Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (35)

13.

Все пак, преди да потеглят да търсят неизвестната Мери Дезмънд, влязоха в къщата. Вътре цареше страшен безпорядък. Изглежда, че дълго и щателно бяха търсили нещо. Единствената възглавница беше разпрана, сандъците бяха отворени, мебелите — отместени от стената. Даже пръстта в мазето беше разровена.

— Как мислиш — попита Били, — какво ли са търсели?

— Нали ни каза — сухо напомни Амалия. — Камъни.

— Но навън е пълно с камъни! — учуди се Били. — Тоест… Чакай, ти мислиш, че става дума за диамантите?

Амалия кимна.

— Поне става ясно защо загинаха толкова хора. Всъщност, повече от вероятно е, че няма да намерим жива и Мери Дезмънд.

Били се почеса по носа.

— Странно е всичко това — отбеляза той. — Искам да кажа, в този край никой не добива диаманти. Тук изобщо няма такива.

— Може би са ги докарали отнякъде? — предположи Амалия.

— Точно така! — звънко възкликна Били. — И ти ли си спомни?

— За какво? — учуди се Амалия.

— Че как — отвърна Били. — Преди около два месеца, през ноември, банда обирджии ограби влака, който превозваше, освен всичко друго, и партида диаманти за някаква бижутерска компания.

Амалия застина.

— Мислиш, че са те? — попита Били.

— Чакай — бързо каза Амалия. — Бандата — това са тези, които изби?

— Ъ-ъ… сигурно — провлачи Били.

— Но Пърси не беше сред бандитите — отбеляза Амалия.

— Може да е бил с тях, но да не е участвал в нападението? — предположи Били.

— Може. Но най-важното е чувалът. Пастирът каза, че Пърси е носел черен чувал и сива чанта. Но когато Пърси се появи в ранчото на Ричардсън, имаше само сива чанта. Глупост някаква.

— Защо да е глупост? — учуди се Били. — Когато се разправих с нападателите на влака, той е разбрал, че вече може с никого да не дели, взел е диамантите, скрил ги е и…

— Ако ги беше скрил, нямаше да го убият — със съмнение поклати глава Амалия. — Първо щяха да го разпитат, за да разберат къде ги е оставил. А него го убиха през нощта. Прерязаха му гърлото, докато спеше.

— Може би са бързали? — изхъмка Били.

— Нещо тук не е така… — недоволно рече Амалия. — Както и да е. Сега трябва да се опитаме да намерим Мари Дезмънд. Кой знае, може пък да ни провърви и да е още жива. Идваш ли с мен?

— Разбира се! — възкликна Били. — С теб съм в огън и вода.

— Просто си мислех — обясни Амалия, — че няма да искаш да се показваш в града, в който те осъдиха.

— Така е — съгласи се след известно време каубоят. — Но нали има начин да вляза в града незабелязано?

— Аха — рече Амалия и огледа царящия наоколо безпорядък. — Поне можем да сме сигурни, че диамантите не са в къщата. Онези хора са претърсили тук всеки инч, даже тапицерията на единствения стол е разпорена.

— Ами градината? — сепна се Били.

Спогледаха се мълчаливо и едновременно се оказаха до външната врата, а после успяха някак си да се проврат през нея.

— Тази градина — констатира Амалия след пет минути — от сто години никой не я е пипал. Безполезно е да търсим в нея.

— Да — съгласи се Били, — ако тук бяха заровили нещо, със сигурност щяха да останат свежи следи.

Огледаха градината, но не намериха нищо подобно. После Амалия за всеки случай огледа къщата отвън, но също не откри нищо.

— Слушай, Емилио — рече Били, — а каква е разликата между диамант и камък?

— Общо взето никаква — усмихна се Амалия. — Просто диамантът е камък, който струва сума ти пари.

— Ясно — въздъхна Били.

Сред вещите на покойния Джими Роулинс Амалия забеляза превъзходна карта на щата Тексас. Тя я взе със себе си и конниците продължиха напред.

Пътят до Остин обаче никак не беше кратък, а като допълнение взе да прикапва дъжд, който само след няколко минути се превърна в истински порой. Амалия цялата подгизна, от шапката й се стичаха ледени струи. Нещата при Били не бяха по-добре, а освен това той започна и да кашля, което пък съвсем не се понрави на Амалия. Конете унило месеха с копита жълто-червената кал. Накрая Амалия не издържа и се приближи до Били.

— Няма смисъл да продължаваме! — извика тя, надвиквайки шума на дъжда. — Трябва да потърсим някакъв подслон.

Били вдигна глава. Закашля се, но успя да го превъзмогне и посочи с брадичка към процепа в скалата над тях.

— Там има някаква пещера! — викна той. — Може засега да отидем в нея?

Амалия нямаше нищо против. Слязоха от конете, хванаха ги за юздите и се изкачиха по тясната пътечка. За щастие, пещерата се оказа достатъчно просторна за всички тях, но проблемът беше, че сега, когато отвън се лееше дъжд, вътре цареше пълен мрак.

— Трябва да запалим огън — каза Амалия, настръхнала от студ, който проникваше чак до костите й. — Имаш ли кибрит, Били?

— Струва ми се, че се е навлажнил — прозвуча в тъмнината гласът на юношата.

— Така ли? А моят май не е. Чакай малко…

Амалия напипа в джоба на гърдите си кибрит и го извади. За щастие, дъждът не беше успял да се добере до него.

Но веднага щом Амалия драсна клечката, Били диво изкрещя:

— Гаси! Веднага я угаси, Емилио!

