Лорънс Блок
Убиец на повикване (3)

3. Терапията на Келър

— Сънувах един сън — каза Келър. — Дори си го записах, както ме посъветва.

— Добре.

Преди да седне на кушетката, Келър си беше свалил сакото и го беше окачил на облегалката на един стол. Сега стана от кушетката, за да извади тефтера си от вътрешния джоб на сакото, върна се на кушетката и намери страницата със съня. Изчете набързо записките си и затвори тефтера, несигурен как да застане.

— Както предпочиташ. Можеш да седиш или да лежиш, както ти е по-удобно.

— Няма ли значение?

— За мен не.

Как е по-удобно? Седящата поза е по-естествена за водене на разговор, докато легналото положение е по-традиционно. Келър, който беше решил да се старае, избра традицията. Опъна се и си качи краката. Каза:

— Живея в къща, която прилича на замък. Безкрайни коридори и многобройни стаи.

— Това твоят дом ли е?

— Не. Само живея там. Всъщност съм нещо като слуга на семейството, което притежава къщата. Те са нещо като кралски особи.

— А ти си слуга.

— Само дето имам много малко работа и се отнасят с мен като с равен. Играя тенис със семейството. Зад къщата има тенискорт.

— Това ли е твоята работа? Да играеш с тях тенис?

— Не, това е само пример, че се отнасят с мен като с равен. Освен това се храня на една маса с тях, вместо да ям долу с прислугата. Моята работа са мишките.

— Мишките ли?

— Къщата бъка от мишки. Аз вечерям заедно със семейството. Чинията ми е пълна с прекрасна храна, след което пристига сервитьор с черна вратовръзка и поднася покрито ястие. Вдигам капака и намирам вътре бележка, на която пише само „Мишки“.

— Само една дума?

— Само това. Ставам от масата и тръгвам след сервитьора по дълъг коридор, докато накрая се озовавам в гола стая на тавана. Навсякъде в стаята има дребни мишки, двайсет или трийсет, и аз трябва да ги избия.

— Как?

— Като ги стъпча с крак. Това не е най-бързият и хуманен начин, но аз се притеснявам и не искам да го направя. Но колкото по-бързо приключа, толкова по-бързо ще се върна на масата за вечеря, а съм много гладен.

— И избиваш мишките?

— Да — потвърди Келър. — Една от тях почти успява да избяга, но аз я стъпквам точно преди да излезе през вратата. След това се връщам на масата, където всички ядат, пият и се смеят, а моята чиния е прибрана. След това започва голяма суматоха и накрая ми донасят отново чинията от кухнята, но храната не е същата. Вътре има…

— Да?

— Мишки — каза Келър. — Те са одрани и сготвени, но са мишки.

— Ядеш ли ги?

— Тогава се събуждам — каза Келър. — И нито миг по-рано.

— Аха — каза Брийн. Той беше висок тромав мъж с дълги крайници, облечен в памучни панталони, тъмнозелена риза и кафяво кадифено сако. В очите на Келър той изглеждаше като човек, който в училище е бил загубеняк, а сега успява да изглежда ексцентрично внушителен. Той отново каза „аха“, скръсти ръце и попита Келър какво според него означава сънят.

— Ти си докторът — отвърна Келър.

— Според теб сънят означава, че аз съм докторът?

— Не, според мен ти си човекът, който трябва да каже какво означава сънят. Може да означава, че не трябва да ям сладолед с бадеми преди лягане.

— Кажи ми какво според теб може да означава сънят?

— Може би се възприемам като котка.

— Или като унищожител?

Келър не отговори.

— Хайде да се занимаем с този сън на съвсем повърхностно ниво — каза Брийн. — Ти работиш като служител по отстраняване на проблеми в корпорация, макар да използва друга дума за това.

— Наричат ни експедитори — отвърна Келър, — но действително става дума за отстраняване на проблеми.

— През повечето време не си зает с нищо. Разполагаш с много възможности за почивка и приятен живот. За тенис, да кажем, и за това да се храниш на масата на богатите и могъщите. Тогава изведнъж се появяват мишки и става ясно, че ти си всъщност слуга с определени задължения.

— Разбрах — каза Келър.

— Хайде тогава. Обясни ми.

— Ами то е очевидно. Когато възникне проблем, викат мен. Тогава аз трябва да оставя всичко, с което се занимавам, и да се захвана с проблема. Трябва да предприемам спешни мерки, които могат да включват уволняване на хора и закриване на цели отдели. Длъжен съм да го извърша, но то е като да стъпкваш мишки. А когато се върна на масата и си поискам вечерята, която, предполагам, символизира заплатата ми…

— Възнаграждението, да.

— Получавам чиния с мишки. — Той се намръщи. — Иначе казано, заплатата ми идва от съсипването на хората, които съкращавам. Изкарвам препитанието си за тяхна сметка. С други думи, това е чувство за вина.

— Така ли смяташ?

— Смятам, че е чувство за вина. Печалбата ми произтича от чуждото нещастие, от мъката, която им причинявам. Това е то, нали?

— На пръв поглед да. Но ако се задълбочим, може би ще започнем да откриваме нови връзки. С избора ти на професия, както и с някои проблеми в детството ти. — Той сплете пръсти и се облегна назад в стола си. — Всяко нещо е част от общото. Нищо не е само по себе си и нищо не е случайно. Дори името ти.

— Името ми ли?

— Питър Стоун. Помисли върху това за следващия сеанс.

— Да помисля върху името си?

— За името си и как то ти отива. С това — той погледна часовника на китката си — нашият час изтече.

* * *

Кабинетът на Джеролд Брийн се намираше на кръстовището на Западен Сентръл Парк и Деветдесет и четвърта улица. Келър вървя пеш до „Колумбия авеню“, после взе автобус за пет спирки, пресече улицата и спря такси. Каза на шофьора да мине през Сентръл Парк и когато слезе от таксито на Петдесета улица, беше уверен, че никой не го е проследил. Купи си кафе от един деликатесен магазин и го изпи на тротоара, докато наблюдаваше внимателно района. После тръгна към сградата, в която живееше, на Първо авеню, между Четирийсет и осма и Четирийсет и девета улица. Беше висок блок от времето преди войната, с фоайе в стил арт деко и управляем асансьор.

— Господин Келър — каза пиколото, — прекрасен ден, нали!

— Прекрасен наистина — съгласи се Келър.

Келър имаше малък апартамент на деветнайсетия етаж. От прозореца му се виждаха сградата на ООН, Ийст Ривър и Куинс. В първата ноемврийска неделя той можеше да наблюдава как потокът от бегачи минава по моста „Куинсбъро“, бележещ средата на нюйоркския маратон.

