Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (50)

11.

— Пит Бандита! — възкликна Амалия.

Притичалият полковник веднага го взе на мушка и искаше да го застреля, но шерифът властно протегна напред отворената си длан.

— Не стреляйте! — извика той. — Дойдох да преговаряме!

И наистина, хората му спряха да стрелят. Полковникът се поколеба, но свали пушката.

— Не преговаряме с бандити — студено отрони той.

— А аз и не съм бандит — ухили се Пит. — Аз съм представител на властта. Законен, между другото.

— Ти нападна ранчото ни — мрачно рече полковникът. — И запали конюшните.

— Но и вие, да отбележа, не сте по-добри — добродушно отвърна Пит. — Опитвате се да отнемете чужда собственост, а? Диамантите не са ваши.

Полковникът почервеня.

— Значи ти, мерзавецо, ръководиш цялата шайка? — прогърмя гласът му.

— По-тихо — намръщи се Пит. — Без силни думи, става ли? Кой какво ръководи — не е ваша работа. Дойдох с предложение да завършим всичко с мир. С добро, така да се каже. Ясно ли е?

— Сигурно, да ни нападнете се нарича „с добро“? — язвително отбеляза Амалия.

— Какво можех да направя — изсумтя шерифът, — като тези глупаци Донован просто не можеха да потърпят малко, преди да сложат ръка на диамантите.

Той се изкашля.

— А вие здравата ни подредихте, мисис! Стив Холидей ще има много работа. И направо не знам как ще обяснявам на свещеника от какво са се споминали наведнъж толкова много хора.

— Накратко, шерифе! — нареди Амалия, като го гледаше студено.

Шерифът подсмръкна и замислено потри носа си.

— Значи така — премина на въпроса той. — Предложението ми е съвсем просто: вие ни давате диамантите, които и без това не ви принадлежат, и си отиваме. Естествено, забравяте, че сме били тук и изобщо всичко, което сте видели. Признавам, че ви причинихме някои щети — запалихме ви конюшните, изпочупихме ви стъклата. За тези щети ще ви овъзмездим, бъдете сигурни, всичко ще е честно.

— Как смееш ти да ми говориш за чест… — яростно започна полковникът.

— Чичо Чарли — промълви Амалия с укор и полковникът стихна.

— А ако кажем не? — продължи тя, обръщайки се към шерифа.

— Щом не, значи — не! — отвърна той, почесвайки се по врата. — Вие, разбира се, сте се укрепили добре и тъй нататък, но ние все пак сме повече. А и боеприпасите ви все някога ще свършат. А след това… — той се усмихна. — След това не отговарям за хората си. И без това са ви много ядосани — много техни другари убихте.

— Така им било писано — учтиво каза Амалия.

— Не разбрах? — смути се шерифът.

— Това е френска поговорка — обясни Амалия. — Означава, че такава им е била съдбата.

Тя въздъхна.

— Добре, мистър Хамилтън. Ако ви дам тези проклети диаманти, ще ни оставите ли на мира?

— Абсолютно! — ухили се шерифът. — Донесете ги и няма да ни видите повече.

— Не са у мен — сухо рече Амалия. — Дадох ги на съхранение.

Усмивката слезе от лицето на шерифа.

— Това е било много неразумно от ваша страна, мем — да дадете на някого такива драгоценности — сериозно промълви той. — Къде е гаранцията, че този човек няма да избяга с вашето съкровище?

— Няма да избяга — отвърна уверено Амалия. — Елате, ще ви отведа при него. Той живее в Арчър.

— Така значи! — каза Пит Бандита и пронизително изсвири. — Джим! Ти оставаш старши тук. Ние с тази лейди ще идем за камъчетата и ще се върнем. А ти дотогава бъди нащрек, разбра ли?

— Върнете се в къщата — каза Амалия на полковника — и предайте на останалите да не стрелят. После сам знаете какво да правите.

— Добре — изсумтя полковникът и закуцука към къщата, силно замятайки крак.

Пит Бандитът се обърна към Амалия.

— Е, мисис Дюпон, да тръгваме!

 

 

Оказа се, че конвоят на Амалия щеше да бъде внушителен. Освен Пит, към града я съпровождаха братята Донован и още шестима бандити, които съвсем не бяха въоръжени с прашки.

— Това е за в случай — обясни Пит, — че се опитвате да ни примамите в капан. Ей Богу, всякакви жени съм срещал, но такава като вас — никога.

— Няма и да срещнете — отвърна Амалия. — Това поне мога да ви обещая.

— И у кого са камъчетата? — попита шерифът след кратко мълчание, когато вече приближаваха Арчър.

— А вие си поразмърдайте мозъка, шерифе — посъветва го Амалия. — Познавате този човек.

— Аз познавам всички в Арчър — отвърна шерифът и заприготвя пушката си.

