Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (13)

3.

— Какво означава outlaw^[1]? — шепнешком попита Амалия, щом се настаниха комфортно в купето си.

— Това е човек, по който плаче бесилото — назидателно изрече спътничката им.

Беше дребна, енергична дама на петдесет или петдесет и пет години, и спадаше към оня тип жени, които все едно специално си поставят за цел да бъдат непривлекателни. На носа й имаше пенсне, а за тъмната й рокля Амалия, която беше почитателка на модата, можеше да каже, че такъв фасон не се носи от поне половин век. Впрочем, трябваше да се отбележи, че каквато и да е мода беше безсилна да украси мисис Бишъп.

Името на спътничката си присъстващите научиха минута, след като влакът се отлепи от перона, и следващите пет минути им бяха достатъчни, за да разберат що за човек е. Мисис Бишъп беше свадлива, проклета и ненавиждаща ближните си особа. И, което беше интересно, докато правеше на въпросните ближни големи или малки гадости — според възможностите си — тя по парадоксален начин неуморно се утешаваше с мисълта, че по този начин вкарва света в правия път. Когато бедняците й се оплакваха, че няма какво да ядат, тя ги съветваше да ограничат апетита си; когато жените се осмеляваха да родят, без да са встъпили в брак, тя призоваваше за позор над главите им и неистово разобличаваше безнравствеността им. В душата си мисис Бишъп винаги държеше готов тежък камък, когото без колебание да хвърли по всеки изпречил й се грешник. Всъщност, тя беше жалко, ограничено и опасно същество и на Амалия й призляваше при мисълта, че ще трябва да пътува в едно купе с такава неприятна съседка чак до самия Сан Антонио. Ричардсън, изглежда, също не изпитваше възторг от присъствието на въпросната дама, но експресът беше препълнен и просто нямаше къде да се дянат. Четвъртият пътник в купето се оказа най-умен — той се извини, като каза, че предишната нощ не е спал, и скоро мирно похъркваше в ъгъла, отметнал глава на облегалката. По такъв начин човекът се отдели от света, а с него и от мисис Бишъп.

— Видях ви как гледахте този… тази отрепка — продължаваше мисис Бишъп, очевидно неспособна да нарече човек някой, на когото са сложили белезници. — Трябва да призная, че наистина е доста привлекателен, но…

Амалия беше добродушна. Ако не я закачаха, разбира се. Щом обаче се почувстваше засегната, сякаш с вълшебна пръчица можеше да се превърне и в змия, и в разярена лъвица, в зависимост от това кой образ повече подхождаше на ситуацията.

Този път тя каза:

— Така ли мислите? — и, без да дава възможност на мисис Бишъп да отговори, бързо продължи. — Разбира се, за вкусове не се спори, но не мислите ли, че сте малко… ъ… старичка за този юноша?

Мисис Бишъп облещи очи и затвори уста. Ричардсън деликатно се покашля в юмрука си, за да скрие напушилия го смях.

— Но аз не… — избъбри дамата, щом възвърна способността си да говори.

— О, стига, скъпа! — сладко изгука Амалия. — Не сте първата, няма да сте и последната.

Осигурявайки си мълчанието на съседката си за следващите десет мили, тя се обърна към прозореца и започна да гледа пейзажа, който преминаваше край тях. Веднъж в храсталака се мерна голяма котка и бързо се скри от поглед.

— Това беше пума — съобщи Ричардсън.

Зад прозореца се редуваха ту планини, прорязани от клисури, ту равнина, покрита с рядка растителност.

— Ако искате да знаете — поде отново мисис Бишъп, — радвам се, че ще го обесят.

— Кого? — попита Амалия.

— Били Малоун. Куршума — това е прякор. Всички бандити имат прякори. Като че ли им е малко честното християнско име! — мисис Бишъп сви устни. — Нарекоха го Куршума, защото винаги улучва.

Четвъртият пътник изхърка и обърна глава на другата страна, промърморвайки нещо насън.

— На колко е години? — попита Ричардсън. — Изглежда съвсем момче.

