Лорънс Блок
Убиец на повикване (8)

8. Келър в центъра на събитията

Келър, с напитка в ръка, се съгласи с жената в розовата рокля, че вечерта е прекрасна. Проправи си път през множеството млади двойки към вътрешната градина. Покрай него мина сервитьорка с табла, отрупана с високи чаши, и Келър замени своята празна за пълна. Отпи и продължи разходката, опитвайки се да определи вида на питието. Реши, че е някаква водка с лимонов сок и че повече не му трябва да знае. Щеше да изпие това и после още едно, а стига да поискаше, можеше да изпие още десет, защото тази вечер не беше на работа. Можеше да се отпусне и да се забавлява.

Или почти. Нямаше как да се отпусне напълно и да се забавлява на воля. Макар и да не беше на работа, присъствието му на това място не можеше да се нарече и ваканция. Градинското парти предлагаше безценна възможност да разузнае обстановката и навиците на своята жертва. В кабинета на стареца в Уайт Плейнс му дадоха снимка, която той взе със себе си в Далас, но и най-хубавата снимка не може да се сравни с това да видиш истинския човек в домашна обстановка.

А обстановката беше разкошна. Келър още не беше разгледал къщата отвътре, тя представляваше огромна многоетажна постройка, разпростряна нашироко, съдържаща безброй стаи. Дворът на къщата беше десетина декара с достатъчно цветя и храсти за цяла ботаническа градина. Келър не разбираше нищо от цветя, но след пет минути, прекарани в тази градина, прецени, че е редно да научи повече за растенията. Може би Нюйоркският университет или колежът „Хънтър“ предлагаха вечерни курсове с посещения на Бруклинската ботаническа градина. Може би животът му щеше да стане по-пълен, ако знаеше кои цветя са едногодишни, кои — многогодишни, и всякакви други факти, свързани с тях. Например каква почва е най-подходяща, кой пестицид, какъв тор.

Той крачеше по тухлената пътека, усмихваше се на този и кимаше на онзи, докато не стигна плувния басейн. Десетина-дванайсет души седяха на масите до басейна, говореха и пиеха, а тонът на гласовете им се покачваше с всяко следващо питие. В огромния басейн едно момче плуваше от единия край до другия и обратно.

Келър изпита странно родство с него. Той не плуваше, а стоеше, но и той като момчето беше чужд на всичко наоколо. Хрумна му, че вървят едновременно две тържества. Едното беше вихър от сърдечно общуване между хората, а другото беше самотата, която го обгръщаше в самия център на веселбата, подобна на самотата на плуващото момче.

Басейнът беше огромен. Момчето го плуваше на ширина, но и това разстояние беше по-голямо от обикновен домашен басейн. Келър не можа да прецени дали размерите са олимпийски, но реши, че няма да сбърка, ако просто го нарече огромен.

Преди много години беше чул историята за някакви колежанчета, които превърнали цял басейн в крем желе, и се замисли колко пакетчета от този желатинов десерт са им били необходими и как едни ученици в колеж биха могли да си го позволят. Да превърнеш този басейн в крем желе сигурно струва цяло състояние, но ако можеш да си позволиш такъв басейн, то кремчетата ще са последният проблем.

На масите имаше цветя, подобни на онези, които Келър беше забелязал в градината. Логично. Ако отглеждаш толкова много цветя, можеш да береш от тях, вместо да ги поръчваш от цветарски магазин.

Каква е ползата да знае човек имената на всички цветя и храсти? Това само ще те принуди да окопаваш лехи и да се грижиш за растения. А такова нещо не му трябваше. Апартаментът му беше напълно достатъчен и в него нямаше място за градина. Дори саксия с авокадо не беше поставял в него, нито пък имаше такова намерение. Той беше единственото живо същество в апартамента си и желаеше нещата да си останат така. Ако тази ситуация се променеше, щеше да извика фирма за унищожаване на хлебарки.

Така че по-добре да забрави за курсовете в колежа „Хънтър“ и за екскурзиите до Бруклин. Когато му се дощеше да общува с природата, можеше да излезе на разходка в Сентръл Парк, а ако не знаеше имената на някое цвете, щеше възпитано да се държи на разстояние от него. Ако пък…

Но къде беше момчето?

Момчето, плувецът. Другарят по самота. Къде, по дяволите, изчезна?

Басейнът беше празен, а водата беше гладка. Келър забеляза вълнение в далечния край и мехурчета въздух, които се издигаха на повърхността.

Той не реагира импулсивно. Всички го описват така, но нещата се случиха съвсем различно, защото мислите му си бяха на мястото, съвсем ясни и отчетливи. Той е вътре. Изпаднал е в беда. Дави се. После като ехо в съзнанието му прозвуча гневен глас, който сякаш принадлежеше на Дот: За бога, Келър, направи нещо!

Той остави чашата си на близката маса, свали сакото и обувките си и изу панталоните си. Преди много години беше изкарал курс за воден спасител, а първото нещо, което те учат там, е да се съблечеш, преди да се хвърлиш във водата. Няколкото секунди, необходими да свалиш от себе си дрехите, ще се отплатят многократно с бързината и подвижността, които това ще ти осигури.

