Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (43)

4.

Преди да успея да направя и едно движение, Били измъкна револвера ми от колана и насочи към мен своя колт със седефена дръжка. Стив се втрещи.

— Вижте, Амалия… Разбирам, че много сте преживяла и много ви се е събрало, но да обвинявате безпричинно този честен момък…

— Никакъв честен момък не е той! — възрази Амалия. — И, разбира се, е не е тук просто така, а защото знае някои неща. Наистина ли сериозно мислите, Стив, че непознат човек ще вземе така присърце вашите проблеми и само за това ще ви съпровожда навсякъде? Та, как се казвате, мистър?

— Аз, честно казано, не разбирам за какво говорите — казах аз, стараейки се да звуча твърдо. — Аз не…

— Оставете! — рече строго Амалия. — Приятелят ви Джо Фрейзър вече го убиха. Извадих трупа му от реката. Прерязали са му гърлото, точно като на нещастния Пърси Бел.

— За Пърси знам от Стив — отбелязах аз, — но името Джо Фрейзър го чувам за пръв път.

Амалия въздъхна и скръсти ръце. Тонът й стана точно като учителка с многогодишен стаж, която обяснява на тъпите си ученици прост и отдавна омръзнал й урок.

— Представете си, Били, и вие, Стив, че трябва да изпратите човек в някое забутано място, където всеки чужденец е подозрителен по условие. Разбира се, можете да го посъветвате да се предреши като пътуващ търговец, например, или пък като свещеник. Но има още една категория хора, които много пътуват и не предизвикват подозрения у никого по тези места. Това са професионалните играчи. И, наистина, какво е нужно, за да минеш за такъв? Хубави дрехи, цилиндър и лачени обувки, като не броим умението да играеш сносно на няколко примитивни игри. Съгласете се, че това е много по-лесно, отколкото да се правите на търговец — сви рамене тя. — Така че, както виждате, мистър Неизвестен, знам доста неща за вас. Вие не сте никакъв играч, а, също както и мистър Фрейзър, сте дошъл тук по нечия заръка.

Тя взе сюртука ми — същия, който ми беше отнел Били Малоун, — пъхна ръка в джоба му и извади оттам гладко мътно камъче.

— И даже ми се струва, че знам какво търсите. Търсите изчезналите диаманти, които е откраднала шайката на Неуловимия Сам. Наистина, не ми е съвсем ясно само за какво ви е притрябвало да се натрапите за спътник на мистър Холидей, но, мисля, че мистър Холидей може сам да обясни това.

Стив пребледня и прехапа устна.

— Някога — промълви продрано той — обирах влакове.

Били шумно си пое въздух. Подвижното му лице се изкриви от отвращение.

— О, по дяволите, само това не! — промърмори той.

— Между впрочем — намесих се аз, — този брилянт го спечелих на карти от един момък.

— Позволете ми да не ви вярвам — ласкаво отвърна умопомрачителната ми събеседница. — Джо Фрейзър беше толкова играч, колкото сте и вие. И той имаше такива лъснати обувки и такива предразполагащи маниери като вас. Освен това, и той като вас не се разделяше с оръжието си. Но го убиха. Нещо повече — заклаха го точно по същия начин като Пърси Бел. И най-важното — тя се приближи и впери очи в лицето ми, — спомних си къде съм виждала Фрейзър преди. Беше в Сан Антонио. И той седеше в приемната на началника на полицейското управление, като при това беше облечен по съвсем различен начин.

— Ридж — умоляващо рече Стив, — отговори й. — Кажи поне нещо! Наистина ли съм грешал за теб и ти всъщност си ченге?

— Е, мистър Стил — изискано учтиво се поинтересува вещицата с кафявите очи — ще продължаваме ли да си играем на котка и мишка или ще свалите картите си? Имайте предвид, че знам много неща, които биха могли да ви бъдат от полза.

Дълбоко въздъхнах и сведох очи.

— Добре, милейди, печелите. Напълно сте права. Наистина не съм играч, а агент на Пинкертон.

— Кой е Пинкертон? — озадачи се Амалия и повдигна вежди.

— Знаменит частен детектив, мътните да го вземат — мрачно обясни Стив.

Неочаквано за всички ни Били Малоун избухна в глупав смях.

