Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (22)

12.

Хотспер тъгуваше. Преди два дни беше унищожил последната мишка в магазина на гробаря и сега просто нямаше какво да прави. Прозя се, легна на хълбок и, примижавайки, се вгледа в прашния слънчев лъч, който разсичаше магазина на две.

Камбанката звънна и главата на котарака автоматично се обърна към вратата. Човекът, който се появи на прага, му беше познат. Беше стар, донякъде грозен (по котешките стандарти, разбира се) и при ходене замяташе единия си крак настрани.

— Здрасти, Хотспер — каза полковник Ричардсън.

Котаракът свали очи от него и полковникът влезе в стаята на гробаря.

Стив Холидей, с шапка и в костюм, лежеше върху стърготините в ковчега. Дясната му ръка здраво обгръщаше бутилка уиски. Изглеждаше още по-брадясал и неспретнат от обичайно. Очите му бяха затворени. Дишаше равномерно, с леко подсвиркване.

Полковникът не успя да направи и крачка, когато лявата ръка на Стив се мушна някъде из стърготините и измъкна на бял свят тежък колт.

— Стой на място — заповяда той, без да отваря очи.

— Стив — каза сърдито полковникът, — аз съм.

Стив въздъхна, поотвори едното си око-свредел и се понамести по-удобно. Колтът изчезна сякаш вдън земя.

— Стив — рече полковникът, — дошъл съм по работа.

Гробарят изсумтя и се почеса по брадичката.

— Трябва ти ковчег за Робърт?

— Пепел ти на езика! — сурово отвърна полковникът. — Той се оправя и след две седмици ще бъде на крака.

— Загубих клиент — тъжно констатира Стив.

— Стига си се превземал! — спря го полковникът. — Амалия изчезна.

— Кой?

— Амалия.

Стив отвори и двете си очи и с интерес се вгледа в полковника.

— Ако сте разчитал да я намерите тук — ухили се той, — уверявам Ви, че сте сбъркал.

— Работата е сериозна, Стив — каза полковникът. — Тя замина да търси човек, който би могъл да ни изясни нещо. Съпровождаше я един вакеро, Салазар. Днес сутринта го намериха с дупка от куршум в главата. А Амалия е изчезнала. Боя се, че я замесих в мръсна работа. Това убийство и покушението срещу Робърт…

— Кого е търсела? — попита кратко Стив.

— Джими Роулинс.

Върху очите-свредели се отпуснаха тежки клепачи.

— Не познавам такъв.

— Стив — търпеливо каза полковникът, — с момичето се е случило нещо лошо. Аз самият не мога да отсъствам от ранчото, пък и с тоя крак ми е трудно да яздя надалеч. А ти си друга работа. Намери я.

Гробарят се намръщи.

— Ако щете вярвайте, но никога не съм се занимавал с подобни неща. Виж, да ограбя банка или, да речем, влак, съм готов винаги. Но да търся някакво момиче…

— Стив — повиши тон полковника, — когато преди четири години ти се довлече до ранчото с изтичаща кръв и пет куршума в тялото, аз не ти задавах въпроси, нали така? Дадох ти подслон и ти помогнах да си намериш работа. Никога за нищо не съм те молил, а сега те моля.

От ковчега се разнесе тежка въздишка.

— Добре, полковник — спокойно каза гробарят, който всъщност беше бивш обирджия на име Сид Бомонт по прякор Последното причастие. — Ако е жива, ще я намеря.

Той спусна крака от ковчега и седна как да е.

— Ти си човек на думата си, Стив — сериозно промълви полковникът, — и аз ти вярвам. Но… искам да те помоля за още една услуга. Ако това славно момиче е загинало, ти… Накратко, не оставяй жив този, който го е направил.

Стив въздъхна, остави бутилката на пода, свали си шапката и я отърси от полепилите се по нея стърготини.

— Ясно — каза накрая той. — Ами ако открия нещо, което няма да ви хареса? Нали и това може да се случи.

— Какво имаш предвид, а? — измърмори полковникът.