Келър не пропускаше това събитие. Той стоеше на прозореца с часове, докато хилядите маратонци се нижеха пред очите му, първо световните лекоатлети, после средната част от тумбата и накрая най-бавните костенурки, някои от които ходеха, а други куцукаха. Маратонът започваше от Статън Айлънд и свършваше в Сентръл Парк, а той виждаше само няколкостотин метра от тяхното изпитание, когато минаваха по моста, за да влязат в Манхатън. Гледката винаги го трогваше до сълзи, макар да не можеше да каже защо.

Може би трябваше да поговори за това с Брийн.

С терапевта го беше свързала една жена, инструкторка по аеробика на име Дона. Келър се беше запознал с нея в спортната зала. Бяха излизали един-два пъти и още толкова бяха спали заедно, колкото да установят, че не си подхождат сексуално. Келър продължаваше да посещава същата зала два-три пъти седмично, за да вдига и сваля тежки метални предмети, а когато я срещна отново, си поговориха приятелски.

Веднъж, след една командировка, той се беше увлякъл да възхвалява градчето, което беше посетил.

— Келър — каза му тя, — ти си нюйоркчанин до мозъка на костите си. Не ти ли е ясно?

— Вероятно.

— А постоянно фантазираш за това колко прекрасно си щял да си живееш в Елефънт, Монтана. Всяко място, което посетиш, се превръща в обект на фантазиите ти.

— Какво лошо има в това?

— Кой казва, че е лошо? Но се хващам на бас, че ще ти бъде от полза, ако отидеш на терапия.

— Мислиш, че имам нужда от терапия?

— Мисля, че терапията ще ти се отрази добре — каза тя. — Слушай, идваш тук редовно, нали така? Блъскаш гладиаторите като луд.

— Повече се занимавам с щанги.

— Все тая. И правиш това не защото си физическа развалина.

— Правя го, за да се поддържам във форма.

— И за да се чувстваш добре.

— И?

— И ми се струва, че си доста затворен човек и имаш нужда от контакт — отвърна тя. — Странно е да пътуваш из цялата страна и да караш брокерите да ти показват къщи, които никога няма да купиш.

— Това беше само един-два пъти. Какво толкова? Просто да мине времето.

— Ти вършиш тези неща и не знаеш защо — продължи тя. — Знаеш ли какво представлява терапията? Едно приключение. Пътуване, изпълнено с открития. И прилича на тренировка в залата. Това е… както и да е, забрави. Няма смисъл да говоря, ако не те интересува.

— Може и да ме интересува — каза той.

Самата Дона, естествено, също ходеше на терапия. Нейният терапевт обаче беше жена и те прецениха, че Келър ще се чувства по-удобно при мъж. Бившият й съпруг много харесваше своя терапевт — психолог от Уест Сайд на име Брийн. Дона не го познаваше, а отношенията с бившия й не бяха никак добри, но…

— Добре — каза той, — сам ще му се обадя.

Той се обади на Брийн и спомена името на бившия съпруг на Дона като източник на препоръката.

— Но се съмнявам, че помни името ми — каза. — Просто се запознахме на едно парти и оттогава не съм го виждал. Но някак си ме предизвика да опитам.

— Интуицията е добър съветник — отвърна Брийн.

Келър си записа час, представяйки се под името Питър Стоун. На първия сеанс приказва за работата си в голяма безименна корпорация.

— Там са малко консервативни по отношение на психотерапията — обясни той пред Брийн. — Затова няма да давам адрес и телефонен номер и ще плащам за всеки сеанс в брой.

— Животът ти е пълен с тайни — забеляза Брийн.

— Боя се, че е така. Работата ми го изисква.

— Тук можеш да бъдеш открит и честен. Идеята е да разкриеш тайните, които пазиш от самия себе си. Ще бъдеш защитен от тайната на изповедта, но моята работа не е да ти дам опрощение. Ти сам ще прощаваш на себе си.

— Щом казваш — отвърна Келър.

— Ти обаче имаш своите тайни. Разбирам това. Няма да ми трябва телефон или адрес, освен ако не се налага да отложа уговорен час. Предлагам да се обаждаш час-два преди сеанса или да рискуваш понякога да се разкараш напразно. Ако се наложи ти да отложиш сеанс, трябва да ми съобщиш 24 часа предварително. В противен случай за пропуснатия сеанс се заплаща.

— Дадено — каза Келър.

Посещенията му бяха два пъти седмично, в понеделник и четвъртък, от два следобед. Не можеше да прецени какъв е ефектът от тях. Понякога Келър напълно се отпускаше на кушетката и говореше спокойно и откровено за детството си. В други случаи петдесетминутният сеанс предизвикваше у него раздвоение, при което той еднакво желаеше да разкаже всичко и да го запази в тайна.

Никой не знаеше за тези посещения. При една случайна среща с Дона тя го попита дали се е обадил на психолога, а той сви рамене и каза, че не е.

— Мислех си да го направя, но един приятел се обади и ми препоръча масажистка, която прави комбинация от шведски масаж и шиацу, и да ти призная, май ми се отразява по-добре, отколкото някой да ми наднича в мозъка.

— О, Келър — каза тя с нежност, — остани си винаги такъв.

 

 

Той разказа съня с мишките на понеделнишкия сеанс. В сряда сутринта телефонът му звънна, беше Дот.

— Иска да те види — каза му.

— Идвам веднага — отвърна той.

Сложи си вратовръзка, облече сако и викна такси до „Гранд Сентръл“, откъдето взе влака за Уайт Плейнс. Там се качи на друго такси и каза на шофьора да кара към булевард „Вашингтон“ и да го остави на кръстовището с „Норуок“. Когато таксито изчезна, той пое по „Норуок“ и вървя до „Тонтън Плейс“, където зави надясно. Втората къща отдясно беше голяма викторианска постройка с веранда. Той позвъни и Дот му отвори.

— Горе в кабинета — каза му. — Очаква те.

Той се качи на втория етаж и четирийсет минути по-късно слезе обратно. Младеж на име Луис го закара до гарата и по пътя обсъдиха някакъв боксов мач, който и двамата бяха гледали по спортния канал.

— Иска ми се — каза Луис — да измислят на дистанционното бутон, който като го натисна, да заглушава говорителите, а тълпата и ударите да се чуват. Само да изчезне това дъра-бъра. — Келър се усъмни, че това може да се направи. — Защо да не може? — възрази Луис. — Вече всичко може да се направи. Щом могат да пратят човек на Луната, трябва да могат да затворят гагата на Ал Бърнстийн.

