Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (25)

3.

Когато Амалия се отдалечи достатъчно от реката, тя даде воля на емоциите си, неспособна да сдържа повече напушилия я смях.

Представете си само! Тя, Амалия Тамарина, тихата нежна госпожица, сама, практически с голи ръце се беше справила с бандита, който внушаваше страх у толкова честни граждани! Само като се спомнеше нещастното лице на Били, когато му беше наредила да й даде шалчето си, отново я напушваше смях. Разбира се, и за миг не му беше повярвала, че бил търсел коня си. Амалия не се съмняваше, че просто е видял красивия бегач и е решил да го вземе. Твърдо можеше да се гордее със себе си! Не стига, че не се беше оставила да я оберат, а освен това беше конфискувала законната си собственост — парижкото шалче, което толкова й липсваше. Вярно, беше взела също и шапката на Били, но, в края на краищата, той спокойно можеше да мине без нея. Оръжието просто нямаше как да му остави, но коня… На Амалия й стана неудобно от това, че беше оставила момчето без кон в този див и полупустинен край. Вярно, че беше бандит, и едва ли заслужаваше снизхождение, но какво щеше да прави без кон? Амалия рязко дръпна юздата и Пегас недоволно отметна шия. Вторият кон също спря. Тя взе уинчестъра на Били и преметна поводите на коня на шията му.

— Е, отивай при стопанина си!

Сивият кон на бели петна тръгна обратно по пътя, а Амалия пришпори Пегас и препусна напред.

Щом успокои по този начин съвестта си, Амалия реши да се добере до най-близкото градче, да продаде револвера на Били в местния магазин и с парите от него да хапне в салууна. Планът й беше съвършено прост и гениален. Вярно, че в салууна можеше да я забележи някой от хората, които отмъстителният Санчес беше пратил да я търсят, но засега тази опасност беше само въображаема. Освен това, честно казано, Амалия беше сигурна, че сега, след като се беше разправила с Били Куршума, няма опасност, с която не би могла да се справи.

В най-близкия град успя да продаде колта за двадесет долара. Не се съмняваше, че собственикът на оръжейния магазин безбожно я беше измамил, но не й се пазареше. Мислите й бяха заети само с едно — да се наяде, и то колкото се може по-скоро.

Амалия завърза пъстрия кон за коневръза и се опита да погледне в салууна през прозореца, но нищо не излезе — стъклата бяха толкова прашни и мръсни, че и краят на света да настъпеше, седящите вътре нямаше да забележат нищо.

Някакъв пияница с клатушкане влезе в салууна и, когато той открехна вратата, Амалия се убеди, че вътре няма почти никой. Поуспокоена, тя намести шапката си и влезе.

Пияницата вече се беше наместил на бара и издухваше пяната от бирата си. Той огледа новодошлия юноша с шалче на шията много внимателно.

Това, което Амалия видя зад бара, едва не я накара да се върне обратно на улицата. Съдържателката на салууна беше жена. По-точно, в нея още личаха някои женски черти, но едва-едва. На пръв поглед човек можеше да й даде петдесет години, но, като я разгледа по-внимателно, Амалия стигна до извода, че всъщност жената е с двадесет години по-млада. Косата й беше прибрана накъде да е, ръцете й бяха тлъсти като бутове, раменете й бяха като на хамалин, а вместо бюст имаше някаква безформена издутина. Каквото и да беше това същество, животът със сигурност се беше отнесъл сурово с него.

— Е, ще зяпаш ли или ще поръчваш? — прогърмя жабата зад бара.

Амалия се насили и преглътна забележката, която й беше на езика.

— Какво имате за ядене?

— Бифтек — изсумтя жената-грамада. — На друго не се надявайте.

Пияндето на бара изхихика.

— Бифтек да е тогава — съгласи се Амалия, която се чувстваше неловко и непривично в ролята си на мъж.

