Валерия Вербинина
Лейди и самотният стрелец (12)

2.

Ако мистър Робърт П. Ричардсън от ранчото „Есмералда“ не се беше оказал толкова настоятелен и не беше поканил на гости една крехка блондинка с кротък поглед и безупречни маниери, градчето Арчър и досега щеше да си живее спокойно, а дядо Чарли щеше да се лиши от множество теми за историите, които обича да разказва. Но да караме по ред.

Ричардсън се връщаше от Европа на кораба „Мечта“, същия, на който се бяха случили няколко загадъчни смъртни случая, блестящо разплетени от някакъв френски детектив^[1]. По чиста случайност на парахода се беше оказала и мадам Дюпон — особа, заслужаваща особено внимание дори и само защото истинското й име не беше Амели Дюпон, а Амалия Тамарина, и защото се явяваше агент на руска секретна служба^[2]. Впрочем, за последното обстоятелство Ричардсън така и никога не узна.

Очарователната мадам Дюпон, която беше само на седемнадесет години, въпреки че в паспорта й пишеше двадесет и три, пътуваше сама. Когато я питаха за мосю Дюпон, тя даваше да се разбере, че той се лекува в клиника за душевноболни, като този отговор по загадъчен начин вселяваше в мъжките сърца най-неразумни надежди. Трябва да отбележим, че на „Мечта“ около нея постоянно се навърташе някакъв нахален субект, който се представяше за неин братовчед, но щом корабът пристигна в Ню Йорк, братовчедът („тоя сигурно й е толкова роднина, колкото аз съм й леля“, гласеше версията на Робърт П. Ричардсън) безследно се разтвори в улиците на града. Ричардсън видя в това знак свише и духът му се повдигна.

Във ветровития декемврийския град Амалия отчаяно скучаеше. Направи визита на руския посланик Тихомиров, отчете се за изпълнението на първата си и засега единствена задача, свързана с една картина на Леонардо да Винчи, предаде един обемист пакет, който трябваше да бъде изпратен с дипломатическата поща и накрая попита кога може да се завърне у дома, в Русия.

— Това… хм… зависи от различни обстоятелства — каза Тихомиров. По природа той беше уклончив човек и не обичаше да поема излишна отговорност. — Аз… хм… трябва да получа инструкции за вас от Негово високо превъзходителство.

— А кога ще ги получите? — попита направо Амалия, която не търпеше увъртания.

Тихомиров повтори, че зависи… но, вероятно, след месец — месец и нещо, ако обстоятелствата… Амалия се ядоса, но само направи реверанс и напусна кабинета на чиновника. В хотела я чакаше Робърт П. Ричардсън с букет рози и предложение — не, не за брак, а само да вечерят заедно.

Амалия не прие розите и отказа поканата, оправдавайки се с митичния мосю Дюпон, на който не би му харесало жена му да вечеря с първия срещнат, и се затвори в стаята си. След два дни, като се разкашля по-силно от обикновено, нашата героиня изплю кървавочервен съсирек. Пред очите й притъмня и й се наложи да се подпре с ръка на стената, за да не падне.

В семейството й имаше няколко души, починали от туберкулоза, и оттогава Амалия се отнасяше към здравето си много внимателно. Тя се хвърли към огледалото и й се стори, че по бузите й играе охтичава руменина. Посещението при доктора на консулството, който заяви, че не вижда причина за безпокойство, не я успокои, а Тихомиров още не беше получил указания от Петербург. Амалия се разходи до пристанището, узна, че корабът за Одеса тръгва след три дни, и на връщане в хотела отново се сблъска с Робърт.

Младият американец изглеждаше смутен. Той скоро заминавал за ранчото си. Съзнавал, че не се бил държал твърде вежливо, но, може би, тя все пак би се съгласила… Нали, в края на краищата, мосю Дюпон не е задължително да разбира…

За негова изненада, тоя път доводите му бяха приети по-благосклонно. Скоро той и Амалия седяха край една маса в най-модерния ресторант в града и непринудено бъбреха. Ричардсън не без удоволствие отбеляза за себе си, че спътницата му, образно казано, сложи в малкия си джоб всички присъстващи дами, и настроението му, което и без това не беше лошо, достигна точката на блаженство. Той надмина себе си — разказваше анекдоти от каубойския живот, описваше ранчото си и градчето Арчър, където два пъти дневно спира дилижанса от Сан Антонио. Какво е Сан Антонио? Това е забележителен тексаски град, известен с мекия си климат. Там специално идват да се лекуват тези, които са имали нещастието да се разболеят от туберкулоза…

Амалия изтърва вилицата.

