Лорънс Блок
Убиец на повикване (1)

1. Отговаря на името Солджър

До Портланд Келър трябваше да лети с „Юнайтед Еърлайнс“. Полета от летище „Кенеди“ до летище „О’Хеър“ прекара в четене на списание, обядва в Чикаго, а от там до Портланд изгледа някакъв филм. В три без петнайсет местно време слезе от самолета, а до връзката за Роузбърг оставаше цял час.

Когато видя размера на машината, с която щеше да лети, той застана пред гишето на „Херц“ и поиска кола под наем за няколко дни. Показа им шофьорска книжка и кредитна карта, а те му дадоха форд таурус на три хиляди и двеста мили пробег. Изобщо не си направи труда да си иска парите за билета до Роузбърг.

Служителят на „Херц“ му обясни как да излезе на междущатската магистрала I-5. Келър насочи колата в правилната посока и настрои круиз контрола с три мили над разрешената скорост. Другите караха с по няколко мили в час повече, но той нямаше бърза работа и се пазеше от внимателна проверка на шофьорската му книжка. По всяка вероятност тя беше безупречна, но защо да дърпа дявола за опашката?

Още беше светло, когато взе отклонението за Роузбърг. Беше си направил резервация в „Дъглас Ин“ — мотел от веригата „Бест Уестърн“, намиращ се на „Стивънс стрийт“. Откри го без затруднения. Бяха му запазили стая на партера откъм входа и той ги накара да я сменят със стая на втория етаж, гледаща към задния двор.

Той разопакова багажа си и взе душ. В телефонния указател имаше карта на града и той я разгледа, докато се ориентира, после откъсна листа, прибра го и излезе да се разходи. Малката печатница се намираше на няколко преки надолу по „Джаксън стрийт“, две врати след ъгъла, между магазинче за цигари и фотографско ателие, по чиято витрина висяха сватбени снимки. Табелка на прозореца на печатницата „Куик принт“ предлагаше отстъпка за сватбени покани най-вероятно с цел да привлече вниманието на бъдещите младоженци, които идваха да спазарят фотографа.

Разбира се, „Куик Принт“ не работеше, както не работеха магазинчето за цигари, фотоателието, бижутерът до него и всички останали магазини в района. Той не се помайва дълго. Две преки по-надолу намери мексикански ресторант, който изглеждаше достатъчно мърляв, за да е оригинален. Купи си местния вестник от автомата отпред и го прочете, докато хапваше енчилади с пиле. Храната беше вкусна и абсурдно евтина. Ако това заведение се намираше в Ню Йорк, цените щяха да са тройни и четворни, а пред входа щеше да се вие опашка.

Сервитьорката беше мършава блондинка, в която нямаше нищо мексиканско. Беше с къса прическа, очила с рогови рамки и обратна захапка, а на ръката си носеше годежен пръстен с камък. Може би тя и годеникът й го бяха избрали в ателието на бижутера, помисли си Келър. Може би фотографът от съседния вход щеше да направи снимките на тяхната сватба. Може би Бърт Енгълман щеше да напечата поканите за тази сватба. Качествен печат, разумни цени и добро обслужване.

 

 

На сутринта той се върна при „Куик Принт“ и надникна през витрината. Кестенява жена седеше зад сиво метално бюро и говореше по телефона. Мъж по риза стоеше до копирна машина. Той носеше очила с рогови рамки с кръгли стъкла, а яйцевидната му глава беше ниско остригана. Беше започнал да оплешивява, което го състаряваше, но Келър знаеше, че е само на трийсет и осем.

Келър застана пред бижутерското ателие и си представи как сервитьорката и годеникът й си избират халки. Сигурно щеше да има сватбена церемония, на която двамата щяха да поставят един на друг халки, от вътрешната страна на които щеше да бъде гравиран надпис, който никога нямаше да бъде прочетен от другиго. Дали щяха да живеят в апартамент? Може би в началото, докато съберат началната вноска за първи дом. Точно този израз беше прочел Келър в обявите за недвижими имоти и той му харесваше. Първи дом — нещо, на което се упражняваш, докато му хванеш цаката.