— С картофи? — мрачно попита грамадата.

Амалия кимна.

— А пари имаш ли? — подозрително попита стопанката, навеждайки се през бара.

Амалия й показа монетите.

— Сега ще го направя — заяви съдържателката. — Но ще трябва да почакате, младежо.

— Добре, ще почакам — каза Амалия и се настани в най-далечния ъгъл.

Пияндето известно време я позяпа и тя си помисли, че е разбрал, че пред него не седи мъж. Неочаквано той се смъкна от стола и се странишком се прокрадна към вратата. Пантите негодуващо изскърцаха.

— Да — сети се Амалия и се обърна към собственичката, — конят ми е на улицата, трябва да му се даде овес.

— Щом трябва, ще му дадем — промърмори грамадата.

Амалия се облакъти на масата и се загледа през прозореца. Съдържателката излезе иззад бара, смете трохите от масата й и то така, че половината паднаха върху преоблечената клиентка. Амалия я изчака да се отдалечи и внимателно изтръска трохите на пода.

„Колко хубаво щеше да е сега да съм в Ница — помисли си тя. — Да сегна в някое кафене на Английската алея и да си поръчам сладолед… Ето това щеше да е живот!“

След около двадесет минути съдържателката тръсна на масата пред нея дървена паница с нещо неузнаваемо в нея. Бифтекът само се правеше на такъв, а половината картофи бяха гнили.

— Туршия нямаме — измърмори жабата, като видя леката гримаса на лицето на Амалия. — Ще пиете ли нещо?

— Бира.

Амалия много по-охотно би изпила една лимонада, но й беше ясно, че в заведението няма такова нещо. Не й дадоха нито вилица, нито нож. Тя вдигна глава да попита за прибори, но в този миг през вратата се провряха трима мъже и този, който беше най-отпред, без всякакви заобикалки насочи пушка към нея.

— Стой на място!

След тях в салууна се вмъкна същият стар пияница, който си беше тръгнал преди половин час. Подхилкваше се нервно.

— Още щом го видях — каза той на човека с пушката, сочейки Амалия, — веднага се сетих кой е.

На гърдите на собственика на пушката се мъдреше шерифска звезда. Той държеше Амалия на мушка, докато един от хората му извади нейния револвер от кобура.

— Е, как си, Били Малоун? — добродушно се осведоми шерифът.

Ако небето се сгромолясаше върху главата на Амалия, тя нямаше да бъде по-потресена.

— Какво? — глупаво промълви тя.

— Остави това, Били — рече шерифът. — Разпознат си.

Стопанката зад бара тихо изохка и плесна с ръце.

— Не мисля, че сме се срещали — твърдо каза Амалия.

— Не мислиш, а? — насмешливо попита шерифът. — Стига си ме залъгвал, Били. Пет фута и шест инча, кафяви очи — и смееш да твърдиш, че не си ти?

— Не шест, а седем инча — възрази Амалия.

Пияндето блажено се ухили.

— Увърта, мистър Фосет. Но няма да го пуснете, нали? И аз искам да получа дела си.

— Разбира се, че не си Били Малоун — подигравателно рече шерифът, като гледаше Амалия право в очите. — Ти даже не си го и чувал, нали?

— Защо пък? — отвърна тя — Чувал съм за него.

— А как ще обясниш това, outlaw? — попита шерифът и хвърли на масата пред Амалия револвера, който преди малко продала в оръжейната.

Тя погледа шерифа, после и колта. Чак сега забеляза, че на най-отдолу на седефената дръжка, там, където ръката не се допира, беше надраскано: „Били Куршумът“.

— Е, сега какво? — попита тържествуващ шерифът.

Амалия силно стисна устни, но, въпреки всичко, й беше така смешно, както никога преди. Господи, ама така глупаво да се вкара в капан! И, най-важното, нищо не можеше да обясни в своя защита.