— Ох, ще пукна! — смееше се той. — Ама че компания! Преоблечена жена, влаков обирджия и проклет детектив. Че то аз съм най-приличния човек от всички тук!

И тримата раздразнено го изгледахме, но това изобщо не намали веселието, което го беше обзело.

— Продължавайте, мистър Стил — рече Амалия. — И така, наели са Ви…

— Застрахователната компания — бодро отвърнах аз. — Там е работата, че ювелирната фирма, на която принадлежаха диамантите, своевременно ги беше застраховала за много прилична сума, и когато камъчетата изчезнаха безследно, компанията, естествено, не беше във възторг.

— По-подробно за изчезването им, моля — помоли Амалия с тих глас.

— По-подробно? — свих рамене. — На 16-ти ноември миналата година от Сан Антонио към Остин са превозвали неголямо куфарче с необработени диаманти. По пътя…

— А колко всъщност са били диамантите? — попита Били.

Аз се потърках между веждите.

— Знаеш ли, Били, по принцип тези дяволски диаманти се измерват в карати.

— Това го знам — намеси се Амалия. — Продължавайте, Ридж, това, което разказвате, е много интересно.

— Общо взето — казах аз — по приблизителни сметки в куфарчето е имало не по-малко от триста фунта^[1] камъчета. Именно по приблизителни, защото някои диамантите дори не са били извадени от скалните си обвивки, т.е., грубо казано, оставили са ги, както са ги изкопали. Всъщност, имало е един много голям диамант, не по-малък от кокоше яйце. Ювелирната фирма много се гордеела с него.

— Ясно — въздъхна Амалия. — Де да имах един такъв… Добре, с товара всичко е ясно. А охраната? Доколкото разбирам, при превозването на такива ценности се изисква особена предпазливост.

— Точно там е работата! — весело казах аз. — Президентът на ювелирната фирма решил да не привлича внимание към важния товар и затова не е имало никаква особена охрана.

— А въпросният президент не е ли имал причина самият той да заграби диамантите?

— Не. Него го проверихме пръв. Просто е бил излишно самонадеян. Обикновен глупав стар пуяк.

— По-нататък — безстрастно отрони Амалия.

— Какво по-нататък? Ограбили експреса, бандата взела куфарчето и се скрила.

— Кажете, мистър Стил — необичайно учтиво попита Амалия, — същата тази банда и преди е нападала влакове по този маршрут, нали?

— Да.

— И влаковете винаги са превозвали големи суми пари или ценни товари?

Всеки от въпросите на младата дама биеше право в целта.

— Общо взето, да. А вие как се досетихте?

— Защото последния път — усмихна се Амалия — не им провървя и се натъкнаха на влак с усилен полицейски конвой. Това може да е просто случайност, ако обаче не вземаме предвид факта, че бандитите винаги точно са знаели кои влакове да ограбват. Какъв е изводът? Много просто. Същият човек, който преди това им е давал информация за това какво и кога ще се превозва по жп линията, е предпочел да се отърве от тях. Трябвало е най-напред да се заемете с хората, които работят на гарите в Остин и Сан Антонио и знаят за превозваните товари.

— Не се притеснявайте, милейди — отвърнах аз. — Хората на стария Нат работят, както трябва. За съжаление, вашата версия не се потвърди. Поне засега. Всички тези хора са абсолютно чисти.

Амалия раздразнено сви рамене.

— Значи, лошо сте работили. Чудеса не стават. Бандитите са имали първокласно укритие в планините, натъпкано догоре с храна, оръжие и динамит — аз и Били случайно се натъкнахме на него. Някой им е давал информация и някой ги е прикривал, като освен това ги е снабдявал с всичко необходимо. Иначе просто не се получава.

— И все пак не разбирам — обади се Стив Холидей, същият още и бившия обирджия Сид Бомонт, обръщайки се към мен, — какво търсеше в Ларедо. Жп линията засега не стига дотам.

