Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (36)

14.

Амалия беше видяла Остин само бегло и не й оставаше нищо друго, освен да разчита на Били относно улиците на града. За щастие, на гарата никой не ги забеляза, защото излязоха от вагона чак по здрач. Пътешествениците скриха оръжието си за бдителните полисмъни^[1] така, че да не бие на очи, и се отправиха в търсене на мис Мери Дезмънд, любовта на безвременно споминалия се Пърси Бел.

— Ето това е улицата — каза Били около час и половина след като напуснаха гарата.

Амалия недоволно смръщи нос. Ужасната беднотия наоколо се набиваше в очите, в ушите и в ноздрите. Килнати къщички, които се държаха на едната молитва, бельо по въжета, охранявани от проскубани помияри, оголили жълти зъби… В най-близката колиба гръмко се караха съпрузи. Купчина отпадъци проблясваше на лунната светлина, изпускайки сладникав мирис на гнило.

— И как ли ще намерим номер тринадесет? — промърмори под носа си Амалия.

В отговор се разнесе тиха ругатня. Били беше настъпил с ботуша си нещо, което не му вдъхваше доверие, и споменаваше славния град Остин с най-отбрани слова.

Отминаха няколко къщи, но макар Амалия да виждаше като котка в тъмното, така и не можа да забележи по тях нищо, което поне малко да прилича на номера. Затова накрая се реши.

— Стой тук, ще се опитам да разбера — нареди тя на Били.

Но не успя да направи и три крачки, когато в най-близкия двор задрънча верига и се разнесе ожесточен продран лай. След това прозорецът на втория етаж се отвори и Амалия с изумление чу как благообразна старица с прибрани в малък кок побелели коси пустосва нощния пътник с всякакви, ама съвсем всякакви думи, и при това го прави на най-чист полски език, който Амалия знаеше отлично.

Моментално ориентирала се, Амалия също заговори на полски, като съобщи, че търси Мери Дезмънд, за да й предаде писмо от годеника й. Старицата ококори очи в тъмнината и забрави всичко, което беше изговорила — помислете си само, та тя не беше виждала съотечественик поне тридесет години. Спусна се на първия етаж, за да посрещне благородния пан, който кой знае как се беше заблудил да влезе в техния квартал.

Кучето замлъкна и отвори от изумление крокодилообразната си паст, като гледаше как злобната пани Барбара, която и за ангел небесен не би намерила добра дума, обгрижва някакъв опърпан пришълец, от който се носеше миризма на пот, кръв и умора. Пришълецът го увещаваха да не стои на двора, а да влезе в къщата и да си хапне краковски понички, щом Бог така или иначе го е пратил по тези места. При думата „понички“ очите на проскубаното животно щяха просто да изскочат от орбитите си и то с наслада пусна сталактит слюнка. За последен път кучето беше опитало знаменитите понички преди месец, за награда, задето беше захапало за задника сина на съседката, когато момчето се беше опитало да вземе от техния двор две-три съчки за огрев. Оттогава поничките се явяваха на кучето само в сладките му сънища.

Но странният пришълец се отказа от поничките и обясни, че имал спешна работа. Той даже прояви галантност и молеше пани Барбара да не стои напразно под дъжда.

— Е, какво пък — умилостиви се накрая пани Барбара. — Виждате ли онази канавка? След нея има пущинак, а след него — дървена къщичка. Там живее тя.

Като разпита ненатрапчиво стопанката, Амалия научи, че тя не беше виждала Мери вече два дни, макар че и двете купували продукти в един и същ магазин. Като пожела накрая на старата пани всичко най-хубаво, Амалия се върна при Били и му разказа какво беше успяла да узнае.

— Този път трябва да сме особено предпазливи — заключи тя. — Не е изключено там да ни очаква засада.

Били кимна с разбиране и извади колта със седефената дръжка. Амалия също извади своя и двамата се запромъкваха към пущинака, като все така водеха конете за юздите.

Щом вързаха животните зад къщата, влязоха вътре. Оказа се, че вратата е отключена.