От един магазин малко по-надолу си купи блок за рисуване и маркер. Изхаби няколко листа, преди да постигне задоволителен резултат. Върна се в „Куик Принт“ и показа произведението си на кестенявата жена.

— Кучето ми избяга — обясни той. — Искам да размножа тази обява и да я разлепя из града.

Изгубено куче, пишеше на обявата. Полунемска овч. Отговаря на името Солджър. Тел. 555-1904

— Дано го намерите — каза жената. — Мъжко ли е? Солджър звучи като мъжко име, но в обявата не се казва.

— Мъжко е — отвърна Келър. — Трябваше да уточня.

— Не е толкова важно. Ще предложите ли възнаграждение? Хората го правят, макар че не знам доколко това помага. Ако намеря нечие куче, няма да мисля за награда. Просто ще искам да го върна на стопанина му.

— Не всички са толкова благородни — отбеляза Келър. — Може би не е лошо да спомена някакво възнаграждение. Не бях помислил за това. — Той сложи длани на бюрото и се наведе над листа. — Не знам — каза. — Не е ли малко нескопосана? Може би трябваше да я напечатам, как мислите?

— Не знам — отвърна тя. — Ед? Би ли погледнал, ако обичаш?

Мъжът с роговите очила се приближи и отбеляза, че според него е най-добре обявата за изгубено куче да бъде написана на ръка.

— Внася личен момент — добави той. — Мога да ви я напечатам, но така ще предизвика повече загриженост. В случай че някой намери кучето.

— Не е проблем от държавна величина — каза Келър. — Но жена ми е много привързана към това животно и искам да си го намеря, а имам чувството, че няма да стане. Между другото казвам се Гордън. Ал Гордън.

— Ед Вандермиър — рече мъжът. — А това е съпругата ми Бети.

— Приятно ми е — каза Келър. — Мисля, че петдесет екземпляра ще стигнат. Даже е повече от достатъчно, но ще поръчам петдесет. Бързо ли ще стане?

— Пускам ги веднага. Ще отнеме три минути и ще ви струва три и петдесет.

— Много добре — каза Келър, като свали капачката на маркера. — Само да впиша възнаграждението.

 

 

След като се прибра в мотела, се обади на един телефонен абонат в Уайт Плейнс. Когато жената вдигна, той рече:

— Дот, свържи ме с него, ако обичаш. — След няколко минути каза: — Пристигнах. Да, той е. Сега се казва Вандермиър. Жена му все още е Бети.

Човекът от Уайт Плейнс го попита кога ще се прибере.

— Днес вторник ли е? Имам полет в петък, но може да се забавя малко повече. Няма смисъл да се бърза. Намерих добър мексикански ресторант. Телевизорът в мотела има Ейч Би О. Ще пипам спокойно. Енгълман няма къде да избяга.

 

 

Отиде на обяд в мексиканското заведение. Този път си поръча смесено меню. Сервитьорката го попита дали предпочита зелени или червени чушки.

— Които са по-люти — отвърна.

Защо не каравана, мислеше си той. Могат да си купят евтина двойна каравана и да я превърнат в приятен първи дом. А може би щеше да е по-добре да си вземат къща близнак и да дадат едната половина под наем, а по-късно, когато се замогнат, да отдадат и другата половина. За нула време ще влязат в бизнеса с недвижими имоти и ще гледат как вложенията им се възвръщат. Тя ще забрави за сервитьорството, а той ще се махне от дърводелската фабрика и няма да се тревожи за поредните уволнения, когато индустрията започне да се свива.

Не е лесно, заключи той.

