е уморен.

— Ще дойда утре по обед — рече. — Става ли?

— Чудесно — отвърна тя. — Ще приготвя сандвичи. Ще си направим пикник.

Той затвори и установи, че не знае как да запълни времето си. Съвсем импулсивно взе метрото до Бронкс и прекара там няколко часа в зоологическата градина. Не бе ходил там от години — достатъчно дълго, за да забрави, че тези посещения го депресират.

Отново стана така и той не можа да си обясни защо. Не беше от това, че животните са в клетки. Той знаеше, че животът им в плен всъщност е много по-добър от този на свобода. В зоопарковете те живеят по-дълго и в по-добро здраве. Не им се налага да прекарват половината от времето си в търсене на храна, а другата половина — в опити да не се превърнат в нечия храна. Човек можеше да предположи, че скучаят, но и това не му се вярваше. Животните не му изглеждаха отегчени.

Той си тръгна необяснимо натъжен и се прибра в Манхатън. Нахрани се в новооткрития афгански ресторант и отиде на кино. Филмът беше каубойски, но не от старите холивудски класики, които предпочиташе. До края не успя да разбере кои са добрите.

 

 

На следващия ден Келър хвана ранен влак за Уайт Плейнс и прекара четирийсет минути на горния етаж със стареца. Когато слезе долу, Дот му предложи прясно сварено кафе или леден чай.

Той предпочете кафе. Тя вече си беше наляла висока чаша леден чай. Двамата седнаха на кухненската маса и тя го попита как е прекарал в Сиатъл. Добре, отговори той.

— Хареса ли ти Сиатъл, Келър? Четох, че това е най-добрият град за живеене. По-рано беше Сан Франциско, но вече е Сиатъл.

— Приятен град — отвърна той.

— Прииска ли ти се да останеш да живееш там?

Той наистина се бе запитал какво би било да живее в някоя от преустроените промишлени сгради около „Пайъниър Скуеър“, да пазарува на „Пайк Маркет“ и да съди за времето по видимостта към връх Рейниър. Но такива мисли се завъртаха в главата му при всеки престой на чуждо място. Те не означаваха, че е готов да си вдигне партакешите и да се пресели.

— Всъщност не — отговори той.

— Казват, че там правят хубаво кафе.

— Наистина се отнасят с внимание към кафето си — потвърди той. — Може би дори с прекалено много внимание. Снобите на тема вино са неприятни, но пък и кафеените маниаци не са по-добри…

— Как е това кафе между другото?

— Много е хубаво.

— Сигурна съм, че не може да стъпи на малкия пръст на сиатълските специалитети — каза тя. — Но климатът им е гаден. Непрекъснато вали.

— Много вали — съгласи се той, — но леко. Не те мокри до кости.

— Вали, но не мокри?

— Нещо такова.

— Сигурно ти е омръзнал дъждът.

— В смисъл?

— Това да вали непрекъснато ден след ден. И всички тези кафе маниаци. Сигурно ти е писнало.

Какви я прихващаха?

— Не, не ми писна — отговори той.

— Понеже се чудех — каза тя, гледайки го над ръба на чашата си, — чудех се какво, по дяволите, си правил в Денвър.

Телевизорът работеше без звук, настроен на някакъв телепазарен канал. Жена с неестествено червена коса позираше в червена рокля. На Келър роклята се стори старомодна, но числото в долния десен ъгъл на екрана непрекъснато растеше, отразявайки броя зрители, обаждащи се да поръчат продукта.

— Разбира се, мога да се опитам да отгатна какво си вършил в Денвър — продължи Дот — и дори бих могла да предположа името на човека, за когото си го вършил. Помолих да ми пратят няколко броя на „Денвър Поуст“ и какво да видя — разказ за злополучната смърт на някаква жена в градче на име Орора, покрита с отпечатъци от твоите пръсти. Не се стряскай, Келър. Не буквални отпечатъци. Изразих се метафорично.

— Метафорично — повтори той.

— В смисъл че носеше твоя почерк, а и времето съвпадаше. Бих казала, че липсваше обичайният ти финес, но това най-вероятно се дължи на бързането ти да се върнеш отново в Сиатъл.

Той посочи телевизора и каза:

— Можеш ли да повярваш колко такива рокли се продават?

— Тонове.

— Ти би ли си купила такава рокля?

— Никога. В тази дреха ще изглеждам като чувал с картофи.

— Имам предвид каквато и да е рокля, която купуваш по телефона. Без да я пробваш.

— Аз непрекъснато пазарувам по каталог, Келър. То е същото. А ако не изглежда добре, просто го връщам.

