Джим Бъчър
Фурията на капитана (60)

Глава 59

Валиар Маркус стоеше с хората си на южните бойници и наблюдаваше как принцепсът излиза от руините.

Втори кон, воден на повод, носеше увития труп на сенатор Арнос. Слънцето изгряваше и все по-ярко осветяваше земите около руините.

Балистата беше последвала делвичките с отрова. После стана рисковано, когато маратите се втурнаха да търсят скрития стрелец, но воалът му, създаден с помощта на призоваване, му послужи добре и той се изплъзна от тях.

Всичко отиде на враните, както често се случва с плановете. Маркус беше принуден да смени позицията си, когато сенаторът хукна да бяга.

Беше сигурен, че той ще се втурне към лейди Акватайн, давайки му шанс, но сенаторът избяга още преди края на дуела и Маркус трябваше да последва сянката му.

За щастие, това едва ли можеше да остане незабелязано в бъркотията около дуела и той успя да използва реакциите на ловуващите марати като пътеводител към сенатора.

Двойно благоприятната възможност, която най-накрая му се откри, беше като знак на съдбата, и той действа инстинктивно и моментално. Такива моменти не могат да бъдат предвидени и те никога не продължават дълго. Най-малкото колебание — и те отминават.

Беше чул, че „Давия“, която работила в легиона като перачка, е умряла в лечебна вана, когато отровата на болт накарала сърцето й да бие в бясно темпо, разпространявайки с кръвта смъртоносна гарова инфекция по цялото тяло, докато животът й просто не приключил.

Жалко, помисли си Маркус. Жената беше много способна. Можеше да принесе огромна полза на Империята, ако бъде ръководена правилно, и загубата на такъв потенциал за короната беше неприятна.

От друга страна, тя беше упорита. Той се съмняваше, че тя бързо и лесно щеше да се съгласи да сътрудничи. За себе си беше сигурен, че няма да е сред живите след всичко това, независимо какво е решила да направи.

Въпреки това. Уменията на могъщите родове на Алера бяха жизненоважни за оцеляването на Империята в дългосрочна перспектива и…

Усети как се усмихва. За момент разсъждаваше като курсор.

— За какво мислите, Първо копие? — попита трибун Келус.

Досадният млад офицер беше оцелял в битката и естествено отново се беше отклонил от изпълнението на своите задължения, за да дойде да се оплаква на Маркус.

— Сър? — вежливо попита Маркус.

Келус кимна към канимската армия, която беше обсадила руините.

— Мислите ли, че капитанът може да ни измъкне оттук?

— Трудно е да се каже, сър — отговори Маркус.

— Надявам се да може — промърмори Келус.

Маркус се съсредоточи върху дишането и мълчаливо преброи до три.

— Да, сър.

Принцепсът спря, когато група каними, в която имаше двама или трима бивши алерански роби, се отдели от вражеските редици, за да го посрещне.

Те спряха на разстояние около десет фута, след което двама роби, легионер в броня и чернокоса жена в сива рокля, пристъпиха напред, за да огледат тялото.

Жената погледна лицето и кимна, а след това вражеската група се оттегли, с изключение на един каним: огромен, с покрита с белези черна козина, който остана да стои пред принцепса.

Принцепсът слезе и застана срещу канима, който се извисяваше с почти три фута над него.

Канимът извади тежък меч от колана си.

Принцепсът повтори движението му.

Канимът обърна оръжието си и го хвана за острието. Принцепсът направи същото. След това те бавно, почти ритуално, размениха оръжия и се отдалечиха един от друг.

Канимът мушна гладиуса в колана си, сякаш беше кинжал. Принцепсът пъхна масивното оръжие на канима през примка, хваната към седлото на коня.

Принцепсът скочи на коня си и двамата за момент застанаха лице в лице — вероятно си говореха. После принцепсът леко наклони глава на една страна.

Канимът неочаквано вдигна юмрук към гърдите си в алерански поздрав, след което наклони по-дълбоко глава настрани. После се обърна и се отдалечи.

Гръмнаха рогове и минута по-късно армията на канимите потегли.

Тя последва огромния каним обратно към Мастингс, далеч от руините на хълма.

Легионерите се ококориха, а след това, когато принцепсът тръгна обратно към стените, все още с тялото на Арнос, целият хълм избухна в радостни викове, звуци на рогове и барабанен грохот.

— Той го направи — закрещя Келус, тупайки Маркус по гърба. — Кървави врани и велики фурии, той го направи!

Маркус безмълвно издържа ударите и едва се сдържа да не избие няколко зъба на младия офицер.

— Да, сър — съгласи се той. — Струва му се, че вече му стана навик.

Ликуването продължаваше, когато принцепсът се върна на хълма, и след като се извини, Маркус се отдалечи, оставяйки своя старши центурион начело на кохортата. Имаше съвсем малко време.

Принцепсът ще иска незабавно да свика съвет.

Маркус стигна до палатката на лечителите и откри, че повечето от тях спят, проснати хаотично по земята, сякаш са били прекалено изтощени, за да се върнат обратно в леглата си.

Огледа се наоколо, намери Фос, сграбчи го за рамото и го разтърси.

— Ще те убия — уморено изстена Фос. Той отвори очи, премигна няколко пъти и каза: — О, Маркус.

— Бих искал да я видя — тихо прошепна Маркус.

— Нея? — промърмори Фос. После се намръщи и каза. — О, да. Аз… наистина съжалявам, Маркус. Направихме всичко възможно за нея, но…

— Случва се — уморено отвърна той. — Просто искам… да се сбогувам.

— Разбира се — произнесе Фос необичайно меко.

Той врътна глава в посока на завесите в задната част на палатката.

— Зад тях.

Маркус се върна при завесите и ги разтвори. Зад тях лежаха шест тела, покрити с окървавени савани.

Той започна да ги вдига, разкривайки мъртви, бледи лица с посивели устни. Петима се оказаха загинали легионери. Едната — възрастна жена.

Лейди Акватайн не беше сред тях.

Кръвта на Маркус изстина.

Той отстъпи назад към Фос, удари мъжа по рамото, за да го събуди, и попита:

— Къде е?

— Там, отзад — Фос протестиращо махна в посока на завесите. — Беше последната, по която работихме. Точно там е, отзад.

— Не — изръмжа Маркус. — Няма я.

Фос удивено го погледна, после се изправи и се затътри отзад, за да се увери лично.

— Хм — каза той, оглеждайки се. — Не разбирам. Беше точно ей там.

Той кимна към празното място в края на редицата тела.

— Бяха седем.

— Сега са шест — отвърна Маркус.

— Седем минус едно, да — раздразнено каза Фос. — Виж, Маркус, всички спяхме. Понякога семейства или приятели идват за убит слуга или придружаващ, за да го погребат отделно от общия гроб на легиона. Ти самият го знаеш.

Маркус поклати глава. Вълната на страха бързо премина, защото изтощението най-сетне го настигна. Знаеше, че трябва да открадне бърз кон и да бяга, за да спаси собствения си живот, но беше толкова уморен.

Освен това можеше да го направи по всяко време за едно мигване на окото. И той се отказа от бягството.

Размени няколко думи с Фос, след което напусна палатката на лечителите и се отправи към щабната палатка.

В крайна сметка каква разлика дали ще го убие точно това решение или последствията на някое от многото други, които могат да се появят в бъдеще, за да усложнят живота му.

Докато беше още жив, той имаше задача, която трябваше да изпълнява, и Империя, която трябваше да защитава — и капитан, на когото трябваше да служи.