Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (32)

10.

След няколко часа път Амалия и Били спряха за отдих в изоставена испанска мисия. Някога, преди двадесетина години, индианците я бяха изгорили и оттогава по тези места не живееше никой. От зданието бяха останали само няколко разрушени стени, сред които гнездяха прилепи, както и част от камбанарията, цялата оплетена в диви растения.

Избраха си ъгъл между две от стените, където можеше добре да се скрият и откъдето можеха безпрепятствено да наблюдават местността. Амалия разстла одеялото на земята, уви се в него и почти веднага заспа. Били, както и предишния път, остана на пост.

Малко преди разсъмване Амалия се събуди от това, че някой я разтърсваше за рамото. Тя вдигна глава и видя Били, който изглеждаше разтревожен.

— Изглежда, че интуицията ти не те е подвела — промърмори той. — Големия Доминго е вече тук.

Амалия веднага се отърси от съня и скочи на крака. Тя сгъна одеялото и се обърна към Били.

— Колко патрона имаме?

Били преброи запасите си, Амалия стори същото.

— Два пълни колта и двадесет и четири патрона — направи равносметка Били.

— И още два колта с шестнадесет патрона, един уинчестър и дузина патрони за него — добави Амалия. — А хората на Доминго са четиринадесет, струва ми се.

Бандитът, оценен на петстотин долара, и изнежената госпожица от Санкт Петербург, напълно безценна, мълчаливо се спогледаха. През пукнатината в стената добре се виждаха хората на Доминго, които яздеха нагоре по хълма към зданието на мисията.

— Проследили са ни — спокойно промълви Амалия и хвана уинчестъра. — Няма как, налага се да ги убием.

Били неспокойно се размърда.

— Конете ни отпочинаха. Ами ако се опитаме да им избягаме?

— Никакво „ако“ — отсече Амалия, у която в минути на опасност се пробуждаше бойният дух на дядо й, страшния генерал Тамарин. — Два точни изстрела и край с конете ни. Не можем да рискуваме.

— Добре — отзова се безгрижно Били и извади колта си. — Ще ги посрещнем.

Заведоха конете в укритието и застанаха зад стените на мисията.

— Добре ще е да убием Доминго веднага — отбеляза Амалия полугласно, докато проверяваше заредена ли е пушката. — Ако останат без главатар, бандата им за миг ще се разпадне.

— Слушай, ама ти говориш сякаш направо като по писано! — възхити се Били. — По-хубаво, отколкото във вестниците и книгите, честна дума!

Хората на Доминго заедно с главатаря си се изкачиха на хълма. Развалините на мисията бяха привлекли вниманието им, но не бързаха да се отправят към тях, защото знаеха отлично, че там може да ги очаква засада.

— Е? — попита спътниците си Доминго.

Прах и пот се смесваха по лицето му и той току го бършеше с ръкава на ризата си.

— Следите водят натам — промърмори Гарсия, показвайки мисията.

Това бяха последните му думи, защото веднага след тях Амалия и Били стреляха. Били уби двама и рани един, Амалия рани един бандит и един кон. Издавайки нестроен рев, бандитите се разпръснаха, а някои слязоха от конете, за да не стават лесна мишена за неизвестните стрелци. Доминго крещеше и сипеше проклятия.

— Ей, вие, проклети гринго, сатанински изчадия, предайте се! Малоун, копеле такова, предай се заедно с курвата си, иначе си труп!

Това бяха единствените английски думи, които Амалия успя да различи в бурния поток на речта му.

— Ама че гадина! — каза с досада Били.

— Какво казва? — попита Амалия, която тъкмо презареждаше уинчестъра.

— Не разбираш ли испански? — изненада се Били.

— Нито дума — призна Амалия.

— Осмелява се да оскърбява майка ми — заяви Били. — Ей сега така ще му отвърна!

Били се показа от укритието и изкрещя нещо на испански, след което от хората на Доминго се разнесоха диви вопли. Няколко куршума удариха мазилката на стената, зад която се криеха Амалия и Били.

— Какво толкова му каза? — полюбопитства Амалия, заинтригувана от толкова бурната реакция.

— Казах: „Магарешки х… в г… ти и на приятелите ти също!“ — гордо отвърна Били. — Вярно, на испански звучи много по-добре, жалко, че не си го учил.

Амалия загуби дар слово, но само за секунда.

— Добър отговор — произнесе тя накрая.

— Изобщо, не обичам да ругая — поясни спътникът й. — Това беше така, за случая.

— Ясно — рече Амалия.

Още няколко куршума удариха стената и Били с точен изстрел свали един от противниците. Чуваше се как Доминго вика някъде отдолу, раздавайки заповеди.

— Какво казва? — поинтересува се Амалия.

— Заповядва им да ни обкръжат.

— Така ли? — Амалия въздъхна. — Значи сменяме диспозицията.

— Какво означава това? — попита недоверчиво Били.

Амалия показа камбанарията.

— Ще се покача там. Отгоре е по-лесно да улучиш противника. А ти се скрий в някоя от сградите и когато хората на Доминго се покажат, стреляй. Ясно?

Чудейки се сама на себе си, Амалия се насочи към камбанарията. Били се запрокрадва покрай стената в противоположна посока. Засега планът вървеше без проблеми.