— Да речем… — Стив се почеса по бузата, обрасла с тридневна четина. — Да речем, че мис Арабела Хармъни е застреляла вашата Амалия от ревност и я е заровила в цветната леха в собствената си градина. Нали видях как я гледаше Арабела! Жените са си такива… — заключи Стив и в очите му проблеснаха весели пламъчета.

— Тогава можеш да ми изпратиш сметката за ковчега на мис Арабела — спокойно каза полковникът. — Значи така: искам да намериш този човек. Който и да е той. Но мисля — и даже съм сигурен! — че изчезването на Амалия някак си е свързано със смъртта на Пърси и нападението над Боб. Пърси донесе със себе си в нашия дом нещо, което не трябваше.

— Кога изчезна? — попита Стив, докато проверяваше патроните в барабана на колта си.

— Преди дава дни.

Стив върна барабана на мястото му и рязко го завъртя.

— Ще ми трябват пари.

— Ясно.

— И кон.

— Вземи си от нашия корал. Ако ти трябват хора…

Стив поклати отрицателно глава и прибра колта си.

— Не — каза просто той. — Ще се справя сам.

— Мем — съобщи прислужницата, — търси ви Стив Холидей. За посещение.

Мисис Хармъни трепна и изтърва ръкоделието си. Мис Хармъни вдигна очи от книгата си.

— Стив? Виж ти, каква изненада! Нека влезе.

— Надявам се — започна плачливо майката, — че не е дошъл у нас да си търси клиенти.

— Стига, мамо. Стив! Та вие днес сте истински франт!

Мисис Хармъни зяпна. Къде се бяха дянали тридневната четина и омазаните дрипи, в които обикновено се разхождаше създателят на предмети от последна необходимост? Почтената дама не вярваше на очите си: пред нея стоеше избръснат до синьо, акуратно подстриган джентълмен в безупречно бяла риза и пристоен сив костюм. Държеше под мишница раиран котарак. Гробарят беше страшно разхубавен и мисис Хармъни, за свой срам, почувства, че в новия си облик той й харесва къде повече от преди. Два колта опъваха джобовете на наметалото му, а присвитият поглед в светлите му очи беше способен да накара не едно женско сърце да забие по-бързо. Мисис Хармъни погледна към дъщеря си и за свое неудоволствие забеляза, че тя също се намира под въздействието на станалите със Стив промени. Ужасна мисъл порази ума на възрастната дама: ами ако гробарят беше дошъл да се сватосва за дъщеря й? Мисис Хармъни надменно изправи рамене.

— Надявам се, че не съм ви попречил, дами? — попита вежливо Стив. — Прекрасно изглеждате, мис Арабела! Минавах наблизо и реших да ви навестя. Нали нямате нищо против?

— Разбира се, че не! Виж ти, донесъл сте и Хотспер! — възкликна Арабела и погали котарака.

— Да, мис. Работата е там, че се случи нещо, за което само вие можете да ми помогнете. Е, и вашата майка, разбира се.

Мисис Хармъни, която посетителят гледаше в този момент, се изпъна още повече и сви устни.

— Имам една молба към вас… Не знам дали е удобно…, но тъй като вие сте най-достойния човек в този град… — Стив се покашля в юмрука си. Мисис Хармъни се измъчваше съвсем истински. — Не бихте ли могла да се грижите за Хотспер? Сигурен съм, че няма да ви създава никакви грижи.

— Разбира се! — съгласи се Арабела, без да се замисля, и взе на ръце Хотспер, който лениво мижеше с очи. — Естествено, Стив! Заминавате ли някъде?

— Да, да се видя с един приятел. Затова ми се искаше котаракът ми да бъде в сигурни ръце. Във вашите — добави Стив и докосна почтително шапката си.

Мис Арабела го дари със сияйна усмивка. Добро момче е този Стив. Да беше и със стотина хиляди долара по-богат…

— Разбира се, Стив — гушна бузата си в козината на котарака тя. — На Хотспер ще му бъде много добре с мен.

Като излезе от мис и мисис Хармъни, Стив въздъхна шумно и си помисли: „Не, със сигурност не е Арабела. А щеше да е интересно…“

Той погледна мимоходом към лехите с цветя край къщата и се отправи към кестенявия си кон.

