Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (23)

1.

Приключение — това е, когато се сблъскваш с хора, с които не си искал, и правиш с тях неща, които не си искал.

Пъстрият кон се носеше като стрела и даже не трябваше да бъде пришпорван. Дребни камъчета летяха изпод копитата му, гривата му се вееше. Вятърът биеше Амалия в гърба и тя току отмяташе коси от лицето си.

Най-важното беше, че е свободна. Никой човек и никаква сила на света не можеха да я върнат в къщата с червените щори. Разбира се, за целта се беше наложило Франсиско да умре, но, честно казано, на Амалия не й беше твърде жал за него. В крайна сметка не беше възнамерявала да го убива и, ако той не беше бутнал ръката й, щеше да се отърве само с дребно нараняване. Тя настръхна, като си спомни как я гледаше прострян ранен на пода. В погледа му се смесваха страдание и безгранично презрение. Не, даже не презрение, а ненавист. Да, именно ненавист. Амалия се усмихна. Действително, Франсиско беше имал причина да я ненавижда. Както и баща му — нали тя му беше отнела единствения син.

При мисълта за Санчес й стана неуютно. От хората, които я бяха продали, беше разбрала, че той е безжалостен и могъщ човек, който не се спира пред нищо. Засега това за нея бяха само думи, но кой знае — ами ако наистина е такъв, какъвто го описват? Тогава със сигурност ще се опита да й отмъсти. Във всеки случай, на негово място Амалия би постъпила точно така.

Излизаше, че всичките й неприятности едва сега започваха, а тя наивно си беше мислила, че са приключили с бягството й от къщата на Санчес. От момента, в който я бяха хванали, си знаеше, че ще избяга, беше сигурна в това. Защото по природа Амалия не беше човек, който се предава.

Веднага щом беше дошла на себе си и беше разбрала от насмешливите намеци на грингото каква участ й е отредена, тя беше обхваната само от една мисъл — да се прикрива, да измами похитителите си. Возеха я във фургон и Роза не се отделяше нея даже за секунда. Мъжът на Роза, Педро, яздеше хубав кафяв кон и веднъж, когато бяха спрели да хапнат, някак си позволиха на Амалия да излезе от фургона. Тя едва се държеше на краката си и се свлече на земята, когато Педро се приближи към нея.

Мъжете започнаха да й се подиграват и Амалия веднага се сети как да обърне ситуацията в своя полза.

— Махнете коня! Недейте! Страх ме е от коне! Ох!

Педро и американецът се хилеха. Оттогава им стана любимо забавление да я дразнят. Какво по-смешно можеше да има от глупава блондинка, която се бои от коне? С всеки изминал ден Амалия се чувстваше все по-добре. Тя преглъщаше насмешките и търпеливо очакваше своя час, когато веднъж американецът й предложи да поязди. Амалия се престори на много уплашена. Грингото настояваше, Педро слезе от коня и я хвана за ръцете. Тя взе да пищи и да се дърпа.

— Пуснете ме! Оставете ме! Страх ме е да яздя кон!

Педро все пак я сложи на седлото. Амалия се олюля. Изглеждаше толкова нещастна и с такъв изплашен вид се беше вкопчила в юздата, че всички се засмяха.

Конят затанцува на място, като недоволно мяташе глава. Амалия се развика. Педро се преви на две от смях. В следващия миг ритник в лицето го отхвърли настрани, а Амалия ловко обърна коня и препусна. Защото, разбира се, всичките й приказки как се бои от коне и не умее да язди, си бяха чиста проба преструвка, разчитаща на подлостта на човешката природа. Ако помолите някого да не прави нещо, с което може да ви навреди, бъдете сигурни, че той непременно ще го направи.

Но се оказа, че радостта й е била преждевременна. Конят неочаквано кривна встрани, направи още няколко заплетени крачки и падна. От шията му шуртеше кръв. Щом видя, че пленничката, която щеше да им донесе немалко пари, им се изплъзва, Педро беше извадил револвера си и беше застрелял бедното животно.

Двамата с американеца дотичаха и изправиха Амалия. Педро искаше да я пребие, но Роза се намеси:

— Ако я повредиш, Санчес ще намали цената… Престани!

