Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (33)

11.

Скоро се оказаха в най-гъстите джунгли на Тексас. Конете се движеха по някакво подобие на пътечка, обрасла от двете страни с избуял чапарал^[1], гигантски бодливи кактуси, високи по два човешки ръста, че и повече, и дървета, които, както по-късно разбра Амалия, се наричаха „каменни“.

— Между другото — рече Били, — казвали са ми, че ако се загубиш из тези гъсталаци, може и да не се измъкнеш.

Изнурените, прежаднели коне се влачеха едва-едва, ниско свели глави. Амалия осъзнаваше, че Били е напълно прав, и все пак се ядосваше. И просто не можеше да се спре.

— Ще ми разкажеш ли още за Дантес? — неочаквано попита Били.

Молбата му само я разсърди още повече.

— Не сега — сопна се тя.

— Добре — покорно се съгласи Били и взе да си тананика под носа песничка, която Амалия не беше чувала преди.

Старик си беше Йосиф,

но стар или пък не

жена си взе роднина

на царя в Галилей.

 

Тъй Йосиф и Мария

в градината вървят

а там червени вишни

по клони се редят.

Една змия, извиваща се с цялото си тяло, пресече пътеката точно пред Пегас. Конят се изплаши, зацвили и затръска глава.

— Тихо, тихо — промърмори Амалия, докато галеше шията на благородното животно. Пегас се успокои и продължи напред.

Били кихна, потърка носа си и продължи:

Поискала Мария,

смирено, на шега,

помолила за вишна,

че бебе чака тя

— Каква е тази песен? — попита Амалия, без да се обръща.

— За вишневото дърво — с готовност отвърна Били. — Беше любимата песен на майка ми. Често си я тананикаше край мен.

Отвърнал грубо Йосиф:

„Туй бебе има татко…“

Амалия се хвана, че отново има желание да плесне Били зад врата. И защо ли толкова не обичаше музиката? А беше имало време, когато не можеше живее без нея.

— А каква беше майка ти? — попита тя, за да прогони неприятните мисли.

— Пристигнала е тук от Ирландия — каза Били. — Работеше по цял ден, докато не дойде болестта…

Той замълча.

— А когато бях дете, имах смок на име Късичко. Не съм ли ти разказвал? — пресилено весело попита той.

— Не. А защо Късичко?

Били изхихика доволно.

— Защото нямаше опашка. Не беше обикновен смок, а питомен, и един такъв добър! Когато го убиха, плаках цяла седмица.

— Кой го уби?

— Ами брат ми…

Амалия се обърна.

— Имал си брат?

— Доведен. И при това голяма гадина — неохотно отвърна Били. И, за да избегне по-нататъшни въпроси, отново затананика:

Отвърнал грубо Йосиф:

„Туй бебе има татко.

Той да ти къса вишни

и да те храни сладко.“

— Били, ти вярваш ли в Бог? — неочаквано попита Амалия.

— Че защо? — отвърна й бандитът. — Ако Бог съществуваше, нима би позволил да стана това, което съм?

Амалия не намери какво да му отговори. Били се усмихна беззлобно.

И казало детето

на мама от корема:

„Склони се, вишно, мама,

плод иска да си вземе!“

Някъде наблизо се чу ромолене на вода. Амалия се заслуша в него, докато Били продължаваше да пее:

И вишната склони се

към нейните ръце

„Хей, Йосифе, виж, вишни

от моето дете.“

Гъсталакът внезапно свърши и конниците излязоха на открито пространство. На стотина крачки от тях бързо течеше малка рекичка, а на брега й имаше измазана с глина къщичка с тръстиков покрив.

Мария хапна вишни,

червени като кръв,

и продължи нататък

с детето си напът.

… допя Били и радостно се разсмя.

— Е, Били, ти си истински гений! — възхитено каза Амалия.

— Хайде да не се ругаем! — нацупи се юношата.

— Изобщо не ругая, Били! Геният е човек, изключително талантлив в дадена област.

— А защо само в една? — обидено попита Били, но Амалия вече беше пришпорила Пегас към реката.

— Трябва да поговорим с тези хора — заяви Били. — И да купим от тях храна. Просто умирам от глад!

— Били — възпря спътника си Амалия, — не мисля, че трябва да го правим.

— Глупости! — лекомислено се отзова бандитът. — Все едно, вече ни видяха.

Около къщурката стоеше момиче с пръчка в ръка. Недалеч от нея пасеше коза на почтена възраст с внушителна бяла брада. Свободната си ръка момичето беше сложило над очите си, за да ги предпази от слънцето, и любопитно гледаше към пътниците.

— Изглежда са мексиканци — отбеляза Амалия. — Виж какво, Били, научи ме малко на испански.

— Точно сега ли? — попита, недоумявайки, Били.

— Ами да. Как е например: „Как сте?“

— Qué tal?

— А „Добър ден“?

— Buenas dias.

— Ясно. А какво означава „Vaya con Dios“?