Стриптийзът му обаче не остана незабелязан. Всички край басейна се впуснаха да го коментират, кой от кой по-иронично. Той обаче не ги чуваше. За нула време остана по бельо и след това напусна остроумията им, хвърляйки се под ъгъл, устремен към мястото, където беше забелязал мехурите, след което се гмурна надолу с широко отворени очи, едва забелязвайки паренето от хлорираната вода.

Потърси момчето. Завъртя се, после го намери, протегна се и го улови. След това се оттласна от дъното с издути дробове, отчаяно устремен към повърхността.

 

 

Хората наоколо му говореха, благодаряха му и го поздравяваха, но той едва ги забелязваше. Някакъв мъж го потупа по гърба, а една жена му подаде чаша бренди. Прозвуча думата „герой“ и той осъзна, че хората я изричаха и повтаряха по негов адрес.

Ама че работа.

Келър отпи от брендито. Почувства топлина в сърцето си, което го увери в качеството на напитката — добрите коняци предизвикват усещане за топлина в сърцето. Той се завъртя да види момчето. Беше хлапе, дванайсет или тринайсетгодишно, с изсветляла коса и летен загар. То седеше на стол и Келър не забеляза у него и следа от смъртната опасност, която току-що беше избегнало.

— Тимъти — каза жената, — това е човекът, който ти спаси живота. Ще му кажеш ли нещо?

— Благодаря — изрече Тимъти очакваното.

— Само това ли имаш да кажеш, младежо?

— Това е достатъчно — каза Келър и се усмихна. След което се обърна към момчето: — Исках да те попитам нещо, за което винаги съм се питал. Мина ли пред очите ти за един миг целият ти живот?

Тимъти поклати глава.

— Получих схващане, сякаш цялото ми тяло се сви на възел, който не можех да развържа. Дори не мислех за това, че се давя. Само се опитвах да разтворя схванатите мускули, защото болката беше ужасна, а после изведнъж се озовах тук навън, кашляйки и повръщайки вода. — Той се смръщи. — Все едно бях глътнал половината басейн. Само като се сетя, и усещам вкус на повърнато и на хлор.

— Тимъти — каза жената и направи физиономия.

— Това се казва непрестореност — намеси се възрастен мъж. Той имаше буйна бяла коса и гъсти бели вежди, под които блестяха яркосини очи. В едната си ръка държеше чаша бренди, а в другата — бутилка, от която напълни чашата на Келър догоре. — „Младежите пият кларет, мъжете — портвайн, а героите — бренди.“ Самюъл Джонсън^[1], макар че може да не цитирам съвсем точно.

Младата жена го потупа по ръката.

— В такъв случай, татко, ти току-що подобри стиховете на мистър Джонсън.

— Доктор Джонсън — поправи я той, — но това едва ли е възможно. Имам предвид човек да подобри неговите стихове. „Да бъдеш на кораб е като да бъдеш в затвор, в който можеш да се удавиш.“ Това също е от него и не вярвам, че друг би могъл да поднесе усещането така внезапно или да го изрази така добре. — Той се усмихна на Келър. — Дължа ви повече от чаша бренди и умела Джонсънова фраза. Малкият разбойник, чийто живот току-що спасихте, е мой внук и утеха, и светлина за зениците ми. И всички ние щяхме да се разхождаме наоколо, да пием и да се смеем, докато той се удавеше. Вие видяхте и реагирахте и Бог да ви благослови за това.

Как да отговори? Келър недоумяваше. „Моля, моля. Няма проблем.“ Сигурно съществуваше уместен отговор и може би Самюъл Джонсън би го намерил, но той не можеше. Затова просто замълча, стараейки се да не изглежда прекалено сериозен.

— Дори не знам името ви — продължи беловласият мъж. — Това само по себе си не означава нищо. Половината от хората тук са ми непознати и аз нямам нищо против тази своя неосведоменост. Но ще се съгласите, че вашето име трябва да узная.

Келър можеше да назове първото име, което му хрумне, но му хрумна името Бозуел^[2], а нямаше да е уместно да използва него пред човек, който цитира Самюъл Джонсън. Затова се представи с името, под което пътуваше — името, с което се беше регистрирал в хотела и на което бяха шофьорската книжка и кредитните карти в портфейла му.

— Казвам се Майкъл Содърхолм — отвърна той. — Дори не знам името на човека, който ме доведе. Срещнахме се в бара на хотела, той каза, че отива на празненство и че аз също мога да дойда. Беше ми малко неудобно, но…

— Моля ви — прекъсна го мъжът. — Не бива да се извинявате за това, че сте тук. Това спаси внука ми от смърт във водата. Казах, че половината от гостите тук са ми непознати, но това не ги прави по-малко добре дошли. — Той отпи и допълни двете чаши. — Майкъл Содърхолм. Швед?

— Смесица от много неща — импровизира Келър. — Прадядо ми Содърхолм пристигнал от Швеция, но останалите ми предци са от други части на Европа, да не говорим, че съм една шестнайсета индианец.

— Нима? От кое племе?

— Чероки — каза Келър, мислейки за джаз композицията.

— Аз пък съм една осма команчи — рече мъжът. — За съжаление не сме племенни братя. Останалите ми предци са британци, смесица от ирландци, шотландци и англичани. Стара тексаска порода. Вие обаче не сте тексасец.

— Не.

— Е, няма какво да се направи. Освен ако не решите да се преселите тук, пък и защо не? Това е чудесно място за живеене.

