Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (39)

17.

— Добре го измисли — каза Били, когато, вече подкрепени, напускаха салууна.

Следващите думи на спътника на Амалия не бяха предназначени за печат:

— Да му…! Тия всичките мен ли ще гледат?

Изглежда, цялото население на градчето се беше събрало край салууна, предвкусвайки безплатното зрелище. Дори мексиканката, чието заведение се намираше отсреща, се беше присъединила към зяпачите заедно с посетителите си, които оживено обсъждаха шансовете за победа на всеки от противниците. Естествено, нито един пътуващ цирк не можеше да бъде конкуренция на двубоя между шерифа Търман и брата на знаменития стрелец Били Малоун. Нещо повече, щом разбраха това, циркаджиите веднага се преориентираха: глашатаят и мадам Зара събираха залози от зрителите — кой ще победи и с каква разлика. Не оставаха по-назад от тях и висок слаб човек с бяло гримирано лице и негов по-нисък колега с бастунче и щателно зализани мустачки. Това, очевидно, бяха рекламираните преди фокусник и гълтач на шпаги. За пълния комплект на трупата липсваше само русалката, но тя явно беше вече отплувала в синьото море.

Най-много се дереше глашатаят с цилиндър на главата.

— Дами и господа! Уникален двубой! Само днес! Достопочтеният шериф Търман срещу знаменития бандит! Законът против беззаконието! Как, сър, само двадесет цента? Къде се е чуло и видяло да се правят такива мизерни залози? Благодаря Ви, мадам, сребърен долар от златна ръчица! Ей, вие там, не се блъскайте, залозите още не са приключили! Идвайте, идвайте! С очите си ще видите нещо фантастично!

Кое-кое, а с последното Амалия беше напълно съгласна.

— Доколкото разбрах — каза делово Били, — трябва да спечеля срещу шерифа в състезание по стрелба…

— Иначе сме мъртви — с въздишка кимна Амалия.

Били извади любимия си револвер със седефената дръжка и провери дали е зареден.

— Хубаво — рече безгрижно той. — Да не ми е за пръв път!

— Vaya con Dios, amigo — промълви Амалия и незабелязано го прекръсти. Тя се вълнуваше много — Търман се държеше изключително уверено.

Помощниците на шерифа изтласкаха тълпата настрани. На оградата на салууна поставиха в редица шест консервни кутии.

— Трепериш ли, малкият? — попита покровителствено шерифа „братчето Хари“.

Излишно е да напомняме, че ако Били Куршума ненавиждаше нещо, то беше да му викат „малкия“.

— Не по-силно от вас, шерифе — отчетливо рече той.

Тълпата се захили, а шерифът само укорително поклати глава и извади револвера си.

— Кой ще е пръв — ти или аз? — попита Търман, силно завъртайки барабана.

— Все ми е тая — безгрижно отвърна Били, примижавайки от слънцето.

Шерифът застана на позиция, прицели се внимателно, стреля шест пъти и свали шест консерви. Поставиха ги отново и Амалия с тревога забеляза, че някои от тях се бяха смачкали от изстрелите и сега беше по-трудно да бъдат улучени. Но Били ги свали всичките, при това за много по-кратко време, отколкото противника му. Изглеждаше, че „братчето Хари“ стреляше, без изобщо да си прави труд да се прицелва.

— Ама че хлапе… — замислено рече шерифът. — Така като гледам, научил си някои неща от брат си, а?

При тези думи даже луничките на носа на Били пламнаха.

— Спокойно, Хари — намеси се Амалия. Шерифът те провокира, не му обръщай внимание.

— Да бе, как да не обърна внимание на такова нещо! — сърдито изсумтя Били, презареждайки револвера си.

Един от помощниците на шерифа донесе стара шапка. Сърцето на Амалия се сви: това беше по-трудно, отколкото да стреляш по неподвижни консервни кутии.

— Едно, две, три! — викна помощникът и хвърли шапката.

Докато падаше, шерифът успя да я простреля пет пъти — убедиха се в това, щом я вдигнаха от земята.

— Сега е ваш ред, мистър Малоун — каза широко усмихнат шерифът.

Били кимна. Помощникът взе друга шапка и — дали случайно, дали нарочно — я хвърли много по-високо и много по-далеч от предишната. Амалия се обля в студена пот.

