Лорънс Блок
Убиец на повикване (10)

10. Келър в оставка

— Искаш да напуснеш? Как така, Келър? — Дот се вторачи в него, смръщи се и поклати глава. — Да беше казал, че искаш да разпуснеш, да те разбера. Но да напуснеш — не ми се връзва.

— Още го обмислям — каза той.

— Ти си градско момче, Келър. Какво ще направиш — да не мислиш да се заселиш в Роузбърг, Орегон? Да си купиш там малка къщурка с асма отпред?

— Асма ли?

— Няма значение.

— Приятно градче си беше Роузбърг — възрази той. — Но все пак си права, аз съм нюйоркчанин. Ще продължа да живея тук.

— Само че пенсиониран.

Той кимна.

— Направил съм си сметката — мога да си го позволя. Скътал съм малко пари през годините, а и наемът ми не е висок. Освен това не съм някакъв прахосник, Дот.

— Все пак си имал и разходи. Всички обеци, които купи за онова момиче.

— Андрия.

— Помня името й, Келър. Не исках да го изрека, за да не ти навявам тежки спомени.

Той поклати глава.

— Тя влезе в живота ми, известно време разхождаше кучето ми, после излезе от живота ми.

— И взе кучето.

— То също влезе в живота ми случайно и по същия начин си излезе. Известно време и двамата ми липсваха, сега не ми липсва никой от тях, така че мога да кажа, че съм го превъзмогнал.

— Сигурно.

— Пък и не съм похарчил толкова много за обеци. Какво общо имат тук обеците?

— Нищо. Искаш ли още чай?

Той кимна и тя отново напълни чашите им. Седяха в китайски ресторант в Уайт Плейнс, на половин миля от голямата къща на „Тонтън Плейс“, където тя живееше със стареца. Келър предложи да обядват заедно, а тя предложи това място и храната се оказа според очакванията му. На вид ястията бяха китайски, а на вкус — провинциални.

— Вече допуска грешки — каза той. — На приливи и отливи е.

— Напоследък са главно отливи — забеляза Дот.

— Да. Говорили сме за това, че рано или късно нещо ще трябва да се направи. Обмислих нещата и ми се струва, че за мен това нещо е да се оттегля.

— Да хвърлиш кърпата в ринга — каза Дот. — Да си осребриш жетоните. Да напуснеш играта.

— Нещо такова.

— И после?

— Какво после?

— Ти си още млад, Келър. Какво ще правиш през остатъка от живота си?

— Каквото и сега, само дето няма да ходя в командировки извън града осем-десет пъти в годината. Като изключим тези командировки, може да се каже, че отдавна съм пенсионер. От време на време ходя на кино, прочитам по някоя книга, ходя на фитнес, правя си дълги разходки, посещавам някоя и друга постановка, пия по малко бира, излизам чат-пат с някоя жена.

— Която чат-пат ти разхожда кучето.

Той й хвърли бърз поглед.

— Искам да кажа, че ще правя това, което винаги съм правил, само дето вече няма да поемам поръчки.

— Защото си в оставка.

— Именно. Какво лошо има в това?

Тя се замисли.

— Сметката ти е почти вярна — каза му накрая.

— И защо почти?

— Нещата, които правиш, не са просто неща, които правиш.

— Моля?

— Това са неща, с които убиваш времето, докато чакаш да звънне телефонът. Неща, които вършиш между две задачи. Но ако няма повече задачи и ти свикнеш с мисълта, че телефонът няма да звънне, тогава тези неща ще станат целият ти живот. А те не са достатъчни, Келър. Ще се побъркаш.

— Мислиш ли?

— Определено.

— Разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се той. — Но хората постоянно се пенсионират. Някои от тях са мъже, които са обичали професията си и са работили по шейсет часа седмично. Какво повече имат те?

Тя отговори, без да се поколебае:

— Хоби.

— Хоби ли?

— Нещо, с което човек да се занимава. Без значение какво е то. Подводно гмуркане, риболов, голф или да правиш разни неща от макраме. — Тя се намръщи. — Правиш ли неща от макраме?

— Не.

— Искам да кажа, какво всъщност представлява макрамето, случайно да знаеш? Не е същото като папиемаше, нали?

— Намерила си кого да питаш.

— Или пък са онези неща, които се правят от възли? Но си прав, че не трябва да питам теб, защото каквото и да представлява макрамето, то не е твоето хоби. Ако беше, можеше да си направиш от него къщурка с асма отпред.

— Ти пак с тази асма — прекъсна я той. — Дори не знам какво представлява. Зарежи я. Ако имах хоби…

— И то хоби, в което наистина ще се потопиш. Като авиомоделизъм, състезания с коли играчки, пчеларство…

— Това последното много ще зарадва хазяина.

— Каквото и да е. Колекциониране на разни неща — монети, копчета, първи издания. Има типове, които колекционират различни видове бодлива тел, можеш ли да повярваш? Хората дори не знаят, че има различни видове бодлива тел.

— Като дете имах колекция от марки — спомни си Келър. — Какво ли стана с нея?

 

 

— Като дете събирах марки — каза Келър на стария търговец на марки. — Чудя се какво ли е станало с нея.

— По същия начин можеш да се чудиш къде е ланският сняг — забеляза мъжът.

— Така си е. Беше ми интересно колко би струвала сега.

— Мога да ти отговоря на това.

— Наистина ли?

Мъжът кимна утвърдително.

— Общо взето, нищо. Пет-десет долара заедно с албума.

Келър изгледа мъжа. Той беше около седемдесетгодишен, с гъста бяла коса и ясни сини очи. Носеше бяла риза с навити ръкави и две химикалки в джоба, плюс филателните принадлежности, които Келър разпозна: щипка за марки, лупа и перфоратор.

— Откъде знам ли? — продължи мъжът. — Виждал съм стотици юношески колекции и те са, общо взето, подобни. Да не си бил богаташко дете?

— Не.

— Не си получавал по хиляда долара джобни на месец и не си харчил половината от тях за марки, значи. Понеже познавам и такива. Гадни малки лигльовци, но пък успяват да съберат хубави колекции. Ти откъде си набавяше марките?

— Един приятел на майка ми носеше марки от чуждестранни писма, които получаваше в работата — отговори Келър, като внезапно и за първи път от двайсет и пет години си спомни този човек. — Освен това си купувах някои марки, а някои разменях с други деца.

— Колко най-много си плащал за марка?

— Не помня.

— Един долар?

— Сигурно по-малко.

— Сигурно доста по-малко — потвърди мъжът. — Повечето марки, които си купувал, не са стрували повече от няколко цента парчето. Толкова са стрували тогава, толкова струват и сега.

— След всички тези години? Филателните колекции май не са чак толкова добра инвестиция.

