Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (3)

3.

Когато се опомних, установих едновременно две неща — първо, че още съм жив, и второ, че много ме смъдят бузите. Някой методично ме шамаросваше, но кой именно, не можех да видя — всичко ми плуваше като в мъгла.

Тръснах глава и се размърдах, опитвайки се да сграбча за гърлото този, който така усърдно ми удряше плесници, които (бях съвършено сигурен) с нищо не бях заслужил. В този момент направих и трето откритие, а именно че ръцете ми са вързани на гърба, и се досетих, че най-лошото тепърва предстои.

— Стига! — заповяда нечий до болка познат глас. — Дойде на себе си.

Когато мъглата ми се разсея, установих, че седя на стол в някаква стая, която определено не беше тази, в която възнамерявах да прекарам нощта, прегърнал възглавницата. Рамката на прозореца обхващаше като картина късче тъмно небе със звезди и неясен силует на дърво. Но в този момент мен най-вече ме интересуваха хората.

Бяха трима: първият — кабалерото-глашатай от бара, чието име не знаех, вторият — човек с неприятно лице и хищна усмивка, която откриваше остри пожълтели зъби, и третият — с кралска осанка, удобно разположен в креслото срещу мен — Игнасио Санчес. Естествено.

Помислих си какво мога да им направя с вързани ръце и тъжно констатирах, че нищо или почти нищо. Санчес не беше въоръжен, но другите двама имаха револвери и ножове с внушителни размери. Все пак, там, където човек не може да се измъкне със сила, често помага хитростта…

Опомних се и си казах, че все едно, ще им се изплъзна, каквото и да става. В живота си съм попадал в много премеждия и винаги съм се измъквал. Възможно е още да не съм изчерпал докрай кредита си на късмет. Един човек някога ми каза, че принадлежа към онази категория хора, които никога не се предават. Той ми го каза почти с обида, а аз го приех като комплимент.

— Е, амиго — каза Санчес с бащинска усмивка, — как се чувстваш?

— Прекрасно — отговорих му аз. — Нападнаха ме от засада, зашеметиха ме и ме вързаха. Цял живот мечтая за това, амиго.

Думите ми не му харесаха и той веднага престана да се усмихва.

— Тия гринговци са такива заплеси — каза от вратата човекът с неприятното лице.

— Все попадат в някакви неприятности — подхвана и юношата от бара.

— Според мен, ти си се объркал, приятелю — отвърнах му аз. — Готов съм да допусна, че в тъмното може да си ме взел за русокоса девойка, за да изкараш седемстотин долара, но сега е малко по-светло и трябва да ти кажа, че номерът ти няма да мине.

Санчес звънко се разсмя и се тупна с ръце по бедрата.

— Ох, този сеньор Стил! — проговори той през смях — Добре ти отвърна, а, Федерико?

— Шегаджия! — измрънка стражът на вратата.

— За късмет си вързан, амиго! — каза Федерико през зъби. Явно напълно му липсваше чувство за хумор.

— Не, точно това ми е проблемът! — отзовах се аз, незабележимо мърдайки ръце зад гърба си, за да охлабя въжето.

Фредерико искаше да каже още нещо, но Санчес го спря с властен жест:

— Достатъчно! Да поговорим за работа, сеньор Стил.

— Нямам никаква работа с вас! — отвърнах аз.

— Сега имате.

Той извади от джоба си същото това парче кристал, което му бях показал преди час. Да питам как камъкът от моя сюртук се е озовал у него очевидно беше излишно.

— Откъде взехте този диамант, сеньор Стил?

Дори и да усетих в този момент огромно като скала разочарование, то на лицето ми не се отрази нищо. Поне така ми се искаше да вярвам.

— Аз пък мислех, че е кристал — отбелязах.

— Грешите, сеньор. Това е диамант.

— Наистина ли? — отроних безразлично.

— Да, и вие ще ми кажете откъде сте го взел.

Усмихнах се.

— Нали вече ви казах. Да не би от старост да сте започнали да забравяте?

Очите на Санчес се присвиха. Федерико неспокойно се размърда. Разбира се, трябваше да бъда по-сдържан, но нищо не можех да направя: беше по-силно от мен.

— Сеньор Стил — вежливо каза повелителят на курвите, — на никого не позволявам да ми говори с такъв тон.

— В свободна страна сме — озъбих се аз — и ще говоря, както намеря за добре.

— Забравяте — все така вежливо ми отвърна Санчес, — че свободата на един свършва там, където започва свободата на друг.

Той кимна на типа на вратата:

— Лопес! Научи нашия приятел как трябва да говори с по-възрастните…

След няколко мига (или, може би, даже минути) се съвземах вече на пода. В устата ми имаше кръв, изплюх я.

— Сложи го на стола. Не искам да изпоцапа тук.

Федерико и Лопес ме помъкнаха към стола и ме стовариха върху него като чувал с нещо непотребно. Представях си всички мъчения, на които бих ги подложил, щом се освободя, но нито едно не ми се струваше достатъчна разплата за това, което ми причиниха.

— Сеньор Стил — каза уморено Санчес, — вие сте умен човек.

— Но не колкото вас.

— Ето, виждате ли — той сви закръглените си полегати рамене. — И така, да се върнем към нашия прекрасен диамант с големина на орех. Откъде го взехте?

— Вече ви казах, спечелих го на карти.

— От един страшен гринго с черна брада, нали?

В главата ми шумеше и тъпо се втренчих в него, без да разбирам какво, по дяволите, има предвид.

— Нямаше брада — изплюх накрая аз.

— Може би си струва да се заема с него, сеньор? — предложи човекът с тежката ръка, който се казваше Лопес.