— И какво, сега там е топло? По-добре от Ню Йорк? — твърде заинтересовано попита прекрасната млада жена.

— О, да, там е просто прекрасно! — съобщи Робърт. — Трябва да ви кажа, Емили, че аз съм южняк, слънцето е в кръвта ми. Ню Йорк е хубав град, но моето ранчо… Все се надявам, че ще ми дойдете на гости… — добави той с умолителен тон.

— Възможно е… — многозначително отрони Амалия, като се усмихваше със загадъчността на сфинкс. — Даже е много възможно…

Общо взето, още на следващия ден Робърт и Амалия седяха комфортно разположени в спален вагон, а влакът ги отнасяше на юг. Предстояха им няколко прехвърляния, но това беше нормално, защото пътят от Ню Йорк до Сан Антонио беше дълъг. На 11 декември бяха вече в Остин, административния център на Тексас, и чакаха влака си на перона. Ричардсън се мръщеше и от време на време си гледаше часовника, прикрепен към жилетката му със златна верижка. Амалия, с рокля в светлосиньо и зелено, купена от Париж, Франция, и елегантна шапка, от която се спускаше воалетка на точки, изобщо не се вълнуваше. Всичките й тревоги се бяха разтворили в прашната далечина, откъдето с рев изпълзяваха черни локомотиви, теглещи след себе си нанизи от различни вагони. Сред тълпата пътници тя се чувстваше най-младата, най-красивата и най-щастливата. Жените си шушукаха, обсъждайки роклята й, която беше твърде разкошна по тукашните мерки, мъжете не сваляха очи от нея и това я ласкаеше и забавляваше едновременно.

— Влакът закъснява — каза Ричардсън.

По перона претича в тръс началника на гарата в униформа, съпровождан от помощника си. Засипаха ги с град от въпроси. Особено негодуваше някаква древна съсухрена лейди, чийто облик силно напомняше на прът. Тя се притесняваше, че ще закъснее за Сан Антонио, където трябвало да отворят завещанието на леля й Мери. Като сметна на колко години трябва да е била неотдавна споминалата се леля Мери, Амалия реши, че народът при тукашния климат живее удивително дълго.

— Влак ще има, ще има, лейди и джентълмени! — твърдеше със заучен глас началникът на гарата. — Просто към него прикачат специален вагон. Молим да ни извините за закъснението.

— Вагон? За кого? — недоверчиво попита един търговски пътник с поувехнала роза на ревера.

— За престъпник — лаконично отвърна началника, измъкна се от тълпата и се скри от очите на всички заедно с помощника си, който в блъсканицата изгуби едно копче от куртката си.

Някъде из лабиринта от релси затътна и засвистя. Перонът се оживи, носачите се засуетиха. Майките усмиряваха децата, че и мъжете си, собствениците на кучета и котки — питомците си. И през този привичен, прииждащ на вълни шум, ухото на Амалия долови нов звук, приличащ на дрънчене на вериги.

Тя се обърна и видя как от другия край на платформата, отсрещен на този, откъдето влизаха пасажерите, се приближава конвой, въоръжен с уинчестъри и револвери. Обветрените лица на пазачите бяха сурови и съсредоточени, а мрачността им изключваше всякаква възможност за шегички по техен адрес. Конвоят наброяваше не по-малко от дузина пазачи, а по средата, притиснат от всички страни от своите „ангели-хранители“, вървеше човек в окови и белезници. Именно те издаваха това дрънчене, което беше чула Амалия.