Келър взе влака до Ню Йорк и се прибра пеш до апартамента си. Проведе два телефонни разговора и приготви сак с багаж. В 3:30 излезе, вървя една пресечка и хвана такси до летище „Кенеди“, където си взе бордовата карта за полета на „Американ Еърлайнс“ до Тусон в 6:10.

В залата за заминаващи си спомни за часа при Брийн. Обади се и отмени сеанса в четвъртък. Тъй като бяха останали по-малко от двайсет и четири часа, Брийн му каза, че ще трябва да заплати за часа, освен ако не изпрати някой друг на свое място.

— Няма проблем — каза Келър. — Надявам се да се прибера навреме за понеделнишкия сеанс, но командировките понякога се проточват. Ако не успея, поне ще те предупредя навреме.

В Далас смени самолета и кацна в Тусон малко преди полунощ. Нямаше друг багаж освен ръчния, но въпреки това мина през багажното. Слаб мъж с широкопола сламена шапка стоеше там с табелка, на която беше изписано на ръка носкаси. Келър наблюдава мъжа известно време и установи, че никой друг не му обръща внимание. Той се приближи до него и каза:

— През целия път до Далас мислих и накрая реших, че това е всъщност Исаксон, написано наопаки.

— Точно така — отговори мъжът. — Точно това е — добави той с възхищение, сякаш Келър току-що беше дешифрирал японски военноморски код. — Не чакаш багаж, нали? Колата е насам.

Когато се качиха в колата, мъжът му подаде три снимки на един и същ човек, набит, мургав, с лъскава черна коса и алчна свинска физиономия. Гъсти мустаци и гъсти вежди. Широки пори на носа.

— Това е Роли Васкес — каза мъжът. — Копелето не е пръв красавец.

— Май не.

— Да тръгваме. Ще ти покажа къде живее, къде се храни, къде му духат. Започва „Един ден от живота на Роли Васкес“.

Два часа по-късно мъжът го остави в хотел „Рамада Ин“ и му даде ключ от стая и ключове от кола.

— Вече си регистриран — каза му. — Колата е паркирана до стълбището под твоята стая, мицубиши еклипс, доста приятно возило. По принцип цветът се води перленосин, но в талона пише сив. Документите са в жабката.

— Трябваше да има още нещо.

— И то е в жабката. Тя е заключена, но се отваря с ключа, който е за стартера. Както и за вратите, а и за багажника. И няма опасност да объркаш коя страна е отгоре и коя отдолу, защото ключът е еднакъв от двете страни. Японска работа.

— Нямат равни.

— На пръв поглед не е нищо, но като сметнеш колко време губиш за това да търсиш правилния ключ, а след това коя страна е отгоре…

— Доста.

— Да — каза мъжът. — Резервоарът е пълен. Нормален резервоар, а ще минеш с него повече от четиристотин мили.

— А гумите как са? Майтап.

— Не е лошо — отвърна мъжът. — А гумите как са? Това ми хареса.

 

 

Колата се оказа там, където трябваше, а жабката съдържаше регистрационен талон и полуавтоматичен пистолет „Хорстман Сън Дог“ калибър 22, зареден, плюс резервен пълнител. Келър пусна пистолета и пълнителя в сака си, заключи колата и се качи в стаята си, без да минава през рецепцията.

Взе си душ, седна удобно и качи краката си на масичката за кафе. Всичко беше предварително уредено, което опростяваше задачата му, но понякога предпочиташе другия начин, когато разполагаше само с име и адрес и никой не му помагаше. Иначе нещата бяха по-лесни, но кой знае какви следи бяха оставени? Кой знае каква е историята на този пистолет или пък какво може да издрънка чирозът с табелката носкаси, когато го притиснат ченгетата.

Още една причина да действа бързо. Той погледа някакъв стар филм по кабелната, за да му се приспи, после спа, докато се събуди. Взе си чантата и слезе при колата. Вероятно щеше да се върне, но ако не успееше, нямаше да е оставил следи, нито дори отпечатъци.

Влезе да закусва в „Денис“. Към един обядва в мексикански ресторант близо до „Фигероа“. Следобед отпътува към хълмовете северно от града и остана там до залез-слънце. След това се върна в „Рамада“.

Това беше в четвъртък. В петък сутринта, докато се бръснеше, телефонът звънна. Той го остави да звъни. Тъкмо излизаше, когато отново звънна. Пак не го вдигна, но отново избърса всички повърхности с хавлията. После слезе при колата.

В два следобед последва Роландо Васкес в мъжката тоалетна на боулинг клуб „Сагуаро Лейнс“ и го простреля три пъти в главата. Малкият пистолет вдигна незначителен шум дори в тясното пространство на облицованата с плочки тоалетна. Преди това беше стъкмил импровизиран заглушител от някакъв нов изолационен материал, който силно намалява звука от изстрелите, без да тежи и да пречи. Щом са измислили такъв материал, помисли си той, трябва да могат да затворят гагата на Ал Бърнстийн.

Заряза Васкес в кабината, хвърли пистолета в една канализационна шахта на миля по-надолу и остави колата на денонощния паркинг на летището.

По пътя за дома се запита за какво изобщо им трябваше. Бяха осигурили колата, оръжието и информатора. Можеха да си го свършат и сами. Трябваше ли да го разкарват чак от Ню Йорк, за да стъпче една мишка?

 

 

— Поръча ми да мисля върху името си — каза той на Брийн. — За това какво означава. Само че не виждам как може да означава нещо, след като не съм го избрал аз.

— Позволи ми да ти обърна внимание върху нещо — отговори Брийн. — Съществува метафизичен принцип, според който човек избира всичко в живота си, избира дори родителите си и всичко, което се случва в живота му, е проява на неговата собствена воля. В този смисъл не съществуват нито случайности, нито съвпадения.

— Трудно ми е да повярвам в това.

— Не е необходимо. За момента това е само постулат. Следователно ако приемем, че сам си избрал името Питър Стоун, какво ни говори този твой избор?

Изтегнат на дивана, Келър с неохота следваше посоката на разговора.

— Ами питър означава пенис — отговори той бавно, — а стоун^[1] питър означава ерекция, не е ли така?

— Така ли е?

— Така че вероятно мъж, който е нарекъл себе си Питър Стоун, иска нещо да докаже. И се съмнява в своята мъжественост. Това ли искаш да чуеш?