 

 

Прекара следобеда, сновейки из стаята. Собственикът на един от оръжейните магазини, човек на име Макларъндън, свали няколко пушки от стената, за да може Келър да ги пробва като захват. На стената висеше надпис: Оръжията не убиват, освен ако не се прицелиш точно. Келър си поговори с Макларъндън за политика и икономика. Не беше много трудно да разбере какво мисли другият и да възприеме сходно отношение.

— Ще ми се да си купя огнестрелно оръжие — каза Келър.

— За да защитавате живота и собствеността си — предположи Макларъндън.

— Именно.

— И близките си.

— Точно така.

И онзи му продаде оръжие. Според местните закони има период за размисъл. Избираш оръжието, попълваш формуляр и след четири дни отиваш да си го получиш.

— Да не сте кибритлия? — попита го Макларъндън. — Или да сте решили да гръмнете някой полицай на път за дома?

— Едва ли.

— Тогава ще ви покажа един номер. Попълваме формуляра със задна дата и периодът за размисъл е изтекъл. По моя преценка сте разумен човек.

— Умеете да преценявате хората.

Мъжът се ухили.

— В този бизнес това е задължително.

 

 

Приятно е в град с такива размери. Качваш се в колата и след десет минути шофиране се озоваваш насред природата.

Келър спря тауруса отстрани на пътя, угаси двигателя и свали прозореца. От единия си джоб извади оръжието, а от другия — кутия патрони. Оръжието, както Макларъндън постоянно го наричаше, беше револвер калибър 38, с двуинчов барабан. Макларъндън би предпочел да продаде нещо по-тежко и мощно. Ако Келър беше поискал базука, онзи щеше веднага да я извади на тезгяха.

Келър зареди револвера и слезе от колата. На двайсет метра имаше изхвърлена кутийка от бира. Той се прицели, като държеше револвера с една ръка. Преди две-три години ченгетата от телевизионните сериали бяха започнали да държат оръжията си с две ръце и човек непрекъснато гледаше как някой прекрачва прага или се завърта иззад ъгъла и стиска здраво пистолета с две ръце, като че ли държи пожарникарски маркуч. На Келър това му се виждаше глупаво. Той би се срамувал да държи оръжието си по този начин.

Натисна спусъка. Револверът подскочи в ръката му и куршумът се заби на няколко фута от бирената кутийка. Ехото от изстрела отекна продължително.

Прицели се в други мишени — дърво, цвете, бял камък с размера на юмрук. Но не се реши да наруши тишината с още изстрели. Какъв е смисълът? Стигне ли се до стрелба, той ще да бъде твърде близо, за да не уцели. Приближаваш се, насочваш, стреляш. Никаква философия. Всеки може да го направи.

Той зареди нов патрон и върна револвера в жабката. После изсипа останалите патрони от кутията в шепата си, направи няколко крачки и ги хвърли силно. Пусна празната кутия и се качи в колата.

Излишните вещи пречат.

 

 

Пресичайки града, мина покрай „Куик Принт“, за да се увери, че магазинът още работи. После, ориентирайки се по картата, стигна до „Кауслип Лейн“ 1411. Адресът се оказа на холандска колониална постройка в северния край на града. Поляната беше старателно окосена и изумруденозелена, а пътеката, водеща до входа на къщата, беше опасана с розови храсти.

В листовките в мотела пишеше, че розите са местната забележителност. Градът обаче беше получил името си не от розите, а от Аарън Роуз, един от първите заселници.

Дали този факт беше известен на Енгълман?

Той обиколи квартала и паркира на отсрещната страна на улицата, през две къщи от дома на Енгълман. „Вандермиър, Едуард“, пишеше в указателя. Това измислено име се стори на Келър доста странно. Той се запита дали Енгълман си го е измислил сам, или са му го дали федералните. По-скоро второто, помисли си. „Ето новото ти име — са казвали, — ето къде ще живееш и ето такъв ще бъдеш.“ Тази грижа се нравеше на Келър, сякаш свалят от плещите ти тежестта на решението. Това е новото ти име, а това е шофьорска книжка на новото ти име. В новия си живот обичаш печени картофи със сос, алергичен си към ухапване от пчела, а любимият ти цвят е кобалтовосиньо.