— С благословията на мистър Пинкертон — обясних аз, — реших да захвана работата откъм другия край. Веднага след обира над всички прекупвачи на диаманти в окръга беше установено наблюдение. Нали разбираш, Сид, извинявай, Стив, че диамантите, особено пък необработените, не са нещо, което можеш да продадеш на първия срещнат. Но, въпреки че ни помагаше полицията на този и съседните щати, нито едно камъче не се появи никъде. Тогава си спомних, че в Ларедо живее някой си Санчес, който се занимава с доста тъмни дела, и реших за всеки случай да го навестя. Той има много приятели в Мексико — кой знае, може пък вече да беше помогнал на бандитите да прекарат камъчетата през границата? Затова взех със себе си този скален къс — показах камъка, който Амалия продължаваше да държи в ръка, — и отидох при него да си опитам късмета. Което едва не ми излезе през носа, защото Санчес за малко не ме уби. Затова пък се запознах със Стив и, тъй като веднага го познах, реших, че неслучайно се мотае наоколо.

— Тоест, ти си решил, че аз съм свил проклетите диаманти, или че поне съм замесен с тази история — разочаровано заключи Стив. — Свиня си ти, Ридж, и това си е!

— Но скоро — продължих аз, стараейки се да не обръщам внимание на мърморенето му, — разбрах, че греша и че Стив е честен гробар, който с колт в ръка увеличава броя на клиентите си.

— Върви по дяволите — вяло рече Стив.

— А Фрейзър? — попита Амалия. — Той с какво се занимаваше?

— Фамилията му е Флинт — отвърнах аз. — Той търсеше следите на бандата. Всъщност, и той, както и вие, подозираше, че някой от местните прикрива бандитите. Анализира обстоятелствата, при които са станали всички обири, и реши, че особено внимание заслужават четири градчета, които се намират недалеч от жп линията. Четири, включително Арчър. Замина за там и повече нищо не съм чувал за него.

— Е, това вече е нещо — отбеляза Амалия.

— Сега е ваш ред — казах аз, обръщайки се към нея. — Разказах ви всичко, което ми е известно, споделете и вие какво знаете.

Кафявите очи на Амалия станаха съвсем златисти.

— О — рече тя, — това ще е много дълга история.

И започна да разказва.

 

 

Беше по-невероятно от всички приказки в „Хиляда и една нощ“. Слушахме Амалия със затаен дъх и, когато тя свърши разказа си, бурно заръкопляскахме.

— Честна дума — възкликнах аз, — най-после разбрах откъде се е взела Жана Д̀Арк във Франция! Сигурно ви е роднина.

Все пак успях да извадя от равновесие тази странна особа. Тя се изчерви и сведе очи.

— Значи сте успели да научите три неща — заключих, а. — Първо: замесен е някой си Стария Хю и той ръководи всичко. Второ: Пърси Бел някак си е успял да научи за диамантите и хората на Хю са се отървали от него, но след това са разбрали, че са прибързали.

Амалия скромно се покашля.

— Честно казано — плахо започна тя — склонна съм да предположа, че е отмъкнал диамантите от тези, които са ги откраднали. Къщата на приятеля му и жилището на приятелката му бяха претърсени от горе до долу. Явно са търсели нещо.

— Но това, което са търсели, сте го намерили вие — отбелязах аз. — Половинката от писмото. Нали така?

— Нещо такова — неохотно каза Амалия. — И в него наистина става дума за големи пари и надежди, свързани с тях. А на обратната му страна…

— Амалия — промълвих аз прокрадващо, призовавайки на помощ цялото си обаяние — вродено и придобито. — Трябва да видя това листче, каквото и да пише на него.

Амалия явно се поколеба. Погледна Били — той сви рамене. Погледна Стив — той пък се извърна не много вежливо.

— Правете, каквото искате — изсумтя гробарят, гледайки право пред себе си. — Но на ваше място, Амалия, не бих се доверявал особено на този тип. Много е хлъзгав. Вчера се правеше на играч и душа-човек, днес се оказа пинкертоновски агент, а утре може изведнъж да се окаже, че е от шайката им.

— Ако се окаже от шайката им — весело се намеси Били Куршума, — ще го гръмнем. Нали, Емилио?

Амалия му хвърли укорителен поглед, пристъпи към коня си и измъкна от чантата на седлото късче хартия.

— Добре — рече тя. — Ето, гледайте, мистър Пинкертон. Само не забравяйте какво ви каза току-що братчето ми Били.

— Братче? — попитах аз, напълно шашнат.

— Шегичка — подсмихна се Амалия. И ми подаде листчето.

Гръмна изстрел и хартията излетя от ръцете й.