Джим Бъчър
Фурията на капитана (47)

Глава 46

За двете години сражения, провели се след битката при Елинарх, Маркус и Първи алерански никога не бяха виждали канимите да използват своето странно магьосничество.

Без други доказателства те стигнаха до извода, че тази способност на техния противник е умряла заедно със Сари и болшинството негови шамани.

Изводът се оказа погрешен.

С първия удар на канимския заряд бяха изхвърлени повечето линии на трите алерански легиона.

Смяташе се, че дървената палисада е леко отбранително съоръжение, но е важно да бъде поставена външна защита, докато инженерите успеят да укрепят частта от стената, останала около разрушения град на върха на хълма.

— Сега знаем защо не са укрепили руините — промърмори Красус.

— Защо да вършат нашата работа за нас — подсмихна се Маркус, след което повиши глас и извика: — Трета кохорта, изравнете редиците!

След първата атака канимите организирано се оттеглиха, а втори по-голям отряд рейдъри вече чакаше в готовност.

За две години Насаг беше обучил новобранците си и ги беше превърнал в нещо, наподобяващо на истинска войска, и масовото движение на рейдърите, което в началото беше бавно, глупаво и почти случайно, беше станало дисциплинирано и точно.

Маркус отбеляза, че оръжията им също се бяха променили.

Те бяха взели остриетата на косите (велики фурии, първоначално това е било инструмент за прибиране на реколтата), които използваха рейдърите, и ги бяха закрепили върху дебели дървени дръжки, като ефективно превърнаха това, което беше оръдие на труда, използвано за близък бой, в оръжие с много по-голям обсег, подходящо както за атака, така и за отбрана.

Маркус наблюдаваше атаката и усещаше как сърцето му бясно блъска от страх, докато канимите се приближаваха с бойни крясъци и виене. Рейдърите се врязаха в оградата като жива вълна от мускули и стомана.

Канимите се биеха с много по-голямо умение, отколкото в битката при Елинарх, а новите оръжия потвърдиха смъртоносните си качества.

Отново и отново Маркус виждаше тази повтаряща се отвратителна сцена: канимски рейдър размахва здраво закрепена към дръжка коса и с две ръце я спуска право надолу в съкрушителен удар. И когато острието на косата падаше надолу с цялата сила и тежест на огромния каним, това примитивно оръжие просто пронизваше алеранската стомана директно през горната част на шлема и се забиваше в черепа на обречения легионер.

Това беше смъртоносна тактика. Противникът можеше с относителна лекота да нанася удари по своята цел и на практика нямаше никакъв начин легионерите, сражаващи се в сгъстен строй, да избегнат спускащото се острие на канимската коса.

Маркус навреме успя да вдигне щита си, за да поеме вътрешния край на косата, която се спускаше право върху главата му, и се отпусна на едно коляно. Върхът на косата мина директно през щита му, въпреки че той беше изработен от стандартна за легионите стомана, подсилена от фурии.

Маркус изсумтя и призова силите на земните фурии, за да изкриви щита настрани със забитото в него оръжие, и с мощен удар на гладиуса отдели острието на косата от дървената дръжка, след което продължи движението, нанесе удар на канима пред себе си и веднага отстъпи назад, опитвайки се да извади острието, заседнало в щита, докато друг легионер зае неговото място, за да може веднага да стане жертва на друга коса, тъй като раненият от Маркус каним се беше сменил с друг също така бързо, както и той.

След това всичко се превърна в безкраен кошмар. Копията на легионерите не бяха достатъчно дълги, за да се сравнят с дължината на канимските коси, а относително тънките им дървени дръжки лесно се чупеха под ударите на заточените остриета.

Очите на легионерите, сражаващи се зад дървената ограда на земните насипи, бяха почти на едно равнище с тези на канимите, но това не им даваше никакви преимущества. Втората редица не можеше да се качи на земните укрепления и да използва щитове, за да прикрие другарите си в първата редица, така че любимата тактика на легиона — непрекъснато да се придвижва напред, нанасяйки смъртоносни удари през едва забележими пролуки в стената от щитове — просто не работеше в отбранителна позиция.