Педро неохотно отпусна ръка. Беше разбрал, че Амалия го е измамила като момченце и това най-много го гризеше.

— Гледай да не избяга — нареди на жена си той. — Тая ramera^[1] е много хитра!

— Не се притеснявай — каза Роза, — от мен няма къде да избяга. А ти най-добре стой по-далеч от нея.

Педро изгледа злобно Амалия, а после и нещастния кон, който умираше в прахта, махна с ръка и се отдалечи.

Роза сдържа думата си: сега Амалия не можеше дори да помисли за бягство. Не й позволяваха да напуска фургона, освен по естествена нужда, но даже тогава Роза не я оставяше сама.

Последният й шанс беше в Ларедо. Санчес и похитителите й отидоха в съседната стая да броят парите. Амалия остана да я пази Франсиско, омерзителен дебел младеж, който току си облизваше устните с крайчеца на езика си и не сваляше очи от нея. По изражението на лицето му тя се досети, че няма търпение да стане първия й клиент.

Но Амалия реши друго и сега пъстрият кон я отнасяше на север, а Франсиско лежеше в къщата с червените щори и, стенейки, държеше ръката на свещеника, който му разказваше за предстоящата му среща със Създателя.

„Да, Санчес никога няма да ми прости“ — помисли си тя.

Значи, трябваше да изчезне, да се слее с местното население. Лесно е да се каже! Със светлата си коса, бледа кожа и без да знае нито дума испански, шансовете й да остане незабелязана бяха колкото на арапина на Петър Велики в Московското царство.

Вярно, имаше невероятно бърз кон, но не разполагаше с нищо друго. Даже и патроните й бяха свършили.

Трябваше бързо да измисли нещо. Пътят отпред се разделяше на две. Лявото разклонение беше по-широко от дясното.

Амалия помисли и избра дясното. С оглед на сегашното й положение, нямаше да е добре да срещне някого на пътя.

Не й провървя. Попадна в гъсти мескитови храсталаци и се изгуби. Конят се движеше бавно с отпусната глава и всяка минута се налагаше да заобикалят, за да не се набодат на острите тръни. Накрая Амалия се почувства напълно изтощена. Лявата й ръка беше изтръпнала, всичко пред очите й плуваше. Дори не усети как загуби съзнание.

Щом се съвзе, разбра, че лежи на земята. Прониза я ужасна мисъл. Тя се привдигна и се огледа, но никъде не видя коня си.

Това си беше удар, и то какъв! Амалия се разстрои. Никога не беше мислила, че ще й се наложи да умре ей така, сред неприветливите бодливи храсталаци, без храна и вода, с незаздравяла рана на ръката. Заплака. Сълзите се търкаляха по бузите й и падаха на земята.

В гъсталака се чу пръхтене и Амалия застана нащрек. Извади колта, но тозчас се сети, че в него няма патрони. А нали по тези места имаше пуми и други животни, за които е хубаво да се чете в книгите, но да срещнеш на живо не е никак приятно… Така или иначе, тя седна на земята и взе един камък, готова да се защитава до последно.

Пъстрият кон излезе с пръхтене от храстите и я погледна с умните си очи. Бегълката почувства как очите й отново се наливат със сълзи, но този път това бяха сълзи на радост.

Конят лениво дъвчеше трева. Амалия остави камъка, изправи се и отиде при него. Заедно се върнаха на пътя, който Амалия вече се беше отчаяла да намери.

— Какъв си ми умен! Какъв си ми красавец! Ти си най-добрия кон на света! — каза тя и го целуна по муцуната.

Слънцето вече залязваше. Амалия си спомни, че отдавна не е яла, и веднага почувства глад. Сети се, че човекът, от когото открадна коня, може да е носел със себе си нещо за ядене. Отстрани на седлото наистина намери малка кожена чанта, а в нея комат почти изсъхнал хляб, одеяло, кибрит, манерка с течност, която, ако се съдеше по мириса, нямаше как да бъде вода, около три долара в дребни монети и евтина книжка от онези, които се продават по магазинчетата само за дайм^[2].

Амалия изяде половината хляб и го прокара с глътка уиски. Не пи повече от страх да не се напие.