— Какъв идиот трябва да си, за да си подпишеш оръжието… — каза само тя.

Шерифът удивено се спогледа с помощниците си.

— Признаваш ли, че оръжието е твое, момко?

Вратата на салууна се отвори и в него влезе нов посетител. Беше малък светлокос каубой без шапка, който охтичаво кашляше. Той затвори вратата и се огледа. Щом видя шерифа, ръката му сама посегна към кобура.

— Заловен си, момко — каза шерифът на Амалия.

— Какво става тук? — попита новият посетител съдържателката.

— Ами ето, хванаха Били Малоун — обясни му тя.

— Ще прощаваш, каубой — каза през това време шерифът на Амалия, — но ще трябва да те арестувам.

Амалия хвърли поглед на новодошлия и в главата й се роди неочаквана идея.

— Чуйте ме, шерифе, вие грешите. Ако ме заведете при някой, който ме познава, например, при Пит Хамилтън, той веднага ще ви потвърди, че аз не съм Куршума.

— При Пит Хамилтън, а? — иронично рече шерифът.

— Да. Той служи като шериф в Арчър.

— Ама и ти си един шегаджия! — отбеляза шерифът. — При Пит Хамилтън, как ли пък не! Всички знаят, че мечтаеш само да го утрепеш.

— А вие все пак опитайте. Той ще ви потвърди, че нямам нищо общо с Били Малоун.

Увереният тон на Амалия подейства. Шерифът като че ли започваше да се колебае.

— Добре, момко — рече той. — Засега обаче дай ръцете напред. Сам разбираш, че не ми се иска да ме застреляш. Или простреляш, ха-ха!

Амалия протегна ръце и шерифът им надяна тежки белезници, съединени с дебела верига.

— А сега ставай и върви към вратата. Само без глупости, Били!

— Не съм Били — каза Амалия, която всичко това вече дразнеше не на шега.

— Добре, момко. Хванахме те, така че имай достатъчно мъжество да си признаеш, че си загубил… Ти къде, Зак?

Въпросът беше насочен към стария пияница, който се беше лепнал за шерифа и хората му.

— Мистър Фосет, а моята награда… То нали аз…

— Зак — сложи ръка на рамото му шерифът, — засега не ни трябваш. Иди да се наспиш или, още по-добре, напий се хубавичко. Когато е необходимо, ще те извикам.

— Но наградата…

— Ти да не си мислиш, че ще ти я дадат ей така, веднага? Трябва да се попълнят документи, едно, друго…

— Шерифе!

— Казвам ти да се махаш!

Охтичавият каубой се беше облегнал на бара и мрачно гледаше настрани. Амалия изчака сгоден момент, смигна му и тръгна към изхода, съпровождана от двама пазачи.

Случилото се й се струваше по-скоро забавно. Ясна работа, щеше да им се наложи да установят самоличността й, а когато шерифът разбере, че е сбъркал, ще стане за смях на всички. Беше й неудобно с белезниците, но все пак успя да се качи на Пегас. Шерифът яздеше отпред, двамата му помощници я бяха обградили от двете й страни, а още един, който не беше влизал в салууна, завършваше шествието.

— Къде ме водите? — попита Амалия.

— В затвора — отвърна шерифът. — Там ще се оправяме.

Амалия само се усмихна вътрешно. Не се и съмняваше, че щом стигнат в затвора, шерифът Фосет го очаква най-голямата изненада в живота му.

* * *

Разказва Били Малоун.

Без кон, без оръжие, посред непозната местност… Положението ми, да си кажем право, не беше никак добро. И все пак, можех да направя нещо. За начало вдигнах колта и взех да търся патрони. Намерих четири, но останалите два все едно се бяха провалили вдън земя. Все пак, почувствах се по-уверен. Пъхнах колта в кобура си и тръгнах през тревата към пътя. Най-много в този момент ми се щеше да срещна жълтоокия, но той, разбира се, беше вече далече. Вярно, че беше допуснал грешка — не трябваше да ме оставя жив, но се надявах, че благодарение на тази негова грешка ще го намеря и ще се разплатя с него за всичко.