Започна издирването, изхождайки от това, че никой човек не може да изчезне безследно, а ако някой все пак го направи, значи това трябва да е било много нужно на някой друг. Лошото беше, че засега нямаше никаква представа откъде да захване нещата.

Да вземем, например, Пърси Бел. Дребен мошеник, по малко шантажист, по малко крадец, по малко измамник… Накратко, всичко при него беше по малко. През живота си Стив беше виждал много такива хора и те обикновено знаеха къде е чертата, която не бива да престъпват. Но Пърси явно я беше престъпил, щом го бяха убили.

С Ричардсън пък изобщо нищо не беше ясно. Богат, никога не се е замесвал в съмнителни дела, живее си спокойно и оставя другите да живеят. Последното в очите на гробаря беше най-ценното качество на Робърт. Но, като се изхожда от това, става още по-непонятно защо на някой му беше притрябвало да стреля в него.

С Амалия нещата бяха още по-неясни. Жалко, че глупаците на шерифа бяха затъпкали всички следи. Ако има нещо сигурно, то е, че той щеше да ги разчете по-добре от беззъбия Глен.

Стив препускаше из околността, разпитваше, научаваше. Изминаха пет дни, а нямаше никакъв напредък. Започваше да се ядосва. Беше сигурен, че в края на краищата нещо непременно ще се случи, и държеше колта си готов.

В един от следващите дни Стив забеляза отдалечена къщичка с тръстиков покрив и се отправи към нея. Посрещна го некрасива възрастна жена, Мария. Той я познаваше по лице, макар че не помнеше фамилията й. Тя му кимна и го покани вътре.

Стив заговори с нея на испански, изслуша оплакванията й по повод умрялата им кранта и некадърния й мъж. Той се казваше Луис и постоянно изневеряваше на жена си. Като я поогледа, Стив реши, че в това няма нищо чудно.

— Търся една сеньорита със светли коси — каза той.

Мария сви слабите си рамене. Хубавичката й племенница, Изабел, слагаше мръсни дрехи в един кош. Тя вдигна глава и се усмихна на Стив.

— Да не би да ви е откраднала нещо, сеньор гринго? — попита Изабел.

— Сърцето — сериозно отвърна Стив.

— Никога не съм чувала за такава сеньорита — поклати глава Мария.

— И не сте я виждали?

— Не, сеньор Естебан.

— Какво пък — каза той и се изправи, — извинявайте за безпокойството.

На вратата се сблъска с Луис — дебел, потен, с отекло лице. Той измери Стив с насмешлив поглед.

Гробарят излезе, ръката му автоматично се протегна към вратата, за да я затвори след себе си, и застина във въздуха.

На бравата висеше дълъг рус косъм.

Гробарят се огледа, незабелязано го свали оттам и отиде към коня си. Намота косъма на пръста си, за да му бъде по-лесно да го разгледа. Косъмът не беше твърд и побелял, а действително мек и светъл. Стив го сложи в джоба си.

А в къщичката Луис попита жена си:

— За какво те разпитваше?

Мария сви устни.

— За белокосата сеньорита.

— Ха, ха — засмя се Луис. Коремът му се затресе.

— И къде е тя? — спокойно попита Стив от прага.

Съпрузите трепнаха и отстъпиха назад. Никой от тях не беше забелязал кога се е върнал.

— За какво говорите, сеньор? — попита Луис, облизвайки пресъхналите си устни.

Стив протегна ръка, хвана Изабел за плитката и я дръпна към себе си.

— Луис! — изкрещя Мария.

Преди Луис да успее да свали пушката от стената, Стив обви плитката на Изабел около шията й, притисна я към себе си така, че да не може да мръдне, и хладнокръвно опря колта в главата й.

— Дайте да облекчим живота на Изабел — каза той. — Амалия е била тук и вие го знаете. Къде е?

Луис и Мария нерешително се спогледаха. Очите на Стив станаха ледени. Той разбра кой липсва в къщата и попита:

— Къде е брат ти Педро, Мария? А ти, шишко, не пипай пушката!