— Искам да чуя това, което ти искаш да ми кажеш — рече Брийн. — Съмняваш ли се в своята мъжественост?

— Никога не съм смятал така — отвърна Келър. — Разбира се, трудно е да се каже какви съмнения съм имал, преди да се родя, докато съм си избирал родителите и името, което да ми дадат. На тази възраст вероятно съм имал известни затруднения с ерекцията, така че вероятно съм имал сериозни съмнения.

— А сега?

— Нямам проблем с функционирането, ако това е въпросът. Вече не съм като тийнейджър, готов по три-четири пъти на нощ, но кому е нужно това? Като цяло се справям.

— Справяш се?

— Именно.

— Функционираш.

— Това лошо ли е?

— Ти какво мислиш?

— Не прави това — каза Келър. — Не отговаряй на въпроса с въпрос. Ако ти задам въпрос, на който не желаеш да отговориш, просто го пропусни. Но не го връщай обратно към мен. Дразнещо е.

Брийн каза:

— Ти се справяш и функционираш. Но какво чувстваш, господин Питър Стоун?

— Какво чувствам?

— Вярно е, че името „питър“ се използва разговорно за пенис, но то има и по-стари значения. Не помниш ли първите думи, с които Христос се обръща към свети Петър: „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя Църквата Си“. Защото Петър означава камък. Нашият Господ е направил игра на думи. Значи първото ти име е камък и второто ти име е камък. Какво означава това? Каменен. Твърд, неподатлив, корав. Безсърдечен. Безчувствен.

— Стига — каза Келър.

— В съня, когато убиваш мишките, какво чувстваш?

— Нищо. Просто си върша работата.

— Усещаш ли тяхната болка? Усещаш ли гордост от постижението си и удовлетворение от свършената работа? Изпитваш ли тръпка или сексуално удоволствие от смъртта им?

— Не — каза Келър. — Нищо не изпитвам. Може ли да прекъснем за малко?

— Какво чувстваш сега?

— Малко ми се гади, това е всичко.

— Искаш ли да ползваш тоалетната? Да ти донеса ли чаша вода?

— Не, добре съм. Когато седна, ми олеква. Ще ми мине. Вече ми минава.

 

 

Докато наблюдаваше от прозореца си как по „Куинсбъро Бридж“ минават не маратонци, а коли, Келър разсъждаваше за имената. Най-глупавото, мислеше си той, е, че изобщо се налага да се занимава с някакъв дипломиран метафизик, за да разбере скритите значения на името Питър Стоун. Той сам беше избрал името, и то не за да определи съществото си, като си избере родители и им внуши какво име да му дадат. Измисли името, когато се обади, за да се уговори с Джеролд Брийн. „Вашето име?“ — попита го Брийн. „Стоун — отвърна той, — Питър Стоун.“

Все пак не беше глупав. Студен, коравосърдечен, безчувствен, но не и глупав. Ако искаше да си играе на имена, можеше да си измисли друг псевдоним. Истинското му име дори беше много по-подходящо за игрички.

Пълното му име беше Джон Пол Келър, но всички го наричаха просто Келър и повечето дори не знаеха малкото му име. В договора за наем на апартамента, както и на картичките в портфейла му пишеше само Дж. П. Келър. И мъжете, и жените му казваха просто Келър. („Горе в кабинета, Келър. Очаква те“, „О, Келър, остани си винаги такъв“, „Не знам как да ти го кажа, Келър, но връзката ни не ме удовлетворява“.)

Келър. На немски език думата означава изба. Но по дяволите това, не е важно какво означава на чужд език. Промениш ли гласната буква обаче, Келър = Килър^[2].

Работата е напълно ясна.

 

 

Затворил очи на дивана, Келър каза:

— Терапията май действа.

— Защо мислиш така?

— Снощи се запознах с една жена, почерпих я две питиета и я заведох вкъщи. Легнахме си, но не можах да направя нищо.

— Как така не можа да направиш нищо?

— Ако искаш да бъда буквален, наистина има неща, които можех да направя. Можех да напиша писмо или да поръчам пица по телефона. Можех да изпея песента „Тъжна среща“. Но не можах да направя онова, на което и двамата се надявахме, тоест секс.

— Бил си импотентен.

— Никак не се церемониш.

— Смяташ, че аз съм виновен за импотентността ти? — попита Брийн.

— Така ли смятам? Не знам. Не мисля, че дори смятам себе си за виновен. Да си призная, случката ми се стори по-скоро забавна, отколкото потискаща. Тя също не се разстрои, може би от облекчение, че аз не бях разстроен. Но за да съм сигурен, че това повече няма да се случи, сменям името си на Дик Хардин.

— Как се казваше баща ти?

— Баща ми ли? — учуди се Келър. — Ама че въпрос. Това пък откъде го измисли?

Брийн не отговори.

Келър също замълча за няколко минути. После каза със затворени очи:

— Не познавам баща си. Той беше войник. Загинал е в битка, преди да се родя. Или са заминали отвъд океана, преди да се родя, а той е загинал, когато съм бил на няколко месеца. Или пък е дошъл у дома на заминаване, когато вече съм бил роден, взел ме е на коляно и ми е казал, че се гордее с мен.

— Имаш ли такъв спомен?

— Нямам никакъв спомен — отвърна Келър. — Единствените ми спомени са от майка ми и точно оттам идва объркването, защото в различни моменти тя ми разказваше различни истории. Или са го убили, преди да се родя, или малко след това, или изобщо не ме е видял, или ме е видял веднъж и ме е държал на коляното си. Тя беше добра жена, но доста се объркваше. Но по един въпрос беше твърда — че е бил войник. И че е загинал.

— А името му?

„Беше Келър“, довърши той мислено фразата. А на глас каза:

— Същото като моето. Остави името, има нещо по-важно. Слушай. Тя пазеше една негова снимка, портретна, на която той беше красив млад войник с кепе. Снимката беше в златна рамка и тя я държеше на нощното си шкафче и ми обясняваше, че това е баща ми. После един ден снимката изчезна. „Няма я“, каза ми тя и повече не отвори дума за това. Вече бях голям, трябва да съм бил на седем-осем години. Две години по-късно си взех куче. Нарекох го Солджър, на баща ми. След години си помислих две неща. Първо — че Солджър е странно име за куче. И второ — къде се е чуло някой да нарече куче на баща си. Тогава обаче това не ми се струваше странно.

— Какво стана с кучето?