Минаха по главната улица и спряха го магазина на гробаря.

— Тук — рече Амалия и слезе от коня си.

— У Стив Холидей? — замислено промълви шерифът. — Ясно.

Той леко бутна Амалия с дулото по гърба.

— Само че вие влизате първа. И не забравяйте, че ако стане нещо, мога да ви застрелям и в гръб.

Амалия го изгледа с безкрайно дълъг презрителен поглед.

— Казвали са ми, че много ви бива в това — отбеляза тя.

— Кой по-точно? — поинтересува се Пит.

— Един човек, който няма такива навици — отвърна Амалия и взе да блъска по вратата. — Стив, отвори, аз съм!

По-малкият Донован сви рамене.

— Не ми харесва тази работа — промърмори той.

— Сега, сега! — разнесе се недоволният глас на гробаря от вътрешността на магазина и скоро самият Стив Холидей се показа на прага, като широко се прозяваше. Но най-лошото беше, че от него на километър вонеше на уиски.

— Стив — попита Амалия с негодувание, — ти какво, натряскан ли си?

Стив въздъхна и се почеса по гърдите под ризата си.

— Вашият мъртвец е вече готов — обяви той. — Нещо много рано сте дошла за него, мисис… Хлъц! — Той се олюля и се хвана за рамката на вратата.

Пит властно отстрани Амалия, насочи пушката си към Стив и тръгна напред, вкарвайки гробаря в магазина му.

— Ей, ей! Вие къде? — опита се да протестира пияницата.

— Огледайте всичко наоколо — кратко нареди Пит на спътниците си.

В следващия момент той се спъна в котарака, който се оказа на пътя му, за малко не падна и мръсно изруга. Хотспер отвърна със сърцераздирателен вопъл и избяга под един ковчег, който стоеше в ъгъла. В ковчега имаше човек със скръстени на гърдите ръце.

— Пфу! — рече с отвращение Джек Донован и се извърна от ковчега.

Хотспер, със светещи в тъмнината жълти очи, следеше как непознатите обискират магазина и мечтаеше да стане голям колкото къща, за да може да впие нокти в неканените гости и да ги разкъса на парчета.

— Няма никой, Пит — доложи по-големият Донован, когато приключиха с обиска. — Съвсем никой, така може да не се притесняваме от засада.

Пит въздъхна с облекчение.

— И къде са диамантите, скъпа? — попита той, като се обърна към Амалия. — Нямам намерение да седя тук цяла нощ!

— У Стив са. Скрил ги е на сигурно място — поясни Амалия. — Стив! Къде е онова нещо, което ти дадох днес?

В отговор Стив само се оригна, извади от ковчега наполовина изпразнена бутилка уиски и я надигна.

— Стив! — кресна Амалия.

Пияницата най-сетне се откъсна от бутилката и погледът му започна да се прояснява.

— А вас ви познавам — заяви той на Амалия, като я сочеше с пръст.

Амалия отиде до него и му зашлеви звучна плесница, от която даже Хотспер се стресна и присви глава.

— Стив! Къде са камъните?

— А, камъните ли… — измърмори гробарят. — Ами че тук са, къде да са!

— Давай ги — нареди Амалия, а после сърдито тропна с крак и викна по-силно — Побързай де, дявол да те вземе!

— Сега, сега — мърмореше Стив. — Ето ги…

Той мушна ръка в стърготините на дъното на празния ковчег, в който обикновено спеше. Когато извади ръката си оттам, в нея проблесна тежък колт.

Мъртвецът в ковчега се размърда, скочи на пода и се превърна в целия и невредим Били Малоун, който откри огън. Братята Донован бяха убити първи, а останалите им съучастници бързо ги последваха. Само Пит Бандита не загуби самообладание, отвърна на огъня и рани гробаря в бедрото. Били обаче простреля ръката, с която шерифът държеше пушката, и Пит с проклятие изпусна оръжието. Чак сега успя да види кой беше противникът му.

— Ти! — прохриптя Пит, не вярвайки на очите си.

— Предай много поздрави на Тим, Пит — спокойно каза Били и се прицели в челото му. Но се намеси Амалия.

— Чакай, Били. Той трябва да ни заведе при приятелите си, иначе този кошмар никога няма да свърши. Защото не вие сте главен, нали, мистър Хамилтън? Вие сте дребна риба, която подбира бандити за отговорни поръчения, но вас ви командват други хора.

— Ловко. Така значи! — промълви бившият шериф. После се усмихна. — Добре, проклети да сте, но сте прави. Всичко ръководи съвсем друг човек. Искате ли да го видите? Нямам нищо против! Дори съм готов да ви заведа при него.

— Разбира се, мистър Хамилтън — отвърна Амалия. — Тъкмо по пътя малко ще си поговорим и вие ще ни отговорите на няколко въпроса.