Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (44)

5.

Думите, които се изплъзнаха от устата на Били, гробаря и моите, очевидно не бяха предназначени за ушите на дама. Но това, което каза дамата, вдигайки листчето от земята, надмина всичко.

— Еха! — весело възкликна Били Куршума. Това момче явно никога не униваше. — Веднага става ясно, че ругае истинска лейди. Такива думи не биха ми се и присънили даже!

Той ми подхвърли револвера и, стреляйки по внезапно налетелите като скакалци конници и лавирайки сред море от куршуми, ние отстъпихме към конете си. Амалия скочи на седлото, Били възседна един черен кон, който улови веднага щом ездачът му беше убит. Ние със Стив вече препускахме с всички сили по пътя, като не забравяхме от време на време да изпращаме по някой куршум към враговете.

— Дяволска работа! — завика Били, като се изравни с мен. — Да не би местният шериф да е вдигнал цялото население срещу нас?

Не, това не можеше да е шерифът Родригес. За миг ми се стори, че познах във високия старец с развети бели коси Санчес от Ларедо, но тази мисъл ми се стори толкова невероятна, че тутакси я изхвърлих от главата си.

— По-бързо, по-бързо, по-бързо! — викаше Стив. — Трябва да се откъснем от тях.

И ние се лудо се впуснахме между червеникавите скали, отдалечавайки се от потерята. Най-отпред с пълна скорост яздеше Амалия, чийто пъстър кон показваше не скорост, а просто чудо.

— Това е моя кон! — викна Били, когато отново се изравни с мен. — Видя ли? Никой друг няма такъв!

Честно казано, и неговият черен не беше по-лош, а и моят също си го биваше. Най-зле беше бедният Стив, който явно изоставаше, но и той щеше благополучно да избяга от преследвачите, ако в някакъв момент от техните редове не се измъкна някакъв пъргав младеж, размахващ ласо над главата си. Видях как примката се стегна около Стив, той излетя от седлото и се стовари на земята. Стреляхме няколко пъти и Били свали този, който беше впримчил Стив. Уви, когато Стив успя да се освободи от въжето и се изправи на крака, бандата вече го беше обкръжила отвсякъде. Той бавно вдигна ръце и това беше последното, което видях, преди да се понеса по завоя на пътя.

 

 

Някъде след около половин час минахме от галоп в тръс, за да се съвземем поне малко. Никой от преследвачите ни не се виждаше засега. Вероятно се бяха отказали, но в това нямаше нищо хубаво, защото Стив Холидей беше в ръцете им.

— По дяволите! — възкликна ядосано Били. — Само да имахме повече патрони, щях да им дам да се разберат. А така…

Той замълча със смръщени вежди. Трябва да кажа, че и аз, и Емили бяхме в същото състояние. Мисълта за това, какво би могло да очаква нашия другар там, сред онези хора, които определено не ни бяха приятели, тревожеше всички ни.

— Няма какво да се разкисваме — стегна ни Амалия. — Кой колко патрона има?

На мен ми бяха останали пет, на Амалия — седем за револвера и четири за уинчестъра. Били ме изуми. Той претегли с ръце колтовете си и обяви:

— Три в десния, два в левия.

— Откъде знаеш? — недоверчиво попитах аз. Видях, че дори не беше поглеждал в барабаните им.

— По теглото — лаконично отвърна той.

Погледнах го с неволно уважение. Този момък беше истински ас, не някаква си там мижитурка, която си е сложила колан с кобур и вече се мисли за страшилище на вселената.

— Може да поискаме помощ от Родригес — казах аз.

— Ние? — изсумтя Били.

— Кои изобщо бяха тези? — нетърпеливо попита Амалия. — Стори ми се, че са само мексиканци, но това е странно. С Големия Доминго се справихме отдавна, а повече…

— Санчес — мрачно рекох аз.

— Какво? — болезнено извика Амалия.

Обясних, че в Ларедо Стив се беше осмелил да влезе в къщата на Санчес, предрешен като монах.

— О, по дяволите! — възкликна Били. — Значи със Санчес си имат собствени сметки за уреждане.

Амалия отметна глава.

— Сметки или не, длъжни сме да измъкнем Стив.

— Сид — поправих я аз. — Истинското му име е Сид Бомонт.

— Стив или Сид, няма значение — отсече войнствената особа. — Ридж, с нас ли си? Питам те, защото, общо взето, ти си страничен човек и изобщо не си длъжен…

— Грешите, мадам Дюпон — отвърнах аз. — Много съм длъжен даже. Та нали Стив Холидей ми е приятел. Освен това, той вече веднъж ми спаси живота.