„Това е лошо — проехтя някакъв страшен и мнителен глас в главата на Амалия. — Това е мнооого лошо!“

Малката къщурка беше на два етажа. На първия нямаше никой и Амалия рискува да запали светлина. Били тежко пухтеше някъде отзад.

На втория етаж най-сетне откриха Мери. Беше същата девойка, чиято фотография Пърси беше носил със себе си по време на всичките си странствания. Тя лежеше облечена на леглото, а шията й беше неестествено извита към лявото й рамо. Съдържанието на всички шкафове беше разпиляно, книгите — евтини романи като онези, които толкова харесваше Били, — се валяха на пода. Изглежда, че и тук бяха търсили нещо.

— Закъсняхме — констатира Амалия с тежък глас.

Мери Дезмънд беше съвсем млада — на не повече от двадесет години. Светли къдрици обрамчваха кръгло личице, което преди трябва да е било красиво, но сега, разбира се, беше загубило всякаква привлекателност. Сивите очи бяха широко разтворени и Били, след кратко колебание, ги склопи.

— Интересно, какво ли са търсили? — замисли се той.

— Вероятно, план, карта — предположи Амалия. — Виж, не са оставили непреровена нито една книга.

— Мислиш ли, че са намерили, каквото са търсели? — попита Били, докато се почесваше по носа.

Амалия не успя да отговори, защото в този момент на вратата се почука.

 

 

— Мис Дезмънд! — носеше се писклив женски глас отвън. — Мис Дезмънд, веднага отворете! Знам, че сте вкъщи, видях светлината!

Оставяйки бързо горящата лампа, Амалия предпазливо погледна през прозореца. Пред входната врата стоеше някаква възрастна дама в тъмна рокля, с пенсне на носа и безвкусна шапка на главата. Тази гледка донякъде успокои Амалия.

— Така, Били — изкомандва тя. — Скрий се бързо, имаме гости.

— От къде на къде пък трябва да се крия? — учуди се бандитът.

— Моля ти се, не спори! — излая Амалия. Тя се мушна в гардероба и измъкна оттам зелена рокля, която очевидно нещастната Мери Дезмънд беше носила в празничен ден. — Ако тази дама вдигне шум, ще си имаме неприятности. Ти си избягал престъпник, а аз… За мен пък изобщо да не говорим.

Тя го хвана за рамото и го вкара в гардероба.

— Но аз не мога просто… — започна Били, измъквайки се оттам.

— Не! — отсече Амалия и затръшна вратата.

— Мис Дезмънд! — дереше се гласът пред вратата.

Проклинайки всичко на света, Амалия се спусна по стълбата, свали мъжката шапка и нахлузи роклята направо върху дрехите си. Копчетата и кукичките изобщо не искаха да се закопчават.

— Идвам, идвам — фалшиво пропищя тя, за да успокои поне малко фурията пред вратата.

„Косата, дявол да го вземе! Сега косата ми е твърде къса!“ — спомни си Амалия. Дръпна от стола някакъв шал, метна го на главата си, мушна колта в джоба на полата (все пак оръжието никога не е излишно) и, широко усмихната, отвори вратата.

Не грешеше. Предстоеше мисис Бишъп, онази същата дама-благотворителка, която Били Малоун люто ненавиждаше. Добре, че Амалия я беше познала по гласа и беше успяла да натика другаря си в гардероба — иначе един Господ знае какво можеше да стане.

Като видя пред себе си някаква загоряла фриволна девица, ухилена до ушите, мисис Бишъп леко се стъписа.

— Извинете, коя сте вие? — надменно пропищя тя, надявайки пенснето обратно на носа си, откъдето то се мъчеше да падне.

— Аз съм Емили Смит — отвърна Амалия, — леля на Мери. А вие коя сте?

— Аз съм Джейн Бишъп! — заяви посетителката с такъв тон, като че ли беше най-малко австрийската императрица. — Къде е племенницата Ви, мисис Смит?

— Седи край леглото на едно болно момиче — съобщи Амалия, без да се замисля.