— Не и онези марки, които струват стотинки. Всъщност възрастта на марките няма значение. Обикновената марка си остава обикновена, а евтината марка си остава евтина. И обратно: редките марки си остават редки, а ценните марки стават още по-ценни. Марка, за която преди двайсет-трийсет години си платил долар, сега ще струва три-четири пъти повече. Петдоларова марка сега би струвала двайсет, трийсет или дори петдесет долара. А марка, която тогава е струвала хиляда долара, сега може да се продаде за десет или двайсет хиляди, или дори повече.

— Много интересно — отбеляза Келър.

— Наистина ли? Понеже аз съм просто един стар досадник, който обича да говори и може би ти казвам повече, отколкото ти трябва да чуеш.

— Съвсем не — увери го Келър и облегна лакти на тезгяха. — Много ми е интересно.

— Ако си решил да колекционираш — каза Уолънс, — има много начини. Почти толкова, колкото са самите колекционери.

Филателистът се казваше Дъглас Уолънс, а магазинчето му беше едно от последните партерни магазинчета за марки в Ню Йорк, разположено на нивото на улицата, в тясна триетажна тухлена сграда на Двайсет и осма улица и Пето авеню. Мъжът рече още, че помнел времето, когато филателни магазинчета имало на всеки две преки в Манхатън, и когато „Насау стрийт“ била заета цялата от търговци на марки.

— Единствената причина все още да се помещавам тук е, че притежавам сградата — поясни той. — Иначе не бих могъл да си позволя наема. Не че бизнесът не върви, но в днешно време всичко се праща по куриери. А иначе и сам можеш да разгледаш магазинчето. Няма какво толкова да се разказва.

Все пак филателията си оставаше чудесен начин за убиване на времето, кралят на хобитата и хоби на кралете. Децата продължаваха да събират марки в албумите си, макар и по-малко в тази компютърна ера. А много мъже, млади и стари, заможни и не толкова, продължаваха да отделят значителна част от свободното си време и личния си бюджет за тази своя страст.

Начините за колекциониране се оказаха безбройни.

— Един от най-популярните методи е тематичният — обясни Уолънс. — Марки с животни, марки с птици. С насекоми — има сума серии пеперуди например. — Той прехвърляше обвитите с плиофилм серии, наредени в кашон, като при това вадеше различни примери. — Някои от тези марки са много красиви. Марки с железници, марки с автомобили, марки с картини — човек може да си направи малка галерия в албум. Марки с монети и дори марки с марки. Виждаш ли? Съвременни марки, на които са изобразени класически марки от деветнайсети век. Какво ще кажеш?

— Значи просто си избираш категория?

— Или тема, както се нарича най-често. Има си специални програми за по-популярните теми, както и клубове, към които можеш да се присъединиш. Можеш да създадеш и албум по свой вкус или да измислиш съвсем нова тема като например марки, свързани с професията ти.

Марки с убийци, помисли си Келър.

— Кучета — каза на глас.

Уолънс кимна.

— Много популярна тема. Марки с кучета. Всички различни породи… Ето ги, двайсет и четири различни кучета, цена осем долара плюс такса. Но тези не са за теб.

— Така ли?

— Те са за детски коледен подарък. Някои от марките са евтините парчета от дадена серия, а рано или късно ще си купиш цялата серия. От филателна гледна точка много от тези серийни марки са пълен боклук. В днешно време навсякъде по света се пускат глупави издания, печатат се на цели тапети за колекционерите. В някои страни вероятно се пускат не повече от сто писма месечно, а се издават стотици различни марки. Марките се печатат и се продават тук, в Съединените щати, без изобщо да са излизали в Дубай, Сейнт Винсънт или Екваториална Гвинея, или в която там държава е разрешено издаването на тези марки, за да се реализира печалба…

Когато излезе от магазина, Келър имаше чувството, че ще му се пръсне главата. Уолънс, общо взето, не беше спрял да приказва два часа, а Келър бе попил всяка дума. Беше невъзможно да запомни всичко, но интересното бе, че положи огромно старание да го запамети. Заинтригува се.

Нещо повече. Направо се беше прехласнал.

Освен това не бе платил и цент, а се прибра у дома с цяла пачка материали за четене — последните три броя от филателно списание плюс няколко каталога от аукциони за марки, проведени през последните месеци.

Когато се прибра в апартамента, Келър свари кана кафе, наля си чаша и седна с едно от списанията. Заглавната статия беше посветена на начините за съхраняване на новите самозалепващи се марки. В рубриката „Писма до редакцията“ няколко колекционери бяха излели гнева си срещу пощенските служители, които съсипват марките, като вместо с печат ги унищожават с химикалки.

Когато си спомни за кафето, то вече беше изстинало. Погледна часовника си и разбра защо. Беше чел три часа без прекъсване.

 

 

— Странно — сподели той с Дот. — Не помня да съм прекарвал толкова време с марките, когато бях дете. Доколкото си спомням, все играех навън, а способността ми да се концентрирам продължително върху едно нещо беше колкото на едно дете.

— Или на една муха.

— Но очевидно с това съм прекарвал доста време и съм се концентрирал доста продължително. Постоянно разпознавам марки, които съм виждал като дете. И ако видя черно-бяла снимка на марка, знам какъв е истинският й цвят. Просто си го спомням.

— Браво на теб.

— Всъщност съм научил доста от марките. Мога да изредя президентите на Съединените щати поред.

— По какъв ред?

— Имаше една такава серия. Джордж Вашингтон беше първият президент и беше на марка от един цент. Зелена. Джон Адамс беше на розовата марка от два цента. Томас Джеферсън беше на трицентова лилава марка и така нататък.

— Кой е деветнайсетият, Келър?

— Ръдърфорд Хейс — поколеба се той. — Мисля, че марката беше червеникавокафява, но не мога да се закълна.

— Няма да се наложи — каза Дот. — Да му се не знае, Келър. Май наистина си имаш хоби. Станал си, как му се вика — филателист.

— Така изглежда.

— Това е страхотно — каза тя. — Колко марки имаш вече в колекцията си?

— Николко — отговори той.

— Но защо?

— Първо трябва да си ги купя. А преди това трябва да реша точно какви ще купувам. А още не съм решил това.

— О. Е, все едно, май наистина си се запалил.

 

 

— Мисля да колекционирам по категория — каза той на Уолънс.

— Ако не ме лъже паметта, ти спомена кучета.

— Мислех да бъде кучета, защото винаги съм обичал кучета. Имах едно куче на име Солджър горе-долу по времето, когато имах и колекцията от марки. Мислих и за други теми. Само че тематичното събиране ми се струва малко, как да го нарека…

Уолънс го изчака да намери думата.

— Повърхностно — изрече той накрая, доволен от попадението, и се запита дали някога изобщо беше използвал тази дума. Човек не само научава президентите по хронологичен ред, но и си обогатява речника.

— Познавам някои тематични колекционери, които са много сериозни и страстни филателисти — възрази Уолънс. — При това доста изтънчени. Но все пак трябва да призная, че съм съгласен с теб. Ако колекционираш тематично, ти всъщност не колекционираш марки, а изображенията върху тях.

— Именно — откликна Келър.