— Татко смята, че всички трябва да обичат Тексас колкото него — обясни младата жена.

— Всички — потвърди бащата. — Единственият кусур на тексасците е, че сме много приказливи. Вижте само колко време ми е нужно да се представя. Господин Содърхолм, господин Майкъл Содърхолм, казвам се Гарити, Уолъс Пенроуз Гарити — ваш признателен домакин тази вечер.

Има си хас, помисли си Келър.

 

 

Празненството, на което беше спасен животът на момчето, се случи в събота вечерта. На следващия ден Келър остана в мотелската си стая да гледа победата на Каубоите над Викингите^[3], постигната с гол в последните минути на добавеното време. Играта беше оспорвана, с много борба и обрати, и коментаторите не спряха да хвалят мача.

Келър беше склонен да се съгласи с тях. Двубоят предложи от всичко, което може да се желае, и равнодушието му не беше по вина на играчите. Той харесваше спорта и често гледаше срещи, но рядко се палеше. Понякога се питаше дали това не е свързано със занятието му. Първо, как би могъл човек, занимаващ се редовно с въпроси на живот и смърт, да се ядосва за отменения тъчдаун на някаква стероидна звезда, получаваща милиони? Освен това той беше склонен да намира немислими решения за проблемите на даден отбор на спортното поле. Например докато Емит Смит попиляваше защитата на тима от Минесота, Келър недоумяваше няма ли кой да излезе и да застреля кучия син във врата точно под обсипания със звезди шлем.

Все пак беше по-добре от това да гледаш голф, което от своя страна е по-добре от това да играеш голф. А не можеше да излезе на работа, защото нямаше какво да свърши. Снощната разузнавателна мисия се беше оказала и по-добра, и по-лоша от очакваното, така че какво му оставаше да прави — да паркира форда под наем пред къщата на Гарити и да следи кой влиза и излиза?

Нямаше смисъл. Можеше да прекара времето си както пожелае до вечерята в неделя.

 

 

— Още малко картофи, господин Содърхолм?

— Превъзходни са — отказа Келър, — но преядох. Наистина.

— Не можем да продължим да те наричаме господин Содърхолм — каза Гарити. — Само се питах дали предпочиташ Майк или Майкъл.

— Майк е добре — отвърна Келър.

— Тогава значи Майк. Можеш да ми казваш Уоли или Упи, макар някои да ми викат Моржа.

Тими се изсмя и запуши уста с двете си ръце.

— Но не в негово присъствие — каза жената, която беше предложила на Келър още картофи. Тя беше Елън Гарити, леля на Тими и снаха на Гарити, но както му бе обяснено, вече можеше да я нарича Ели. Съпругът й, широкоплещест тип, който компенсираше пълната си плешивост със смела усмивка, беше синът на Гарити — Ханк.

Келър си спомняше майката на Тимъти от предната вечер, когато обаче не беше узнал нито как се казва, нито роднинската й връзка с Гарити. Името й се оказа Ронда Сю Бътлър и всички й казваха Ронда Сю освен съпруга й, който я наричаше Рони. Той от своя страна се казваше Доук Бътлър и приличаше на колежански атлет, който е бил прекалено лек за професионалния футбол, но вече беше на път да навакса килограмите.

Ханк и Ели, Доук и Ронда Сю. А на далечния край на масата седеше Ванеса, която беше съпруга на Уоли, но очевидно не беше майката на Ханк и Ронда Сю, или на когото и да е друг. Келър прецени, че тя е нещо като трофейна съпруга на Уоли и белег за неговия социален статус.

Беше не по-възрастна от децата му, притежаваше изисканост и финес и освен това успяваше да скрие скуката, която според Келър я владееше.

Това беше цялото семейство. Уоли и Ванеса, Ханк и Елън, Доук и Ронда Сю. И Тимъти, който, както разбра, беше плувал следобед — нещо като да се качиш отново на кон след лошо падане. Този път не беше получил схващане, но беше понесъл вперените в него остри погледи.

Седмина. Плюс Келър… познат още като Майк.

 

 

— Значи си тук по работа — каза Уоли. — И е трябвало да останеш за уикенда, което според мен е най-досадното нещо в една командировка. Решил си, че не си струва да летиш до Чикаго и обратно.

Двамата се бяха разположили в кабинета на Уоли — прекрасно помещение с ламперия от орехово дърво, мебели от червена кожа и украшения по стените — тук желязо за дамгосване, там — череп с дълги рога. Келър беше приел брендито и беше отказал пурата, но сега димът от хаванската на Уоли събуди у него заспали чувства. Келър не пушеше, но ароматът на пура не се свежда до просто пушене. Той по-скоро има общо с религиозно изживяване.

— Така прецених — отговори Келър. Той беше избрал Чикаго за града на Майкъл Содърхолм, макар шофьорската книжка на Содърхолм да беше издадена в Южна Калифорния. — Докато стигна до там и се върна…

— Ще си прекарал уикенда в самолета. Е, за наше щастие си решил да останеш. Сега искам да направя така, че тази случайност да се окаже добра и за теб.

— Ти вече го направи — възрази Келър. — Снощи бях на чудесно празненство, където дори се почувствах за няколко минути герой. Тази вечер се насладих на чудесна вечеря с приятни хора, а сега я увенчавам с чаша превъзходно бренди.