— Какво? — веждите на мисис Бишъп сякаш щяха да изскочат над челото й. — Доколкото знам, мис Дезмънд не е омъжена!

— А аз да съм казала, че детето е нейно? — моментално се ориентира Амалия. — Разболя се дъщерята на нейна приятелка. От дифтерия, бедничката.

— А вие, значи, си останахте вкъщи — не пропусна да я ухапе старицата.

— Ами тя не е моя приятелка — с лъчезарна усмивка рече Амалия и демонстративно се прозя, прикривайки с ръка устата си. — Искахте нещо да ми кажете ли, мисис Бачър?

— Бишъп — изсъска вършещата добрини дама. — Ето какво, мис Смит! Предайте на племенницата си, че така няма да стане. Градският комитет на дамите-благотворителки й даваше някаква работа, но ние предпочитаме девойки с неопетнена репутация, разбирате ли? А при вашата племенница идват мъже! Направо вкъщи!

Амалия направи невинна физиономия.

— Какви мъже? — поинтересува се тя.

— Оня ден — вкусвайки с отвращение всяка дума, заговори мисис Бишъп, — при нея дойдоха трима джентълмени! Шумяха тук! Даже трошиха посуда, струва ми се. Няма да търпим това!

— За Бога — прекъсна излиянията й Амалия, — какви джентълмени? Опишете ги по-подробно, ако обичате.

Мисис Бишъп войнствено вирна брадичка.

— Моля ви се! Единият беше едноок, с шпори, другият — също с шпори, в жълта риза, а третият… — тя леко се запъна. — И трети имаше, не се съмнявайте! — заключи тя с нетърпящ възражение тон.

— Това са били моя мъж Джеймс и приятелите му — търпеливо обясни Амалия. — Мъжът ми е душевноболен. Надявахме се, че Мери ще го убеди да отиде в лечебница. Затова са шумели. И виковете са били едни такива странни, нали?

— Д-да — потвърди мисис Бишъп, обърквайки се за миг.

— И какво ли не си измислят хората! — лицемерно въздъхна Амалия. — И заради това да карат една почтена дама да ходи по нощите Бог знае къде!

В тези думи мисис Бишъп съзря упрек и оскърбено се изпъна.

— За служба на доброто няма определено време! — обяви тя. — За спасяването на души всеки час е подходящ!

— Да-да, разбира се — измърмори Амалия. — Но, виждате ли, вече е късно, а аз утре съм на работа, така че, ако позволите…

Мисис Бишъп с голяма неохота се остави да бъде изпратена.

— Колко ми е познато лицето ви — каза тя на прощаване. — Да не би случайно да работите в магазина за ръкавици?

— Не, не — увери я Амалия. — Аз съм просто перачка. Работя с всякакви мръсни дрехи.

— Ах, перачка… — и, като записа в резерва си още една душа за спасяване, мисис Бишъп с величествена стъпка измарширува от двора.

На петдесетина метра я чакаше карета, защото, макар че мисис Бишъп можеше и да хукне посред нощ да надзирава поверените й на попечение души, тя все пак се стараеше да го прави с максимален за себе си комфорт. Този път обаче не стигна до каретата.

Нечия сянка падна на пътя пред нея. Мисис Бишъп вдигна глава и поправи пенснето си, но, ако ще да беше стоока като Аргус, пак нищо нямаше да види в тази тъмница.

— Извинете — произнесе дрезгав мъжки глас, — от къщата на Мери Дезмънд ли идвате?

— Да — с известно удивление потвърди мисис Бишъп. — А защо…

— И кой е сега у тях? — продължи мъжът.

— Леля й.

Чак когато произнесе тези думи, мисис Бишъп изведнъж си спомни, че Мери Дезмънд беше кръгло сираче и нямаше как да има никаква леля или пък луд свако на име Джеймс.

— Леля значи… — насмешливо провлачи гласът в мрака и внезапно нечия ръка по най-неприличен начин обхвана мисис Бишъп през талията, а в хълбока й се опря дуло на револвер. — Хайде сега, стара вещице, връщай се обратно! Иначе ще те гръмна, разбра ли?