— В това няма нищо лошо, но явно не е каквото търсиш.

— Наистина не е.

— В такъв случай може би искаш да колекционираш марки от определена държава или група държави. Има ли някоя, която специално да те привлича?

— Отворен съм за предложения — каза Келър.

— Предложения. Например Западна Европа е подходяща. Франция и колониите. Германия и провинциите. Бенелюкс — това са Белгия, Холандия и Люксембург.

— Знам.

— Британската империя също е интересна, поне докато я е имало. Сега всички бивши колонии са независими, а някои от тях са сред най-големите злоупотребители с издаване на ненужни марки на кило. И нашата страна върви натам, след като вече печата марки с лика на мъртви рок звезди.

— Докато четях списанията — сети се Келър, — ми се прииска да събирам всякакви марки, но повечето от новите са…

— Тапети.

— Що за идея да се отпечатват марки с герои на Уолт Дисни?

— Остави, не говори — рече Уолънс и вдигна очи към небето. След това забарабани с пръсти по тезгяха. — Знаеш ли, мисля, че разбирам какъв човек си и мога да ти кажа какво бих направил на твое място.

— Ще съм ти признателен.

— Бих събирал от целия свят — каза Уолънс, все още обмисляйки въпроса, — но с времева граница.

— Какво ще рече това?

— През последните три години в света са издадени повече марки, отколкото през предходните сто. Затова можеш да събираш марки, издадени да речем през първите сто години. Марки от целия свят през периода от 1840 до 1940 година. Това са класически издания. Всяка от тези марки е стойностна. Те не са толкова красиви, това са щампи, а не фотогравюри, и са почти едноцветни. Но са истински марки, а не тапети.

— Първите сто години — повтори Келър.

— Е — продължи Уолънс, — аз бих се изкушил да удължа периода с дузина години. От 1840 до 1952 — по този начин периодът ще обхване и крал Джордж VI, но не и кралица Елизабет, по чието време Британската империя се разпада. По такъв начин обхващаш войната и следвоенните издания, които са много интересни от филателна гледна точка, и е много забавно човек да ги събира. Сто години са хубаво закръглено число, но 1952 е по-подходяща за край на периода.

Келър беше осенен.

— Много увлекателно — каза той.

Уолънс му предложи да започне с купуването на цяла колекция. По този начин щеше да спести пари и да си осигури летящ старт. Цели два рафта в складовото помещение бяха заети от колекции, общи и специализирани. Уолънс му показа тритомна колекция, марки от света, от 1940 до 1949. Няма много редки екземпляри, обясни Уолънс, докато разлистваше албума, но има доста хубави марки, а и състоянието им е много добро. Каталожната цена на цялата сбирка възлизаше на 50 000 долара, но Уолънс му беше определил цена от 5450.

— Но мога да отстъпя малко — рече той. — Пет хиляди точно. Сделката е доста изгодна, но, от друга страна, представлява сериозно вложение за човек, който никога не е давал повече от десет-двайсет цента за марка или пък трийсет и два цента, когато изпраща писмо. Така че не бързай, помисли си.

— Точно това искам — каза Келър.

— Колекцията е хубава и на изгодна цена, но не може да се каже, че е уникална. На пазара има много други подобни колекции и няма да е зле да поразгледаш какво се предлага.

— Взимам я — отсече Келър.

 

 

Седнал зад бюрото си, Келър взе една марка с щипките, прикрепи към нея пантичка от пергамент и я постави в новия албум. Уолънс го беше посъветвал да си купи и комплект хубави албуми и сега той систематично преместваше марките от колекцията, която беше купил. Новите албуми бяха много по-хубави, но това не беше единствената причина за операцията по преместването.

— По този начин ще опознаеш марките си — беше му казал Уолънс — и те ще станат твои. В противен случай само ще добавяш нови марки към чужда колекция. А така създаваш своя собствена.

Разбира се, Уолънс имаше право. Нужно е време, работата поглъща изцяло вниманието и човек опознава марките. Случваше се предишният собственик да е поставил марка на погрешно място и Келър изпитваше голямо удоволствие да поправи грешката. Когато приключи с преместването на всяка отделна държава в нов албум, той си направи каталожен списък, така че с един поглед знаеше кои марки притежава и кои му липсват.

В момента беше на Белгия и бе стигнал до Леополд II. Марките, с които се занимаваше, имаха малки етикетчета, на които пишеше на френски и фламандски, двата официални езика на държавата, че писмото не трябва да се достави в неделя. (В случай че подателят иска неделна доставка, той трябва да махне етикетчето, преди да залепи марката на плика.) На две от марките на Келър липсваха неделните етикетчета, с което те губеха голяма част от своята привлекателност, и Келър реши да ги замени при първа възможност. Затова трябваше да актуализира каталожния списък, мислеше си той, когато телефонът звънна.

— Келър — каза Дот, — на бас, че си играеш с марките.

— Работя по тях — поправи я той.

— Взимам си бележка. Като стана дума за работа, защо не минеш да ме видиш?

— Сега ли?

— Ти си филателист на непълно работно време — забеляза тя. — И още не си в оставка. Дългът те зове.

 

 

Келър пътува със самолет до Ню Орлийнс и взе такси до един хотел в края на Френския квартал. Разопакова багажа си и седна с картата на града и снимка в ръка. Снимката беше на мургав мъж на средна възраст с буйна къдрава коса и усмивка трийсет и два карата. Той носеше сламена шапка с широка периферия и държеше пура. Името му беше Ричард Уикуайър и беше убил поне една от съпругите си, а може би две.

Шест години по-рано Уикуайър се беше оженил за Пам Шилийн, дъщеря на местен предприемач, който беше завъртял успешен бизнес със сяра и природен газ. След няколко години бурен брачен живот Пам Уикуайър се удавила в домашния си басейн. След непродължителен траур Ричард Уикуайър демонстрирал неугасващата си привързаност към семейство Шилийн, като се оженил за по-малката сестра на Пам — Рейчъл.

Вторият брак също се оказал проблематичен. Според свидетелството на една от приятелките на Рейчъл тя се страхувала за живота си и се оплакала, че Уикуайър заплашвал да я убие. Да се стегне и да слуша, казал й, иначе щял да я удави като скапаната й сестра.

Но не го направил. Вместо това взел ножа за обезкостяване от семейното барбекю и го забил право в сърцето й. Поне това гласяло обвинението на прокурора, доказателствата сочели същото, но дванайсетте съдебни заседатели не били единодушни. Първият процес завършил без заключение, а съдебните заседатели на повторното дело гласували оправдателна присъда.

И така, Джим Пол Шилийн обърнал няколко чаши, заредил револвера си и излязъл да търси зет си. Открил го, нарекъл го копеле и изпразнил в него пистолета, като го уцелил веднъж в рамото и веднъж в бедрото, уцелил също придружителката на Уикуайър в лявата половина на задника, а останалите три куршума отишли нахалост.