Били стреля шест пъти, но шапката падна на празното място зад салууна. Зрителите хукнаха натам — всички нямаха търпение да видят колко дупки има в нея и дали шерифът е успял да надмине чужденеца. Пръв до шапката обаче се добра един рижав помияр с откъсната опашка. Кучето доприпка при стопанина си — момче на около дванадесет години — и положи шапката до краката му, радвайки се, че е изпреварило всички.

— Вижте! — пронизително извика момчето, вдигайки високо шапката. — Дупките са шест!

Шерифът се намръщи.

— Сигурно са следи от кучешките зъби — изказа предположение глашатаят, който събираше залозите.

Не трябваше да го каза, защото, бърз като мълния, Били се обърна към него и с един изстрел свали от главата му високия цилиндър. Тълпата се разсмя, а глашатаят пребледня и припадна.

— Това беше извън програмата — обяви Били, като весело се усмихваше. — Може да хвърлите още една шапка, щом не вярвате на очите си. Само не забравяйте да я метнете на луната, че иначе ми е много близко.

Зрителите зааплодираха, а най-силно ръкопляскаше мексиканката от отсрещния салуун. Противникът на шерифа, толкова непосредствен, подвижен и млад, се хареса на всички. Той съвсем не приличаше на мрачния си брат-бандит, който стоеше и хапеше устни.

— Е, шерифе — доста неучтиво попита по-големият, — приключваме тук или сте намислил още нещо?

Шерифът помръдна мустак и се обърна към помощника си, който кимна и се отдалечи с бърза крачка.

— За къде бързаш, Били? — рече добродушно Търман, обръщайки се към Амалия и обгръщайки я с миризма на евтин тютюн. — Имаме си прекрасно градче, живей и си пей, и хората не са лоши. А, ето я и Анхелика! Здравей, радост моя.

Помощникът беше довел смугла, много красива млада мексиканка с горящи черни очи и коси, които се спускаха на вълни почти до кръста й. Шерифът заговори с нея на испански. На Амалия й се стори, че девойката първо се опъваше, но след като Търман взе ръката й, отстъпи. Шерифът извади от джоба си карта за игра и й я подаде.

— Това сега какво е, защо така? — развълнува се Били.

Девойката се отдалечи до средата на улицата и спря. Гръдта й високо се повдигаше под розовата блуза, бузите й горяха. На лицето й бяха изписани гордост и упоритост, но Амалия разчете по него и още нещо — страх.

— В ръката си държи десетка купа — поясни шерифът. — Десет цели за дванадесет изстрела. Ясно ли е?

Сега вече Амалия се изплаши истински. От мястото, където стояха, едва се виждаше самата карта, да не говорим за знаците по нея.

Анхелика вдигна ръка с картата, като се усмихваше предизвикателно. Сред пълното мълчание на тълпата шерифът застана срещу нея, съсредоточено се прицели и откри огън. После презареди револвера си и стреля още шест пъти.

Донесоха картата. Седем от десет сърца бяха пробити. Шерифът извади от джоба си друга десетка и я даде на Анхелика. С лека пъргава походка тя се върна на мястото си и отново вдигна ръка.

— Твой ред е, Хари — каза шерифът.

Били излезе напред, въздъхна и се прицели. Стана тихо. Толкова тихо, че Амалия с лекота можеше да чуе как жужи мухата край бледото не само от пудра лице на фокусника.

Били се поколеба, отпусна ръка и се обърна към Амалия.

— Какво има? — попита тя с раздразнение и с крайчеца на очите си забеляза, как се отпусна шерифът Търман. Двамата му помощници се усмихваха с облекчение.

— Ъмм… Били — тихо каза Малоун. — Не мога да стрелям по жена, разбираш ли?

Тя разбираше, ясна работа. Но по-лошото беше, че шерифът Търман също разбираше.

Амалия въздъхна, повдигна шапка и изтри мокрото си чело. Случайно свеждайки поглед, тя видя нещо… и разбра как може да убеди Били.

— Е, какво, това пале отказва ли се от състезанието? — процеди единият от шерифските помощници.

— Чакайте! — спря го Амалия. После свали от шията си шалчето и го размаха във въздуха. Били гледаше люляковото късче като омагьосан. — Ето какво, братко. Ако направиш това, което трябва, ще ти дам шалчето. Завинаги.

Били преглътна.

— Наистина ли? — недоверчиво попита той. — И ще си бъде само мое?

