Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (41)

2.

Настъпи тежко мълчание.

— Ъ, мадам, падна ви скалпът — нагло рече дебелакът, като сочеше с пръст падналия кок. — Но…

В следващия миг той получи удар от дръжка на колт 45-и калибър между очите и се просна на пода. Само след миг към него се присъединих и аз, без изобщо да разбирам какво става. Останах в съзнание, но, кой знае защо, не можех да помръдна нито крак, нито ръка. Револверът ми, сякаш с магия, се беше озовал в ръцете на хубавицата. Сега тя държеше уверено по един колт във всяка ръка, което съвсем не ми хареса. Щом ни извади от строя, тя насочи двете дула към напълно объркания Родригес.

— Ключовете — нареди му кратко красавицата. — Свали му веригите.

Родригес се колебаеше. Тогава тя се прицели в главата ми. Родригес стана от бял като платно.

— Ей сега… — промърмори той, напипа с треперещи ръце ключовете в джоба си и свали веригите, с които беше омотан Хари.

— Къде ходиш, дявол да те вземе! — нахвърли се бандитът на спасителката си. — Чаках те, Емилио! Вече бях решил, че си ме изоставил.

— Аз никога никого не изоставям — отвърна хубавицата, която за миг се превърна в същество от другия пол. — Вземи им оръжието, но тихо. Не искаме излишен шум.

Хари обискира мен и шерифа. Взе колта на Родригес и собствения си револвер със седефена дръжка, който му бях отнел преди няколко часа.

— Сега какво, да ги избием и да се махаме? — делово попита Хари.

Брат му се усмихна неприятно и при вида на усмивката му едва не повърнах.

— Не — отвърна той, — имам по-добра идея.

Той махна с револвера и нареди:

— Събличайте се!

— Ти да не си се побъркал? — попита потресен Хари.

— Накарай ги да се съблекат — кратко рече брат му. — Джентълмени, нали не искате да получите куршум на някое място, което после ще ви е трудно да закърпите?

Джентълмените, пребледнели с още два тона при този гнусен намек, бързо започнаха да се събличат.

— Много добре. Сега, братко, сложи на прошарения и на шерифа вериги, а дебелият да седне на стола. Вържи ги заедно.

Хари не чака да го подканват втори път и направи всичко точно както каза батко му.

След това мерзавецът в зелената рокля направи от ризата на шерифа три парцала и ни запуши устите.

— Много добре — заяви той, след като ни огледа. — Облечи дрехите на дебелия, слагай бомбето и да се махаме оттук. Скрий оръжието.

Хари надяна направо върху дрехите си бялата риза на дебелака и сюртука му с цвят на бутилка. След това се намъкна в необятните му панталони, макар че шпорите му пречеха и се закачаха по тях.

— Големи са ми — недоволно измърмори той.

— А ти пъхни в тях останалите дрехи — посъветва го брат му, който, изглежда, всичко беше предвидил.

Хари така и направи, нахлупи бомбето до самия си нос и стана напълно неотличим от тлъстия простак, който сега трепереше целия и попръцкваше на стола.

— А сега — изкомандва Били Малоун, облечен в зелена рокля, — да тръгваме.

Той скри оръжието, взе от пода фалшивия кок и с умопомрачителна ловкост го постави обратно на мястото му. След това взе под ръка малкия си брат и двамата бандити се скриха зад вратата, все едно нищо не е станало.

Ако искате вярвайте, но на прощаване Били Малоун ни помаха. А ние останахме в стаята — трима здрави мъже по долни гащи, оковани във вериги и омотани с въжета, съвсем като овце на заколение.

 

 

Следващият час или някъде там беше най-тежкия в живота ми, затова ще разкажа за него само накратко. Разбира се, не ни откриха много скоро, защото хубавицата със зелената рокля беше излъгала охраната, че шерифът е зает с пленника и не бива да бъде безпокоен. Но когато най-сетне ни намериха, когато хората разбраха, че Били Малоун ни е измамил като дечица, и то с помощта на женска рокля и перука…, когато най-накрая ние през зъби, с погледи, забити в земята, разказахме всичко, което се случи…, тогава в целия град и околността му не остана нито един човек, който да не ни се подиграва. Смееха се мъже, жени, старци, деца. Даже конете пръхтяха в лицата ни, а рижавият помияр на жената на шерифа избухваше в подигравателен лай, щом само ни зърнеше.