— Стана импотентно. Млъкни. Това, което се опитвам да разкажа, е много по-важно от кучето. Когато бях четиринайсет-петнайсетгодишен, ходех да работя след училище, помагах на един човек, който вършеше разни неща в квартала. Чистеше мазета и тавани, изнасяше боклуци и разни такива. Един ден затвориха галантерията, сигурно собственикът беше починал, и ние трябваше да почистим мазето за новия наемател. Беше пълно с кашони с боклуци, а ние преглеждахме съдържанието им, защото човекът си докарваше допълнително, като продаваше някои от нещата, които трябваше да изхвърли. Нямаше време да разглеждаме всичко, защото трябваше да се бърза. Преглеждах един кашон и не щеш ли, извадих от него снимка на баща ми. Съвсем същата снимка като на майка ми, на която той е в униформа с военно кепе, снимката, която беше изчезнала, и дори рамката същата. Какво правеше тази снимка там?

Брийн мълчеше.

— Помня добре как се почувствах. Бях поразен. Като в „Зоната на здрача“. Бръкнах отново в кашона и първото нещо, което извадих, беше същата снимка в същата рамка. Кашонът беше пълен със снимки. Половината бяха с войника, а другата половина — с млада блондинка с бретон и широка усмивка. Оказа се, че кашонът съдържа рамки. Така се опаковат евтини рамки с вградена снимка. Така че майка ми сигурно е купила една такава рамка за пет цента и ми е казала, че това е баща ми. После, когато поотраснах, я изхвърлила. Взех една от онези снимки в рамки и я занесох у дома. Не й съобщих и не я показах, но я задържах за известно време. Разбрах, че снимката е от Втората световна война. Иначе казано, това не можеше да е снимка на баща ми, защото неговата униформа щеше да е различна.

Вече бях разбрал, че историята, която ми беше разказала за баща ми, е измислица. Мисля, че изобщо не е знаела кой е баща ми. Предполагам, че се е напила и е тръгнала с някого, а може дори с няколко различни мъже. Какво значение има? Преместила се в друг град и казала на хората, че е омъжена и съпругът й служи в армията, или че е загинал, нещо такова.

— Какво чувстваш?

— Какво чувствам ли? — Келър поклати глава. — Ако си премажа пръстите на вратата на някое такси, сигурно пак ще ме питаш какво чувствам.

— И ти пак няма да можеш да отговориш — каза Брийн. — Ето ти един въпрос. Кой е баща ти?

— Току-що ти разказах…

— Все пак някой те е заченал. Независимо дали го познаваш и дали майка ти е знаела кой е, някакъв определен човек е посял семето, от което си се пръкнал. Освен ако не се мислиш за втори Христос.

— Не — отвърна Келър. — Не страдам от подобно заблуждение.

— Тогава ми кажи кой е мъжът, от чието семе си се пръкнал. Не въз основа на това, което са ти разказали, или на това, което сам си открил. Не искам отговор от твоята рационална страна. Искам отговор от онази част у теб, която просто знае. Кой е баща ти? Какъв е баща ти?

— Войник — каза Келър.

 

 

Докато вървеше по Второ авеню, Келър изведнъж се озова пред витрината на магазин за домашни любимци, зад която лудуваха две палета.

Той влезе. Едната стена беше отрупана с клетки с кученца и котета. Докато гледаше клетките, Келър усети как сърцето му се свива. Обхвана го скръбно чувство.

Обърна се да разгледа другите животни. Птици в кафези, хамстери, змии зад стъкло, аквариуми с тропически рибки. Те не го тревожеха. Но не можеше да погледне малките кучета.

Излезе от магазина. На следващия ден посети приют за бездомни животни и се разходи покрай клетките на кучетата, чакащи за осиновяване. Този път тъгата беше непоносима и той я почувства физически като тежест в гърдите си. Сигурно му е личало, защото младата служителка в приюта го попита дали е добре.

— Само леко замайване — отвърна той.

В търговското помещение тя му каза, че могат да доставят и определена порода, ако желае това. Можеха да включат името му в клиентския списък и когато се появи подходящ екземпляр…

— Мисля, че не мога да гледам домашен любимец — каза той. — Много често пътувам. Не мога да поема тази отговорност. — Жената не отговори и думите на Келър отекнаха в нейното мълчание. — Но искам да направя дарение — продължи той. — Искам да подпомогна дейността ви.

Той отвори портфейла си, извади банкноти и й ги подаде, без да ги преброи.

— Анонимно дарение — каза. — Не искам разписка. Съжалявам, че ви загубих времето. Съжалявам, че не мога да осиновя куче. Благодаря. Благодаря много.

Тя каза нещо, което той не успя да чуе. Излезе бързешком.

— „Искам да подпомогна дейността ви.“ Това й казах и побягнах навън, преди да почне да ми благодари. Или да задава въпроси.

— Какви въпроси?

— Не знам — каза Келър. Той се претърколи на кушетката, за да не гледа към Брийн. — „Искам да подпомогна дейността ви.“ А аз дори не знам каква е дейността им. Намират осиновители на част от животните, а какво правят с останалите? Може би ги „приспиват“.

— Може би.

— Какво искам да подпомогна? Осиновяването или избиването?

— Ти ми кажи.

— Казах ти предостатъчно — отвърна Келър.

— Или недостатъчно.

Келър замълча.

— Защо те натъжи гледката на кучета в клетки?

— Усетих тъгата им.

— Човек усеща само своята тъга. Защо кучето в клетка ти се струва тъжно? И ти ли си в клетка?

— Не.

— Разкажи ми за твоето куче. За Солджър.

— Добре — каза Келър. — Мога да го направя.

 

 

Един-два сеанса след това Брийн каза:

— Не си бил женен.

— Не.

— Аз бях женен.

— Нима?

— Осем години. Тя ми беше секретарка, записваше часовете, въвеждаше клиентите в приемната, докато се приготвя. Сега нямам секретарка. Имам телефонен секретар. Проверявам го между сеансите, отговарям на обажданията или сам звъня. Ако имах такава машина навремето, щях да си спестя много мъка.

— Значи бракът не потръгна?

Брийн сякаш не чу въпроса.

— Исках деца. За осемте години тя направи три аборта, без да ми каже. Нито дума. Докато един ден не ми го изтърси. Бях ходил на доктор. Бях си направил изследвания, които показваха, че не съм стерилен, имам висока концентрация и силно подвижни сперматозоиди. Затова исках и тя да се прегледа. „Тъпако, вече съм убила три бебета от теб, остави ме на мира.“ Казах й, че искам развод. Тя каза, че няма да ми излезе евтино.

— И?