Това е, мрачно си помисли Маркус, отражение на тактиката, която им помагаше да се справят с канимите. Бавното придвижване в обсега на канимските коси, без да ги неутрализира, беше повече от безполезно, но опитът да се сражават на фиксирана позиция, предвид новите оръжия на противника, водеше до безумни загуби в редиците на легиона.

Канимите мачкаха съпротивата на земните укрепления почти без усилие, но никога не развиваха предимството си. А и защо да го правят? Все повече и повече легионери влизаха в битката и все повече и повече от тях падаха на земята с разсечени шлемове.

Дори тежката, многопластова броня върху раменете и гърдите им не можеше напълно да поеме силата на удара, нанесен с огромния замах на канимската коса, и загубите от убити и ранени постоянно нарастваше.

— Сър! — изкрещя Маркус на Красус.

Младият офицер стоеше в първите редици на битката и Маркус го видя да стои над ранен легионер с изписана на лицето му маска на решителност, когато един каним замахна с косата си за довършващ удар.

Мечът на Красус излетя напред и острието на младия гражданин отряза стоманата на канимското оръжие с първото движение, а с второто рани самия каним, който го държеше. Красус хвана ранения и го повлече назад, докато други легионери бързо затвориха празнината.

— Сър! — извика Маркус. — Трябва да натиснем, сър! Трябва да ги избутаме назад, преди да нарежат хората ни на парчета!

— Не! — извика Красус. — Дръжте се на позиция! Ще останете на тази стена, докато инженерите не ни дадат сигнал, Първо копие!

Инстинктите и опитът на Маркус крещяха, че Красус прави грешен избор, че естествената му склонност към консерватизъм като командир, която толкова добре помагаше при други обстоятелства, днес се е превърнала във фатален недостатък. Първи алерански не можеше да си позволи подобни грешки в ръководството.

Но още по-малко можеше да си позволи загуба на единството.

— Чухте го! — изрева Маркус и насочи хората си напред. — Да удържим стената! Да удържим! Да удържим!

Той нямаше представа колко време е минало. На два пъти беше заслепен за кратко — първия път от кръвта на каним, и отново — от кръвта на легионер-ветеран на име Барус. Веднъж нямаше време да се защити срещу косата и само гребена на шлема му на центурион го спаси да не сподели съдбата на Барус.

Канимско оръжие беше оставило дълбока вдлъбнатина в нараменника му, ремъците и острите ръбове под него се впиваха в плътта му, но той продължи да се сражава, продължи да подкрепя хората си, отчаяно изваждайки ранените назад и изпращайки в бой нови легионери.

Цяла вечност по-късно от върха на хълма прозвучаха тръби. Инженерите бяха завършили работата си.

— Отстъпваме! — изкрещя през грохота на сражението Маркус. — Отстъпваме към стената!

Когато алеранските легионери започнаха да отстъпват от оградата, канимите завиха и се втурнаха напред. Те заудряха дървеното заграждение и изтръгнаха от него достатъчно трупи, за да създадат множество дупки, през които нахлуха и започнаха да оказват натиск върху строя на отстъпващите.

Без рицари и чакащия на хълма резерв всичко можеше да завърши с разгром. Няколко кохорти бяха напълно разбити, но Маркус някак успя да съхрани Първа кохорта, отстъпвайки с бой стъпка по стъпка нагоре по хълма.

Там, където дисциплината на врага започна да отслабва, групи рицари се врязаха в редиците на канимите и сега дългите дръжки на косите, които преди бяха толкова смъртоносни, се превърнаха в пречка.

Рицарите от земя и метал чупеха оръжията им като играчки, трупаха трупове на каними като дърва, а после надолу по хълма се спусна конницата, оставяйки след себе си планина на убити.

Не само това, Маркус видя как Антилар Максимус, стиснал във всяка ръка по един дълъг меч, се спусна право през жалките останки на унищожената Девета кохорта и разби отряд рейдъри, които тъкмо смятаха да се възползват от численото си превъзходство.