Шилийн се предал и бил обвинен в опит за убийство, след което бил оправдан, а съдията строго го предупредил:

— „Не успя да го извършиш. Затова не се опитвай отново.“ И така, той няма да се опита отново, Келър, което и налага твоята намеса — завърши разказа си Дот.

Уикуайър, напълно възстановен от раните си, продължаваше да обитава същата къща, в която беше живял последователно с Пам и Рейчъл Шилийн. Освен това се беше оженил трети път, взимайки за съпруга не жената, която Джим Шилийн беше уцелил, а млада хубавица, която случайно беше и един от съдебните заседатели на втория процес срещу него. Посетила го в болницата след стрелбата и едното довело до следващото.

— Стрелбата го е направила по-внимателен — добави Дот — и вече има постоянна охрана в къщата от двама бодигардове, които са му като кредитни карти.

— Защото не излиза без тях.

— Очевидно. Клиентът си мислел за взривно устройство, тъй като не го вълнува дали бодигардовете и съпругата ще придружат Уикуайър на купона. Прецених, че този план няма да ти бъде по вкуса.

— Наистина не ми е.

— Прекалено много техника, прекалено много шум, прекалено много внимание. Разбира се, ти ще свършиш работата така, както прецениш. Имаш две седмици. Клиентът желае да отсъства от страната по време на инцидента и това е периодът, в който няма да го има. Мисля си, че ако изобщо съумееш да свършиш тази работа, то ще я свършиш в рамките на две седмици.

Келър потвърди правилността на преценката й и попита какво мисли по въпроса старецът на горния етаж.

— Нищо, освен ако не е телепат — отвърна Дот. — Сама отговорих на обаждането и сама уредих нещата.

— Сигурно не е бил във форма.

— Истината — каза тя — е, че всъщност в този ден беше в сравнително добра форма. Въпреки това обаче аз поех обаждането. Защо да го оставям да оплеска нещата? Мислиш ли, че постъпих неправилно?

— Съвсем не — отрече Келър. — Нямам проблем с това. Единственият ми проблем е Уикуайър.

— И разполагаш с две седмици да го решиш. Или преди да е убил своята съпруга номер 3. Което от двете се окаже първо.

Келър внимателно разгледа картата и снимката. Адресът на Уикуайър беше съвсем наблизо и той беше сигурен, че лесно ще го намери. Времето беше приятно и една разходка пеш щеше да му се отрази добре.

Той стигна до дома на Уикуайър и се спря от другата страна на улицата, за да огледа къщата. Искаше да остане незабелязан, но някаква жена, която подрязваше розите в градината си, го забеляза и му рече:

— Да, тук живее. Убиецът на съпруги.

— О — каза той.

— Въпрос на време е да направи хеттрик — каза жената, порейки въздуха с градинарските ножици. — Новата му съпруга е като пеперуда, привлечена от огъня. Това момиче е толкова глупаво, че без да искам да пострада, смятам, че не трябва да възпита свои деца.

Келър каза, че в това има логика.

— Ами бащата? Не този на пеперудата, а мистър Шилийн. Той е джентълмен, но от вълнение не се е прицелил добре.

— Може следващия път да се прицели по-точно — изтърси безразсъдно Келър.

— Доколкото разбрах — продължи жената, — станало му е ясно, че някои работи човек не може да ги свърши сам. Обадил се на някакъв професионалист от Чикаго, който долетял тук, за да свърши работата по мафиотски.

Леле, майко, помисли си Келър.

 

 

Разходката до къщата на Уикуайър беше приятна, но стига толкова. Той се върна в хотела си с трамвая по „Сейнт Чарлс авеню“, а на следващата сутрин отново посети Гардън Дистрикт, но с понтиак под наем. По-голямата част от тези три дни той прекара в следене на линкълна на Уикуайър. Единият от двамата бодигардове шофираше, другият седеше нащрек, а Уикуайър се возеше сам на задната седалка.

Хората от Чикаго действително разполагат с решение в мафиотски стил, мислеше си Келър. Трябва само да спреш до линкълна, да свалиш прозореца и да насочиш автоматичен огън към задната седалка. Едва ли колата на Уикуайър имаше бронебойни странични панели и задно стъкло, така че това вероятно щеше да свърши работа. Може би дори би успял да очисти двамата тъпаци отпред. Дум! Чао. Вече знаете как оправяме нещата в „града на широките рамене“!

Но това няма да е в мой стил, помисли си Келър. Може би щеше да намери човек, който да му продаде нужните пособия и амуниции, но нямаше да бъде в неговия стил. Все пак той беше нюйоркчанин. По принцип се стараеше да не бъде толкова очевиден и да бъде малко по-изтънчен.

Освен това колкото и желязно да беше алибито на клиента, полицията щеше да разбере, че той е поръчал покушението. Затова колкото по-непрофесионално свършена изглеждаше работата, толкова по-добре за Джим Пол Шилийн.

Келър се разходи из квартала. Мина покрай барове, предлагащи автентичен местен джаз, и ресторанти с автентична креолска кухня. Щом някой прекалено настоява, че продуктът е истински, той най-вероятно не е. Когато някакъв тип пред стриптийз клуб тръгна да му говори, Келър просто махна с ръка — не желаеше да слуша колко истински момичета има вътре и колко са истински гърдите им.

После изведнъж се озова пред някакъв антикварен магазин, разглеждайки обеците на витрината. Той се извърна, ориентира се в посоките и се отправи към хотела.

 

 

Когато се прибра в стаята, с такава ярост започна да сменя каналите на телевизора, сякаш беше решил да счупи дистанционното. Угаси телевизора, взе списание, разлисти го и го захвърли.

Работата беше, че не му се седеше тук. Искаше да бъде в апартамента си и да се занимава с марките.

Затова трябваше да измисли как да стигне до Ричард Уикуайър, да си свърши работата и да се прибере у дома. Вън от Ню Орлийнс, обратно в Белгия.

Уикуайър често излизаше от къщата и бодигардовете винаги го придружаваха. Новата съпруга обаче през повечето време си стоеше вкъщи. Следователно Келър можеше да се отбие на посещение, докато Уикуайър отсъства.

Веднъж проникнал в къщата, можеше да натъпче съпругата в някой дрешник и да чака кротко завръщането на Уикуайър, след което да очисти него и бодигардовете, преди да разберат какво става. Но и това беше грубо, прекалено чикагско, като пица в тиган. Трябваше да има по-елегантен начин… и точно тогава го осени.

Щеше да влезе в къщата. Щеше да инсценира злополука със съпруга номер три. Можеше да я удави в басейна например. Или да й счупи врата и да я просне в подножието на стълбите, сякаш беше паднала. Безброй бяха начините, по които можеше да я умъртви. Тази жена очевидно притежаваше инстинкт за самосъхранение колкото един мармот.

А след това на Уикуайър щеше да му се наложи да обяснява.

В това имаше нещо поетично, което му допадаше. Уикуайър, умъртвил безнаказано две жени, щеше да получи специалната ваксинация на щата Луизиана за убийство, което не беше извършил. Чиста работа.