— На двадесет — тържествено заяви мисис Бишъп. — На двадесет години е и е убил двадесет души. Ето какъв е той! Хванали го в Ню Мексико, хвърлили го в затвора и поставили двама стражи, които го охранявали денонощно. Изобщо не му сваляли веригите и даже ги приковали към пода — мисис Бишъп направи с костеливите си ръчички такова движение, сякаш лично тя беше приковала към пода веригите на херувимоподобния Били. — И какво мислите — избягал! Убил стражите и избягал. Но отново го хванаха, този път у нас, в Тексас. Сега няма да избегне възмездието — тя понижи глас и премина в шепот. — Честно казано, отивам в Сан Антонио, само за да видя как ще го обесят. Това ще бъде твърде поучително зрелище!

Амалия си спомни свенливите кафяви очи, нежния руменец и вида на преследвано животно. Били Куршума. Който винаги улучвал. На чийто врат скоро ще надянат стегната примка за истинска радост на мисис Бишъп и подобните й.

„И какво ме интересува това? — каза си мислено Амалия. — Бъди обективна, Амели! Ти не харесваш мисис Бишъп — обзалагам се, че нея и крокодил не би я харесал — но ще я забравиш веднага щом слезеш от влака. Жал ти е за Били, защото е млад и защото целият живот е пред него — по-точно, можеше да е пред него, ако невинаги улучваше. Но, признай си, скъпа, че ако беше грозен или дори с десет години по-възрастен, нямаше да изпитваш към него ни най-малко съчувствие. Що за нелепост — да се идеализира бандит! Глупавата традиция на романтическата литература, която, както и всичко романтическо, е много опасно да бъде пренасяна в истинския живот. (Амалия, трябва да отбележим, беше много, много начетена). Едва ли жертвите на Робин Худ са споделяли почитта, която са изпитвали към него съчинителите на балади за подвизите му. А този младеж във вериги дори не е крадец — той е обикновен убиец. Само че с ангелска външност, това е всичко.“

— Оглавявам комитета за помощ на затворниците в Остин… — продължаваше да разправя мисис Бишъп и Амалия смътно си помисли, че дори само заради това затворниците трябва да мечтаят по-скоро да излязат на свобода. — Та така, веднъж счетох за свой дълг да помогна на това заблудено създание, Уилям Малоун, и му занесох библия в килията. А той ми каза, че едва ли ще може да се възползва от нея, защото не му сваляли белезниците, и ме помоли да му занеса дузина сладки с крем, защото никога не ги бил опитвал — тук мисис Бишъп направи ефектна пауза, на която никой не реагира. — Какво ще кажете, а? Да размениш душеспасителна книга за дузина сладки с крем. О, това безнравствено поколение!

— Обзалагам се — отбеляза Ричардсън със смях, — че не е видял сладки.

— Аз самата не ям сладки! — подскочи мисис Бишъп. — Вредни са за храносмилането, ако става дума. Казах му всичко, което мисля по този въпрос, но той даже не мигна. Негодяй, закостенял в злото — ето какъв е! Слава богу, не му остава много да осквернява грешната ни земя.

„Дявол да го вземе — помисли си Амалия, — защо не може да се помага на хората, без при това те да бъдат оскърбявани?“

Тя се извърна към прозореца и не откъсна поглед от пейзажа, независимо от това какво бълваше мисис Бишъп. А благотворителката направо се развихри. Питаше защо убийци, крадци и прочие престъпници се намирали на свобода и сама си отговаряше: защото законът бил твърде милостив. Примерът на този Били Малоун, когото били осъдили само за един ден, щял да послужи за урок на всички. Нямало да е зле да избесят така всички, които посягат на живота на ближния си или на имуществото му, а по същия начин трябвало да се наказват и прелюбодейците, за да не можели повече да прелюбодействат. Освен това трябвало да се изловят всички железопътни обирджии, всички любители на взривяването на сейфове с динамит. Че то какъв ужас станал наскоро между Остин и Сан Габриел — спрели влака, а пътниците обрали, всички до един! И такива случаи изобщо не били редки. Проблемът идвал оттам, че някои хора си мислели, че всичко им било позволено… При тези думи мисис Бишъп, кой знае защо, злобно погледна шалчето на Амалия.