Самият шериф Родригес се заключи в кабинета си с бутилка текила и нареди да не го безпокоят, ако ще да дойде Страшният съд. Ако се съдеше по думите на този благороден мъж, то той обмисляше какво би било по-подходящо изкупление за безчестието му: просто да се застреля с едрокалибрена пушка или пък да си пререже гърлото с бръснач.

Но аз страдах истински не заради шерифа, а заради Стив, който по моя вина изпусна човека, който така дълго и напразно беше преследвал. Разбира се, много обстоятелства говореха в моя полза — например това, че в женска рокля копелето приличаше на жена като две капки вода, — но все пак бих предпочел Стив да възприема разказа ми някак си другояче. Той ме изслуша спокойно, потърквайки брадичката си, и по всичко личеше, че мислите му витаят някъде далеч. Ако по някакъв начин беше показал, че ми е ядосан, ако ме беше наругал или даже ме беше ударил, щеше да ми е по-леко. Но спокойствието му беше загадка за мен.

— Разбираш ли — обяснявах аз, — тази гадина има такива искрички в очите, все едно мехурчета в шампанско, и аз…

— Ах, искрички, значи… — промърмори Стив.

Ние стояхме на двора, под разчепатените като клещи клони на нещо, което по всички белези изглеждаше да е дърво. Но тъй като съм слаб по ботаника, боя се, че няма да мога да ви съобщя името му. Откъм края на улицата се зададе кавалкада от около седем души и скоро ездачите слязоха от конете си край къщата на Родригес.

— Вече не показваме бандити — каза неприязнено Стив, поглеждайки косо сребърната звезда на водача на отряда. — Хари Малоун избяга.

— Ама че дявол! — възкликна снажният мустакат човек — Аз съм шерифът Търман. Какво става тук?

При думата „шериф“ Стив едва забележимо се намръщи.

— Струва ми се, че това не е вашия град, шерифе — отбеляза иронично той. — Или греша?

Спомних си, че именно шерифът Търман беше човекът, който се беше състезавал по точна стрелба с брата на Били Малоун и беше претърпял съкрушително поражение.

— Не грешите, дявол да го вземе — каза Търман. — Е, какво, джентълмени, изглежда, че всички сме измамени?

— Вас кой ви измами? — осведоми се Стив с безразлично любопитство.

Шерифът свали шапка и изтри чело с ръкава си.

— Ами то вече всички знаят за тази история — смутено призна той. — Исках да натрия носа на Малоун и да му докажа, че не е никакъв стрелец, а той ми вика: ето ти малкото ми братче, за начало се надстрелвай с него.

— И вие се съгласихте? — ехидно попита Стив.

— Съгласих се — още по-смутено призна шерифът, — защото това момче Хари изглеждаше като сукалче с жълто около човката. А днес при нас дойде Джак Гарднър от Остин. Има леля там и от време на време ходи при нея.

— Колко интересно — промълви Стив, като се обърна към мен.

— Та Джак Гарднър ми каза, че Били Малоун няма никакъв по-малък брат. Джак е бил в съда, когато в Остин са гледали делото на Били, и знае какво говори. Били наистина някога е имал по-голям брат Хари, но него отдавна са го убили с нож в пиянска свада.

Започвах да разбирам.

— Тоест, Хари Малоун…

— Та така — дълбокомислено довърши шерифът, без да ме слуша. — И тъй като никой не потърсил тялото му, дали го на студентите по медицина, да изучават по него анатомия, мисля, че така му викат.

— Кошмар! — потресено промълви Стив. — Какво правят градовете с човека! Помисли си само, Ридж!

— Не искам и да си помислям — мрачно казах аз. — Истинският Били Малоун беше в ръцете ни и ние го изтървахме. А оня, другият, просто му е съучастник.

— Общо взето, веднага щом разбрах, че вие, хора, сте хванали някакъв си Хари Малоун, реших да дойда при вас и да накарам този кучи син да ми каже цялата истина. Но той вече е избягал, а вие, струва ми се, нямате и понятие къде да го търсите.

— Ни най-малко понятие — равнодушно отвърна Стив.

— Жалко — въздъхна шерифът. — Само да ми паднат това копеле или оня, дето се представя за него, така щях да ги подредя… Никой не може безнаказано да мами шерифа Търман!

— Всъщност, вие няма от какво да се оплаквате — насмешливо му го върна Стив. — Искал сте да се състезавате с истинския Били Малоун — с него сте се и състезавал. Нали така? А останалото е без значение.

Той се обърна към мен:

— Да тръгваме, Ридж. Време е да си вървим у дома.