Горенето в сърцето му напомняше колко превъзходно е брендито.

— Имам предвид — продължи Уоли спокойно, — да те наема да работиш за мен.

Кого иска да очисти? Келър за малко да изтърси въпроса на глас, но си спомни, че Гарити не знае занятието му.

— Изглежда, не желаеш да кажеш за кого работиш — продължи Гарити.

— Нямам право.

— Явно работата е поверителна. Разбирам, но от намеците ти допускам, че разузнаваш нещо, свързано с придобивания и сливания.

— Близо си.

— Сигурен съм, че ти плащат добре и харесваш работата си, иначе едва ли би я вършил. Така че какво трябва да направя, за да те накарам да смениш отбора и да заработиш за мен? Ще ти кажа нещо — Чикаго е хубав град, но никой, дошъл да живее в големия Д, не се е разкаял за това. Още не те познавам толкова добре, но мога да кажа, че си наш човек, а Далас е градът за теб. Не знам колко ти плащат, но допускам, че мога да ти предложа повече плюс дял в разрастваща се компания плюс допълнителни привилегии.

Келър слушаше, кимаше сериозно и отпиваше от брендито. Направо е невероятно, мислеше си той, какви неща ти се предлагат сами, когато не ги търсиш. Като в книга от Хорейшио Алджър, за бога — сиромахът Дик спира избягалия кон и спасява дъщерята на фабриканта, след което става президент на Ай Би Ем с блестящи перспективи.

— Май все пак ще приема една пура — каза той.

 

 

— Стига, Келър — негодуваше Дот, — знаеш правилата, не мога да ти съобщя това.

— Важно е — настоя той.

— Едно от нещата, които клиентът купува, е поверителност. Клиентът желае това и ние го предоставяме. Дори ако агентът на място…

— Агентът на място ли?

— Това си ти. Ти си агентът, а Далас е мястото. Дори да те хванат, тайната на клиента остава ненакърнена. Знаеш ли защо е така?

— Защото агентът на място знае как да си трае.

— Именно да си трае — потвърди тя. — Ти несъмнено си от волевия, мълчалив тип, но дори да се размекнеш, пак няма да донесеш смърт на своите, когато не знаеш чий издайник си.

Келър се замисли.

— Нещо се обърках.

— Получи се малко сложно. Мисълта ми е, че не можеш да кажеш нещо, което не знаеш, поради което агентът не бива да знае името на клиента.

— Дот — поде той обидено. — Дот, от колко време се познаваме?

— От векове, Келър. От много животи време.

— От много животи ли?

— Живяхме заедно на Атлантида. Слушай, знам, че няма да те хванат, а дори да те хванат, няма да се разприказваш. Но и аз не мога да ти кажа нещо, което не знам.

— Така ли?

— Да. Шпионите наричат това двойна контра. Клиентът се договаря с човек, когото не познаваме, а този човек се обажда на нас. Но този човек не ни каза името на клиента, пък и за какво му е да го прави? И най-сетне, Келър, на теб за какво ти е да знаеш?

Той имаше готов отговор.

— Може да не е единица.

— Така ли?

— Мишената постоянно е заобиколена от други хора — обясни той — и най-добрият начин може да се окаже групов удар, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Двама на цената на един?

— Ако не и трима или четирима. И ако един от тези невинни присъстващи се окаже клиентът, може да се получи малко конфузно.

— Аха, съзирам риск за последната вноска.

— Ако знаем със сигурност, че клиентът лови риба някъде в Монтана, няма проблем. Ако обаче е тук, в Далас…

— Ще е добре да знаем как се казва — въздъхна тя. — Дай ми един-два часа, става ли? После се обади пак.

 

 

Ако знаеше кой е клиентът, клиентът можеше да претърпи злополука. Щеше да се наложи нещата да изглеждат безобидни в очите на полицията и на всички, които знаеха за намеренията на клиента. Местният агент, услужливият приятел, който беше обвързал клиента със стареца в Уайт Плейнс, а оттам и с Келър, можеше да се усъмни в случай на подозрителна смърт. Затова трябваше да се получи перфектна злополука, но Келър имаше няколко такива в кариерата си. Беше необходимо внимателно плануване, но не беше космическо инженерство. Просто съставяш метод и следваш плана.

Можеше да му коства доста усилия. Ако например, както той се надяваше, клиентът се окажеше бизнес конкурент от Хюстън, Денвър или Сан Диего, щеше да се наложи да посети съответния град, без никой да забележи отсъствието му. След като предизвикаше случайна смърт, щеше да отлети обратно за Далас и да чака там да отменят задачата му и да го отзоват. За Хюстън, Денвър или Сан Диего щеше да му трябва друга самоличност — не биваше да излага на риск Майкъл Содърхолм — и щеше да се наложи да прикрие действията си от всички засегнати страни — Гарити, неговият убийствен конкурент и може би най-важното — от Дот и стареца.

С оглед на всичко това планът му изглеждаше много по-труден (макар и по-приемлив) от първия вариант.

Който се състоеше в това да си свърши работата като професионалист и да очисти Уолъс Пенроуз Гарити при първа възможност.

А това той никак не желаеше да направи. Беше се хранил на трапезата на този човек, беше пил от брендито му, беше пушил от пурите му. Беше получил предложение за не каква да е работа, а за високоплатена ръководна и перспективна длъжност, и по-късно същата вечер, замаян от алкохол и никотин, дори си беше въобразил, че може да приеме.