Щом стигна до камбанарията, Амалия долови някакво подозрително движение зад себе си. Тя се обърна и стреля — точно навреме, защото един от хората на Доминго тъкмо се канеше да вкара куршум в гърба й, но не успя да натисне спусъка и падна с дупка в главата.

От другата страна на мисията също се чуваше стрелба и Амалия дори не трябваше да напряга слуха си, за да разпознае колта на Били. Той стреляше бързо и точно, защото изстрелите от другите револвери се чуваха все по-рядко и по-рядко. Амалия се зарадва за другаря си, който така успешно се справяше с враговете, и през един отвор в стената проникна в зданието на камбанарията, зареждайки попътно уинчестъра. Мирис на мокра земя, влага и запустение я удари в носа. Щом намери стълбата, девойката смело се заизкачва по нея, въпреки че изглеждаше, че стъпалата се разпадат под краката й.

След около двадесет стъпала в стълбата зееше дупка, широка няколко метра. Нямаше никаква възможност да се стигне до горе. Ако беше сърна, Амалия може би щеше да успее да я прескочи, но тъй като не беше нито сърна, нито птица, тя разбра, че всичките й опити да се изкачи са обречени на неуспех.

Като затаи в душата си онзи яд, който обхваща човек всеки път, когато хитроумното провидение разрушава планове, изглеждали толкова разумни и безупречни, Амалия се спусна надолу, докато машинално се вслушваше в стигащите до нея звуци от изстрелите. На последното стъпало тя затаи дъх и, присвита, се мушна в ниския процеп, който беше забелязала до подножието на стълбата.

През това време в двора на мисията, около отдавна пресъхналия кладенец, Били стреляше вече с две ръце, но спешно трябваше да презареди револвера си. Той отметна барабана, готов да изсипе гилзите, и в този момент направо в главата му се опря дулото на пушка.

— Не мърдай — изхриптя гласът на Големия Доминго. — И хвърли оръжието.

Съзнавайки собственото си безсилие, Били отпусна пръсти и двата колта паднаха на пясъка. Устните му потрепваха, между веждите му се проряза тънка бръчица, която направи подвижното му лице да изглежда почти възрастно.

Четиримата останали живи хора на Доминго го обкръжиха. Били вдигна ръце и бавно заотстъпва към пастта на стария кладенец.

— Ако Санчес не ни беше обещал двойно повече, ако си жива, отколкото, ако си мъртва — сладко присвивайки очи, процеди през зъби Доминго, — такива неща щях да ти направя…

Били случайно погледна в кладенеца, изохка и се дръпна. Оттам изскочи голяма, рядко уродлива жаба. Тя седна на камъка, войнствено издувайки петнистото си гърло, докато пронизително квакаше.

Доминго избухна в продран смях. Подчинените му радостно му запригласяха и никой не успя да забележи как след жабата от кладенеца изскочи кабалеро с кехлибарени очи и два револвера в ръцете и откри огън.

Изплашена от грохота на изстрелите, жабата се разквака още по-пронизително и скочи във високата трева, по-далеч от стрелбата.

— Къде беше? — с досада попита Били Амалия, като свали ръце. — Все чаках да започнеш да стреляш отгоре.

— Стълбата беше пропаднала — кратко отвърна Амалия, като се стараеше да не гледа хората, които преди минута беше застреляла на място. — Върнах се и открих таен проход, който ме отведе в кладенеца. Тия монаси са били истински хитреци! Макар че са били прави: щом живееш в такава страна, трябва да си подготвен за всичко.

Били въздъхна и почеса корема си.

— Какво има сега? — попита Амалия.

— Гладен съм — призна бандитът. — Как мислиш, дали са носели нещо за хапване?

— Не зная, виж сам — отзова се Амалия. — Добре ще е да попълним и запасите си от патрони.

Последното се оказа сравнително лесно, защото само на гърдите на Доминго се пресичаха два патрондаша накръст. Амалия ги свали от него и вече презареждаше колтовете, когато до ушите й достигна сърцераздирателен вопъл.

— Сега пък какво намери? — изсумтя Амалия.

— Емилио! — викаше Били с не свой глас. — Емилио, ела по-бързо, ела да видиш това!

Амалия намери Били около вътрешната стена, която беше почти напълно разрушена. Били разглеждаше съдържанието на голям чувал, който бандитите бяха носили със себе си. Амалия си спомни, че беше видяла чувала и в кръчмата.

— Какъв мерзавец трябва да си, за да направиш такова нещо! — възкликна възмутено Били и изсипа съдържанието на чувала на земята.

На Амалия й се стори, че ей сега ще повърне. Пред нея лежаха главите на хора, които тя познаваше добре — те я бяха закарали при Санчес в Ларедо.

— Видя ли? — продължи да се възмущава Били. — Та това са човешки глави! И са ги носили със себе си! Ама че копелета!

— Може да са им били приятели? — иронично предположи Амалия. — Добре, нямаме време. Да си тръгваме оттук.

— А-а… — провлачи Бил, комуто не убягна изражението на лицето й. Той кимна към главите — Ти какво, познаваше ли ги?

— Може би — уклончиво отвърна Амалия. Тя отвърза Пегас и оправи шалчето на врата си. — Идваш ли?

— Идвам, идвам… — промърмори Били, пъхайки колтовете си в кобурите им. После леко се качи на седлото и последва Амалия.