— Бяхме женени осем години. Разведени сме от девет. Всеки месец попълвам чек за издръжка и го изпращам по пощата. Ако зависеше от мен, бих предпочел да изгоря тези пари.

Брийн се умълча. След малко Келър каза:

— Защо ми разказа това?

— Просто така.

— Свързано ли е с моята душевност? Да не очакваш да свържа някакви неща, да се плесна по челото и да извикам: „Как може да съм бил толкова сляп?“.

— Ти ми доверяваш — каза Брийн. — Нормално е и аз да ти доверя нещо.

 

 

Няколко дни по-късно се обади Дот. Келър хвана влака за Уайт Плейнс, където го посрещна Луис и го закара в къщата на „Тонтън Плейс“. По-късно Луис го закара обратно до гарата и Келър се прибра в града. Обади се на Брийн, като подбра часа така, че да попадне на телефонния секретар. Остави следното съобщение: „Обажда се Питър Стоун. Трябва да летя до Сан Диего по работа. Ще се наложи да пропусна следващия сеанс, а може би и по-следващия. Ще се опитам да се обадя преди това“.

Трябваше ли да каже още нещо на Брийн? Сякаш не. Затвори, събра един сак багаж и хвана влака за Филаделфия.

 

 

На гарата не го чакаше никой. Човекът от Уайт Плейнс му беше показал снимка и му беше дал листче с име и адрес. Въпросната личност държеше порнографска книжарница недалече от „Индипендънс Хол“. Срещу нея имаше малка кръчма, която предлагаше идеална позиция, но Келър бързо прецени, че не може да влезе вътре, без да привлече внимание, поне ако не свали вратовръзката и сакото си и не се повъргаля двайсет минути в прахоляка.

Малко по-надолу по същата улица Келър намери закусвалня, от единия край на която можеше да държи под око тъмните стъкла на книжарницата. Изпи едно кафе, после пресече улицата и влезе в книжарницата, в която имаше двама души на смяна. Единият беше мургав младеж с тъжни очи от Индия или Пакистан, а другият — мъжът с дебела гуша и леко изпъкнали очи, когото Келър беше видял на снимката в Уайт Плейнс.

Келър мина покрай цяла стена с видеокасети и започна да прелиства списанията на един от стендовете. Около петнайсет минути по-късно младежът заяви, че излиза за вечеря. Възрастният мъж каза:

— Стана ли време? Добре, но гледай този път да се върнеш до седем.

Келър погледна часовника си. Беше шест. Останалите посетители бяха сврени във видеокабините. Но момчето му го беше погледнало, а и за какво да бърза толкова?

Той взе наслуки две списания и ги плати. Мъжът с дебелата гуша ги сложи в плик, който запечата с тиксо. Келър пъхна плика в сака си и се запъти да си търси хотел.

На следващия ден посети музей, отиде на кино и пристигна в магазина в шест и десет. Младежът отсъстваше, вероятно нагъваше някъде къри. Мъжът с дебелата гуша стоеше зад тезгяха, двама от тримата други клиенти гледаха видео в кабините, а третият разглеждаше списания. Келър запрелиства списание с надеждата, че ще се разкарат. По някое време, както си стоеше до стената с видеокасети, тя се превърна в стена с кученца в клетки. Това се случи за миг и той не беше сигурен дали беше истинска халюцинация или някакъв мисловен образ. Каквото и да беше обаче, не му хареса.

Единият посетител си тръгна, но другите двама се задържаха, след което в магазина влезе още някой. До връщането на индиеца оставаше половин час, а кой знае дали нямаше да се върне и по-рано.

Той пристъпи към тезгяха, като се оглеждаше неспокойно и се преструваше на по-притеснен, отколкото беше в действителност. С нисък глас каза:

— Може ли да поговорим насаме?

— За какво?

Прегърбен, забил поглед в земята, той каза:

— За нещо по̀ така.

— Ако става дума за малки деца — каза мъжът, — не се обиждайте, но не знам нищо, не искам да знам нищо и не знам към кого да ви насоча.

— Не е това — каза Келър.

Влязоха в задната стая. Мъжът с дебелата гуша затвори вратата и докато се обръщаше, Келър му нанесе саблен удар между врата и рамото. Краката на мъжа се подкосиха и Келър на минутата уви телената примка около врата му. На следващата минута излезе от книжарницата, а час по-късно пътуваше с влака в северна посока.

Когато се прибра, Келър си даде сметка, че списанията са още в сака му. Това беше сериозна небрежност, трябваше да ги изхвърли още предната вечер, но напълно беше изключил, дори не беше отворил пакета.

Не намери причина да ги отвори и сега. Прекоси коридора и ги изхвърли в пещта за изгаряне на отпадъци. Когато се върна в апартамента, си приготви слаб скоч със сода и изгледа някакъв документален филм по „Дискавъри“. За изчезващите тропически гори — още една проклета грижа.

 

 

— Едип — изрече Джеролд Брийн, събрал върховете на пръстите си пред гърдите си. — Предполагам, че познаваш мита. Без да знае, той убил баща си и се оженил за майка си.

— Две угрози, които досега успявам да избегна.

— Да — каза Брийн. — Но дали наистина е така? Когато заминеш някъде в качеството си на експедитор, когато се наложи да отстраниш проблемите, както се казва, какво точно трябва да правиш? Уволняваш хора, съкращаваш отдели, закриваш предприятия, преобръщаш човешки животи. Може ли да се каже така?

— Предполагам.

— В това има насилие. Да уволниш даден човек, да прекъснеш кариерата му е символично убийство. Този човек е непознат, но ако е високопоставен, със сигурност е някой по-възрастен от теб, нали така?

— Е, и?

— Докато вършиш работата си, това е все едно да издирваш и убиваш своя неизвестен баща.

— Не знам — каза Келър. — Струва ми се малко пресилено.

— В отношенията ти с жените — продължи Брийн — също има подчертан едипов елемент. Майка ти е била непостоянна и разсеяна, объркана в собствения си живот, неспособна да поддържа връзки с други хора. Така твоите връзки с жени също са непостоянни и разсеяни. Твоите проблеми с импотентността…

— Само веднъж!

— … са естествено следствие от тази обърканост. Майка ти е починала, нали?

— Да.

— А баща ти е изчезнал и вероятно също вече е покойник. Тук, Питър, трябва да се обърне внимание на един процес, който е предназначен да преобърне модела на символично ниво.

— Не разбирам.