Защо не? Можеше да изживее живота си като Майкъл Содърхолм, вършейки неизвестните засега задачи, които Гарити щеше да му възлага. Вероятно не притежаваше нужния опит, но колко трудно може да бъде да усвои необходимите умения, за да се справя? Каквото и да му се наложеше да върши, щеше да е по-лесно от това да лети от град в град, за да убива хора. Щеше да усвои тънкостите. Можеше да се справи.

В тази фантазия имаше не повече разум, отколкото в един сън, и също както става със сънищата, когато се събуди на сутринта, тя се беше изпарила. Никой нямаше да го назначи, без да проверят биографията му, а и най-беглата проверка щеше да го изхвърли от списъка. Майкъл Содърхолм не беше по-реален от фалшивата шофьорска книжка в джоба му.

А дори да успееше някак да издържи проверката, дори старецът в Уайт Плейнс да му позволеше да напусне предишния си живот, за да започне нов, той съзнаваше, че няма да се получи. Той вече имаше свой живот. И колкото и да беше неправилен този живот, той му прилягаше като ръкавица.

От други възможни животи се получаваха изкусителни фантазии. Като например да държи малка печатница в Роузбърг, Орегон, и да живее в спретната малка къща с мансарден покрив — това е нещо, с което можеше да занимава мислите си, докато продължава да бъде тъкмо човекът, който единствено може да бъде. Така беше и с тази негова най-нова фантазия.

Той излезе да си вземе сандвич и чаша кафе. Върна се в колата и продължи да шофира наоколо. После намери уличен телефон и позвъни в Уайт Плейнс.

— Ще направиш единица — каза Дот.

— Как така?

— Никакви екстри. Свърши само това, за което е платено.

— Значи клиентът е тук, в града — заключи той. — Бих могъл да избегна рисковете, ако знаех името му. Ще се погрижа да не пострада.

— Забрави — прекъсна го Дот. — Клиентът желае дълъг и щастлив живот за всички, освен за нарочената жертва. Възможно е приятелите на жертвата да са скъпи на клиента. Това е само догадка, но важното е никой друг да не пострада. Капиш?

— Капиш ли каза?

— На италиански това означава…

— Знам какво означава. Просто звучи странно от твоята уста. Ясно, добре. — Пое си дълбоко дъх. — Но работата може да отнеме известно време.

— В такъв случай ето ти и добрата новина — каза тя. — Бързината не е от значение. Не ги бърка колко време ще отнеме, стига да се свърши работата.

 

 

— Разбрах, че Упи ти е предложил работа — каза Ванеса. — И се надява да приемеш.

— Мисля, че просто прояви щедрост — отвърна Келър. — Оказах се на точното място в точния момент и му се ще да се отблагодари, но не мисля, че действително очаква да работя за него.

— Би се радвал да го направиш — настоя Ванеса. — Иначе нямаше да ти предложи. Щеше просто да ти даде пари или кола или нещо подобно. Колкото до това какво очаква, Упи обикновено очаква онова, което желае. И обикновено го получава.

Дали тя не къташе пари с надеждата някога нещата за нея да се наредят другояче? Човек можеше само да гадае. Дали наистина беше така подвластна на чара на Гарити и на неговата сила? Или пък я интересуваха единствено парите и в обожанието й се долавяше ирония?

Не можеше да се каже със сигурност. За никой от тях не можеше да се каже нещо със сигурност. Беше ли Ханк верният син, за който се представяше, доволен да живее в сянката на баща си и с това, което баща му подхвърлеше? Или таеше в себе си гняв и амбиция?

А зетят Доук? На пръв поглед той изглеждаше предоволен от положението, до което го беше довела футболната му кариера в колежа — работата при тъста му се състоеше основно в игри на голф и пиене на коктейли със съдружниците. Но не бушуваше ли вътрешно, уверен, че може да постигне повече?

А какво да се каже за жената на Ханк, Ели? На Келър тя се стори като разколебана лейди Макбет. Келър без усилие разиграваше сценарии, при които тя и Ронда Сю желаят смъртта на Уоли, но това бяха по-скоро мечти, които хрумват на зрителя, докато гледа повторения на „Далас“ и се опитва да отгатне кой застреля Джей Ар. Възможно беше някой от тези бракове да се клати. Възможно беше Гарити да задиря снаха си или пък под въздействието на повечко бренди да беше посещавал някой и друг път спалнята на дъщеря си. Възможно беше Доук или Ханк да флиртуват с Ванеса. Възможно беше…

Но нямаше смисъл да гадае. Така човек може да цикли до безкрай. Дори да успееше да прозре кой от тях беше клиентът, какво от това? И какво трябваше да направи, след като беше спасил малкия Тимъти и се чувстваше длъжен да пощади вдетинения му дядо? Нима щеше да убие бащата на момчето? Майката, лелята, чичото?

Разбира се, можеше просто да си тръгне. Щеше да обясни положението на стареца. Не би било приятно да откаже договор по лични причини, но в крайна сметка нищо не могат да направят. Ако стане навик, това вече е кофти, но Келър не беше такъв. Той беше съвестен професионалист. Може би малко непредвидим и дори своенравен, но стопроцентов професионалист. Получеше ли работа, свършваше я както трябва.

