Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (19)

9.

Сиво-черният котарак на шарки седеше на една купчина дъски и си ближеше лапата. В магазина беше тъмно и прохладно: гробарят беше спуснал капаците на прозорците и сега замислено гледаше котарака.

— Е, Хотспер — изрече Холидей, — сега може и да отида при дамите, а?

Той изтръска стърготините от дрехите си и отиде в задната стая. Котаракът погледна след него и се зае да ближе другата си лапа.

Камбанката звънна и през вратата влезе запъхтян нисък човек с бакенбарди. Очите му бяха като на побъркан и гледаха предпазливо. На котарака те никак не се харесаха и той недоволно махна с опашка.

Човекът носеше измачкан петносан сив сюртук, черни панталони и мръсна оръфана шапка. Ризата му явно отдавна не беше прана, на разкошната му копринена жилетка липсваше едно копче — седефено, с форма на четирилистно цветче, ако се съдеше по другите копчета. Носеше изтъркана платнена торба. Чертите му бяха дребни и гладки, но общото впечатление, което правеше, не беше твърде добро. Приличаше на пройдоха, на дребен мошеник. Сега, когато в магазина нямаше никого, лицето му се поотпусна и той криво се усмихна на котарака:

— Пис-пис…

Котаракът го изгледа с безгранично презрение, което, в превод на човешки език, вероятно би означавало: „Де да беше мишка, че да ми паднеш в тъмния ъгъл…“

Вратата, която водеше до вътрешните помещения, се хлопна, и в магазина се появи собственикът му, който в следващия миг вече държеше колт.

Посетителят също извади колт и глупаво се усмихна. Настъпи напрегнато мълчание. Котаракът се протегна и тихо слезе от купчината дъски на пода. Накрая гробарят се усмихна и скри револверът си.

— Здрасти, Пърси — каза той.

Колтът на Пърси също вече беше изчезнал.

— А аз все пак правя това по-бързо от теб! — похвали се той.

— Вече мислех, че си ни забравил — рече гробарят.

Пърси облиза пресъхналите си устни, дръпна към себе си една табуретка и седна.

— Добре си живееш, Стив. И пищовът ти е нов.

Гробарят изсумтя.

— Незабравимата ми майчица казваше: „Старайте се никого да не обидите, без да се оставяте да ви обиждат, а за останалото се осланяйте на Бог.“ При теб как върви?

Пърси тежко въздъхна.

— Недобре, Стив.

— Така си и мислех — отбеляза гробарят, — щом си тук.

— Проблемът е в това — продължи посетителят, — че няма при кого да отида.

— Ами братовчед ти?

— Боб Ричардсън? — Пърси цъкна неопределено с език. — Преди година и половина с него се скарахме.

— Нищо чудно — рече Стив. — Ти с всички се караш. Дай по-добре да пийнем.

— Хайде — оживи се Пърси.

Гробарят разля безцветна течност по чашите.

— Да знаеш дали Боб вече се е върнал? — попита Пърси, щом пресуши своята. — Чух, че май бил заминал за Европа.

— Тук е — каза Стив. — Видях го преди петнадесет минути. Мисля, че отиваше на вечеринка у Хармъни. С него беше някаква дамичка, нагласена като кралица. Не съм сигурен, но е възможно да му е жена.

— Така ли? — оживи се още повече Пърси. — Тогава едва ли ще ми се сърди. Разбираш ли, Стив, нужна ми е помощ.

— Какво, лоша работа, а? — посъчувства му гробаря.

— И аз още не знам — очите на Пърси блеснаха. — Май по-скоро не.

Стив пресуши своята чаша, сложи я на дървената маса и бръкна в джоба си.

— На — каза той на Пърси и му протегна две златни петдоларови монети. — Сигурен съм, че всичките ти проблеми са от липса на пари.

Пърси решително поклати глава, но взе парите.

— Ще ти ги върна — увери го той, — няма да съжаляваш за това, Стив. Честна дума.

— Можеш засега да останеш при мен — предложи гробарят. — Ако трябва да се скриеш.

— Благодаря ти за предложението, Стив — каза искрено Пърси, — но, честно да ти кажа, не обичам ковчези.