— А какво стана със Сид Бомонт, влаковия обирджия? — изсумтя Били.

Обърнах се към него, изразявайки недоумение с цялото си лице.

— Този пък кой е? — попитах аз.

Настъпи кратко мълчание, след което Амалия тихо се разсмя.

— Добре — рече тя. — И така, да предположим, че Санчес иска да си разчисти сметките с мен. Понеже Доминго дълго не се е връщал, решил е сам да ме открие. А се е натъкнал на Стив, с когото също има разногласия. Страхувам се, че ще го убие — гласът й прозвуча безпомощно. — А ние имаме съвсем малко патрони и нищо не можем да направим. По дяволите! Да имахме поне още някакво оръжие…

— Динамитът — напомни Били.

— Какво? — извика Амалия.

— Помниш ли пещерата с динамита? — попита бандитът. — Там беше пълно с готови шашки.

— Били — раздразнено каза Амалия — тази пещера е на майната си, както се изразяват у нас във Франция, да не говорим пък че едва си спомням къде се намира. Не можем да изоставим тук Стив и да тръгнем да я търсим, разбираш ли?

— Нищо не трябва да търсим — простодушно отвърна Били. — Динамитът си е при нас.

Амалия така се изпъна, че стана едва ли не с цял фут по-висока.

— Тоест, как така при нас? — недоверчиво попита тя.

Били смутено се почеса по носа.

— Ами аз… Като видях шашките в пещерата, веднага си помислих: защо пък да ги оставяме там? И ги взех.

— Динамитът? — прошепна Амалия. Даже в сумрака се виждаше колко е пребледняла.

— Ами да — потвърди Били с щастлива усмивка.

— Мъкнал си със себе си динамит? — освирепя Амалия. — Били, да не си се побъркал?

— Но аз не… — започна бандитът.

— Чакайте — намесих се аз, — нали неговите вещи останаха на пътя, когато улучихме коня му. Как са се озовали обратно у него?

— Аз му ги върнах — мрачно отвърна Амалия. — Когато го пленихте и си тръгнахте оттам, аз се върнах и ги взех. Там беше устната му хармоника и разни дреболии, без които той просто не може да живее. Но динамит… Не знаех, че там има динамит. Благодаря ти, Били, много приятелско от твоя страна!

— Без устната хармоника наистина не мога — възрази това голямо бебе. — Но динамитът не е у мен, а у теб, в чантата ти. Сложих го на дъното й, да не го намокри дъждът.

Настъпи такова зловещо мълчание, че смътно усещах как ей сега ще се случи нещо лошо.

— Я повтори какво каза! — нареди Амалия. — Че нещо не чух.

— Сложих динамита в твоята чанта — търпеливо обясни Били, — защото моята е съвсем малка и нямаше да се събе… Ох!

Признавам, че не се сдържах. И въпреки че положението, в което се бяхме оказали, изобщо не беше смешно, да гледам как Амалия се нахвърли на Били и взе да го шамари зад врата ме караше да се превивам от смях.

— Идиот! Кретен! Малоумник! — викаше красавицата с кафявите очи и безпощадно удряше младия бандит. — Ти изобщо разбираш ли какво щеше да стане с мен, ако чантата я беше улучил дори само един куршум? На теб, мамка ти, поне понякога случва ли ти се да мислиш с главата си?

— Ридж! — виеше Били. — Какво й стана, защо ми се нахвърля?

При тези думи едва не паднах от седлото от смях.

— А ти си същият! — викна ми негодуващата Амалия. — Кое му е смешното, а? Кажи ми, кое му е смешното?!

Вярно, че не можех да обясня кое му е смешното, но фактът си е факт: смеех се така, че сълзи ми изскочиха от очите.

— Ама, разбира се! — обидено възкликна Амалия. — Смейте се, смейте се! Ако ме беше разкъсало на парчета, сигурно още повече щяхте да се смеете!

— Емилио — започна Били с извинителен тон. — Пфу… Амалия! Не мога да свикна с новото ти име. Защо се сърдиш сега? Нищо не е станало, всички сме живи и здрави, а с помощта на динамита може би ще успеем да освободим Стив.

Амалия му метна сърдит поглед.

— Това е първата умна мисъл, която чувам от теб — рече тя неохотно. — Дайте да помислим как да го направим.

Край на разказа на Риджуей Стил