— Да — потвърди Амалия. — Но за целта се иска да простреляш всичките десет сърчица.

— Разбира се — съгласи се Били.

Той се обърна и, почти без да се цели, изпразни целия барабан. Анхелика потрепваше при всеки изстрел. Били презареди револвера си и стреля още четири пъти.

— Готово — весело каза той. — Десет от десет и няма нужда от двата резервни куршума.

Той отиде до Амалия и я погледна.

— Е, братко, дай си ми шалчето.

— Заповядай — отзова се Амалия и сама завърза шалчето на врата му.

През това време шашнатите зрители отидоха при Анхелика, взеха от нея картата с десетте равни отвърстия, взеха да я въртят на всички страни и даже я вдигаха срещу светлината. Гласовете им достигаха до Амалия:

— Немислимо!

— А това е само брат му! Представяте ли си той как стреля?

— Даже не искам да си представям.

— Фантастично! Ей Богу, този момък е втори Дейви Крокет^[1].

— Според мен е по-добър от Дейви Крокет.

Били оправи краищата на шалчето и ги пъхна под куртката си. Можеше и нищо да не казва — по всичко личеше, че просто ще се пръсне от гордост.

Красавицата Анхелика се спусна от мястото си към стрелците. На Амалия й се стори, че девойката ей сега ще впие нокти в лицето на шерифа, но тя само го изгледа и погледът й беше по-лош от удар с бич. Шерифът Търман пребледня и се сконфузи. След това, без дума да продума, Анхелика взе в ръцете си лицето на Били, демонстративно го целуна по устните и, като се обърна към шерифа, извика нещо на испански. Съдейки по всичко, не беше нещо приятно, защото шерифът пребледня още повече, а Анхелика тръсна рамене и се отдалечи с гордо изправена глава.

— Какво каза тя? — тихо попита Амалия Били, който все още гледаше след красавицата, която беше изчезнала като вихър.

— Каза — с удоволствие преведе Били, — че шерифът има сърце на чакал и че не е кабалеро, затова пък аз съм истински кабалеро и съм се държал като мъж, а истинският мъж никога не би използвал за мишена жена.

— Аха — учтиво отрони Амалия. Честно казано, тя нещо такова и подозираше.

Шерифът Търман с тежка стъпка се приближи към Амалия. Изглеждаше остарял с десет години. Устните му бяха плътно стиснати.

— Добро братче имаш, Били — рече той.

— Което си е така, така си е — съгласи се Амалия. — Можем ли да тръгваме?

Шерифът я погледна с ненавист в лицето и се изплю в прахта под краката си.

— Можете — процеди той. — Само че напуснете града колкото се може по-бързо, да не си променя мнението.

Той рязко се завъртя на токовете си и се отдалечи. Били дръпна Амалия за ръкава.

— Да се махаме оттук — каза той.

Зрителите, заложили на „брата Хари“, смятаха кой колко е забогатял. Амалия се обърна и двамата с Били рамо до рамо закрачиха към конюшнята.

— Поне — каза тя — денят не мина напразно.

— Аха — съгласи се Били и оправи шалчето си.

 

 

След случилото се Амалия си обеща да не се задържат никъде, докато не се доберат до Арчър. Но тъй като им се беше наложило да си тръгнат набързо, а месото на койотите не е много полезно за стомаха, на следващия ден тя неохотно се съгласи да спрат в мъничко градче, състоящо се от тридесетина къщи. Никой не ги гонеше и Амалия реши, че с Били имат право на отдих.

Хапнаха в салууна, след което Били, който имаше дарбата лесно да завързва познанства, седна да играе карти с някакви мексиканци, а Амалия, като видя край стената старо раздрънкано пиано, изведнъж усети непонятен сърбеж в пръстите. Това беше странно — след един случай, който едва не й беше коствал живота, тя беше сигурна, че никога повече няма да свири^[2].

— Нямаме пианист, сър — обясни собственикът. — Последният свиреше и на органа в църквата, но за съжаление преди повече от година се пропи до смърт и умря.

Амалия вдигна капака и седна пред инструмента. Пръстите й, които в последно време не бяха докосвали нищо друго, освен оръжие, леко запърхаха над клавишите, изтръгвайки от тях отдавна забравена тъжна мелодия.