— Моментът е деликатен — призна Брийн. Той кръстоса крака и подпря лакът на коляно, разпери палеца на ръката си и подпря на него брадичката си. Не за първи път на Келър му хрумна, че в предишния си живот този човек трябва да е бил щъркел. — Жалко, че в живота ти е липсвала мъжка фигура — продължи Брийн, — за предпочитане някой по-възрастен, който да играе ролята на баща в живота ти, някой, към когото да можеш да се обръщаш за съвет.

Келър си спомни за мъжа от Уайт Плейнс.

— Вместо да убиваш този мъж символично — каза Брийн, — и едва ли е нужно да ти напомням, че всичко в разговора ни е символично, та вместо да убиваш този мъж, както си правил с бащинските фигури в миналото си, може би ще е по-добре да го подхраниш.

Да сготвя нещо на мъжа от Уайт Плейнс? Да му купя хамбургер? Или да му накълцам салата?

— Може би трябва да помислиш как да използваш талантите си за доброто на този човек, вместо в негова вреда — продължи Брийн. Той извади кърпичка от горния си джоб и избърса челото си. — Може би в живота му има жена — символично това е майка ти — и тази жена е източник на голяма мъка за баща ти. Затова вместо като Едип нея да любиш, а него да убиваш, можеш да обърнеш обичайния курс, като на него покажеш любов, а нея убиеш.

— О — каза Келър.

— Искам да кажа символично.

— Символично — повтори Келър.

 

 

Седмица по-късно Брийн му подаде някаква снимка.

— Това се нарича тематичен аперцептивен тест — обясни Брийн. — Гледаш снимката и измисляш история по нея.

— Каква история?

— Все едно — отговори Брийн. — Това е изпитание за въображението. Гледаш лицето на снимката и се опитваш да си представиш що за човек е и с какво се занимава.

Снимката беше цветна и показваше елегантна брюнетка, облечена в дрехи, шити по поръчка. Държеше куче на каишка. Кучето беше средно на ръст, с набито тяло и напрегнат поглед. На цвят беше това, което кучкарите наричат синьо, а за останалите хора е сиво.

— Това е жена с куче — каза Келър.

— Добре.

Келър си пое дъх.

— Кучето умее да приказва — продължи той, — но не го прави пред други хора. Жената много се е изложила, когато обяснила това пред познати, и вече внимава повече. Когато са сами, кучето не спира да бърбори, мръсникът има мнение по всякакви въпроси. Обяснява й всичко — от истинската причина за Трийсетгодишната война до най-добрата рецепта за лазаня.

— Куче и половина.

— Да, а жената не иска другите да научат, че кучето говори, защото се страхува да не й го отнемат. На тази снимка са в парка. Прилича на Сентръл Парк.

— Или може би „Вашингтон Скуеър“.

— Възможно е — съгласи се Келър. — Жената е влюбена в това куче. Кучето обаче не е много сигурно в чувствата си.

— А какво е мнението ти за жената?

— Привлекателна е — каза Келър.

— Само на повърхността — каза Брийн. — По-дълбоко нещата са други, повярвай ми. Къде според теб живее?

Келър се замисли.

— В Кливланд — отвърна накрая.

— Защо в Кливланд, за бога?

— Всеки живее някъде.

— Ако аз бях подложен на този тест, сигурно щях да предположа, че жената живее на Пето авеню до „Вашингтон Скуеър“. Може би дори щях да кажа, че живее на Пето авеню номер едно, защото познавам сградата. Живял съм там.

— Така ли?

— В просторен апартамент на висок етаж. Веднъж в месеца пиша солиден чек и го изпращам на този адрес, който преди беше мой. Затова е нормално да си представя точно тази сграда, особено когато гледам точно тази снимка. — Погледът му срещна този на Келър. — Искаш нещо да питаш ли? Давай.

— Каква порода е кучето?

— Кучето ли?

— Не мога да позная.

— Всъщност — отвърна Брийн — това е австралийски кетълдог. Прилича на помияр, нали? Можеш да си сигурен, че не говори. Но да се върнем на снимката.

— Добре.

— Имаш голям напредък — каза Брийн. — Оценявам това, което правиш. И съм сигурен, че ще постъпиш правилно.

 

 

Няколко дни след това Келър седеше на пейка на „Вашингтон Скуеър“. Той сгъна вестника си и се приближи до тъмнокоса жена, облечена в блейзър и барета.

— Извинете — каза той, — това е австралийски кетълдог, нали?

— Точно така — отвърна тя.

— Прекрасно животно — продължи той. — Не се среща често.

— Повечето хора си мислят, че е мелез. А тази порода е много особена. И вие ли имате такова?

— Имах. Но го присъдиха на бившата ми жена.

— Колко жалко за вас.

— За кучето беше още по-жалко. Казваше се Солджър. Тоест казва се Солджър, ако не го е сменила.

— Това е Нелсън. На галено. Пълното му име може да изкълчи езика на човек.

— Водите ли го по изложби?

— Няма защо — отвърна тя. — Вече всичко е видял.

 

 

— Миналата седмица ходих във Вилидж — каза Келър — и проклетото нещо се случи. Срещнах една жена в парка.

— Това ли е проклетото нещо?

— За мен това е необичайно. Срещам се с жени по барове и партита или някой ме запознава. С тази се срещнахме и заговорихме случайно, а на следващата сутрин я засякох отново. Почерпих я капучино.

— Случайно си я срещнал в два последователни дни, така ли?

— Да.

— Във Вилидж.

— Там живея.

Брийн се намръщи.

— Не трябва да те виждат с нея, нали?

— Защо не?

— Не смяташ ли, че е опасно?

— Да, вече ми коства цяло капучино.

— Мислех, че сме се разбрали.

— За кое?

— Ти не живееш във Вилидж — каза Брийн. — Знам къде живееш. Не се учудвай толкова. Първия път, когато си тръгна, те наблюдавах от прозореца и забелязах, че се опитваш да избегнеш евентуално проследяване. Затова изчаках подходящ момент и когато престана да внимаваш, те проследих. Не беше много трудно.

— Защо ме проследи?

— За да разбера кой си. Казваш се Келър и живееш на Първо авеню номер 865. Вече знаех какъв си. Всеки би се досетил, ако чуе сънищата ти. Освен това плащаш в брой, а и всички тези внезапни командировки. Все още не знам кой ти възлага поръчките, престъпни босове или правителството, но какво значение има? Спа ли с жена ми?

— Бившата ти жена.

— Отговори на въпроса.

— Да.

— Боже мой. И справи ли се?

— Да.

— Защо се усмихваш?

— Помислих си — отвърна Келър, — че се справих отлично.