Без да се ограничава само до думи, той се хвърли върху Амалия и измъкна от ръцете й кибрита. Конете недоволно запръхтяха. В тъмнината Амалия не се удържа на краката си и падна на пясъка. Изправи се вече извън себе си от досада.

— За какъв дявол го направи, Били! Какво те прихвана?

— Трябва да сме много внимателни… — звънна гласът на Малоун над ухото й.

Амалия нищо не разбираше. Дръннаха шпори, Били се премести към самия вход и чак тогава с огромна предпазливост запали клечката.

— Е, какво? — раздразнено попита Амалия.

Треперещото пламъче освети вътрешността на доста голяма пещера. Купчина клони, вестник на пясъка, не, даже няколко вестника… Виж ти! Навити одеяла… и тютюн, и консерви, и бутилки с алкохол, цял склад, и… По дяволите, а това пък какво е?

— Виждаш ли? — попита Били, показвайки някакви натрупани пръчки в ъгъла.

— Виждам — сърдито рече Амалия. — Някой е живял тук преди нас, но все пак нямаше защо да крещиш така. Уплаши ме до смърт.

— Не, Емилио! Виж тук.

Несигурното пламъче освети пръчките. Не, това не беше дърво. Не беше и сапун, макар че малко приличаше.

— Динамит — важно рече Били. — Представяш ли си какво щеше да стане с нас, ако огънят беше попаднал върху тези пущини?

— Дина… — Амалия едва не се задави. Съвсем не беше страхлива, но все пак отстъпи крачка назад.

Клечката угасна. Били пошета в тъмното, премести клоните по-далеч от купчината динамит и запали мъничък спретнат огън.

— Е, така е по-добре — блажено примижа той.

След това пътниците разстлаха на пода одеяла от натрупания склад, отвориха консерва и отдадоха дължимото и на запасите от уиски. Трябва да отбележим, че пещерата беше напълно пригодена за живот. Имаше и сол, и кибрит, и кафе, и патрони, и даже… ножичка за маникюр.

Амалия, със зачервени от пиенето бузи, свали шапката си и се премести по-близо до огъня. Били се закашля, също свали шапката си, както и червената си куртка, и ги окачи да се сушат по-близо до пламъците.

— Ще ми доразкажеш ли за Едмон? — попита той след кратко мълчание.

И Амалия, приглаждайки с пръсти мократа си от проливния дъжда коса, заразказва как граф Монте Кристо си отмъсти на всички, които го бяха предали. Били слушаше, полулегнал край огъня, с подпряна на ръката си буза. В очите му танцуваха огнени отблясъци.

— Страхотно — въздъхна той, когато Амалия най-сетне завърши. — Сигурно е хубаво да си писател и да съчиняваш всякакви такива истории!

Той пак се закашля и този път кашля толкова дълго, че Амалия се разтревожи.

— Слушай, Били — каза тя, когато каубоят изплю на пясъка кървава храчка, — така няма да стане. Наистина трябва да се лекуваш.

— Да се лекувам? Че какъв смисъл има? — вяло възрази Били, щом спря да кашля. — Така или иначе ще ме обесят или ще ме утрепят като куче. Така че няма защо и да се пазя особено.

Той взе вестника от пода и го запреглежда.

— Стар е — каза накрая с отвращение. — Тук не пише и думичка за мен.

После смачка вестника, хвърли го в огъня и въздъхна.

— Интересно, чие ли е всичко това? — попита той, показвайки шашките с динамит.

— Мисля — отвърна Амалия, — че този склад е бил на обирджиите. Тези, които нападнаха влака.

— Много е възможно — замислено рече Били. — Интересно, откъде ли са вземали динамит? Не прилича да е самоделен.

— И защо досега не са открили пещерата им? — мрачно отбеляза Амалия.

— Кой? — бързо попита Били.

— Ами местният шериф, например. Нали е длъжен да следи за реда?

Били извади устната си хармоника и я продуха.

— На шерифите им стигат и проблемите с хората, които са около тях — рече той. — Те не обичат да се пъхат по места като това. Кой знае на какво може да се натъкнат?

— Сигурно си прав — разсеяно каза Амалия.

Отвън все така се лееше дъжд.

 

 

На сутринта се наложи да напуснат пещерата, макар че дъждът не преставаше. Но трябваше да отидат в Остин, ето защо взеха стотина куршума, прилично количество храна, както и пиене, за да поддържат организма бодър. След това се отправиха на път.

Провървя им. След три мили видяха жп линия долу на платото, а в далечината над нея се кълбеше облаче пара.

— Гледай, водоноска — каза Били и я посочи с пръст. — Тук влакът задължително трябва да спре.

Амалия поклати глава.

— Ако е експрес, нямаме никакъв шанс да попаднем в него — отбеляза тя.

— Има и вагони, в които превозват добитък — оживи се Били. — Може даже да ни се падне празен, кой знае?

Той пришпори коня и продължи надолу към релсите. Амалия въздъхна, оправи шапката си и го последва.

Това наистина не беше пътнически влак, а товарен, който се движеше от Сан Антонио към Остин. Докато влакът стоеше до водоноската, Били и Амалия се качиха в един празен вагон, като вкараха в него и конете.

— Знаеш ли къде се намира улица „Свети Патрик“? — попита Амалия спътника си, когато влакът потегли.

— Разбира се — отвърна Били. — Съвсем на края на града.

— Добре — рече Амалия. — Ще се отправим натам веднага щом се стъмни.