— Аз го превеждам като „Върви по дяволите!“ — обясни Били, — но по принцип значи „Върви и Бог да е с теб!“. Имам само едно условие, Емилио…

— Какво?

Кафявите очи на Били блеснаха. Той се нацупи.

— Не смей да се представяш за мен. Ясно?

— Vaya con Dios — незабавно отвърна Амалия.

Били се разсмя.

— Значи, ясно! А сега да идем да поговорим с тези хора.

Пресякоха рекичката през брода. Били отиде до момичето, докосна шапката си и заговори с малката пастирка на испански. Разговорът продължи няколко минути, след което той се върна при Амалия.

— Всичко се нарежда прекрасно, Емилио. Вкъщи са само майка й и баба й. Казах, че ще си платим за храната.

— Добре — съгласи се Амалия и бръкна в джоба си.

— А, не — възрази Били. — Този път аз плащам.

— Нима имаш пари? — учуди се Амалия.

Били извади от ботуша си натъпкана с монети торбичка.

— Имам малко. Взех ги назаем в пощенския вагон, когато ме караха в Сан Антонио.

Амалия преглътна забележката, която й беше на езика, относно това, че някои хора, които не харесват тези, които мамят на карти, всъщност се оказват не по-добри от тях. Момичето вече стоеше на прага и ги подканваше с ръка да влязат.

— Нещо не ми харесва тази работа… — внезапно рече Амалия.

Били, който вече беше скочил на земята, я гледаше с недоумение.

— Какво, Емилио? Да не те е страх?

Според ирландеца нямаше по-голямо оскърбление от това. Но, за негова изненада, „Емилио“ само замислено кимна с глава.

— Може би — натъртено рече той и в очите му проблеснаха плашещи искрици с цвят на шампанско.

— Я стига! — рече Били. — Нали имаме револвери, ако стане нещо, ще можем да се защитим!

Той завърза коня си за едно дърво и уверено влезе в къщата. На Амалия не й оставаше нищо, освен да го последва.

Вътре беше бедно, но чисто и подредено. Достатъчно беше Били да покаже на стопанката — пълновата жена на около петдесет години с мустачки над горната устна — златна петдоларова монета, и на масата мигом се появиха две паници. Амалия предпазливо седна на разклатена табуретка. Момичето се облегна до вратата, гледайки неканените гости с огромните си черни очи. Старицата кратко пролая нещо и се обърна към печката, която окадяваше цялото помещение.

— Какво казва? — поинтересува се Амалия, на която, Бог знае защо, с всяка изминала минута обстановката се харесваше все по-малко и по-малко.

— Пилешки бутчета с царевица — замечтано каза Били и се облиза. — Обичаш ли пилешки бутчета с царевица?

Амалия искаше да отвърне, че още не й се беше случвало да ги опита, когато през вратата се вмъкнаха двама: мъж и момче. Мъжът без много приказки насочи към Били двуцевка, а момчето взе на мушка на Амалия с древен револвер. Старицата се беше обърнала с лице към гостите си и също беше извадила револвер изпод кърпената си престилка. Треперещото му дуло танцуваше между двамата гостенина.

— Какво има? — с тежък глас попита Амалия, защото Били, на когото бяха почервенели даже ушите, не беше в състояние и дума да продума.

Старицата произнесе нещо на испански, а мъжът заговори на развален английски:

— Този hombe^[2] е Били Куршума — показа той. — Ние него хване. За него ни дадат награда. Наша крава скоро умряла от някаква болест и тези петстотин долара на нас много трябва.

Амалия направи единственото, което беше възможно в дадената ситуация. Тя се усмихна.

— Кой ви каза, че това е Били Куршума? — попита тя.

Мъжът не чу въпроса или не го разбра. Били преведе на испански.

— Имаме описание — заяви мъжът. — Падре Луис ни раздаде листчета.

— Покажете листчето — спокойно каза Амалия.

По слепоочията на Били избиха капчици пот, той целия се напрегна. Ето, сега стопаните малко ще се разсеят, той ще извади револвера и… Но Амалия едва забележимо поклати глава.

Мъжът каза няколко думи на момичето, което седеше в ъгъла. Тя кимна и, като се повдигна на пръсти, свали от рафта стара Библия, в която беше пъхнато заветното листче.

Очите на Амалия се плъзнаха по познатите редове. „Издирва се Били Малоун, по прякор Били Куршума…“. Тя се усмихна още по-широко и обърна листа към мъжа.

— Чети какво е написано тук.

Мъжът се смути и неясно измърмори нещо на испански.

— Той не може да чете на английски — преведе Били. — Само на испански.

Амалия се отпусна. Сметките й бяха излезли верни и мисълта за това приятно грееше душата й.

— Ех, вие, прости хора — каза тя и взе обявата. — Ако знаехте английски, лесно щяхте да прочетете какво е написано тук. Преведи, Хари.