Така че щом имаше лична причина да се оттегли, онзи щеше да се съобрази. Щеше да му позволи да се прибере и да пие леден чай на верандата с Дот. След което щеше да вдигне телефона и да прати в Далас някой друг. Защото работата щеше да бъде свършена така или иначе. Когато един професионален убиец се разколебае, на мястото му пращат друг професионален убиец. Щом Келър не беше дръпнал спусъка, някой друг щеше да го направи.

Келър с раздразнение си помисли, че грешката му беше в това, че изобщо бе скочил в проклетия басейн. Трябваше само да се направи на разсеян и да остави онова пале да се удави. Няколко дни по-късно щеше да се погрижи за Гарити, нагласяйки го да прилича на самоубийство — акт на отчаяние, предизвикан от трагичната смърт на момчето.

Но не, помисли си той, гледайки злобно в огледалото. Не, непременно трябваше да се намеси. Трябваше да се прави на герой, да се съблече по бельо и да докаже, че заслужава тапията за спасител, получена от Червения кръст преди толкова години.

Къде ли беше сега това удостоверение?

Беше изчезнало, разбира се, като всички други предмети от детството му. Беше отишло при училищната му диплома, при отличията му на бойскаут, при марките и бейзболните картички. Не съжаляваше, че е изгубил тези предмети, както не съжаляваше за отминалите години.

Питаше се какво е станало с тях в чисто физически смисъл. Удостоверението му за спасител например. Някой сигурно беше изхвърлил бейзболните картички или беше продал марките на други колекционери. Но удостоверението е нещо, което нито можеш да изхвърлиш, нито пък да задържиш.

Може би лежеше заровено под някое сметище или сред непотребни книжа в някой антикварен магазин. А може би някой вехтошар го беше спасил и сега то беше част от богата колекция юношески удостоверения за спасители, пазени в албум като ценен исторически артефакт — гордостта на някой колекционер, далеч по-голям особняк от самия Келър.

Келър анализира чувството си. Обследва идеята, че неговото малко постижение продължава да съществува в колекцията на някой ексцентрик. Това е един вид безсмъртие. Но пък чие беше в крайна сметка това удостоверение? Той го беше заслужил, освобождавайки се от задушаващата хватка на инструктора, завъртайки го, за да го подхване напряко и да изхвърли тежкото тяло през ръба на басейна. Това беше негово лично постижение, то носеше неговото име, така че не трябваше ли да виси на неговата стена и никъде другаде?

Но чувството не беше силно. В крайна сметка това беше просто лист хартия. Важно беше самото умение, а забележителното беше, че го е запазил.

На него се дължеше фактът, че Тимъти Бътлър беше жив и здрав. Което за момчето беше добре дошло, а за Келър беше истинска досада.

 

 

Малко по-късно на чаша кафе Келър посвети допълнителни разсъждения на Уолъс Пенроуз Гарити — човек, видимо лишен от врагове.

Да предположим, че Келър беше оставил детето да се удави. Да речем, че просто не беше забелязал изчезването му така, както не го забелязаха останалите присъстващи. Гарити щеше да бъде опустошен. Щеше да се е случило на неговото празненство, в неговия басейн, поради неговата небрежност. Със сигурност щеше да се обвинява за смъртта на момчето.

И когато Келър отнемеше живота му, това щеше да е най-състрадателният акт в кариерата му.

Той махна на сервитьора, за да си поръча още кафе.

 

 

— Майк — каза Гарити, пристъпвайки към него с протегната ръка, — извинявай, че се забавих. Обади ми се един познат, който умира да купи един мой петакров парцел в южната част на града. Само дето аз не искам да му го продам.

— Разбирам.

— Имам десет акра в срещуположния край на града, които бих му продал на драго сърце, но трябва той сам да ги пожелае. Затова се наложи да прекарам на телефона повече време, отколкото бих искал. И така, какво ще кажеш за по бренди?

— Може едно малко.

Гарити го въведе в кабинета си и наля по едно питие за двамата.

— Трябваше да дойдеш по-рано — продължи той. — За вечеря. Нали знаеш, че не ти е нужна покана. Винаги има място за теб на масата.

— Хм — отвърна Келър.

— Знам, че нямаш право да говориш за това, но се надявам работата, по която си тук, да се развива добре.

— Бавно, но сигурно — отвърна Келър.

— С някои неща не бива да се бърза — съгласи се Гарити, отпи от брендито си и потръпна.

Ако Келър не наблюдаваше внимателно домакина си, можеше и да пропусне сянката, която премина по лицето му.

— Много ли боли, Уоли? — попита го той внимателно.

— Какво, Майк?

Келър остави чашата си.

— Говорих с доктор Джаклин. Знам какво преживяваш.

— Кучият син — подразни се Гарити. — Трябваше да си държи езика зад зъбите.

— Прецени, че на мен може да каже — обясни Келър. — Помисли ме за доктор Едуард Фишърман от клиниката „Мейо“.

— Мислил е, че докторът се обажда за консултация?

— Нещо такова.

— Наистина ходих в „Мейо“, но те не позвъниха на Харолд Джаклин, за да сверят с него резултатите си. Просто потвърдиха диагнозата и ме посъветваха да не купувам дългосвирещи плочи. — Той погледна встрани. — Не можаха да преценят точно колко време ми остава, но казаха, че известно време болката ще бъде поносима. А след това вече не.