Мис Арабела Хармъни посрещна Амалия с възторжени излияния, които щяха да звучат по-искрено, ако не бяха фалшиви от първата до последната дума, от първата до последната интонация. Докато търпеше огледа на мис Арабела с добре пресметната скромност, Амалия мислено благодари на бог, че я е създал с две очи, а не с три, както, очевидно, се искаше на стопанката. Все пак последната се пребори със себе си дотолкова, че да представи на гостенката съдията Рафърти, доктор Хейли, мистър Грант-старши — кмет и собственик на ранчо „Надежда“, мистър Грант-младши — негов син, свещеникът Тристрам Хайгрейв, мистър Джошуа Фрейзър и останалите гости на нейното soirée. Съдията имаше вид на човек, който задочно е осъдил целия свят и присъдата е била „смърт чрез обесване“. Очуканият от живота доктор пък нямаше никакъв вид. Грант-младши беше двадесетгодишен, баща му — на около петдесет. В младостта си Грант-старши изглеждаше да е бил хубавец, но сега лицето му беше пресечено от дълбоки бръчки, а кожата му беше загрубяла и придобила цвят на орех. Но дори и така той правеше впечатление, за разлика от сина си, който приличаше на силно разредена лимонада — постен, безцветен и с нищо незабележим.

Мистър Джошуа Фрейзър, за изненада на Амалия, се оказа именно онзи елегантно облечен играч, когото беше забелязала на улицата. Маниерите му бяха изискани и небрежни и на нея й беше приятно да разговаря с него, макар че после не успя да си спомни нито дума от това, за което бяха беседвали.

Вечеринката вървеше нормално. През деветнадесети век, когато не е имало нито кино, нито телевизия, нито радио, нито грамофон, хората по неволя са намирали разтуха в разговорите. Ние, живеещите в двадесет и първи век, отдавна сме се разучили истински да злословим, даже клюките ни се доставят вече готови от таблоидите, така че няма как да разберем страстта, с която нашите предци са можели да обсъждат и най-незначителни неща, нито удоволствието, което са изпитвали от това. По онова време беседата е била цяло изкуство и мис Хармъни несъмнено го владееше.

Като начало тя се погрижи да извади Амалия от общия разговор, като го насочи към обсъждането на местните дела, за които гостенката, естествено, нямаше никакво понятие. После Арабела леко поласка Ричардсън, похвали младия Пиърс Грант, който определено беше луд по нея, осведоми се как вървят нещата при братята Донован, които тъкмо бяха дошли, а след тях в гостната се появи и оня саможив тип, дето дялаше ковчези за ближните си. Щом го видя, мисис Хармъни трепна и едва не се заля с кафето си.

Арабела веднага пожела да представи Донованови на Амалия, но се оказа, че те вече се познават. Затова пък гробарят се отличи: докато стискаше ръката й, той промърмори:

— Пет фута и седем инча.

— Извинете?

— Вашият ръст — тъжно обясни гробарят. — Професионален навик.

— Аз, собствено, засега не смятам да ви ставам клиентка — каза Амалия, потискайки тръпките, които я бяха полазили.

Гробарят въздъхна тежко:

— Всички така говорят. Просто е прискърбно колко са склонни да грешат. Помня как веднъж си пийвахме с шерифа Отис…

— Виж ти, колко сериозно се отнасяте към занаята си — отбеляза Амалия. — А мистър Шекспир твърди, че всички гробари били безгрижни хора.

— Мистър Шекспир? — попита озадачено Холидей.

— Едва ли го познавате — Амалия сподави смеха си и се огледа, скучаейки — в другия край на стаята Арабела се закачаше с Пиърс Грант, Робърт и братята Донован, които се надпреварваха да й угодят. И изведнъж чу…

— Да не би случайно да имате предвид автора на „Хамлет“? — осведоми се невинно Стив, при което пронизващият му поглед стана почти ангелски.

Амалия прехапа език. Беше си позволила да се увлече и беше забравила доброто старо правило: не се прави на много умна, ако не искаш да изглеждаш като глупачка. Все пак, създалата се ситуация започна по-скоро да я забавлява.

— Чел сте Шекспир? — попита тя малко изненадана.

— И не само него — изсумтя гробарят. — Докато изучавах книгите, узнах много интересни неща. Преди това, например, не подозирах, че Земята се върти около Слънцето — той се обърна и се загледа във Фрейзър — А този кой е?