Първи алерански организирано се оттегляше зад защитата на дебелите каменни стени на руините на крепостта, отбранявайки се в плътен полукръг, докато легионерите в задните редици отстъпваха. Без да чака заповед, Първа кохорта зае външния край на отбраната. Тя трябваше да бъде последната, която да се скрие зад стените.

Звено рицари Аери с вой прелетяха достатъчно ниско, за да могат да използват копията си, и на пълна скорост започнаха да пронизват канимите. Един от рицарите се изви встрани, избягвайки вдигната коса, но краят на оръжието закачи бронята или екипировката му и той беше завлечен надолу във виещото стадо разярени рейдъри.

Когато рицарите Аери завършиха атаката си и заходиха за нова, те започнаха да падат, ранени или убити от балистите на канимите, затова бяха принудени да се оттеглят.

Най-вече благодарение на усилията на влезлите в близък бой рицари беше постигнато подобрение на ситуацията, когато канимите се нахвърлиха към постепенно отстъпващите редици на алеранците.

Град от дротици иззад новосъздадените стени забави някои от канимите, но просто не бяха достатъчно като количество, за да ги спрат, и рицарите трябваше да полагат все повече и повече сили, сега вече сражавайки се редом с легионерите.

И тогава канимите още веднъж използваха своето магьосничество.

Маркус нямаше време да се оглежда, но обърна внимание на участък с необичайно движение близо до част от повалената ограда. Там се появиха фигури на каними в мантии от много светла кожа, които бавно вървяха напред и ритмично размахваха пред себе си димящи кадилници.

Те се построиха в редица, обърнали муцуни към хълма, а после всички като един пъхнаха ноктестите си ръце в отворените торбички на коланите си, след което едновременно замахнаха с ръце, разпръсквайки като ветрило алена течност, след което всички шамани с едно движение отметнаха глави назад и завиха.

Ивици виолетов огън внезапно удариха от небето. Те попаднаха в склона точно до очевидно смъртоносните в битка рицари и се превърнаха в сфери от адски пламък и светлина.

Хората крещяха и умираха и ако този небесен огън не притежаваше огромната разрушителна сила на онзи, който беше използван срещу Първи алерански в Елинарх преди две години, то той беше по-точен, а малките изригвания безусловно произвеждаха впечатляващ ефект.

Алеранският строй се разпадна. Маркус крещеше заповеди, изваждаше ранените и нямаше представа как успява да избегне оръжията на канимите, свистящи около него.

Помнеше как разпори канима, който нападна силно обгорял рицар, в който разпозна Максимус, а след това оръжието беше избито от ръката му.

Той падна върху ранения Антилар, прикривайки и него, и себе си с щита, след това блесна стомана и до тях се появи Красус, с дълъг меч в дясната ръка и извит тежък камнимски кинжал в лявата.

Красус нанесе два смъртоносни удара за по-малко от секунда, което накара канима да отстъпи назад.

— Вътре! — извика той и се втурна напред.

Атаката не закъсня. Грациозно изглеждаща виолетова мълния небесен огън падна върху него и избухна в ослепителна сфера от горещина и светлина.

Секунда по-късно тя изчезна, оставяйки кръг от почерняла земя с Красус в центъра, недокоснат от огъня, с искрящи на неясната светлина кървавочервени скъпоценни камъни по дръжката на канимския кинжал.

Ликуващите крясъци на канимските рейдъри внезапно утихнаха, когато Антилус Красус отприщи силата, дадена му като син на Върховен лорд на Алера.

Огън обхвана острието му и се изля като вълна, достигайки стотици нечовешки воини. Някъде звънна балиста, но острието на Красус прихвана размитата стрела и с фонтан от искри я отклони.

С вика му се надигна внезапен вихър, завихрил пепел, камъчета и прах от склона, и събра всичко това в плътен облак, който да защитава остатъците от Първа кохорта от погледите на повечето врагове.