Келър не каза нищо.

— Все едно — тросна се Гарити. — Мъжът винаги се стреми да хване бика за рогата, нали така? Реших да изляза на лов и да ми се случи малка злополука. Или пък както си почиствам пистолета тук, на бюрото, той изведнъж да гръмне. Но се оказа, че не мога да приема идеята за самоубийство. Не знам защо, не мога да си го обясня, изглежда, така съм създаден.

Той взе чашата си и се вгледа в брендито.

— Смешно е колко много държим на живота си — изрече той. — Друга мисъл на Сам Джонсън е, че по своя воля не би преживял нито седмица от живота си повторно. Добрите моменти в моя живот са били повече от лошите, Майк, пък и лошите не са били чак дотам ужасни, но мисля, че разбирам какво е искал да каже. Не бих искал да се повтори и една минута от живота ми, но в същото време не бих пропуснал нито миг. Не искам да пропусна идното и си мисля, че и доктор Джонсън се е чувствал така. То е, което ни движи напред, не смяташ ли? Любопитството да открием какво има зад поредния завой на реката.

— Сигурно си прав.

— Мислех си, че така ще ми бъде по-лесно да приема края — продължи той, — като не знам кога, как и къде. И си спомних, че преди години един познат ми каза, ако реша да поръчам нечие убийство, да му се обадя. „Само се обади“, така каза, а аз се изсмях и с това се свърши. Преди около месец му се обадих и той ми даде един телефонен номер.

— И ти направи поръчка?

— Така ли се казва? В такъв случай това е, което направих.

— Самоубийство с пълномощно — вметна Келър.

— Май ти си пълномощникът — каза Гарити и отпи от брендито си. — Знаеш ли, досетих се още онази вечер, когато извади внука ми от басейна. Просто ми просветна лекичко, но си казах, че това е абсурдно. Наемните убийци не се занимават със спасяване на чужди животи.

— Не им отива — съгласи се Келър.

— Освен това какво би направил ти на тържеството? Не би ли останал незабелязан, докато ме спипаш насаме?

— Ако разсъждавах трезво, да. Но си казах, че нищо няма да се случи, ако поогледам наоколо. А и онзи смешник в бара на хотела ме увери, че няма от какво да се притеснявам. Каза: „Половината град ще бъде при Уоли довечера“.

— Половината град беше тук. Нали не смяташе да правиш нещо онази вечер?

— Не, за бога.

— Помня, че си казах: дано и той не е тук. Дано не бъде тази вечер. Беше ми приятно на празненството и не исках да го пропусна. Ти обаче беше тук и добре че стана така, нали?

— Да.

— Спаси момчето от удавяне. Според китайските вярвания спасиш ли някому живота, после си отговорен за него до края на дните си. Защото си се намесил в естествения ход на нещата. Дали има нещо вярно в това?

— Едва ли.

— Едва ли наистина. Китайците са ненадминати в готвенето и прането, но в други отношения са малко странни. Но пък те вероятно биха казали същото за някои от моите схващания.

— Вероятно.

Гарити се загледа в чашата си.

— Щом си се обадил на моя доктор — забеляза той, — значи си искал да провериш някакви свои подозрения. Как се досети? На лицето ми ли е изписано вече, или се движа по-особено?

Келър поклати глава.

— Не намерих друг човек, който да има мотив или да таи злоба срещу тебе. От списъка беше останал само ти. Тогава си спомних, че един-два пъти забелязах да потръпваш от болка и да се опитваш да я скриеш. Почти не ми беше направило впечатление, но впоследствие се замислих.

— Реших, че така ще е по-лесно, отколкото да го извърша сам — каза Гарити. — Реших да оставя тази работа на професионалист, който да ме изненада. Щях да бъда като елен самец на възвишение, застрелян в разцвета на силите му.

— Разбираемо е.

— Не, не е. Защото еленът не си урежда ловец. Еленът си мисли, че няма друг освен него. Не се пита всеки ден дали това е денят. Не се напряга да усети кръстчето на снайпера върху плешката си.

— Не бях помислил за това.

— И аз не бях — каза Гарити. — Иначе нямаше да си поръчам такъв човек. Майк, какво, по дяволите, правиш тук тази вечер? Не ми казвай, че си дошъл да ме убиеш.

— Дойдох да ти кажа, че не мога.

— Защото се сближихме ли?

Келър кимна.

— Израснах в една ферма — каза Гарити. — Една от онези изчезващи семейни ферми, които човек е виждал на картинка, но вече ги няма и никак не ми е жал. Но там сами си осигурявахме телешкото и свинското, имахме дойна крава и кокошки носачки. И никога не давахме имена на животните, които щяхме да изядем. Кравата имаше име, но не и телето, което роди. Свинята майка се казваше Елси, но прасенцата й бяха без имена.

— Разбираемо е — каза Келър.

— Не ти трябва китаец, за да ти обясни, че не можеш да ме убиеш, след като си спасил Тими от водата. Да не говорим, че си се хранил на трапезата ми и си пушил от пурите ми. Което ме подсети да те питам, искаш ли една пура?

— Не, благодаря.

— Как да постъпим, Майк? Трябва да призная, че изпитвам облекчение. Имам чувството, че от седмици стоя напрегнат в очакване на куршума. И изведнъж някой ми подарява нов живот. Бих казал, че си струва да пием за това, само дето ние вече го правим, а ти почти не си се докоснал до чашата си.

