Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (49)

10.

Мис Хармъни прекъсна посред дума разказа си за това какво й се беше наложило да преживее в странната къща, където я бяха държали похитителите й, и зяпна Амалия. Мисис Хармъни отвори уста. Полковникът застина на място. Боб Ричардсън с грохот изпусна тежкия си камшик. Но никой не изглеждаше толкова поразен, колкото братята Донован.

— Ама вие… И сега какво, излиза, че картата е била съвсем ненужна?

— Познахте, джентълмени — добродушно потвърди Амалия.

Пръв се опомни полковникът.

— Но кога…

— Когато Стив докара мис Хармъни, му казах, че… — усмихна се и сама се прекъсна Амалия. — Общо взето, догадката ми се потвърди и той намери диамантите.

— И къде са те сега? — пророни поразен Боб.

— На сигурно място — отвърна Амалия.

— Чакайте, чакайте! — завълнува се Риджуей Стил. — Диамантите са собственост на ювелирната компания, която… Ох!

Амалия твърде болезнено го настъпи по крака с острото си токче.

— Тепърва ще видим чия собственост са — снизходително отбеляза тя. — Най-важното беше да измъкнем мис Хармъни от лапите на бандитите. Затова досега не ви казах нищо.

— Е, мадам Дюпон — заяви полковникът — шапка ви свалям. Излиза, че сме измамили онези юнаци, а? И че са останали с празни ръце? Ха-ха-ха!

Джек Донован сви мрачно устни.

— Ако бяха научили… Животът на мис Хармъни можеше да се окаже в опасност. Разбирате ли това?

— И то за някакви жалки камъчета — заприглася възмутеният му брат, — за някакви си никакви брилянтчета…

— Протестирам! — весело възрази Амалия. — Държах тези диаманти в ръцете си и изобщо не са никакви. Сред тях има дори доста хубави, които правят впечатление даже в необратен вид, а има и един особено голям прозрачен диамант, голям като кокоше яйце. И изобщо, вашите страхове, джентълмени, са безоснователни. Никой не можеше да се изпусне, че диамантите са у мен, защото самата аз на никого не бях казала, а що се отнася до Стив, той беше ням като гроб и аз съм напълно сигурна в него.

— Трябва да пийна нещо! — заяви Риджуей, сипа уиски в чашата си и я гаврътна на екс, без даже да се намръщи.

— Но, ако бяха разбрали… — упорстваше по-малкият Донован.

— Господа, това вече е скучно — с капризна гримаса каза Амалия. — Отдавна се стъмни и е време да спим. Дамите Хармъни, разбира се, ще останат да нощуват тук — не е много приятно да се мъкнеш до града в такава тъмница. А на вас, господа, ви желая лека нощ. Всичко хубаво и довиждане. Мис Арабела, сбогувайте се с вашите спасители, те си тръгват.

Боб Ричардсън отвори уста да каже нещо, но полковникът го забеляза навреме и го сбута с крак. Братята промърмориха: „Довиждане, мис Арабела, довиждане, мем“ и мълчаливо излязоха, влачейки крака и подрънквайки с шпори.

— А сега какво? — спокойно попита Риджуей Стил.

Амалия се усмихна.

— А сега, джентълмени, ще чакаме.

 

 

— Значи, все пак са били Донованови — каза полковникът по-скоро утвърдително, отколкото въпросително.

След като братята си тръгнаха, къщата на Ричардсън се превърна в малък укрепен лагер. Вратите бяха заключени, на всички слуги беше раздадено оръжие със заповед да стрелят веднага щом забележат нещо подозрително. Останалите в къщата също се въоръжиха. Амалия нареди да угасят светлините, за да изглежда, че обитателите на ранчото мирно спят, но всъщност в тъмнината до всеки прозорец се беше притаил по един стрелец с пушка. При това много от хората за всеки случай се бяха запасили и с револвери. Самата Амалия и полковникът се оказаха в една стая, а в съседната, треперейки от вълнение, се беше притаила смелата мисис Хармъни, която категорично беше отказала да изостави приятелите си и да се скрие на по-безопасно място. Арабела без гръмки слова само беше взела един уинчестър и беше помолила да й посочат къде да застане на позиция. Оказа се, че тази красива девойка има много решителен дух.

— Братята Донован — продължи полковникът, който седеше на няколко метра от Амалия и напрегнато се взираше в тъмата, — са забъркали всичко това. Видели са вчера онова късче от писмото, на което беше надраскан планът, и са решили да го вземат. Да, всичко пасва. И за да не реши някой от нас да прави глупости, ни се натрапиха за помощници, нали е трябвало да проследят всичко да мине гладко. Така ли е?