Бети Енгълман вече е Бети Вандермиър. Келър се запита защо малкото й име е останало същото. Дали се опасяваха, че Енгълман може да се обърка? Може би го смятаха за блейка и се страхуваха да не се изтърве, изчуруликвайки в някой неподходящ момент „Бети“. Или пък беше просто съвпадение, или може би недоглеждане от тяхна страна?

Към шест и половина двойката Енгълман се прибра от работа. Движеха се с хонда сивик комби с местен регистрационен номер. Бяха пазарували. Енгълман спря колата в алеята, докато жена му извади пликовете с покупките от багажника. После той прибра колата в гаража и последва жена си в къщата.

Келър наблюдаваше как лампите вътре светват. Седеше неподвижен. Когато се прибра в „Дъглас Ин“, вече беше тъмно.

 

 

По Ейч Би О Келър изгледа филм за банда престъпници, пристигнали да оберат банката в някакво тексаско градче. Един от членовете на бандата беше жена, съпруга на друг от бандата, и любовница на трети. Келър видя в това отлична рецепта за провал. Сагата приключи с продължителна престрелка, в която всички умираха на забавен каданс.

Когато филмът свърши, той угаси телевизора. Погледът му попадна на пачката обяви, които Енгълман беше размножил.

Изгубено куче. Полунемска овч. Отговаря на името Солджър. Тел. 555–1904. Възнаграждение.

Кучето е чудесен пазач, помисли си. И се разбира с децата.

 

 

Стана от леглото чак по обед. Отиде в мексиканския ресторант и си поръча яйца ранчерос, които поля обилно с лют сос. Когато сервитьорката донесе храната му, той разгледа ръцете й, а след това, докато тя вдигаше празната чиния — още веднъж. Малкият диамант проблясваше на светлината. Може двамата със съпруга й да се установят на „Кауслип Лейн“. Разбира се, не веднага. Първо ще трябва да започнат с къща близнак, но целта им може да бъде точно такава холандска колониална къща с полегат покрив. Как се казва? Дали не беше мансарден покрив, или това означава друго? А може би се нарича пречупен покрив?

Трябва да научи тези неща. Прочетеш някоя дума, а не знаеш какво означава, видиш някоя къща, а не можеш да я опишеш като хората.

Беше си взел вестник и сега го разгърна на страницата с рекламите, за да разгледа обявите за недвижими имоти. Къщите бяха доста евтини. Можеше да си купи някоя не много скъпа къща с два хонорара като този, който щеше да получи за работата си тази седмица.

Той имаше сейф, за който никой не знаеше, нает под име, което никога не беше използвал. Притежаваше достатъчно пари, за да си купи тук хубав имот, като го плати веднага в брой.

Ако това все още беше възможно. В днешно време хората са подозрителни към плащане в брой и се страхуват да не се замесят в пране на пари от наркотици.

Но какво значение имаше това? Той нямаше да живее тук. Тук можеше да живее сервитьорката, в приятен дом с мансарда и пречупен покрив.

 

 

Когато Келър влезе в „Куик Принт“, Енгълман се беше надвесил над бюрото на жена си.

— А, здравейте — каза той. — Намерихте ли Солджър?

Запомнил е името на кучето, помисли си Келър.

— Всъщност кучето се прибра само — отговори той. — Явно е искало да прибере наградата.

Бети Енгълман се засмя.

— Вашите листовки свършиха работа — продължи той. — Върнаха кучето още преди да ги разлепя. Може би ще послужат някога все пак. Стария Солджър не го свърта на едно място и нищо чудно пак да духне.

— Стига след това да се прибере — каза тя.

— Отбих се по един повод — продължи Келър. — Нов съм в града, както сигурно сте се досетили, и се каня да започна бизнес. Ще ми трябват печатарски услуги и се питах дали можем да поговорим. Имате ли време за кафе?