Излезе да си вземе нещо за хапване, но докато се върне в стаята, вече се беше отказал от последния си план. В него имаше някои слабости, основната от които беше несигурността на цялата операция. След като не бяха успели да го осъдят тогава, когато на всички освен на журито им беше ясно, че той е виновен, какво гарантираше това да не се повтори? Копелето беше късметлия. Можеше да се отърве още веднъж.

Освен това клиентът беше платил за това Уикуайър да бъде убит, а не натопен за убийство. Клиентът беше на възраст и не разполагаше с цяла вечност. Дори в крайна сметка Уикуайър да бъдеше осъден на смъртоносна инжекция, той имаше достатъчно пари, за да протака процеса с години. Келър беше чувал, че отмъщението е ястие, което се поднася студено, но не чак мухлясало. Доста гадно би било жертвата ти да те надживее.

Мислѝ за друг вариант, каза си Келър, и остави подсъзнанието ти да свърши работата. Той взе филателното списание, което си носеше — новия брой, тъй като вече беше абонат — и го прелисти, докато някаква статия за пощенските клейма не привлече вниманието му. Прочете я, след което прочете половината от друга статия. След това се изправи на стола и остави списанието настрана.

Пипнах те, помисли си той.

Премисли идеята и този път не намери слаби места. Щеше да му трябва специално оборудване, но то можеше лесно да бъде набавено. Беше използвал същото средство по-рано в едно градче в Средна Америка, а щом то може да се намери в Мъскатийн, Айова, ще го има и тук — няколкостотин мили надолу по реката.

Той прегледа „Жълтите страници“ и намери подходящо място на няколко преки от хотела. Обади се и установи, че имаха онова, което търсеше. Затвори и провери за други мотели в „Жълтите страници“, след което се досети за друг списък, в който да потърси.

 

 

Филателистът беше шишкав тип със закръглени рамене, на петдесет и няколко години. Носеше светлосиня кадифена риза с яка с копчета, които не бяха закопчани. Презрамките му бяха с десен на римски монети, но самият магазин предлагаше единствено марки, а на витрината имаше табела, която гласеше: Не купувам и не продавам монети.

— Не че имам нещо против тях — поясни мъжът, чието име беше Хилдебранд. — По същия начин не купувам и не продавам дъвки. Само дето не ми е нужна табела, за да държа дъвчещите навън. Не знам нищо за монетите, не разбирам от нумизматика, не се интересувам от този бизнес и защо някой си мисли, че се занимавам с монети?

Келър неволно отправи поглед към тирантите. Хилдебранд забеляза това и вдигна очи към тавана.

— Жени — въздъхна.

Той сякаш очакваше реакция, но Келър не каза нищо.

— Съпругата ми искаше да ми купи тиранти — обясни Хилдебранд — и смяташе, че най-хубаво ще бъде да ми подари тиранти на пощенски марки, тъй като цял живот колекционирам марки и през по-голямата част от живота си търгувам с марки. Преди няколко години ми купи вратовръзка на марки — американски класики — Блек Джек, обърнатата Джени, еднодоларовата Трансмисисипи. Прекрасни марки. И вратовръзката е прекрасна и аз си я слагам всеки път, когато трябва да нося вратовръзка, което не е много често.

— Разбирам — рече Келър.

— Но не могла да намери тиранти на марки — продължи Хилдебранд — и купила тези, които са на монети, защото си помислила, че е същата работа. Можете ли да си представите?

— Олеле! — възкликна Келър.

— След всички тези години тя да си мисли, че марките и монетите се една и съща работа. Но какво да се прави, нали разбирате?

— Напълно.

— От друга страна, какво щяхме да правим без тях? Жените имам предвид. Пък и монетите, ако щете, но… — сепна се той — стига с това. С какво мога да ви бъда полезен?

— В града съм по работа — обясни Келър, — но ми остана малко свободно време и реших да поразгледам малко марки.

— Дошъл сте където трябва. Какво събирате, ако не възразявате, че питам?

— От целия свят, преди 1952.

— О, добрите неща — отбеляза Хилдебранд с тон на разбиране и уважение. — Класиката. Имам доста марки, които бих могъл да ви покажа. Някоя страна по-специално?

— Да речем Австрия. За нея имам списък у себе си.

— Австрия — повтори Хилдебранд. — Седнете тук, моля. Имам добри неща, чисто нови и втора ръка. Имам специални издания, които се намират все по-рядко. Трябва ли да бъдат с чист гръб?

— Не — отвърна Келър. — Аз си закачам марките.

— Мой човек. Настанете се удобно. Ето ви щипки, освен ако не носите своите.

— Не се сетих да ги взема.

— Някои хора си държат резервни щипки в куфара, така че винаги си имат. Ето каталог за Австрия, ето и серии във фолио също от Австрия. Разглеждайте спокойно, а ако ви потрябва нещо, само викнете.

 

 

— Мистър Уикуайър? Казвам се Сю Елън. Сю Елън Бейтс.

— Да?

— Може би не ме помните. Видяхме сме се в ресторанта. Аз ви сервирах коктейли, а вие ми се усмихвахте.

— Започвам да се сещам — каза Уикуайър.

— Споделих, че винаги съм вярвала, че сте невинен, а после вие ми дадохте листче с името и телефонния ви номер.

— Така направих май. Кога се случи това, Сю Елън?

— Преди известно време. Отначало не можах да събера смелост, а после ме нямаше известно време. Сега се върнах и съм отседнала в мотел, докато си намеря жилище.

— Нима?

— И ето че вие вече не ме помните. Ех, трябваше да се обадя по-рано!

— Кой казва, че не те помня? Само ми припомни. Как изглеждаш?

— Ами аз съм русокоса.

— Така си и мислех.

— И съм слабичка, освен дето имам, както се казва, пищни форми.

— Май започвам да си спомням, дете.

— На двайсет и четири съм, висока един шейсет и осем, със сини очи.

— Някакви татуировки или пиърсинг?

— Не, смятам, че са вулгарни. Пък и мама ще ме пребие, ако ме види с нещо такова.

— Звучиш така, сякаш бих могъл да те схрускам.

— О, мистър Уикуайър!

— Така се казва. Знаеш ли какво ще направим? Хайде да се видим. Така най-добре ще опресня паметта си.

— Искате да се видим в някой ресторант?

— Това е прекалено публично за човек в моето положение, Сю Елън…

— Разбирам.

— Нали каза, че си отседнала в мотел, Сю Елън? Къде се намира той?

 

 

— Ало, обажда се Сю Елън Бейтс.

— Моля?

— Казвам се Сю Елън Бейтс. Аз съм русичка, със сини очи.

— За бога, Келър — каза Дот, — кога ще пораснеш?

— И аз това се чудя.

— Пак използваш устройство за променяне на гласа, моля те да го изключиш. Звучиш като момиче, и то като тъпо момиче.

— Как можеш да говориш така?