Луис се колебаеше. Стив отмести колта и простреля ръката му. Луис закрещя и заподскача на място, бълвайки ругатни.

— Ние сме бедни хора! — завика Мария. — Какво искате от нас?

— Даже и да сте бедни, това не значи, че ви е позволено да бъдете подлеци. Пак питам: къде е брат ти, Мария? Къде е жена му? Къде е оня техен приятел с белега, когото видях в салууна? Какво са направили с Амалия?

— Не знам, сеньор! Кълна се в Бог!

Стив сви рамене.

— Е, това е, вече нямаш племенница — каза той меко и понечи да дръпне спусъка. По очите му беше ясно, че ще стреля без колебание.

— Отведоха я! — изхриптя Изабел.

Мария се разрази в пискливи проклятия и закри лице с ръцете си. Луис се довлече до леглото и се пльосна на него, зяпайки простреляната си ръка, от която течеше кръв.

— Къде я отведоха?

Стив дръпна плитката по-силно. Изабел започна да се задушава.

— В Ларедо!

— Защо?

— Искат… Ох, сеньор, не мога повече! Искат да я продадат на Санчес.

Лицето на Стив се вкамени.

— В бардака?

— Да, сеньор.

— Те ли са убили вакерото, който е бил с нея?

— Не знам! — викна Мария. — Оставете ни на мира!

— Те ли?

— Баща ми го уби — изнемогвайки изхлипа Изабел. — И тебе ще те убие.

Стив изхъмка.

— Не се знае кой кого. Още един въпрос: кой му е поръчал да го направи?

Изабел затръска ужасено глава.

— Не ни каза! Някой му дал пари в града…

— Мексиканец?

— Не. Гринго.

— Кой? — Стив отново сви пръст на спусъка.

— Не знам! — Изабел дишаше тежко. — Наистина не знам, сеньор!

— Майка ти с тях ли е? Отговаряй!

— Тя помага. Грижи се за сеньоритата. Ако умре, няма да получим пари.

— Ясно. Значи първо са я докарали тук. Кога тръгнаха?

— Преди два дни.

Кожата на скулите на Стив се опъна, под нея заиграха мускули.

— Любопитно — гробарят най-сетне пусна девойката и свали колта. Мария хлипаше тихо — Защо на някого е притрябвало да убива Ричардсън?

— Не знаем, сеньор… — изстена Мария. — Умолявам Ви, оставете ни!

Тя се люлееше с цяло тяло напред-назад, но не плачеше вече.

— А защо решихте да я продадете?

Въпросът му попадна в пустиня. Стив смръщи вежди.

— За пари, сеньор — изблея Луис. — Сеньор Санчес е много щедър човек… А Изабел скоро ще се омъжва, трябва й зестра.

— Така ли? — Стив неприязнено цъкна с език и така изгледа девойката, че тя, треперейки, отстъпи в ъгъла. — Зестра, значи? Виж ти…

Той тръгна към вратата, но се обърна на прага.

— Надявам се бъдещият ти мъж да ти изневерява с всяка срещната — каза той на Изабел. — Не заслужаваш друго.

Стив намести шапката си и се завъртя с гръб към нея.

Изабел издаде див вопъл, хвана ножа за рязане на тръстика и се хвърли към него. Ох, не трябваше да го прави. Стив се обърна и стреля от упор.

Изабел се свлече на пода и изпусна ножа. В прекрасните й тъмни очи беше застинал ням укор, устните й трепереха. От простреляното й рамо бликаше кръв.

Мария се хвърли към племенницата си и взе да нарежда.

— Подценяваш ме — каза Стив с въздишка на красивото момиче, проснато на земята. Не изпитваше и капка съжаление, задето беше натиснал спусъка. Стив си спомняше за Амалия. И, докато си спомняше, започна да презира всички в тая къща. От неприязън започна да го хваща скомина.

Стив Холидей излезе на слънце и пак намести шапката си. В краката му кудкудякаха кокошки и кълвяха зърно.

— По дяволите, ако кажа на полковника, че са продали гостенката му в публичен дом, жив ще ме одере… — замислено каза Стив, като седна на седлото. — Значи, Ларедо?