Очите на Енгълман зад очилата бяха непроницаеми.

— Разбира се — отвърна той.

Тръгнаха към кръстовището, Келър отбеляза колко хубав е денят, а Енгълман едносрично се съгласи. На ъгъла Келър каза:

— Е, Бърт, къде ще пием кафе?

Енгълман замръзна. После каза:

— Знаех си.

— Знам, че знаеше. Усетих го още когато влязох. Как разбра?

— По телефонния номер на обявата. Не познават никакъв господин Гордън.

— Значи си разбрал още снощи. Можеше да си сбъркал номера.

Енгълман поклати глава.

— Не го избрах по памет. Пазех екземпляр от обявата. Не бяха чували за господин Гордън и за изгубеното куче. Но мисля, че разбрах още преди това. Мисля, че го усетих още когато влезе в печатницата.

— Да поръчаме кафето — каза Келър.

 

 

Влязоха в заведение, наречено „Рейнбоу Дайнър“, и седнаха да пият кафе на маса до стената. Енгълман добави в своето подсладител и го бърка толкова дълго, че можеше да разтвори и мраморни топчета. На изток той беше работил като счетоводител за мъжа, на когото Келър се обади в Уайт Плейнс. Когато федералните се опитаха да образуват дело за рекет и корупция срещу работодателя на Енгълман, последният логично се оказа слабото звено, където трябва да се натисне. Той не беше истински престъпник, не беше извършил нищо сериозно, а онези му обясниха, че ако не клекне и не свидетелства, ще влезе в затвора. Ако обаче ги послуша, те ще му осигурят ново име и нов дом. Ако ли не — той ще може да разговаря с жена си веднъж месечно през армирано стъкло и ще разполага с десет години, през които да свикне с това положение.

— Как ме намерихте? — попита той. — Някой от Вашингтон ли ме е изпортил?

Келър поклати глава.

— Чиста случайност — отвърна. — Видели те на улицата, познали те и те проследили до дома ти.

— Тук, в Роузбърг?

— Мисля, че не. Напускал ли си града преди около седмица?

— Ходихме в Сан Франциско за уикенда — каза Енгълман.

— Трябва да е било тогава.

— Мислех, че е безопасно. Не познавам никого в Сан Франциско, никога не бях стъпвал там. Тя имаше рожден ден и си помислих, че това е напълно безопасно. Не познавам жив човек в този град.

— Но някой е познавал теб.

— И ме е проследил чак дотук?

— Не знам. Може да е записал номера на колата ти и после да го е проверил. Може да са видели резервацията ви в хотела. Какво значение има?

— Никакво.

Енгълман взе кафето си и се загледа в чашата. Келър каза:

— Ти участваш в програмата. Не трябваше ли да докладваш на някого?

— Трябваше — отвърна Енгълман. Той остави чашата. — Програмата не е кой знае какво. Когато ти я обясняват, звучи страхотно, но организацията има доста слаби места.

— И аз така съм чувал — каза Келър.

— Както и да е, не се обадих на никого. Какво могат да направят? Ако завардят къщата и печатницата, ще те хванат. Но дори да успеят да те вкарат в затвора, какво ме грее това? Пак ще трябва да се местим, защото онзи тип ще изпрати някой друг, нали?

— Прав си.

— Омръзна ми да се местя. Вече три пъти ни местят, без дори да знам защо. Мисля, че това е част от програмата, първата една-две години трябва да те местят постоянно. Тук за първи път свикнахме, започнахме да припечелваме от „Куик Принт“ и на мен ми хареса. Харесвам града и бизнеса. Не искам да се местя.

— Градът изглежда приятен.

— Такъв е. По-хубав е, отколкото очаквах.

— Отказа ли се от счетоводителската работа?

— Завинаги — каза Енгълман. — Стига ми толкова. Погледни докъде ме докара.

— Не е задължително да се занимаваш с мошеници.