Маркус се изправи на крака и сграбчи Максимус за бронята. Повлече го назад, стигна до стената и го предаде в ръцете на други легионери през дупката в нея. Самият той мина през нея, треперейки от умора, и рухна изнемощял на земята.

Секунди по-късно през дупката притича и Красус, след което половин дузина инженери от легиона се втурнаха напред и сложиха ръце на каменните стени. Дупката трепна, започна да намалява и за броени секунди изчезна напълно, каменната стена стана цяла и гладка.

Навън, отвъд стените на руините, прозвуча тежкият рев на канимските рогове.

— Те се оттеглят — извика някой от стената, — отстъпват назад!

— Лекар! — изхриптя Маркус.

Той се обърна към Максимус и го видя да лежи в безсъзнание, обгорен и кървящ.

— Лекар!

— По-тихо — каза някакъв глас. — По-тихо, Първо копие.

Красус избута Маркус от Максимус.

— Хайде, Фос.

Маркус ги видя как отнасят Максимус. Някой му помогна да направи няколко крачки и го сложи с гръб към стената.

Той намери в ръцете си чаша с вода и я изпи на един дъх, както и втората и третата. След това се появи храна и въпреки че това беше просто овесена каша, той изпразни купата и я облиза до чисто.

Едва задоволил най-належащите нужди на своето тяло, Маркус се застави да се огледа и отново да си събере мислите.

Лейди Акватайн, в своите дрехи на перачка, го гледаше с безизразен поглед. След това тя се върна към раздаването на същите, като на него, купички с храна и прясна вода на гладните и изтощени легионери, които бяха осеяли всички руини наоколо.

Останалата прислуга се грижеше за получилите леки наранявания, както и носеха оръжия за онези, които бяха изгубили или счупили своите в боя.

Изтощените в битката воини нетърпеливо поглъщаха храна, пиеха вода или просто спяха проснати на земята, както се случваше след почти всяка битка, да не говорим за толкова напрегната като сегашната. Маркус се чувстваше като тежка, износена кожена обувка и не искаше нищо повече от това да се присъедини към тях.

Вместо това той се изправи на крака и започна да обикаля прилежащия участък, където се намираха хората му, преди да се е стъмнило. От осемдесетте командира на Първа кохорта двадесет и девет бяха все още годни да изпълняват задълженията си, в това число и той.

Една четвърт от легионерите му бяха ранени и извън строя. Друга четвърт бяха загинали или изчезнали. А на толкова кърваво бойно поле „изчезнали“ вероятно означаваше, че са били прекалено насечени, за да бъдат разпознати като загинали воини на легиона.

Още четвърт от хората му бяха леко ранени и се бяха наредили на опашка при лечителите. Следвайки безмилостната математика на войната, призователите на вода първо лекуваха легионерите, които бяха леко ранени, за да се върнат по-бързо в строя.

По-тежко ранените обикновено само ги стабилизираха и ги оставяха да изчакват за накрая, когато ще могат да бъдат изправени на крака. Докато Маркус броеше хората близо до шатрата на лечителите, той видя много такива изчакващи алеранци.

Той провери петнайсетте трибуна на легиона. Трима от тях бяха мъртви. Още трима бяха ранени и извън строя, включително Антилар Максимус, чиито наранявания го отнасяха към категорията лица, изчакващи за допълнителна медицинска помощ. Обемът на загубите беше ужасяващ. Докладът на трибуна по снабдяването — още повече.

Маркус намери Красус точно там, където и очакваше — до койката на своя полубрат в палатката на лечителите, сред други мъже, които бяха пострадали толкова тежко, че не можеха бързо да бъдат изправени на крака. Младият мъж седеше до Максимус с отсъстващо изражение на лицето.

— Капитане — тихо прошепна Маркус.

— Вие бяхте прав — каза Красус, без да губи време в предисловия. — Трябваше да ги натиснем.

Маркус игнорира думите му.