Но ако изобщо нещо я порази, това беше не многочислеността на конвоя и не изобилието от вериги, покриващи престъпника от главата до петите така, че той трудно можеше да се движи. Самият конвоиран я озадачи много повече от драконовските мерки, които бяха взети, за да не може да избяга. Беше строен, гъвкав, миловиден юноша, видимо още съвсем млад. Светлите му очи свенливо гледаха изпод шапката, криво нахлузена върху светлите му коси, над горната му устна тъмнееше едва забележим мъх. Беше с правилни черти на лицето и чип нос, по който се виждаха лунички. В начина, по който юношата поглеждаше към тълпата, възбудена от неговото присъствие, имаше нещо детско и донемайкъде наивно — той явно се смущаваше, чувствайки се обект на всеобщото внимание. Хората забравиха за закъсняващия влак и изцяло превключиха на завладяващата гледка — опасен престъпник, когото са хванали и здраво държат истински мъже. Видът на конвоя и пленника вълнуваше, както вълнува гледката на лъва, затворен в клетката в зоопарка. Но главата на Амалия не побираше как това момче с лице като праскова, което беше най-много на седемнадесет години, би могло да е в ролята на лъва, и тя неволно си зададе въпроса какво толкова може да е направил, че срещу него да се вземат толкова сурови мерки.

— Я! — възкликна търговският пътник с увехналата роза. — Та това е Били Куршума!

Щом чуха името на пленника, няколко особено чувствителни дами се дръпнаха настрани.

— Той? Той ли е?

— О, боже!

— Леле!

— Ами да. Осъдиха го още навремето за убийството на шерифа Брансън.

— Само за това? Чух, че бил убил не по-малко от двадесет човека.

— Да, но въжето все си е едно…

— Път, лейди и джентълмени! — завика пазачът, който вървеше най-отпред. На гърдите му блестеше излъскана сребърна значка, показваща, че собственикът й е шериф и няма да се церемони с тези, които не изпълняват заповедите му. — Път!

Омъжените дами, ахкайки, се криеха зад гърбовете на мъжете си и с жадни погледи изпращаха пленника, който едва влачеше крака. Веригите дрънчаха, токовете на пазачите чаткаха по перона.

На пет крачи от Амалия конвоят спря. Локомотивът, пъхтящ и изпускащ пара, най-сетне изпълзя иззад завоя и плавно се доближи до платформата.

Пленникът изтри лице с ръкава си, от което белезниците му пак се раздрънчаха, и крадешком се огледа. Погледът му попадна на Амалия. На шията й се кипреше кокетно копринено шалче, също от Париж — истинско произведение на изкуството; една от тези изискани дреболии, които допадат на сърцето на всеки, който ги види. Шалчето привлече най-живо вниманието на Били. Той преглътна, като се бореше със съблазънта, но не се сдържа и отново погледна към това вълшебно люляково парченце плат. Отблизо можеше да се види, че двата горни предни зъба на пленника са издадени малко напред, като на катерица, и от това горната му устна изглеждаше по-къса. Той отвори уста, плъзна поглед по дамата с воалетката и тихо въздъхна. Тя сигурно беше принцеса, щом си позволяваше да носи такива неща. Цял живот Били беше мечтал точно за такова шалче — красиво, блестящо, контешко. Ако можеше, без да се замисля би дал десет години от живота си, за да го притежава.

Един сипаничав пазач, който непрекъснато си плюеше под краката, силно блъсна Били в гърба. Пленникът се олюля и едва не падна. Пазачът весело се усмихна, показвайки развалените си зъби.

— Мърдай, outlaw! — каза той.

Извън себе си от ярост, Били се хвърли към него, но веднага получи приклад от уинчестър в корема от друг пазач и се преви на две от болка. Амалия се ядоса и се обърна: ненавиждаше да се унижават хора, особено ако те не могат да се защитят. Ричардсън я докосна по лакътя.

— Насам, Емили.

Кондукторът им помогна да се качат в уютния вагон първа класа. Но на сипаничавия пазач не беше убягнало вниманието на пленника към красивата пътничка.

— А нашият Били хвърли око на онази дамичка! Не му липсва вкус, а? — той се обърна издевателски към Били — Да беше честен човек, току-виж, можеше да размениш две думи с нея, а сега нямаш никакъв шанс, повярвай!

Били не отговори. Сипаничавият смигна на другарите си и се захили, но шерифът го изгледа сурово и всички заедно — и пазачите, и пленника — се отправиха съм предназначения за тях „специален вагон“, който се оказа обикновен вагон за превоз на добитък, прикачен в самия край на влака.