Брийн замълча, загледан някъде над дясното рамо на Келър. После каза:

— Това е крайно неприятно. Надявах се да намериш сили да превъзмогнеш едиповия мит, а не само да го възпроизведеш. Значи се позабавлява. Ти си много непослушно малко момче. Каква победа над символичния ти баща! Успял си да вкараш жена му в леглото. Несъмнено вече си мислиш как ще забременее, за да те дари с онова, което жестоко е отказала на съпруга си. Така ли е?

— Не съм си и помислял.

— Ще си го помислиш рано или късно. — Брийн се приведе напред със загрижена физиономия. — Много ми е неприятно да видя, че сам подкопаваш терапията си. А се справяше толкова добре.

 

 

От прозореца на спалнята се виждаше „Вашингтон Скуеър Парк“. Паркът беше пълен с кучета, но нито един австралийски кетълдог.

— Прекрасна гледка — каза Келър. — Прекрасен апартамент.

— Повярвай ми — каза тя, — заслужила съм го. Обличаш се. Отиваш ли някъде?

— Малко ми е нервно. Може ли да изведа Нелсън на разходка?

— Ще го разглезиш — каза тя. — Ще разглезиш и двама ни.

 

 

В сряда сутринта Келър взе такси до летище „Ла Гуардия“ и самолет до Сейнт Луис. Пи кафе с един от бизнес партньорите на човека от Уайт Плейнс и хвана вечерния полет обратно до Ню Йорк. Взе такси и отиде право в жилищната сграда на Пето авеню.

— Казвам се Питър Стоун — съобщи той на портиера. — Госпожа Брийн ме очаква.

Портиерът го гледаше, без да продума.

— Госпожа Брийн — повтори Келър. — Апартамент седемнайсет Г.

— Боже мой.

— Какво има?

— Вие не знаете — каза портиерът. — Надявах се друг да ви каже.

* * *

— Ти си я убил — каза той.

— Това е нелепо — отвърна Брийн. — Тя се е самоубила. Скочила е от прозореца. Ако искаш професионалното ми мнение, тя страдаше от депресия.

— Ако искаш моето професионално мнение — контрира Келър, — някой й е помогнал.

— На твое място не бих спорил — заяви Брийн. — Ако полицията тръгне да търси убиеца, сигурно внимателно ще проучат господин Стоун тире Келър, каменният килър. И ще се наложи да им разкажа как обичайният процес на пренасочване се е объркал и ти си се вманиачил в мен и моя личен живот, и как не съм успял да предотвратя твоя вроден стремеж към преобръщане на едиповия комплекс. След което те вероятно ще се поинтересуват защо използваш фалшиви имена и как си изкарваш прехраната и… Разбираш ли защо е по-добре да не разлайваме кучетата?

Като по даден знак кучето излезе иззад бюрото. Видя Келър и започна да маха с опашка.

— Долу — каза Брийн. — Виждаш ли, добре е възпитано. Ти също можеш да седнеш.

— Ще остана прав. Ти си я убил и си взел кучето и…

Брийн въздъхна.

— Полицаите намерили кучето в апартамента да скимти пред отворения прозорец. След като разпознах тялото и им разказах за предишните й опити за самоубийство, предложих да взема кучето с мен у дома. Нямаше кой да го гледа.

— Аз щях да го взема — каза Келър.

— Но това не е необходимо, нали така? Вече няма да се налага да разхождаш кучето ми, да правиш любов с жена ми и да се излежаваш в апартамента ми. Не си нужен повече. — Брийн сякаш се сепна от грубостта на собствените си думи. Лицето му омекна. — Ще можеш да се върнеш към далеч по-важното занимание с терапията си. Всъщност — и той посочи кушетката — защо не полегнеш още сега?

— Идеята не е лоша. Но първо затвори кучето в другата стая.

— Притесняваш се да не прекъсне работата, а? Шегичка. Може да почака в преддверието. Хайде, Нелсън. Браво… А, не. Как смееш да внасяш оръжие в кабинета ми? Свали го веднага.

— Няма да стане.

— За бога, защо искаш да ме убиеш? Аз не съм твоят баща. Аз съм твоят терапевт. Глупаво е да ме убиваш. Няма да спечелиш нищо, а можеш да загубиш всичко. Това е напълно неразумно. Дори по-лошо, това е невротично саморазрушение.

— Явно не съм се оправил.

— Това пък какво е, черен хумор? Само дето е вярно. Още си далече от това да се излекуваш, драги. Дори бих казал, че те грози психотерапевтична криза. Как ще се измъкнеш от това, ако ме убиеш?

Келър пристъпи към прозореца и го отвори широко.

— Няма да те застрелям — каза Келър.

— Нямам никаква склонност към самоубийство — каза Брийн, притиснал гръб към лавица с книги. — Никаква.

— Смъртта на бившата ти съпруга те е хвърлила в отчаяние.

— Това е тъпо, направо идиотско. Кой ще повярва?

— Ще видим — отвърна Келър. — Колкото до психотерапевтичната криза, и това ще видим. Все някак ще я превъзмогна.

 

 

Жената в приюта за животни каза:

— Какво съвпадение. Идвате при нас и се записвате за австралийски кетълдог. Знаете ли, че това е много рядка порода в тази страна?

— Не се среща често.

— А на следващата сутрин получаваме какво? Прекрасен австралийски кетълдог. Направо да падне човек. Не е ли прекрасен?

— Наистина.

— Откакто го доведоха, непрекъснато скимти. Тъжна история, стопанинът му починал и нямало кой да го гледа. Боже мой, дойде направо при вас. Май ви харесва.

— Сякаш сме родени един за друг.

— Не е трудно да го повярвам. Името му е Нелсън, но, разбира се, можете да го промените.

— Нелсън — каза той. Кучето наостри уши. Келър се пресегна да го почеше. — Не мисля да го променям. Кой беше този Нелсън? Някакъв английски герой, нали така? Известен генерал или нещо такова.

— Мисля, че е бил адмирал. Главнокомандващ английската флота, ако не греша. Битката на Трафалгарския площад, сещате ли се?

— Да, имам смътен спомен — каза той. — Не войник, а моряк. Почти познах. Май трябва да платя таксата и да попълня някакви документи, нали така?

Когато приключиха с документите, тя каза:

— Още не мога да повярвам. Какво съвпадение.

— Имах един познат — отвърна Келър, — който все казваше, че не съществуват съвпадения и случайности.

— Как ли би обяснил това?

— И аз бих искал да го чуя — каза Келър. — Хайде, Нелсън. Браво.