— Изгубихме половината войска, сър. Повече от една трета от нашите обози с храна и по-голямата част от добитъка бяха заловени от врага, докато се опитваха да се скрият зад оградата. А единственият достъпен извор на този хълм е бил отровен. Трибунът по снабдяването работи по метод за филтриране на водата, но той не изглежда много обещаващ. Вече изразходвахме по-голямата част от водата, която беше налята в бъчви от извори надолу по склона, така че ако не завали дъжд или ако трибун Цимнея не успее да сътвори малко чудо, ще трябва да се борим и с жаждата.

За легиона това означаваше смъртна присъда. Легионът може да изкара без храна в продължение на няколко дни, но без вода хората ще отпаднат много бързо и няма да са в състояние да се бият.

— Бях толкова сигурен, че трябва да продължим да се отбраняваме — каза Красус, — за да задържим още няколко минути. Мислех, че всеки момент стените ще бъдат готови и ние ще се скрием зад тях, както преди. Мислех, че трябва да нанесем масиран удар, че Гвардията ще ни подкрепи.

Той посочи към пострадалия си брат. Максимус беше покрит с бял чаршаф, за да, Маркус беше сигурен в това, предпазят изгорялата му кожа от мръсотия и прах.

— Макс беше прав — каза Красус. — Бях твърде самоуверен, Маркус. И той пострада по моя вина. Отново.

Маркус известно време гледаше в тила на младия човек. Ако лейди Акватайн го видеше такъв, трудно би могла да скрие задоволството си. В това състояние той не представляваше никаква заплаха за това нейното протеже Арнос да обере всички лаври на тази кампания.

На нея вероятно дори и през ум не й беше минало, че при сегашните обстоятелства не ставаше въпрос за присвояване на лаври и почести, с изключение на посмъртни, разбира се.

Той заобиколи младия офицер, застана с лице пред него, отдаде чест и със замах го удари по лицето.

Красус примигна изненадано и, невероятно шокиран, впери поглед в Първото копие. Ударът не беше лек шамар — от долната устна на младия мъж потече кръв.

— Враните да ви вземат, сър — тихо каза Маркус. — Вие сте капитанът на легиона. А не млада жена, ридаеща за съпруга си, който е заминал на война. Така че си избършете сополите и си завлечете задника на полето, докато още повече бойци не са се озовали редом до брат ви.

Красус смаяно го гледаше. Маркус си помисли, че на този млад мъж му говорят по този начин за първи път в живота му.

— Стани — изръмжа Маркус. — Станете, сър!

Красус бавно се надигна. Маркус го погледна в очите и отново поздрави, удряйки с юмрук по гърдите си.

Красус му отговори със същото. Той изучава Маркус с поглед известно време, след което бавно кимна и тихо каза:

— На края на силите си, без вода и храна.

— Да, сър.

— А Гвардията?

— Говорих с Първото им копие, сър. Те са в по-лошо състояние и от нас. За всякакви ефективни контраатаки можем да използваме само рицари. Гвардейците използват различна форма на шлемовете, без забрала, и тези коси ги разсичат като хартия. Те имат по-малко ранени, но много повече мъртви.

— Заповеди от сенатора? — попита Красус.

Маркус отрицателно поклати глава.

— Другите капитани?

— От тях също няма нито дума, сър.

Красус си пое дълбоко дъх.

— Струва ми се, че наистина имаме нужда от поне някакъв план.

— Както кажете, капитане.

— Изпратете куриери до сенатора и другите капитани — каза Красус. — Със съобщение, че съм подготвил палатка за него и неговите хора и съм готов да ги приема веднага.

Маркус отдаде чест и се насочи към изхода.

— Маркус — тихо го повика Красус.

Той спря, без да се обръща.

Красус понижи гласа си до шепот, който можеха да чуят само двамата.

— Няма да можем да се измъкнем от този хълм, нали?

Маркус тежко въздъхна.

— Така изглежда, сър.

Красус кимна.

— Благодаря — каза той.

Маркус излезе да изпълни инструкциите му, въпреки че беше готов да позволи на канимите да го убият, ако първо му обещаят да го оставят малко да поспи.