— Правиш ли го? Искам да кажа връщала ли си нещо закупено?

— Разбира се.

— Той нали не знае, Дот? За Денвър.

— Не.

Келър кимна, поколеба се и се приведе към нея.

— Дот — попита той, — можеш ли да пазиш тайна?

 

 

Тя изслуша разказа му, от първото появяване на Баскоум в кафенето до последното телефонно обаждане, когато получи поздравления от човека, който не беше вдишвал. Когато спря да говори, той стана и си наля още кафе. Върна се, седна и Дот рече:

— Знаеш ли какво ми направи впечатление? Въпросът: „Дот, можеш ли да пазиш тайна?“. Мога ли да пазя тайна?

— Ами аз…

— Ако не можех — продължи тя, — то всички щяхме здравата да сме загазили. Келър, аз пазя твоите тайни, откакто изобщо имаш тайни. А ти ме питаш…

— Всъщност не те питах. Как се нарича въпрос, на който не очакваш отговор?

— Молитва.

— Реторичен — поправи я той. — Реторичен въпрос. За бога, знам, че можеш да пазиш тайна.

— Затова ли не ми каза за тази тайна… — забеляза тя. — През всичките тези месеци.

— Прецених, че това е различно.

— Защото е държавна тайна ли?

— Именно.

— Строго поверително, класифицирана информация. От значение за националната сигурност.

— Ами да.

— Ами ако се окажа комунистически шпионин?

— Дот…

— Как така изведнъж реши, че можеш да ми повериш свръхсекретна тайна? Защото трябваше да се измъкнеш? Ако не бях попитала за Денвър…

— Не — прекъсна я той, — възнамерявах да ти кажа и без това.

— Рано или късно, имаш предвид.

— Рано. Когато се обадих вчера и казах, че искам да се видим чак днес, с това си осигурих малко време да премисля нещата.

— И?

— И реших да ти разкажа всичко и да чуя какво мислиш.

— Какво мисля.

— Точно така.

— Знаеш ли какво ми подсказва това, Келър? Подсказва ми какво си мислиш ти.

— И?

— И мисля, че е горе-долу същото, което си мисля и аз.

— Ще ми кажеш ли?

— И-з-м-а-м-а — каза тя. — П-о-с-т-а-н-о-в-к-а — вече чаткаш ли?

— Напълно.

— Този трябва да е много ненормален — продължи тя, — за да се будалка с човек като теб. Въпреки че разбирам как е могло да се случи. Преди всичко ти самият си искал да повярваш. „Млади човече, родината има нужда от теб.“ И за нула време почваш да убиваш разни хора почти без пари.

— Плащаха ми режийните. Но само първия път покриха разноските.

— Адвокатът по патентно право, уловен в собствения си миши капан. С какво според теб е успял да ядоса Баскоум?

— Нямам представа.

— И горкото старче в инвалидната количка. Келър, добре че си очистил този мръсник, че иначе децата или внуците ни можеше да говорят на руски.

— Не ми натяквай.

— Само те карам да си платиш за реторичния въпрос. След всичко смяташ ли, че има и най-малък шанс Баскоум да говори истината?

Отново прехвърли фактите в мозъка си, но отговорът си остана същият.

— Не — призна той.

— Кое те усъмни? Похвалата от най-високо ниво?

— Да. Отначало страхотно се въодушевих.

— Мога да си представя.

— Най-големият човек. Баш шефът.

— Който си дъвче кифлата и мисли за теб.

— Но когато се замислиш отново, виждаш, че това е невъзможно. Дори да каже нещо подобно, нима Баскоум би го повторил? А после, когато започнах да оглеждам нещата от всички страни…

— Бум.

— Ъхъ.

— И така — започна тя, — с какво разполагаме по случая Баскоум? Не знаем нито името, нито адреса му, нито как да го намерим. Какво ни остава?

— Почти нищо.

— Е, не ни е нужно чак толкова много, Келър. Освен това знаем нещичко.

— Какво?

— Знаем трима души, чиято смърт е желаел — отвърна тя. — Това е достатъчно за начало.

 

 

Келър, с костюм, вратовръзка и червен карамфил в петлицата, седеше в нещо като кабинет в голямо ранчо в Глен Бърни, щата Мериленд. Гледаше телевизия без звук и вече започваше да си мисли, че това е по-добрият начин за гледане на телевизия. Тишината придаваше известна мистериозност на всичко, дори на рекламите.