— Тази машинка прави всяко изречение да звучи като въпрос. Страхотен ефект, признавам. Прави те да звучиш като малоумна тийнейджърка от онези, които обикалят целия мол и не могат да си спомнят къде са паркирали колата на майка си.

— Да, но той ме хареса — продължи Келър.

— Кой? А, разбрах.

— Ще се срещнем вдругиден. В моя мотел.

— Чак тогава?

— Трудно се измъква от дома.

— Ще стане още по-трудно. Е, поне се намираш в град, в който има много неща за правене. Лесно ще намериш начин да се забавляваш ден-два.

— Права си — потвърди Келър.

 

 

— Австралия — каза търговецът. Той беше цяло поколение по-млад от Хилдебранд, а магазинът му беше разположен на втория етаж в офис сграда на „Рампарт стрийт“. — Имам интересна сбирка от стари кенгура, ако ви интересува. Какво ще кажете за австралийските щати, докато сме още в тази част на света? Куинсланд, Виктория, Тасмания, Нов Южен Уелс…

— Не си нося списъка за тях.

— Следващия път — каза мъжът. — Ето щипки, ето шублер, ако искате да измерите някоя перфорация. Кажете, ако ви потрябва още нещо.

— Благодаря — отвърна Келър.

 

 

Мотелът се намираше в Метари. Преди телефонния разговор с Ричард Уикуайър Келър беше изпробвал устройството за промяна на гласа, обаждайки се във въпросния мотел, за да резервира стая на името на Сю Елън Бейтс. След това отиде дотам с колата, предплати в брой за една седмица и взе ключа. Влезе в стаята и подреди малко женски дрехи в гардероба и шкафа, след което разхвърля леглото.

Повече не се върна в мотела до един час преди срещата на Сю Елън с Уикуайър. Тогава остави понтиака на паркинга на близкия пазарен център, влезе в мотелската стая и отвори половинка бърбън. Наля по малко алкохол във всяка от двете мотелски чаши, остави отпечатък от червило върху едната и ги постави върху нощното шкафче. Изля малко бърбън на килима и още малко върху стола и остави отворената бутилка върху скрина.

След това отключи вратата и я остави съвсем леко открехната. Включи телевизора и го остави на някакво токшоу с намален звук. След това настъпи трудната част — седене и чакане. Трябваше да си донесе филателното списание. Вече го беше изчел, но спокойно можеше да го препрочете. Човек винаги открива нещо, което е пропуснал първия път.

Уикуайър трябваше да пристигне в два часа. В два без десет телефонът на нощното шкафче иззвъня. Келър направи физиономия, после го вдигна и каза „ало“.

— Сю Елън?

— Мистър Уикуайър?

— Може да закъснея пет-десет минутки, захарче. Да знаеш.

— Ще чакам тук — изчурулика Келър. — Влезте направо.

Той затвори и изключи гласовото устройство, питайки се какво щеше да прави, ако не беше се сетил навреме да го включи. Безсмислено е човек да трепери над нестрошена стомна.

В 2:10 Уикуайър все още го нямаше. В 2:15 на вратата се почука.

— Сю Елън?

Келър мълчеше.

— Тук ли си, Сю Елън?

Уикуайър бутна вратата навътре. Скрит зад нея, Келър го изчака да влезе. Никога не се знае кой може да гледа.

— Сю Елън? Къде се криеш, момиче?

Келър обхвана врата на едрия мъж в задушаваща хватка и стисна с всички сили, като едновременно с това ритна вратата да се затвори. Уикуайър първоначално се съпротивляваше, след това се отпусна в ръцете на Келър и увисна напред.

Келър го пусна, отстъпи назад и го изрита три пъти в лицето. След това коленичи до изпадналия в безсъзнание Уикуайър и счупи врата му. Съблече трупа по бельо и чорапи, завлече го на леглото и изля остатъка от бърбъна в отворената му уста. Събори единия стол на пода, хвърли едната възглавница в другия край на стаята и остави чекмеджетата на скрина наполовина отворени. Прибра гласовото устройство и дрехите от гардероба и шкафа, като не забрави да прибере портфейла и парите на Уикуайър от джоба на панталоните му.

След това заключи вратата и постави резето. През шпионката успя да зърне линкълна на Уикуайър. Бодигардовете най-вероятно бяха вътре, слушаха ужасна музика по радиото и чакаха шефа им да изчука мацката.

Той избърса повърхностите, по които можеше да е оставил отпечатъци, покатери се през прозореца на банята и се отправи към търговския комплекс, където беше оставил колата си.

 

 

Върна се в своя хотел, събра багажа си и провери полетите. Нямаше смисъл повече да се мотае тук. Работата беше свършена, и то доста чисто.

Щеше да изглежда като подготвен капан за изневяра и последващо изнудване, при който нещо се беше объркало. Жената, нарекла себе си Сю Елън Бейтс, беше подмамила Уикуайър в мотелската си стая, а нейният приятел беше изскочил като свидетел на прелюбодеянието и беше поискал пари, за да мълчи. В последвалата схватка Уикуайър беше понесъл наранявания, преди вратът му, случайно или преднамерено, да бъде счупен.

След това двамата изнудвачи бяха проявили достатъчно хладнокръвие, за да нагласят нещата, като излеят бърбън в устата на Уикуайър, въпреки че аутопсията щеше да установи, че мъжът не е пил. Двамата не си бяха направили труда да подредят стаята след себе си, задържайки се само колкото да оберат мъртвеца, след което бяха избягали.

Вероятно имаше несъответствия, но надали някой щеше да се вторачи в тях. Общо взето, това беше смъртен случай, логично предизвикан от начина на живот на Ричард Уикуайър в последно време, и полицията в Ню Орлийнс, както и обществеността щяха с лекота да заключат, че подобна съдба не би сполетяла някой свестен човек. Което убеждение впрочем Келър до голяма степен споделяше.

Дрехите на Сю Елън той изхвърли в един контейнер за боклук, а гласовото устройство — в друг. Следвайки старата традиция на джебчиите, той пусна портфейла на Уикуайър (без парите и кредитните карти) в нечия пощенска кутия. Кредитните карти, нарязани на парчета, заминаха в една канавка. Щипката за банкноти на Уикуайър, изработена от масивно сребро, беше разпознаваема, затова той щеше да я занесе в Ню Йорк, където щеше да я изгуби, а който я намереше, щеше да я задържи или да я заложи, или да я претопи, или да я даде на свой приятел с подходящи инициали.

Дотогава щипката беше пълна с пари, а парите вече принадлежаха на Келър. Той изброи пачката заедно с банкнотите от портфейла на Уикуайър и се изненада приятно от сбора, който възлизаше на почти хиляда и петстотин долара.

