Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (37)

15.

Когато Амалия се качи горе, сваляйки шала и попътно и роклята, Били вече беше излязъл от гардероба и дрънчеше с колелцата на шпорите си.

— Така и не разбрах… — започна той, но вида на Амалия в рокля и избухна в глуповат, момчешки, съвършено оскърбителен смях.

— Господи, Емилио, какво си намислил? — в промеждутъците между изригванията кикот каза той. — За какво ти е притрябвало?

— Имахме гости — сухо каза Амалия, окончателно събличайки роклята.

— Така ли? И ти какво, реши да ги заблудиш?

Амалия се приготви да отвърне с подходящо за случая изражение, но погледът й беше привлечен от къса хартия, който се беше закачил за една от шпорите на Били.

— Имаш хартия на шпората си — рече тя сърдито, докато сгъваше роклята.

Били се наведе и откачи късчето от шпората си. Неочаквано лицето му стана сериозно.

— Слушай, ама това е част от писмо! Сигурно се е валяло в гардероба.

— Писмо? — бързо попита Амалия и го взе от ръцете му.

Редовете заподскачаха пред очите й:

„… па Мери… мисля за теб… ших да напиша… мо. Надявам се… зарадва. Сама знаеш… вървяха зле… в С.А. едва не… Но… аз те обичам… ти пиша… че на мен, струва ми се… ървя. Ако срещна…, има шанс… ляди долара… не… сли, че се хва… истина… получа тези… ще дойда за теб да… от онази дупка. Никак… ресва, че… нежните си очи… цели дни за богатите копелета. Вечно… Пърси.“

Това беше дясната част на лист, разкъсан по средата, и у Амалия кой знае защо се появи чувството, че сега вече са се придвижили много напред.

— Били — рече тя, — търси втората част! И плика!

— Аха — кимна Били и се шмугна в гардероба.

Амалия огледа цялата стая, мушна се даже под леглото, обискира, настръхнала от отвращение, дрехите на убитата. Но нито тя, нито Били откриха втората част от писмото, а пликът сякаш беше потънал вдън земя.

— Сигурно точно това са търсели — неуверено предположи Били.

— И са го намерили — през зъби каза Амалия. — Хубаво. Няма повече какво да правим тук, да се махаме.

Тя духна лампата и в този момент по входната врата отново задумкаха.

— Какво по… — изруга Били.

Амалия измъкна револвера си, взе под мишница роклята на Мери и тихо се спусна надолу по стълбата. Били безшумно се промъкваше след нея.

— Мисис Смит! Незабавно отворете!

Амалия докосна Били по рамото и му показа нишата под стълбата. Малоун кимна и изчезна в нея.

— Ида, ида! — викна Амалия, скрила се зад една издатина в стената.

Вратата не се съпротивлява дълго. Първо излетя резето и крилото тозчас се разтвори. В къщата нахлуха четирима: уплашената до смърт мисис Бишъп и трима главорези, единият от които беше едноок.

— Ей, ти! — развика се той. — Къде си, лельо?

В отговор се разнесе стройният залп от две дула 45-и калибър. Били стреляше изпод стълбата, Амалия — иззад издатината в стената. Мисис Бишъп пронизително запищя, вдигнала ръце към ушите си. В краката й се търкаляха три трупа.

Но Амалия не успя да предотврати катастрофата. Били изскочи от засадата и се натъкна на своята мъчителка. Той даже отстъпи от изненада, но веднага се опомни. Щом позна Били Куршума, мисис Бишъп запищя още по-силно.

— Ей, Емилио — извика бандитът, надвиквайки воплите й, — познавам я тази кучка, тормозеше ме още в затвора! Да взема да я гръмна за компания?

— Някак си не обичам да стрелям по жени — призна Амалия, която ужасно я напушваше смях, въпреки че ситуацията изобщо не беше смешна.

— Аз също! — искрено рече Били. — Но в този случай съм готов да направя изключение.

— По-добре я целуни на сбогуване — посъветва го Амалия, — и да се махаме оттук. Изстрелите сигурно са събудили всички съседи.

— Не! Недейте! — пронизително изкрещя мисис Бишъп, но Били все пак се приближи към нея и й залепи влажна целувка, след която почтената дама-благотворителка се свлече в припадък на пода.

Хилейки се с цяло гърло, Били изскочи на улицата след Амалия. Отвързаха конете си и ги пришпориха.

— А сега накъде? — попита Били.

— А сега — към Арчър!