Той наостри уши при звука от приближаващ автомобил и когато чу превъртането на ключа в ключалката, угаси телевизора. След това продължи да седи и да чака търпеливо, докато Пол Ърнест Фарар си окачи палтото в дрешника, занесе покупките в кухнята и обходи някои от стаите в къщата. Когато най-сетне влезе в кабинета, Келър каза:

— Здрасти, Баскоум. Приятно къщенце имаш.

Келър, който беше водил живот на негодник, беше прекъсвал чужди животи по най-различни начини. Но доколкото му беше известно, още не беше успял да уплаши някого до смърт. За късо време си помисли, че Баскоум (по рождение Фарар) ще вземе да отвори тази графа. Мъжът побеля като чаршаф, неволно отстъпи крачка назад и се хвана за гърдите. Келър се надяваше да не му е необходима първа помощ.

— Успокой се — каза му. — Седни, ако обичаш. Извинявай, че те стреснах, но това ми се стори най-подходящият начин. Няма име, няма гонка, нали така?

— Какво си мислиш, че правиш в дома ми?

— Първо решавах кръстословица. После се стъмни и включих телевизора и се оказа, че без звук се гледа много по-добре. Истинско упражнение за въображението. — Той се облегна назад в стола си. — Щях да те поканя на закуска, но ти може би не ядеш навън. Може би си хапваш кифлата от овесени трици и си пиеш безкофеиновото кафе на чамовата маса в кухнята? Затова реших да дойда тук.

— По никакъв начин не бива да влизаш в контакт с мен — каза строго Фарар. — При никакви обстоятелства.

— Зарежи — прекъсна го Келър, — не ти се получава.

Фарар сякаш не го чу.

— След като вече си тук — продължи той, — ще поговорим. Всъщност има нещо, което искам да обсъдим. Момент да си взема бележника.

Той се промуши покрай Келър и посегна към едно от чекмеджетата на бюрото, когато Келър го хвана за рамото и го обърна.

— Седни — нареди му той, — че ще се изложиш. Вече намерих пистолета и извадих патроните. Няма ли да ти стане тъпо, когато дръпнеш спусъка и чуеш само щрак?

— Не търсех пистолета.

— Тогава може би търсеше това? — попита Келър и бръкна във вътрешния си джоб. — Паспорт на името на Роджър Кийт Баскоум, издаден от властите на Британски Хондурас. Но знаеш ли, проверих в атласа и не намерих никъде държавата Британски Хондурас.

— Вече се казва Белиз.

— Но използват старото име в паспортите? — Той подсвирна беззвучно. — Намерих документите на фирмата в същото чекмедже. Намира се на Каймановите острови и предлага така наречените модерни паспорти. За защита срещу терористи, които мразят американците. Можеш ли да повярваш — същите хора предлагат и други видове фалшиви документи за самоличност. Трябва само да им пратиш чек и снимка и те ще те превърнат в член на Агенцията по набиране на кадри за националната сигурност. Много удобно.

— Не разбирам за какво говориш.

Келър въздъхна.

— Добре тогава. Ще ти кажа. Името ти не е Роджър Баскоум, а Пол Фарар. Ти не работиш като агент от правителствените служби, а като чиновник в обществено-осигурителната администрация.

— Това е прикритието ми.

— Бил си женен — продължи Келър, — но жена ти избягала с друг мъж. Неговото име е Хауърд Рамсгейт.

— Е — измънка Фарар.

— Това се е случило преди шест години. Което означава, че не става дума за моментен афект.

— Търсех подходящ начин да го извърша.

— Откри ме и ме накара да го извърша вместо теб. Получи се и ако беше оставил нещата дотам, щеше да си победител. Вместо това обаче ме изпрати във Флорида да убия някакъв старец в инвалидна количка.

— Луис Дръкър — рече Фарар.

— Твой вуйчо, брат на майка ти. Той нямал свои деца и на кого мислиш завещал парите си?

— Нима съществуването на вуйчо Лу можеше да се нарече живот? Сакат, неподвижен, тъпкан с обезболяващи…

— Значи сме му направили услуга — забеляза Келър. — Жената в Колорадо е живяла през две къщи от теб. Не знам какво е направила, за да попадне в списъка ти. Може би те е изоставила или те е обидила, а може кучето й да се е изходило на твоята поляна. Но какво значение има? Важното е, че ти използва мен. Накара ме да хвърча из цялата страна и да убивам хора.

— Нали това ти е работата?

— Така е — съгласи се Келър — и точно това ми е интересно. Не знам откъде си намерил телефонния номер, на който си позвънил в Уайт Плейнс, но в крайна сметка си го направил, с което ме накара да се возя във влака с цвете на ревера. Защо беше цялата игра? Защо просто не си плати и не си поръча каквото ти беше нужно?