— Струва ми се, че е играч.

— Пет фута и девет инча — меланхолично съобщи гробарят и Амалия побърза да се отдалечи от него.

Надойдоха закъснели гости: мистър Луис Монтеро — аптекар, малко пъргаво човече, началникът на пощата Армандо Хуарес, две стари дами, които познаваха Арабела от дете, и накрая шерифът Хамилтън, известен още като Пит Бандита. Изглежда, че вечеринката имаше успех. Мис Арабела пя и свири на пиано и нейните почитатели бурно изразиха възторга си, като братята Донован се надпреварваха кой ще ръкопляска по-силно. От Робърт поискаха да разкаже за приключенията си и той не излъга очакванията на присъстващите. Съдията Рафърти и кметът Грант обсъждаха делата в окръга.

— Забравих да ви кажа — внезапно се намеси Хамилтън. — Намерихме го.

Мис Арабела възкликна:

— Били Малоун?

Амалия забеляза, че при споменаването на това име късият врат на шерифа почервеня.

— Не. Оня от бандата, който беше успял да избяга.

— О!

— И що за банда е била това? — попита малкият аптекар с любопитство — Откъде изобщо се е взела? Нали, доколкото си спомням, тук никога преди не сме имали подобно нещо. Случвало се е да се краде добитък, семейства да си разчистват сметките, но банда…

— Казват, че тези юнаци били дошли от Западното крайбрежие — отвърна шерифът. — Изобщо, с тях се занимават момчетата от Сан Антонио. Мен не ме държат особено в течение.

— Нищо — каза съдията, докато си наливаше уиски. — Сега, като сте намерили тоя момък, той със сигурност ще проговори. Историята с диамантите вдигна много шум. Доколкото знам, даже губернаторът…

— Едва ли ще проговори, сър — прекъсна излиянията му Пит. — Беше мъртъв, когато го открихме. Изтекла му беше кръвта.

Мисис Хармъни издаде тих протестен възглас.

— От тези подробности започва да ме мъчи мигрена — оплака се тя на полковника.

Полковникът се покашля и за всеки случай се поотдръпна. Мисис Хармъни беше вдовица, а доблестният воин беше убеден, че вдовиците мечтаят само за едно: как по-скоро да се омъжат отново.

— Колко глупаво — отбеляза Арабела Хърмани. — Да удариш такъв джакпот и да се оставиш да те убият!

— Просто лош късмет — отвърна Фрейзър. — Едва ли са очаквали, че ще се натъкнат на вълшебния стрелец Били.

— Глупости са това — изсумтя шерифа. — Хората на Стивънс са избили повече от половината банда. Тоя Били… — той искаше да добави нещо, но спря.

— Интересно, как ли изглежда — подхвърли кокетно мис Хармъни, като чертаеше с пръст кръгчета по масата. — Четох вестниците, но от техните описания нищо не се разбира.

— Изглежда като обикновен младеж — каза Ричардсън. — Никога не бих си помислил, че е убиец.

— А мадам Дюпоун също ли смята така? — с тих смях попита Арабела, явно специално изопачавайки фамилията на гостенката.

Амалия помрачня. Още страдаше за любимото си шалче, отнето й от опърпания бандит. Не защото самото то представляваше някаква голяма ценност. Тя ненавиждаше самия акт на принуда, независимо от причините. За щастие, Ричардсън не беше разказал този епизод на събралите се — вероятно защото той не би го представил в добра светлина.

— Много убийци не приличат на убийци — отговори Амалия на въпроса на Арабела. — Същото е и с мошениците: за да могат да мамят, трябва да изглеждат като честни хора.

— Точно така — подхвана Ръсел Донован. — Познавах един крадец…

Като опустошиха гарафите с уиски и кафениците, отдадоха дължимото на готвачката Алис за пайовете и другите сервирани лакомства, гостите се разотидоха. Ричардсън беше замислен. Амалия беше видяла, че е влюбен в Арабела, но беше видяла и друго — че Арабела е кокетка. Искаше й се да ободри Ричардсън, но не знаеше как.

Когато наближиха ранчото, на Амалия й направи впечатление, че на първия етаж свети.

Полковникът пръв отвори вратата на гостната. В креслото, кръстосал крака, седеше… одевешният посетител на гробаря.

— Привет, чичо Чарли — каза той.