На светлината на залязващото слънце разгледа внимателно книжката. Оказа се приключенска — един от онези непоносими романи, където героят има неотразима външност, отзивчиво сърце и железни юмруци, а героинята, покрай русите коси и нежния глас, притежава още и невероятна глупост, която я вкарва във всевъзможни неприятности, и навяваща тъга увереност, че тя няма вина за това. Героят, ясна работа, всеки път спасява героинята от гибел, безчестие и позор, и накрая не им остава нищо друго, освен да се оженят и да заживеят дълго и щастливо в мир и любов.

„Господи, какъв идиот трябва да си, за да четеш такива книжлета! — помисли си Амалия. — А какъв пък мерзавец трябва да си, за да ги пишеш!“

Тя мушна книжлето обратно в чантата, разстели одеялото на земята и реши, че сега може и да подремне. Но не се получи. Над главата й бухаха и крещяха някакви птици, а на всичко отгоре непрекъснато й се привиждаха жълтите очи на пума в храсталаците. Докато настъпи утрото, беше преживяла всички мислими и немислими страхове.

На сутринта Амалия отново се качи на седлото и тръгна на път. Очите й се затваряха, прозяваше се почти непрекъснато. Пъстрият кон, който вчера я беше носил по-бързо от вятър, сега едва местеше крака.

„Боже мой — ужаси се Амалия, — та аз не съм поила животното цял ден! Трябва час по-скоро да намеря някаква река, иначе бедничкият ще умре от жажда.“

Наложи й се доста да се полута, преди накрая да стигне до брега на една река. Водата весело се плискаше по черните камъни и, щом я видя, петнистият радостно запръхтя и затръска грива.

Амалия скочи на пясъка и го поведе към реката. Животното наведе глава и започна да пие, а тя изми лицето и ръцете си и също се напи до насита, след което изпразни манерката и я напълни с вода. Сега можеше вече и да се погрижи за себе си. Тя свали ризата си, размота бинта, направен от Роза от някаква стара рокля, огледа раната си и я превърза с парче чист плат от подплатата на куртката си. Окървавеният парцал изхвърли в реката, за да не оставя следи. Конят замята глава и тихо запръхтя. Той стоеше във водата почти до коляно и гледаше стопанката си. Амалия го разбра, загреба вода с шепи и я заизлива върху гърба му.

— Добър кон, добър, добър — повтаряше тя, докато търкаше козината на благородното животно. — Как да те кръстя? Знаеш ли, ти си един такъв смешен… Сигурно Бог отначало е искал да те направи зебра, но после е размислил…

Петнистият я слушаше внимателно и изглеждаше като да разбира всяка нейна дума.

— Ще те кръстя Пегас — реши Амалия. — Ти си просто чудо, мой Пегас!

Конят доволно зацвили и направи кръг във водата. Амалия се засмя и запляска с ръце. Неочаквано обаче Пегас уплашено захриптя и отскочи встрани.

Нещо тъмно плаваше по реката, като се преобръщаше и поклащаше от течението. На Амалия й стигна само един поглед, за да разбере какво е това.

— О, боже… — промълви само тя.

Реката носеше човешко тяло. Ако се съдеше по дрехите, беше на мъж. Беше олекнало от водата, но Амалия все пак доста се поизмъчи, докато го извлече до плиткото. Догади й се — мъжът беше мъртъв — и съжали, че е изляла уискито от манерката и я е напълнила с вода: сега една ободряваща глътка щеше да й дойде добре.

Обаче истинското потресение настъпи, когато обърна трупа с лице нагоре и го разгледа. Познаваше този човек — беше го видяла на вечеринката у Хармъни, а после в салууна, където той играеше карти. Джо Фрейзър никога повече нямаше да държи залозите.

Но най-лошото беше, че гърлото му беше прерязано от ухо до ухо — точно като на Пърси Бел. Кръвта му отдавна беше изтекла и разрезът на шията му по странен начин приличаше на втора уста.

— Не… — промърмори Амалия. — Не може да бъде!