— Хари? — втрещи се Били. Но Амалия бързо го ритна под масата и той направи разбираща физиономия, макар че всъщност нищо не разбираше.

— „Издирва се Били Малоун — монотонно четеше Амалия, — по прякор Били Куршума. 500 долара награда за този съзнателен гражданин, който хване и достави жив или мъртъв известния бандит, осъден за убийства в щатите Ню Мексико, Невада, Аризона и Тексас.

Описание: около тридесетгодишен, но изглежда по-стар от възрастта си, ръст 5 фута и 6 инча, коса кестенява, очи сиви, с големи бакенбарди от двете страни на лицето“.

Били, надзъртайки през рамото на Амалия към собственото си описание, едва не се задави, но Амалия пак го ритна под масата.

— „Лицата, които желаят да получат тези пари — продължаваше Амалия, все едно нищо не беше станало, — се умоляват да не забравят, че издирваният е изключително точен стрелец и вече е причинил смъртта на най-малко 29 души. За наградата се обръщайте…“

Веднага щом Били преведе за бакенбардите, старицата, която държеше допотопния револвер, се развълнува. Тя бързо заговори за нещо с мъжа, който бърчеше чело, все едно се опитваше да си спомни нещо.

— Достатъчно, Хари — каза Амалия. — За какво спорят?

Били се прокашля. Когато накрая осъзна каква шега току-що беше спретнала Амалия на стопаните, на лицето му се появи хитра усмивка и той се престори, че почесва носа си, за да я прикрие.

— Казват — преведе той развълнуваната реч на старицата, — че са видели Били Малоун преди няколко дни.

Такъв късмет даже Амалия, която от немай-къде беше описала Пърси Бел, не очакваше.

— Така ли? — замислено рече тя. — Интересно. Какво още казват?

— Че една сутрин — превеждаше Били — ей този момък, пастирът, видял… ъ-ъ… Били Малоун на кестеняв кон. Изглеждал много страшно и отивал нанякъде с чувал.

— Какъв чувал? — бързо попита Амалия.

— Такъв един черен, доста голям. И носел още и сива чанта.

Амалия угрижено взе да души.

— Много добре. А сега, Хари, кажи на тази сеньора, че ако не вземе мерки, пилешките й бутчета скоро ще станат на въглени.

Били направи, каквото му каза Амалия. Старицата плесна с ръце, като за малко не изпусна револвера, и се спусна към печката. Оръжието й пречеше и тя го връчи на момичето, което се кокореше, без нищо да разбира.

Мъжът погледна Амалия, която си седеше и спокойно се усмихваше, все едно нищо не я тревожи, погледна и Били, който загрижено гледаше към печката, и взе решение — свали оръжието и направи знак и на сина си да свали своето.

— Той казва — преведе Били речта на мъжа, който изглеждаше много сконфузен, — че моли за извинение и ни кани да споделим скромния му обяд. Не бил чул добре разясненията на отец Луис и много съжалява.

— Предай му — отвърна Амалия, — че охотно го извиняваме, защото ни е приятно да видим как простите американски граждани са нащрек и не позволяват на проклетите бандити да им се размине.

Били преведе думите й с леко запъване.

— Освен това му кажи, че сме помощници на шерифа Хамилтън от Арчър и самите ние търсим Били Малоун.

— За нищо на света! — избухна Били.

— Прави, какво ти казвам — заплашително нареди Амалия. — Ти искаше да влезем в тази къща, така че няма какво сега да хленчиш и да се оплакваш.

Били, през стиснати зъби, неохотно преведе думите й.

— И му предай още — добави Амалия, — че за всякакви сведения за този мерзавец, чието описание се надявам сега вече добре да е запомнил, ще получи двадесет долара. Така че нека си спомни всичко, което е видял.

— Аз няма да му плащам — злобно изсумтя Били.

— Нищо — равнодушно рече Амалия, — аз ще му платя. С парите на Доминго. А сега дай да изядем пилето. Струва ми се, че никога през живота си не съм опитвал такова нещо.

След като Били преведе, че жителите на къщичката ще получат пари дори само за сведения за Били Куршума, всички започнаха да гледат на Амалия като на благодетел. А истинският Били Куршума се цупеше и гледаше в чинията си. Все пак обаче му се наложи да преведе въпроса, който зададе любопитният стопанин. Той знаеше, че градчето Арчър, в което шериф беше Хамилтън, се намира далеч от тук, и се интересуваше какво е довело помощниците му в това забутано място.

— Работата е в там — снизходително обясни Амалия, сваляйки кожата от великолепно изпеченото бутче, — че този негодник Били Куршума се е заклел да убие нашия шериф, а той никак не иска да го убият.

Шегата беше посрещната с всеобщ смях.

— Затова и получихме указание да открием избягалия престъпник и да го накажем според делата му.

Повече въпроси нямаше и всички дружно се заеха с храната, забравили как съвсем доскоро се заплашваха един друг с оръжие.