Спомни си за Хилдебранд, мъжа с тирантите, от когото беше купил австрийските марки. Имаше още няколко, които му се щеше да притежава, особено един непокътнат екземпляр от първата австрийска марка, стойност 1 кройцер, оранжева, от първи том на каталога на Скот. Оранжевият цвят беше грешка при отпечатването и по каталог марката струваше 1450 долара. Хилдебранд й беше поставил цена от 1000 долара и беше намекнал, че може да свали до 900, но това се стори на Келър прекалено голяма сума за една марка, за която дори нямаше място в албума му. Освен това можеше да намери екземпляр втора ръка за една десета от тази сума.

Въпреки това марката не му излизаше от ума. А сега с тези пари, паднали от небето…

Пък и не бързаше чак толкова да се прибере в Ню Йорк.

 

 

Около месец по-късно телефонът в апартамента на Келър звънна. Той седеше зад бюрото си и работеше над колекцията си от марки. Още не беше завършил пренасянето на марките в новите класьори, но беше напреднал значително и съвсем наскоро беше приключил с Швейцария, за да се захване с Швеция.

Вдигна слушалката и чу гласа на Дот:

— Келър, работиш прекалено много. Мисля, че имаш нужда от почивка.

— Почивка ли?

— Това ти е задачата. Разкарай си задника от града и не се връщай една седмица.

— Една седмица ли?

— Всъщност знаеш ли какво? Една седмица не е достатъчна да си почине човек. Нека бъдат десет дни.

— Къде искаш да отида?

— Де да знам — каза тя. — Това е твоята почивка, Келър. Какво ме интересува къде ще я прекараш?

— Мислех си, че може нещо да предложиш.

— Някое хубаво място. Важното е там да има приятен хотел, в който да се регистрираш с истинското си име.

— Разбирам.

— Купи си самолетен билет.

— На мое име, така ли?

— Разбира се. Използвай кредитната си карта, за да можеш да отчетеш разхода пред данъчните.

Келър затвори и се облегна назад да помисли. Почивка значи. Той не ходеше на почивка, на която се пътува. Животът му в Ню Йорк беше почивка, а пътуванията му бяха само по работа.

Започваше да разбира за какво е цялата работа и не искаше да го анализира прекалено внимателно. През това време обаче трябваше да си избере дестинация и да се отправи извън града. Но къде?

Пресегна се за последния брой на филателното списание и го прелисти. След това вдигна телефона и позвъни на авиолиниите.

 

 

През годините Келър беше посещавал Канзас неколкократно. Делата му винаги бяха успешни и той пазеше от града добри спомени. Помнеше, че в този град обожават фонтаните. На всяко кръстовище имаше по един. В крайна сметка ако градовете имат нужда от символи, фонтаните не са лош вариант. Те радват окото много повече, отколкото например ядрените реактори.

Беше му странно да пътува под собственото си име и да използва собствените си кредитни карти. Донякъде му харесваше, но се чувстваше открит и незащитен. Докато се регистрираше в реставрирания хотел в центъра, той вписа не само собственото си име, но и собствения си адрес. Нечувано.

Но, разбира се, в качеството му на пенсионер това непрекъснато щеше да му се случва. Защо не? Стига само да предприемаше някакви пътувания.

Той разопакова багажа си и взе душ, след което си сложи сако и вратовръзка и слезе до апартамента на третия етаж, за да вземе каталог за аукциона.

В помещението имаше шестима души, двама от които бяха служители на аукционната фирма, която провеждаше продажбата, а останалите — потенциални участници в търга, които бяха дошли да хвърлят предварителен поглед на експонатите, които ги интересуваха. Те седяха на маси за игра на карти и с помощта на щипки вадеха марки от пергаментови пликове, взираха се в тях през джобни лупи, разучаваха перфорациите и нанасяха бележки в полетата на каталозите.

Келър се прибра с каталога в стаята си. Извади филателистките списъци, които беше донесъл, и се захвана за работа. На следващия ден продължиха да излагат марките и той слезе да разгледа онези марки, които беше набелязал от каталога. Разполагаше със свои щипки, с които да взима марките, както и със своя собствена лупа, през която да се взира.

Заговори се с един мъж, няколко години по-възрастен от него. Мъжът се казваше Макюъл и беше дошъл от Сейнт Луис за търга. Макюъл се интересуваше изключително и само от Германия и германските провинции и колонии. Вероятността двамата да се изправят един срещу друг в наддаването изглеждаше нищожна и те спокойно се сближиха. Вечеряха заедно в някакъв ресторант и до късно си говориха за марки, а Келър получи някои ценни съвети по стратегия на наддаването. Той искаше да изрази благодарността си като плати сметката, но Макюъл настоя да я поделят.

— Този търг трае цели три дни — каза той на Келър, — а ти колекционираш всякакви теми, така че може да пожелаеш сума ти неща. Пази си парите за марките.

Събитието действително продължи три дни, през по-голямата част от които Келър присъстваше, заел своето място в залата. Първата сесия беше на тема Съединени щати, така че той нямаше в какво да участва, но независимо от това целият процес го увлече. За всички серии имаше търгове с писмени оферти, а за някои от тях наддаването продължаваше устно, като търгът протичаше с много високо темпо. Присъствието на първата сесия се оказа за Келър много полезно, защото успя да свикне с процедурата.

През следващите два дни той беше участник.

Носеше у себе си доста голяма сума пари, повече, отколкото възнамеряваше да похарчи, а разполагаше с още пари от своята „Виза“ карта. Когато всичко приключи, той седна в хотелската си стая с всички свои придобивки, наредени върху бюрото пред него. Беше доволен от нещата, които беше закупил, и цените, на които ги беше спазарил, но и малко притеснен от изхарченото количество пари.

Същия ден обядва заедно с Макюъл и сподели с него чувствата си.

— Знам какво имаш предвид — увери го Макюъл. — Бил съм в същото положение. Помня първия път, когато платих повече от хиляда долара за една-единствена марка.

— Доста драматичен момент.

— За мен определено беше такъв. Тогава казах на продавача: „Това са много пари“. А той отговори: „Да, но ги даваш за тази марка само веднъж“.

— Не бях поглеждал нещата по този начин — каза Келър.

 

 

Той остана в хотела след края на търга и всяка сутрин на закуска прочиташе „Ню Йорк Таймс“. В четвъртък откри статията, която беше очаквал. Изчете я няколко пъти и изпита желание да се обади по телефона, но се въздържа.

Този ден прекара в Канзас, както и следващия. Няколко часа уби в музея на изкуствата, разсеяно разглеждайки експонатите. Отби се в два филателни магазина, собственика на единия от които беше засякъл на търга, и похарчи няколко долара, но умът му блуждаеше другаде.

На следващия ден си събра багажа и отлетя обратно за Ню Йорк. На сутринта се качи на влака и се отправи към Уайт Плейнс.

 

 

В кухнята Дот му наля леден чай и заглуши звука от телевизора. Колко ли пъти беше седял тук по същия начин? Но този път беше различно. Този път двамата бяха сами в голямата стара къща.

— Не мога да повярвам, че го няма — каза той.

— Мен питаш ли ме? — продума Дот. — Постоянно си мисля, че е време да се кача и да му занеса закуската или вестника. След това се сещам, че повече няма да правя това. Него го няма.