— Сеньор Стил — каза сурово Санчес, — не мислех, че ще започнете да ми разказвате приказки, като разчитате, че ще им повярвам. Нали и двамата с вас прекрасно знаем откъде е този камък… — той щракна с пръсти — 16 ноември 1880 година…

Той взе да се върти на мястото си. Аз мълчах.

— Упорит човек — въздъхна Санчес.

— Какво общо има ноември? — попитах аз.

— Не се правете на глупак, сеньор! — сурово отрони той. — На 16 ноември миналата година беше ограбен влак. В един от вагоните беше превозван особено важен товар — партия нешлифовани диаманти. Покрай тази работа се вдигна голям шум. О, много голям!

И аз наистина си спомних, че бях чел нещо за този грабеж във вестниците.

— Беше проведено щателно разследване, но без резултат. Диамантите все едно в земята потънаха.

Санчес се обърна към Федерико:

— Според теб, амиго, колко ли може да са стрували?

Неприятният тип замига, смутено обмисляйки въпроса. Струваше ми се, че още малко и ще чуя как му скърцат мозъчните гънки. Ясно беше, че днес вижда диамант за пръв път в живота си.

— Две хиляди долара? — срамежливо предположи той в пристъп на вдъхновение.

— Глупак — снизходително подхвърли Санчес. — Много повече. Може би, сто хиляди долара. Може би даже милион.

— Madre de Dios!^[1] — ахна Федерико и за всеки случай се прекръсти.

Трябва да ви кажа, че изобщо не го осъждах за този жест.

— В крайна сметка — измърка Санчес, мечтателно шавайки скръстените на корема си пръсти, — всичките ги гръмнаха. Имам предвид бандитите, естествено. Но у никой от тях не намериха камъните.

— Защото са ги скрили? — съобразих аз.

— Ето, виждате ли, амиго — разцъфна Санчес. — Защо се опъвате? Нали разбирате, че в нашата страна диамантите са твърде редки, а с такава големина още повече. Така че аз събрах две и две и реших: вие трябва да знаете нещо за това съкровище. Или за скривалището му, ако така предпочитате.

Той направи значителна пауза. Федерико облизваше устни с крайчеца на езика си и смутено си почесваше носа. От симпатичен, предразполагащ към себе си момък се беше превърнал в долна, противна твар. Ето какви чудеса прави с хората само споменаването на големи пари.

— И затова ли пратихте вашите хора? — горчиво попитах аз.

Само като си помисля, че ако сам не се бях натикал при Санчес с тоя проклет камък, всичко това нямаше да ми се случи!

— Не бях сигурен, че ще пожелаете да разговаряте с мен — дипломатично отвърна Санчес.

Хубав отговор, няма що.

— Аз и досега не съм уверен има ли смисъл да говоря с вас — отговорих аз в същия стил.

Санчес въздъхна, изразявайки с целия си вид търпение, кротост и всеопрощение.

— Чуйте, сеньор… Аз съм скромен човек, уверявам Ви. Не като някои, които ще ви одерат кожата седем пъти и все ще им бъде малко. Дайте да се договорим. Знам, че вие знаете за скривалището, и вие знаете, че аз знам. Не ме интересува каква ви е връзката с грабителите и защо са ви се доверил; човек като вас има много възможности да разбере това, което му е нужно. Отведете ме в скривалището и ще си поделим диамантите поравно, честно и почтено.

Той се обърна към Лопес, който слушаше господаря си с недобра усмивка:

— Как мислиш, амиго, това добро предложение ли е?

— Най-доброто! — отзова се с готовност Лопес.

— Още повече — продължи Санчес, — готов съм да изкупя вашия дял на приемлива цена. Все пак диамантите, сеньор, не се продават така лесно! И ненапразно върху всички големи прекупвачи след този фамозен грабеж беше установено наблюдение. Впрочем, то не доведе до нищо. Докато парите са си пари. А сандъчето, за което говорим, струва много пари!

Почувствах, че почти бях успял да развържа въжето на ръцете си. Невероятно, но факт. Оставаше само да спечеля още мъничко време и имах всички шансове да се измъкна от дома на краля на курвите жив. Защото бях сигурен, че се намирам именно в неговия дом.

— Виждате ли, сеньор Санчес…

Доверително понижих глас. Той се наведе напред с живо заинтересовано изражение на лицето.

— Аз, разбира се, бих приел Вашето предложение…

— Това е много разумно, приятелю! — извика зарадвано той.

— Да, бих го приел. Даже въпреки това, че се опитахте да ме измамите от самото начало, че дойдохте в стаята ми, където не съм ви канил, и ме похитихте…

След тези мои думи лицето на Санчес потъмня, а аз продължих със същия тон:

— Разбира се, бих ви се доверил, амиго. Но в такъв случай бих бил пълен глупак!

И тук, скачайки на крака, със замах ударих краля на местните курви с чело в лицето. Счупеният му нос изхрущя гнусно и Санчес диво се разкрещя. Федерико се опита да извади револвера, но аз използвах Санчес като жив щит и ръката на кабалерото застина до кобура. Лопес ми се нахвърли с нож. Аз блъснах Санчес срещу него и се хвърлих към вратата.

Стълби, коридор, пак стълби…

— Дръжте го! — крещеше Санчес, бълвайки такива ужасни ругатни, че нямам смелост да ги възпроизведа тук.

Двама слуги ми се нахвърлиха. Отървах се от единия със забранен боксов номер, свалих втория с обикновен юмручен удар, но в този момент трети, който се беше промъкнал незабелязано зад мен, ме тресна с приклад на „Уинчестър“ по главата.

След това, навярно, дълго са ме ритали, но аз вече не чувствах нищо.