— Не можеш да знаеш кой е мошеник и кой не е. Все едно, не искам работа, в която трябва постоянно да се ровя в чужди дела. Предпочитам собствения бизнес, в който работим заедно с жена ми. Намираме се току до улицата, човек може да ни види през витрината. Ако ти трябват канцеларски материали, визитни картички или бланки за фактури, аз съм насреща.

— Къде научи занаята?

— Това е нещо като франчайз, всичко е предварително подготвено. Всеки може да го усвои за двайсет минути.

— Сериозно?

— Абсолютно.

Келър отпи от кафето си. Попита дали Енгълман е съобщил нещо на жена си и разбра, че не е.

— Това е добре. Не й казвай нищо. Аз съм просто някой, който се опитва да подхване бизнес, трябва му печатар и иска да подпише договори, така че няма проблем с плащането. Аз съм човек, който не обича да обсъжда бизнес пред жени и затова двамата с теб от време на време се срещаме на по кафе.

— Както кажеш — съгласи се Енгълман.

Горкият паникьосан човечец, помисли си Келър. На глас каза:

— Слушай, Бърт, не искам да те убивам. Ако исках това, нямаше да водим този разговор. Щях да ти опра пистолета в главата и да свърша работата. Да виждаш пистолет?

— Не.

— Проблемът е, че ако не го направя аз, ще пратят някой друг. Ако се върна с празни ръце, ще искат да узнаят защо. Затова трябва да измисля нещо. Сигурен ли си, че не искаш да избягаш?

— Не. Стига съм бягал.

— Чудесно, ще измисля нещо — каза Келър. — Имам няколко дни да наглася нещата.

 

 

На следващия ден Келър отиде с колата си до офиса на агенцията за недвижими имоти, чиито обяви беше прочел. Жена на възрастта на Бети Енгълман го разведе и му показа три къщи. Бяха непретенциозни, но приятни и удобни, на цени между четирийсет и шейсет хиляди долара.

Можеше да купи всяка от тях с парите, които държеше в онзи сейф.

— Това е кухнята — обясняваше жената. — Това е банята. Това е ограденият двор.

— Ще се обадя — каза той, докато взимаше визитката й. — Предстои ми важна сделка и нещата зависят от нея.

 

 

На следващия ден двамата с Енгълман отидоха на обяд. Посетиха мексиканския ресторант и Енгълман си поръча не много пикантни ястия.

— Не забравяй, че съм бил счетоводител — каза той на Енгълман.

— Вече си печатар — отговори Келър. — Печатарите могат да си позволят по-люта храна.

— Не и с моя стомах.

Двамата изпиха по бутилка бира „Карта Бланка“ с храната. След обяда Келър си поръча още една бутилка, а Енгълман — кафе.

— Ако имах къща с ограден двор, можех да си взема куче, без да се притеснявам, че ще избяга.

— Сигурно — отговори Енгълман.

— Като дете имах куче — каза Келър. — Само едно. Имах го две години, когато бях единайсет-дванайсетгодишен. Казваше се Солджър.

— Тъкмо се питах за това.

— Но не беше полуовчарка. Беше дребно куче. Някаква кръстоска с териер.

— Избяга ли?

— Не, удари го кола. Не се пазеше от колите, направо изскочи на улицата. Шофьорът не успя да спре.

— Защо го нарече Солджър?

— Не помня. А когато пишех обявата, трябваше да измисля нещо за „отговаря на име еди-кое си“. Сещах се само за имена като Фидо, Роувър и Спот. Но това е все едно да се регистрираш в хотел като Джон Смит. Тогава се сетих за Солджър. От години не бях се сещал за него.

 

 

След обяда Енгълман се върна в печатницата, а Келър се прибра в мотела да вземе колата. Напусна града по същия път, както в деня, в който си купи револвера. Този път продължи няколко мили повече, преди да отбие и да изключи двигателя.