Вървях по пътя вече доста дълго, когато изведнъж насреща ми изскочи моят кон. Не Птица, а този, когото бях яздил. Явно компанията на жълтоокия не му беше харесала и беше избягал. Поободрих се. С кон и четири патрона бях сигурен, че ще намеря оня малкия, пък ако ще да е и накрая на земята.

Пришпорих коня. Той се изправи на задните си крака, но после така препусна, че да ти е драго да го гледаш. Явно ми съчувстваше за унижението, което бях понесъл. Никога не бях позволявал на някого да се гаври с мен и по целия път до най-близкия град се забавлявах с приятни мисли как ще намеря жълтоокия и какво ще направя с него след това. Най-много се боях, че може да ми се изплъзне и, макар че не е хубаво, молех Бог да ми даде възможност да си отмъстя, пък да става каквото ще.

Сърцето ми запя, когато около салууна видях Птица. Около него се въртеше някакъв намръщен младеж с уинчестър и на физиономията му беше написано, че не стои тук случайно. Веднага заподозрях проблеми, но изкушението беше твърде голямо и влязох в салууна.

Зад тезгяха стоеше яка безформена жена, двама каубои бяха кацнали на столовете около вратата, а в дъното на помещението седеше жълтоокият и нещо се разправяше с един тип, на чиято куртка имаше шерифска звезда. Имам алергия към шерифите — със звезди или без, все едно. Алергия — това е нещо като непреодолимо отвращение, тази дума я бях прочел в речника. Някои, например, са алергични към бедността, други — към цветята, а трети — към разни момци, на които им е дадена мъничко власт, и които са готови да ви въртят на шиш, за да се изфукат с нея. Хванах по-здраво колта и попитах дебелата жена какво става.

— Ами ето, хванаха Били Малоун — отвърна тя.

— Кой това? — втрещих се аз.

— Ей този момък. Чудна работа, като го гледам, никога не бих казала, че е бандит.

Тук вече реших, че спя и всичко това го сънувам. Но в този миг жълтоокият вдигна глава и ме видя. Не се съмнявах, че това е краят ми — много насмешлив вид придоби. Отстъпих в ъгъла, за да мога, ако се наложи, поне скъпо да продам кожата си, но той се обърна и спокойно продължи беседата си с шерифа. Пот се стичаше по слепоочията ми, целият подгизнах. Не разбирах какво става, но накрая жълтоокият спокойно се изправи, остави се да му надянат белезници и се отправи към вратата. Но преди да излезе ми намигна. Сериозно!

— Какво ще пиеш, малкият? — попита стопанката, подсмърчайки.

Не понасям да ми викат „малкият“. Прехвърлях случилото се в ума си и не разбирах какво става.

— Бедният младеж — каза стопанката. — Голямо си говедо, Зак!

Последното беше отправено към старото вонящо плашило, което тъкмо се приближаваше към бара.

— Скоро ще бъда богат — промълви важно той. — Марта, налей ми бира.

— Вън, гадино! — отзова се тя. — Повече нищо няма да получиш от мен.

А после се обърна към мен:

— Представяте ли си, той предаде бедния момък. Господи, та нали копелето Фосет ще то обеси! Като нищо ще го обеси!

Все едно ме удари ток. Честно казано, в живота ми не ме е удрял ток, но в книгите често пише така.

— Но шерифът не може да постъпи така — казах аз. — Длъжен е да го закара в окръжния затвор…

Дебеланата се усмихна горчиво.

— Миналото лято Фосет обеси племенника ми, след като го обвини в конекрадство. После стана ясно, че са го набедили, защото бил заглеждал жената на шерифа. Фосет е гад!

И в този миг разбрах какво трябва да направя.