— Не можех да си го позволя.

Келър кимна.

— Така и предположих. Неправомерно получаване на услуги. Накара ме да извърша всички тези неща почти без пари.

— Чакай — каза Фарар, — искам да се извиня.

— Сериозно?

— Да, честна дума. При първата работа, с копелето Рамсгейт, това беше единственият начин. При следващите два случая можех да си платя, но вече бяхме установили определени взаимоотношения. Ти вече действаше, движен от патриотични подбуди, и ми се стори по-безопасно и по-просто нещата да си останат така.

— Стори ти се по-безопасно?

— И по-просто.

— И по-евтино — допълни го Келър. — Тогава да, но какво очакваше да се случи накрая?

— В какъв смисъл?

— Ами според теб какво ще се случи сега?

— Няма да ме убиеш.

— Защо си толкова сигурен?

— Ако имаше такова намерение, вече щеше да си го направил — забеляза Фарар. — И нямаше да водим този разговор. Искаш нещо и мисля, че знам какво е то.

— Потупване по гърба от човека, който никога не е вдишвал — каза Келър.

— Пари — отсече Фарар. — Искаш своето — парите, които щеше да получиш, ако не се бях представил за друг. Нали?

— Почти.

— Почти?

— Искам това плюс още нещо — каза Келър. — Ако бях от данъчните, щях да нарека разликата наказателна лихва.

— Колко?

Келър назова сума, достатъчно едра, че да накара Фарар да се ококори. Той отговори, че това е прекалено много, след което се попазариха и Келър свали с трийсет процента.

— Мога да събера повечето — каза Фарар. — Не за един ден. Ще трябва да продам някои ценни книжа. Мога да събера сума в брой до края на седмицата или най-късно до началото на следващата.

— Става — одобри Келър.

— И ще ти възложа още работа.

— Още работа ли?

— Жената от Колорадо — обясни Фарар. — Нали се чудеше какво имам против нея. Веднъж ми отправи една забележка, но не това е основното. Намерих начин да се превърна в косвен бенефициент по индивидуален застрахователен план. Твърде сложно е да ти го обясня, но ще се получи като по ноти.

— Много хитро — каза Келър и стана на крака. — Ето какво, Фарар, готов съм да изчакам около седмица за парите, особено след като ще има нова поръчка. Но искам някакви пари в брой още тази вечер като гаранция. Сигурно имаш някакви пари в къщата.

— Почакай да видя какво имам в сейфа — каза Фарар.

 

 

— Двайсет и две хиляди долара — обяви Келър, като прихвана банкнотите в щипка и ги прибра. — Това прави по колко? Близо пет хиляди и петстотин на бройка.

— Ще получиш остатъка другата седмица — увери го Фарар. — Или поне повечето от него.

— Чудесно.

— Но защо пет хиляди и петстотин? Бяха трима, а двайсет и две, делено на три, прави седем и една трета. Това ще рече — пресметна той — седем хиляди, триста трийсет и три долара на глава.

— Така ли?

— И трийсет и три цента — добави Фарар.

Келър се почеса.

— Аз ли бъркам в сметката? Според мен са четирима.

— Кой е четвъртият?

— Ти — отвърна Келър.

 

 

— Ако бях склонен да чакам — обясни той на Дот на следващия ден, — сигурно щях да получа от него доста солидна сума пари. Но не можех да го оставя жив.

— Кой знае какво щеше да измисли дребното лайно.

— Именно — потвърди Келър. — Той е аматьор и откачалка и вече ме преметна веднъж.

— Веднъж е достатъчно.

— Веднъж е предостатъчно — съгласи се Келър. — Беше измислил всичко. Щеше да подправя архивите на администрацията, а аз щях да убивам напълно непознати хора, за да прибира той осигуровките им. Напълно непознати!

— Ти по принцип убиваш напълно непознати, Келър.

— Те са непознати за мен — възрази той, — но не и за клиента. Както и да е, реших да предпочета врабчето на рамото и врабчето възлиза на двайсет и две хиляди. По-добре от нищо.

— Така си е — съгласи се Дот. — Пък и не може да се нарече истинска работа. Направил си го от любов.

— Любов ли?

— Любов към родината. Ти си патриот, Келър. В крайна сметка важното е какво си си мислел.

— Щом казваш.

— Да, казвам. Освен това, Келър, цветето ми харесва. Не бих си го помислила преди, но трябва да призная, че наистина ти отива. Стои ти добре. Прави те да изглеждаш някак…

— Самоуверено — помогна й той. — Какво друго?