Взе револвера от жабката и отвори барабана, като изсипа патроните в ръката си. Разпиля ги навън, след което претегли револвера в ръката си и го запокити в храстите.

Макларъндън би се ужасил от подобно отношение към оръжието, помисли си. Това показваше колко добре умее да преценява хората.

Качи се обратно в колата и се върна в града.

 

 

Обади се в Уайт Плейнс. Когато жената вдигна, той каза:

— Не го притеснявай, Дот. Само му кажи, че не успях да хвана самолета днес. Промених резервацията и смених полета за вторник. Кажи му, че всичко е наред, но става малко по-бавно, както предполагах. — Тя го попита за времето. — Много е хубаво — отвърна той. — Много приятно. Не мислиш ли, че това също е причина? Ако валеше, сигурно вече щях да съм се прибрал.

 

 

„Куик Принт“ не работеше в събота и неделя. В събота следобед Келър се обади на Енгълман в дома му и го попита не иска ли да го разходи с колата.

— Мога да те взема — предложи му той.

Когато пристигна, Енгълман го чакаше отпред. Той влезе в колата и си сложи колана.

— Хубава кола — каза той.

— Под наем е.

— Не съм и помислял, че си дошъл със собствената си кола чак дотук. Стресна ме. Когато каза „Хайде да те карам“, нали се сещаш, все едно ще ме караш да ме трепеш или нещо такова.

— Май трябваше да вземем твоята кола. Можеше да ми покажеш местността.

— Значи ти харесва тук.

— Много — отвърна Келър. — Обмислях дали да не се установя в града.

— Но онзи сигурно ще изпрати човек?

— Мислиш ли? Не знам. Не държеше чак толкова да те открие. В началото да, но после те забрави. Докато някакъв натегач от Сан Франциско не те забелязал и тогава, разбира се, ме пратиха да се погрижа за теб. Но ако реша да не се върна…

— Пленен от чара на Роузбърг — подсказа Енгълман.

— Какво да ти кажа, Бърт, мястото си го бива. Трябва да престана с това.

— С кое?

— Да те наричам Бърт. Сега се казваш Ед, така че трябва да те наричам Ед. Как смяташ, Ед? А, Ед, стари приятелю?

— А аз как да те наричам?

— Наричай ме Ал — отвърна Келър. — Тук наляво ли?

— Не, продължи още малко — каза Енгълман. — Има един стар път, който минава през приятна местност.

Малко по-късно Келър попита:

— Липсва ли ти, Ед?

— Предишната ми работа ли?

— Не, не това. Градът.

— Ню Йорк? Не живеех в града. Къщата ни беше в Уестчестър.

— А районът? Не ти ли липсва?

— Не.

— Чудя се дали на мен ще ми липсва. — Замълчаха и след около пет минути Келър продължи: — Баща ми беше войник и загина във войната, когато бях малък. Затова нарекох кучето Солджър^[1].

Енгълман не отговори.

— Но мисля, че майка ми ме лъжеше — продължи той. — Мисля, че тя не е била женена, и подозирам, че дори не знаеше кой е баща ми. Но още не съзнавах това, когато нарекох кучето Солджър. Даже ми се струва глупаво да наречеш куче на баща си.

 

 

В неделя си остана в мотела да гледа спортни програми по телевизията. Мексиканският ресторант не работеше. Обядва в „Уендис“ и вечеря в „Пица Хът“. В понеделник по обяд отново отиде в мексиканското заведение. Беше си купил вестник и поръча същото като първия път — енчилади с пилешко.

Когато сервитьорката му поднесе кафето, той я попита:

— Кога е сватбата?

Тя го погледна озадачено.

— Сватбата — повтори той и посочи пръстена на ръката й.

— О — каза тя, — не съм сгодена. Пръстенът е на майка ми от първата й женитба. Тя не го носи, затова я помолих да го взема и тя ми разреши. Носех го на другата ръка, но на тази ми става по-добре.