Каква връзка съществуваше между него и Пърси Бел. Защо го бяха убили? Беше видял нещо? Или знаеше нещо? Как се беше озовал тук, на толкова мили от Арчър? Може би беше търсил някого по тези краища? Но кого? Така или иначе, от него се бяха отървали, а тялото му бяха хвърлили в реката, за да заличат следите. На кого щеше да липсва някакъв играч, човек, който постоянно се мести от място на място, човек без дом, без семейство, без близки? Толкова въпроси и всичките не даваха покой на Амалия.

Като преодоля естественото си отвращение, тя обискира дрехите на мъртвеца. В джобовете му нямаше нито късче хартия. Фрейзър беше имал скъпа позлатена табакера, но сега я нямаше. Амалия откри само шепа влажни парченца тютюн и малък сгъваем нож.

Тя седна с плячката си и започна да размишлява. Конят пръхтеше и се разхождаше из водата, наслаждавайки се на почивката, но Амалия почти не му обръщаше внимание.

„По мен стреляха, защото исках да открия ранчото на Роулинс… Явно работата е наистина сериозна. Ако се върна, рискувам много. Пък и тоя Санчес… Ами ако тръгне да ме гони? Но ако изобщо тръгнат да ме търсят, ще търсят жена. А аз съм с мъжки дрехи. Само да имах шапка, да си покрия главата… И… какво да правя с косата? Ако я отрежа, мога да мина за мъж. Дявол да го вземе! С какво пък съм по-лоша от Жана д’Арк? Или от девойката-кавалерист Дурова^[3]?“

Амалия взе ножа и решително погледна косата си. Беше й много мъчно за нея. Разбираше, че в играта, в която се беше въвлякла, залогът е нейният живот, но да отреже косата, с която толкова се гордееше, й се струваше просто немислимо. Дори проститутките не ходеха с къси коси.

Ръката с ножа посегна към косата, но се отпусна.

„Не, не мога… — Амалия стисна очи. — Никога няма да мога да го направя!“

В следващия миг вече режеше косата си до раменете.

В очите й избиха сълзи, но тя упорито режеше и режеше. Накрая в ръката й остана опашка не по-къса от един фут. Щом я погледна, Амалия почти се разрида, но се овладя, и скри отрязаната коса в чантата.

„Свърши се…“

Тя се приближи до реката и се огледа във водата. Косата й беше изчезнала, но от това не беше заприличала на мъж. И още нещо във външността й беше променено… Внезапно Амалия нададе сърцераздирателен вопъл:

— Господи, аз съм загоряла!

През деветнайсети век госпожица от добро семейство не можеше да има загар. Та това беше неприлично!

Амалия се почувства напълно нещастна. Беше пожертвала косата си и то неясно защо. А сега и този проклет загар! Не, никога нямаше да мине за мъж, дори и в мъжки дрехи.

Конят радостно запръхтя и се приближи към брега. Амалия се обърна и чак сега забеляза, че някой язди по пътя.

Който и да беше, можеше да оцени неправилно положението, ако я завареше до труп с прерязано гърло. Амалия прихвана за раменете тялото на Джо Фрейзър, мислено му се извини и го блъсна във водата. Трупът с разперени ръце заплава нататък по реката, като се поклащаше по вълните.

Амалия отръска ръце, намести безполезния без патрони револвер, и се обърна към приближаващия се конник. Сърцето й пееше от радост.

И в този момент Амалия повярва, че има Господ. Не че не го беше вярвала по-рано, но тогава Бог й се беше струвал като някакво страшно и могъщо същество, макар и малко далечно. Той беше толкова зает да решава съдбините на крале и империи, че едва ли щеше да се занимава с никому неизвестната Амалия Тамарина. Сега обаче знаеше, че това не е така, и че Той не я е забравил, въпреки непростимото й лекомислие.

В конника, който бодро яздеше сив кон на бели петна, Амалия безпогрешно разпозна каубоя, оценен на петстотин долара при доставка във всякакъв вид, страшилището на четири щата, мерзавеца, който й беше отнел любимото шалче във влака. Сега вече щеше да й плати за всичко.

Разбира се, той беше добър стрелец, но на света нямаше човек, който да не може да бъде хванат неподготвен. Амалия си пое дълбоко въздух, погледна коня си и планът за отмъщение след миг беше готов.