— Може би — уклончиво отвърна Амалия.

Полковникът я погледна внимателно.

— Нали не искате да кажете, че вярвате на глупостите, които наприказваха? За безопасността на мис Хармъни и прочие…

— Ами — каза Амалия, — по принцип…

Но не й се удаде да завърши мисълта си. Дружен вик разцепи нощта, куршум удари прозореца, край който се беше притаила Амалия, и разби стъклото в рамката. Веднага започнаха да обстрелват къщата от всички страни. Обсадените вътре, обаче, предварително предупредени от Амалия за възможността от подобен развой на събитията, незабавно откриха насрещен огън. Портата се отвори, няколко конници на запенени коне се втурнаха в двора, но всички бяха застреляни преди да успеят да се доберат до къщата. Ту тук, ту там се чуваха изстрели. В двора се търкаляха убити и жално крещящи ранени. Техните другари бързаха да им се притекат на помощ, но до този момент никой не беше успял да се доближи до къщата цял и невредим. Конете диво цвилеха, съвсем обезумели от миризмата на барут и грохота на изстрелите. Амалия стреляше без почивка, мис Арабела също се оказа превъзходен стрелец, но най-удивителното беше, че майка й, твърдо стиснала устни, стреляше без пропуски. Достатъчно беше само да натисне спусъка и някой от враговете падаше убит.

— Виж ти! — извика полковникът, докато презареждаше пушката си. — Колко човека са там, цял полк ли са?

Той изохка и се втренчи през прозореца.

— Боже мой! Та това е шерифът Хамилтън! А там, под дъба, е съдията Рафърти! Ама че копелета!

— Напред, момчета! — ревеше шерифът, надвиквайки шума от битката. — Да им покажем кои сме!

— И Донованови са тук! Видяхте ли, че бях прав! — викна полковникът, прицели се и едва не отнесе главата на Ръсел Донован, който обаче се наклони на седлото и куршумът уби помощника му.

Амалия видя как Джек Донован се приближи до шерифа и му изкрещя нещо, сочейки къщата.

— А, не, братче, няма да стане! — промърмори полковникът. — С такъв генерал като нашия — весело подмигна на Амалия той — няма да ни превземеш!

Шерифът кимна, обърна се към хората си и даде кратко разпореждане. Веднага в нощта блеснаха няколко факли.

— Ха! — изсумтя чичо Чарли. — Момчетата искат да се превърнат мишени ли?

— Искат да запалят къщата — каза силно пребледняла Амалия.

— Няма да им се получи — отвърна старият воин. — Каменна е.

— А покривът? А конюшните?

— По дяволите! — възкликна полковникът.

Със следващия изстрел той уби коня на по-малкия Донован, но останалите конници с факлите вече се носеха към конюшните, които бяха направени от дърво и огънят в тях можеше да се разгори за броени секунди.

От къщата отекнаха няколко изстрела, но двама или трима от конниците все пак стигнаха до конюшните и хвърлиха факлите си в сеното и по гредите. Амалия стреля, докато един патрон не заседна във винтовката й Тогава тя скочи на крака и хвана револверите.

— Какво правите? — извика полковникът.

— Конете ще загинат! Трябва да ги спасим!

— Да вървят по дяволите! — възкликна чичо Чарли. — Ще ви убият, ако се покажете навън!

— Няма да ме убият! — отсече Амалия и се хвърли към вратата.

— Ах, дявол да го вземе! — възкликна развълнуван полковникът, стреля по съдията Рафърти, който явно се страхуваше и се стараеше да стои по-далеч от схватката, и се спусна след Амалия.

Когато излязоха на двора, конюшните вече горяха. На покрива им танцуваха остри огнени езици, а вътре се блъскаха и цвилеха обезумелите от страх коне.

— Стой! — викаше полковникът на Амалия. — Къде отиваш, идиотка такава! Конете ще се измъкнат и ще те стъпчат! Стой!

Но Амалия не го слушаше. Проклинайки се за непредвидливостта си, тя свали от врата тежкото резе и едва успя да отскочи встрани, когато от конюшнята се измъкна млечнобял кон с пламнала грива. След него се впуснаха и другите животни, но Амалия не виждаше нищо друго, освен нещастния бял кон, от очите на който се стичаха сълзи. Тя се хвърли към него, смъкна шала си и го хвърли на врата му, за да загаси огъня.

— Великолепно — произнесе нечий язвителен глас съвсем наблизо, и от пушека, обгърнал двора, се показа шерифът Пит Хамилтън с уинчестър през седлото.