Влакът почукваше по релсите. Локомотивът ревеше продрано и изпускаше пара, а в последния вагон, на посипания с талаш под, седеше пленника. Четирима от пазачите, изтощени от принудителното безделие, седнаха да играят покер. Един дремеше в ъгъла с уинчестър на коленете си. Двама пушеха, застанали до зарешетеното прозорче.

— Е, какво, Били, скучно ли ти е? — попита беззлобно сипаничавият пазач с фамилия Оливър и леко чукна с картите си пленника по носа.

Били само уморено отметна глава назад, но по искрицата, проблеснала със светлокафявите му очи, всеки наблюдател би заключил, че Джеф Оливър е обречен, просто още не знае за това. След това младежът се размърда, стараейки се да не привлича внимание с дрънченето на веригите си.

Това превозване от града, в който го бяха съдили, до Сан Антонио, където трябваше да бъде изпълнена присъдата („обесен за врата, докато умре“), беше неговата последна надежда. Нямаше пари, с които да подкупи стражите. Другарите, с които беше делил всичко в миналото, или бяха в гроба, или бяха заживели спокоен, порядъчен живот и бяха забравили за неговото съществуване. Винаги и за всичко Уилям Малоун по прякор Куршума беше свикнал да разчита само на себе си.

Надявал се беше да избяга на гарата, но там пазачите го обкръжиха от всички страни, затова се беше наложило да се откаже от тази идея. Знаеше, че ако се опита да бяга, има заповед да стрелят по него без предупреждение, а той възнамеряваше да живее и смърт от куршум в гърба изобщо не влизаше в плановете му. Сега незабелязано оглеждаше обстановката. Трима души си приказват в другия край на вагона, откъдето се носи смехът им. Двама пазят входа на вагона, но не много внимателно — уверени са, че никой няма да се напъха тук…

Ако се освободи от белезниците, докопа оръжие, открие стрелба и скочи от вагона, може и да се измъкне. Но оковите! Колко далече ще стигне с тях?

Били метна остър поглед на Оливър. Пазачът люто ненавиждаше пленника и всячески се гавреше с него, затова ключовете от оковите бяха поверили именно на него. Ключовете от белезниците бяха у шерифа Стивънс, който си бъбреше с другите в края на вагона.

Ако убие Оливър и вземе ключовете… Но пък останалите пазачи в това време едва ли ще бездействат…

За белезниците Били не се безпокоеше. Малко хора знаеха, че костите на китките му са толкова тънки и миниатюрни, че ако се постараеше, можеше да ги провре през гривните. Именно това му беше помогнало да избяга миналия път, когато му се струваше, че няма спасение. В детството си Били беше слаб, дребен, с тесни рамене. Другите момчета често го биеха, но той беше злопаметен и отвръщаше на удара с удар. Когато не успяваше да им го върне, да си отмъсти, страдаше и се ядосваше на себе си. Собственото му телосложение дълго го дразнеше, докато не проумя, че то си има и своите преимущества. Например, ако китките му не бяха толкова тънки, отдавна щеше да е увиснал на бесилката.

Бавно, за да не привлича внимание, и непрекъснато следейки под око ненавистния Оливър, Били започна да се освобождава от белезниците. Внезапно влакът заскърца на завоя и спря. Двама мъже бяха отхвърлени към стената. Изправиха се, ругаейки.

— Водоноска — изсумтя Оливър. — Твой ред е да раздаваш, Джо.

А във вагона първа класа през това време се водеха обичайни разговори.

— Любопитно ми е да го погледна този малък бандит… — говореше една дама с кошничка с изкуствени цвята на шапката.

— Разбира се, скъпа моя — благодушно се съгласяваше мъжът й — Че то скоро ще го обесят и няма да остане нищо за гледане.

През две купета от тях Робърт П. Ричардсън каза на Амалия:

— И все пак, влакът е най-надеждния вид транспорт.

Както ще стане ясно от следващата глава, не биваше да е толкова категоричен в твърдението си.