Той изпита необяснимо раздразнение, сякаш тя беше провалила фантазията, която бе създал за нея. Остави обичайния си бакшиш и пое на дълга разходка из града, зяпайки витрините.

Можеш да се ожениш за нея, помисли си. Вече има годежен пръстен. Ед ще напечата поканите, но кого ще поканиш?

После двамата можете да си купите къща с ограда и куче.

Празна работа, каза си той. Всичко това са глупости.

 

 

Вечерта не знаеше къде да отиде. Не му се връщаше в мексиканското заведение, но пък не желаеше да отиде никъде другаде. Помисли си, че ако още веднъж се натъпче с мексиканско, ще му се прииска да открие захвърления си револвер и да се гръмне.

Обади се на Енгълман в дома му.

— Слушай, важно е. Можем ли да се видим в печатницата?

— Кога?

— Час по-скоро.

— Седнали сме да вечеряме.

— Добре, довърши си вечерята — каза Келър. — Сега е към седем и половина. Хайде да се срещнем след един час.

Той вече чакаше във входа на фотографското ателие, когато Енгълман паркира хондата си пред печатницата.

— Не исках да те притеснявам — обясни Келър, — но ми хрумна една идея. Можеш ли да отвориш? Искам да проверя нещо.

Енгълман отключи вратата и двамата влязоха вътре. Келър обясняваше, че е измислил начин да остане в Роузбърг, без да се притеснява за човека от Уайт Плейнс.

— Как работи тази машина? — попита той, сочейки един копирен апарат.

— Как работи ли?

— Какво се прави с това копче?

— С това ли?

Енгълман се наведе и Келър извади телената примка от джоба си и я преметна през шията на другия. Гаротата беше бърза, тиха и безмилостна. Келър се погрижи трупът на Енгълман да не се вижда от улицата и избърса местата, които беше докоснал. Угаси лампите и затвори вратата след себе си.

Предварително беше напуснал „Дъглас Ин“ и сега се насочи право към Портланд, настроил круиз контрола на няколко мили под позволената скорост. Пропътува така половин час, след което включи радиото и потърси поносима станция. Нищо не му хареса, затова се отказа и изключи. Някъде северно от Юджийн той промълви:

— Господи, Ед, какво друго можех да сторя?

Мина през Портланд и си взе стая в „Екзекю Лодж“ до летището. На сутринта върна колата на фирмата и уби времето до полета в едно кафене.

Веднага щом стъпи на летище „Кенеди“, се обади на човека от Уайт Плейнс.

— Готово — каза той. — Ще намина утре. Сега искам да се прибера и да се наспя.

 

 

На следващия ден в Уайт Плейнс Дот го попита как му се е сторил Роузбърг.

— Не е лошо — отговори той. — Хубав град, приятни хора. За малко да остана.

— О, Келър — каза тя. — Пак ли ходи на огледи?

— Не точно.

— Където и да отидеш, все искаш да се заселиш там.

— Мястото е хубаво — настоя той. — А животът е много по-евтин. В онзи щат дори нямат данък върху продажбите, можеш ли да си представиш?

— Данъкът върху продажбите ли те притеснява най-много, Келър?

— Там човек може да живее спокойно — каза той.

— Една седмица — отвърна тя. — След което ще откачи.

— Мислиш ли?

— Стига — каза тя. — Нали говориш за Роузбърг, щата Орегон? Смешки.

— Може би си права — съгласи се той. — Може би това ми е лимитът — една седмица.

 

 

Няколко дни по-късно той претърси джобовете на дрехите си, преди да ги занесе на химическо чистене. Намери картата на Роузбърг и я разтвори, като си припомняше кое къде се намира. „Куик Принт“, „Дъглас Ин“, къщата на „Кауслип Лейн“. Мексиканският ресторант, другите заведения, които беше посетил. Оръжейният магазин. Къщите, които беше огледал.

Стори му се, че всичко е било много отдавна. Много отдавна и много далече.