— Доста години…

— И за теб, и за мен, Келър.

— Във вестника пишеше естествена смърт. Нямаше никакви подробности.

— Не.

— Но подозирам, че не ще да е била толкова естествена. Иначе нямаше да ме изпратиш в Канзас Сити.

— Там ли беше? В Канзас Сити?

Той кимна.

— Много хубав град.

— Но не би живял там.

— Аз съм нюйоркчанин — каза той, — забрави ли?

— Как бих могла?

— Естествена смърт — подхвана той отново.

— Какво по-естествено от това? Живееш твърде дълго, мозъкът ти става на пюре, ставаш ексцентричен и безотговорен, кое е естественото решение?

— Толкова ли беше зле?

— Келър, преди три седмици тук цъфна някакъв журналист. Младо момче, хванал се за първи път на работа във вестник. Помислих, че е дошъл да ме абонира, но не, искаше интервю от стария.

— Човек би очаквал редакторът да изпрати някой по-опитен.

— Идеята не беше на редактора, нито на момчето, бог да му помага. Познай чия беше?

— Нима…

— Решил, че му е време да си пише мемоарите. Време да се открива скритото, време да се вадят скелети от гардероба. Именно скелети, Келър, макар и не от гардероба.

— Господи.

— Видял името на момчето под някаква статия за колежански баскетбол и си наумил, че то е неговият човек.

— Олеле.

— Да продължавам ли? Вече бях направила така, че всички входящи обаждания да минават през долния етаж. Но продължавах да се тревожа за обажданията, които той самият правеше. Келър, това беше най-трудното решение в живота ми.

— Представям си.

— Но нямах избор. Това трябваше да бъде направено.

— Така изглежда. — Той вдигна чая си, но го върна на масата, без да отпие. — Кого хвана за тази работа, Дот?

— Ти кого мислиш, Келър? Знаеш ли приказката за червената кокошчица?

— Не.

— Няма да ти я разказвам, но тя не намерила кой да й помогне и сама си свършила работата.

— Ти…

— Точно така.

— Дот, за бога, щях да го направя вместо теб.

— Исках да си най-малко на хиляда мили оттук, Келър. В случай че някой знае за връзката и реши да се разрови.

— Разбирам, но при дадените обстоятелства…

— Не — прекъсна го тя, — и трябва да ти кажа, че не ми беше трудно. Най-трудното решение, но най-лесното изпълнение. Нещо в какаото му, което да го приспи, и възглавница върху лицето му, за да не се събуди.

— Това може да се установи при аутопсията.

— Само ако има такава — каза тя. — При неговата възраст и при положение че лекарят дойде и издаде смъртния акт, нямаше какво повече да се иска. Уредих му кремация. Това беше последното му желание.

— Наистина ли?

— Как бих могла да знам? Така им казах, а те ми предадоха праха му в тенекиена кутия, така че ако някой хитрец поиска да му направи аутопсия, бих казала, че има да взема. Не знам какво да правя с пепелта обаче. Все ще измисля нещо. Работата не е бърза.

— Наистина не е.

— Това беше нещо, което никога не съм смятала, че ще трябва да извърша, нито че съм способна да го извърша. Но човек никога не знае, нали така?

— Така е.

— Непрекъснато мисля за това, но ще ми мине. И това минава, нали?

— Ще се оправиш — увери я той.

— Знам. Аз съм си добре. Но ще трябва да измисля какво да правя с живота си отсега нататък.

— Тъкмо щях да те попитам.

Тя се намръщи.

— Мисля да се пенсионирам — заяви тя. — Мога да си го позволя. Спестила съм малко пари, а той ми завеща къщата, която мога да продам.

— Ще можеш да й вземеш добра цена.

— Би трябвало. Освен това има едни пари, които той не ми е завещал изрично, но тъй като никой друг не знае за тях…

— Значи са твои.

— Абсолютно. Та имам с какво да преживявам. Мога и да попътувам. Ще ида на някоя екскурзия, ще си лежа на шезлонга и ще разглеждам света от палубата на кораб.

— Не звучиш много ентусиазирано, Дот.

— Може би защото не съм особено ентусиазирана. Иска ми се да си продължа постарому.

— Имаш предвид да си живееш тук?

— Ами да. И да продължа бизнеса. И без това аз уреждам всичко напоследък.

— Да, знам.

— Но при положение че ти се отказваш, ще се наложи да търся нови хора, а онези, които познавам, не ми допадат. Така че още не знам.

— Не можеш да работиш с хора, на които нямаш сто процента доверие.

— Знам. Може би ще е по-добре да зарежа всичко. Трябва само да следвам съвета, който дадох на теб.

— Да си намериш хоби.

— Именно. При теб се получи чудесно, нали? Ти вече си стопроцентов филателист, не ме карай да ти го повтарям.

— Не бих си и помислил. Но все пак това съм аз.

— Обзалагам се, че дори си намерил някой филателен магазин в Канзас Сити. За да се занимаваш с нещо, докато си там.

— Така избрах да отида в Канзас Сити. — Той й разказа набързо за аукциона. — Много е интересно. Седиш си до някакъв пейзан с торбести панталони и мръсна тениска, а той вземе, че вдигне няколко пъти показалец и похарчи петдесет или сто хиляди долара за няколко безноминални марки.

— Каквото и да означава това — намеси се тя. — Не ме убеждавай. Имам чувството, че филателията няма да се превърне в мое хоби, но за теб е страхотно. Можем вече да приемем, че си в оставка, нали? Готов за златната възраст.

— Е.

— Е какво?

— Е, не точно.

— Какъв е проблемът?

— Това е много скъпо хоби — обясни той. — Невинаги, можеш да си купиш хиляди марки по два или три цента парчето, но задълбаеш ли…

— Почваш да се ръсиш.

— Определено — потвърди той. — Страхувам се, че през последния месец доста накърних пенсионния си фонд. Похарчих повече, отколкото възнамерявах.

— Нима?

— А съм се запалил сериозно — продължи той. — Непрекъснато научавам още и още. Ще ми се да мога да харча сериозни суми за марки.

Тя го погледна замислено.

— Май не си съвсем готов да се оттеглиш още.

— Не мога да си го позволя — отвърна той. — Пък и не желая. Даже искам колкото се може повече работа, за да мога да харча повече пари.

— За марки.

— Знам, че звучи глупаво, но…

— Не — възрази тя. — Звучи като сбъдната молитва. Ние винаги сме работили добре заедно, нали, Келър?

— Винаги.

— Някои от тарикатите, за които мислех, ще се бунтуват, че имат за шеф жена. Но не виждам подобен проблем при нас двамата.

— Няма такъв проблем.

— Тогава мога да кажа само слава на Бога за филателията. Още една чаша леден чай? Можеш дори да ми разкажеш за безлуминалните марки, ако така ще си по-доволен.

— Безноминални — поправи я той. — И не е нужно да слушаш за тях. Аз вече съм доволен.