— Ех, че хубаво свирите, сър — забеляза уважително кръчмарят. — Нашият пианист само блъскаше по клавишите и то така, че само дето не се разхвърчаваха.

Амалия се усмихна на комплимента и засвири някакъв етюд на Шопен. С периферното си зрение забеляза, че през това време в салууна се е появило ново лице. Пристигналият принадлежеше към онази рядка порода мъже, на които всичко си е на мястото и които именно затова жените ценят като злато. Непознатият свали шапка и откри тъмни, красиво прошарени коси, които французите наричат poivre et sel^[3]. После седна до Били, като замени един от играчите, който тъкмо си тръгваше. Амалия сама не можеше да обясни защо това изведнъж й се стори подозрително.

„Защо именно при Били? — запремятаха се мисли в главата й. — Ами защото играят само на неговата маса. А този момък, изглежда, е професионален играч — изтупан и с разкошни лачени обувки. Съвсем като Фрейзър. Фрейзър! Дявол да го вземе…“

И в следващия миг Били закова с ножа си ръката на прошарения мъж към масата. Амалия грабна уинчестъра си, който лежеше на пианото, и стреля в прикования, след което броят на привлекателните мъже на земята неминуемо трябваше да намалее с една единица. Амалия хукна на улицата, където вече беше успял да изскочи Били.

— Тръгваме! — викна тя и шибна Пегас.

Били възседна своя сив кон на бели петна и те се понесоха като вятър по наклонения път. Като се огледа след малко, Амалия забеляза, че ги преследват.

— По-бързо, Емилио, по-бързо! — викаше Били.

Лесно беше да се каже: по-бързо! Конете не бяха успели да отпочинат. Въпреки това, пъстрият неуморно препускаше напред, сивият обаче започна да изостава. Били и Амалия стреляха няколко пъти по преследвачите си, но — уви! — след премеждието в Остин и паметното състезание с шерифа Търман им бяха останали съвсем малко патрони. Можеше даже да се каже, никакви. Внезапно екна изстрел, сивият кон заподскача на място и падна настрани.

Амалия дръпна поводите така, че възмутеният Пегас се изправи на задните си крака, и, като направи полукръг, се приближи до Били. Конят му беше затиснал крака и той не можеше да се измъкне изпод убитото животно. Амалия стреля по приближаващите се врагове, за да ги задържи поне за няколко секунди, наведе се от седлото и протегна ръка на приятеля си.

— По-бързо, Били!

Бандитът вдигна глава и Амалия остана поразена от четящата се в погледа му решителност.

— Не, Емилио! Ако яздим двама на кон, със сигурност ще ни настигнат. Тръгвай!

— Ти да не си луд? — викна Амалия. — Как бих могъл да те изоставя! Хайде, измъквай се, не ме мъчи!

— Не трябва — Били поклати глава и изплю истинска кървава храчка. — Достатъчно, Емилио! Свършено е с мен. Или куршумът, или туберкулозата със сигурност ще ме довършат. Старицата каза, че ще лежа в ковчег този месец, значи, така и ще стане. Ти си добър другар, но, за Бога, тръгвай! Аз ще ги задържа.

— Ти си луд — успя само да промълви Амалия. — Били, имаме още време!

— Аз нямам — Били извади револвера си. — Тръгвай, дявол да те вземе! — с детинска ярост в гласа закрещя той. — Е, какво чакаш?

Преследвачите бяха съвсем близко. Амалия ги погледна и се реши.

— Добре — каза тя. — Само не прави глупости, ясно? Кажи им, че си Хари Малоун. Ако има нужда, позови се на шерифа Търман — тя обърна коня си. — Ще дойда за теб! Ясно? Чакай ме и ще те измъкна! Вярваш ли ми?

— Тръгвай! — викна Били в отговор и махна с ръката, в която държеше револвера.

— Вярваш ли ми? — настойчиво попита Амалия.

— Да, вярвам ти! Само тръгвай, за Бога, не ми се пречкай!

Амалия шибна Пегас и препусна. Вятърът свиреше в ушите й, сърцето й бясно туптеше. Тя се ненавиждаше така, както никога никого не беше ненавиждала. В нейната ценностна система един от най-страшните грехове беше предателството, а самата тя току-що беше станала предател. И, докато Пегас я отнасяше надалеч, тя се закле, че ще направи всичко, за да измъкне Били от ръцете на тези, които го бяха пленили.