— Има един проблем — каза Келър.

* * *

Той напусна кабинета, за да проведе Гарити телефонния си разговор. Тимъти седеше в хола, замислен над шахматна дъска. Келър изигра една партия с него и загуби катастрофално.

— Не може само да се побеждава — рече и събори своя цар на дъската.

— След няколко хода щях да ти дам мат — възрази момчето.

— Видях накъде отива работата — отвърна Келър.

Върна се в кабинета. Гарити си избираше пура от кутията.

— Седни — каза той. — Мисля да изпуша една. Щом ти няма да ме убиеш, може би пурите ще го направят.

— Кой знае.

— Обадих се, Майк, и уредих нещата. Ще отнеме малко време, докато информацията стигне където трябва, но рано или късно ще ти се обадят да ти кажат, че клиентът се е отказал. Платил е и се е отказал.

Те побъбриха още малко, след което поседяха в мълчание. Най-сетне Келър каза, че е време да си върви.

— Трябва да се прибера в хотела, в случай че се обадят.

— Това вероятно ще стане не по-рано от утре или вдругиден.

— Възможно е — каза Келър, — но не се знае. Ако всички по веригата се обадят бързо, съобщението може да пристигне за няколко часа.

— Ще ти се обадят и ще ти кажат да се прибираш. Обзалагам се, че с радост ще го направиш.

— Тук е приятно — съгласи се Келър, — но да, ще се радвам да се прибера.

— Където и да се намира, домът е най-доброто място. — Гарити се облегна назад и си позволи да потръпне от болката, която го прониза. — Ако не започне да боли по-силно от това, мога да го понеса. Но, разбира се, болката ще се усили. Тогава ще си кажа, че мога да понеса и нея, и после тя ще се усили още повече.

Нямаше какво да се отговори на това.

— Сигурно ще разбера кога е настъпил моментът нещо да се направи — каза Гарити. — А и нищо не се знае. Може пък сърцето ми неочаквано да спре. Или да ме блъсне автобус. Или да ме удари гръм.

— Възможно е.

— Всичко е възможно — съгласи се Гарити. Той се изправи и каза: — Майк, предполагам, че повече няма да се видим и ми е малко мъчно. Беше ми много приятно да се виждаме.

— На мен също, Уоли.

— Знаеш ли, питал съм се що за човек ще изпратят. Не знам точно какво съм очаквал да видя, но със сигурност нещо различно от теб.

Той протегна ръка и Келър я стисна.

— Всичко хубаво, Майк — каза Гарити.

 

 

Когато се прибра в хотела, Келър си взе гореща вана и се наспа добре. На сутринта излезе да закусва и на рецепцията го очакваше съобщение. „Господин Содърхолм, моля, свържете се със службата си.“

Позвъни от уличен телефон, макар вече да нямаше значение, и се постара да не преиграва, когато Дот му каза да се прибира, тъй като задачата е била отменена.

— Каза ми, че мога да не бързам — рече той. — Ако знаех, че този тип бърза толкова…

— Келър, това, че не побърза, е добре. Клиентът промени решението си.

— Променил е решението си?

— Някога така постъпваха само жените — отвърна Дот, — но вече има равнопоставеност на половете, така че всеки може да си го позволи. Но всичко е перфектно, защото получихме пълно заплащане. Така че изтупай от себе си тексаската прах и се прибери.

— Добре — каза той, — но може да поостана тук още ден-два.

— Така ли?

— Или дори седмица. Градът е много приятен.

— Не ми казвай, че искаш да се преместиш да живееш там, Келър. Вече сме обсъждали това.

— Няма такова нещо — отрече Келър, — но се запознах с едно момиче.

— Охо.

— Тя е много симпатична — продължи той. — А щом вече не съм на работа, мога да изляза с нея един-два пъти, нали така?

— Стига да не се задомиш.

— Е, не е чак толкова симпатична — каза той, а Дот се изсмя и му поръча да не се променя.

Той затвори, после се повъртя наоколо с колата и намери един филм, който искаше да гледа. На следващата сутрин си събра багажа и напусна хотела.

Прекоси града и се настани в мотел близо до летището, като предплати в брой за четири нощувки под името Дж. Д. Смит от Лос Анджелис.

Не беше се запознал с никакво момиче, нито имаше среща. Но още не беше време да се прибира.

Трябваше да довърши нещо и четири дни щяха да му стигнат. Беше нужно време Уолъс Гарити да забрави за въображаемото кръстче от снайпер върху плешката си.

Но не толкова дълго, че болката да стане непоносима.

По някое време през тези четири дни щеше да направи на Гарити подарък. Ако имаше възможност, щеше да го направи да изглежда като ненасилствена смърт — например инфаркт или катастрофа. Във всеки случай щеше да стане бързо и внезапно, както и възможно най-безболезнено.

И щеше да се случи неочаквано. Гарити нямаше да разбере откъде му е дошло.

Келър се смръщи, търсейки начина. Щеше да бъде много по-трудно, отколкото първоначалната задача, за която беше пристигнал в този град, но сам си беше виновен. С това, че се намеси и спаси момчето от басейна. Беше се намесил в естествения ред на събитията. Беше поел задължение.

И щеше да го довърши.