Джим Бъчър
Фурията на капитана (28)

Глава 27

— Кървави врани — изръмжа Антилар Максимус. — Точно сега капитанът си почива и спи в своята прекрасна, удобна килия във форт Елинарх, докато ние тук сме мокри до кости.

Валиар Маркус слезе от големия камък, който му позволяваше да наблюдава Първи алерански над оградата и да гледа позициите на врага при брода през река Епон. Канимите бяха наели талантливи хора от Свободните алерански легиони.

Техните призователи на земя не можеха да се сравнят с инженерния корпус на легиона, така че позициите им не бяха издигнати с помощта на фурии от многослоен камък от крепостни стени, но високите земни валове, които бяха издигнали от другата страна на сравнително плитката водна преграда, бяха достатъчно масивни, за да създадат страхотна отбранителна линия.

— Обзалагам се, че точно сега си хапва топли питки за закуска — продължи Максимус. Младият трибун негодуващо погледна към неспирния дъжд. — Сигурно пие сутрешната си чаша чай. И вероятно е взел назаем някоя от книгите на Сирил. Сирил е от тези, които имат много книги.

Антилус Красус скочи от своя камък и ядосано погледна Макс.

— Сигурен съм, че никога не си се оплаквал на капитан Сципио за това.

— Оплака се — промърмори Маркус. — Само че нямаше никой друг освен мен.

Красус погледна Максимус много строго.

— Трибун, заповядвам ви да спрете да хленчите.

— Това никога не е действало на Сципио — каза Маркус.

— Това е свещено право — отговори Макс. За момент се издърпа над оградата, след което отново се спусна на земята. — Изглежда сега ще сменят часовите.

— Дай сигнал на инженерите — каза Красус.

Маркус се обърна и подаде сигнал с ръка на най-близкия ездач-марат.

„В дадения случай — ездачка“ — помисли си той.

Тя кимна, обърна се и препусна към върха на нисък хълм зад тях, където повтори жеста на Маркус.

— Няма да спечелим много време, като ги хванем по време на смяната — каза Макс.

— Повече не е и нужно — отговори Маркус. — Те очакват всичко да бъде както трябва да бъде. Няколко секунди могат да се окажат решаващи.

Той се обърна и кимна към главната колона на Първа кохорта. Те отдадоха чест и дадените шепнешком заповеди минаха по редиците. Ветераните извадиха мечовете си с метално съскане на стомана.

Красус се обърна и с жест привика куриера. Младият мъж бързо приближи.

— Моля, предайте на уважаемия сенатор, че първата ни атака ще започне всеки момент.

Куриерът се поклони и се отдалечи.

Маркус отново се качи на камъка и погледна към реката.

Отначало не виждаше какво се случва там. Промяната беше прекалено минимална. Ушите му обаче реагираха на промяната в постоянното, почти беззвучно шумене на водата, течаща на плитчините.

Звукът се усили и Маркус се наведе напред, наблюдавайки внимателно.

Потокът при нормални условия беше дълбок около три фута — малко по-дълбок, предвид постоянния дъжд през миналата седмица.

Той не беше достатъчно дълбок, за да попречи на пехотата да го пресече при брода, но все пак беше достатъчно дълбок и бърз, за да събори човек, ако не е внимателен. Опитът да се пресече пред очите на вражеските защитници щеше да бъде бавен и кървав — балистите и лъковете на обединените сили на каними и бивши роби щяха да доведат до ужасни загуби.

В крайна сметка беше възможно да се сломи съпротивата, но традиционната атака щеше да доведе до обилна кървава дан.

Може би тази беше причината, размишляваше Маркус, Арнос да даде съмнителната чест да оглави атаката на Първи алерански.

Маркус не беше уверен, че капитанът щеше да тръгне в битка по същия начин, но със сигурност щеше да одобри незабавната реакция на Красус на такъв кървав сценарий — да промени сценария.

— Сър — промърмори Маркус.

Красус издърпа острието си и кимна на Максимус. Едрият Антилар се усмихна на полубрат си и като промърмори заповед към рицарите Рибки, изтегли своя меч. Те веднага приготвиха оръжията си.

Маркус не откъсваше поглед от реката, опитвайки се да види през плътната завеса на дъжда в тъмната вечер тръстиката, поставена от разузнавачите ден по-рано. Почистена беше почти до бяла дървесина, която щеше да се вижда по-лесно в тъмното, но въпреки това Маркус започна да се чуди дали това ще доведе до някакъв резултат.

После видя бял проблясък по реката. Втори. И миг по-късно — трети.

— Да — изсъска той, — три пръта. Реката е дълбока по-малко от фут.

— Започваме — заповяда Красус.

Маркус силно дръпна въжето пред себе си, отстъпи крачка назад, пое си дъх и удари с крак оградата.

Въпреки че изглеждаше като стандартна отбранителна конструкция на легиона, инженерите бяха променили около двеста фута от оградата и когато Маркус удари секцията точно пред себе си, останалата част като вълна падна навън и се удари в земята.

В другия лагер се раздадоха викове, но веднага бяха заглушени, когато Красус вдигна меча си, изрева боен вик, а рицарите и ветераните около него го подхванаха. Красус насочи острието си напред и Първа кохорта и рицарите Рибки се втурнаха напред, с Маркус, Красус и Максимус в първата редица.

Първи алерански достигна плитката вода, прегази я и се изкатери на отсрещния бряг. Стрели полетяха от земните укрепления. Маркус знаеше, че заради тъмнината, объркването и пръските вода, само много точен и много късметлийски изстрел от алерански лък има шанс да свали легионер в тежка броня.

Повечето от стрелите отскачаха от стоманените шлемове или безвредно се удряха в подплатените със стомана дървени щитове на легиона.

Но някои не.

Маркус чу крясък отдясно и по-скоро усети, отколкото видя внезапното нарушаване на целостта на кохортата, когато някой падаше и задържаше онези, които бяха зад него.

Стрела изби искри от шлема на Максимус, а друга прелетя близо до ухото на Маркус със зловещо, вибриращо свистене.

Бяха на половината път, когато канимските стрели се включиха.

Гладкият метален звън на тетивите на странните им лъкове не беше силен, но те бяха достатъчно близо, за да го чуят. След всеки подобен „дзън“, почти мигновено следваше тежък звук на удар, придружен от писък на разкъсана стомана.

С периферното си зрение Маркус видя как другият командир пада, както и двамата мъже плътно зад него. Хората крещяха и нападението започна да се забавя.

— Давай, Макс — извика Красус. Сегашният капитан на легиона вдигна острието си и то внезапно се обгърна от ярък пламък — маяк и сигнал за всеки човек в легиона — както и за всички останали в лагера на врага.

В същия миг Максимус протегна ръка в посока към водата, останала между Първи алерански и брега. Той извика и внезапен порив на вятъра се втурна надолу по реката, завъртя се в малко водно торнадо, повдигайки огромно количество вода във въздуха, която закри пламтящия меч и неговия собственик от невъоръжено око.

— Напред! — изкрещя Красус. Пламъкът на острието пулсираше и трептеше. — Напред! За Алера!

След като го извика, Красус пусна приготвената огнена магия.

Гневът се изля през Маркус по-внезапно, по-горещо и по-силно, отколкото някога го беше чувствал през годините. Всички мисли бяха изгорени от огъня на гнева му и от него се изтръгна още един вик, викът на желанието да срещне врага в битка.

Колебанията на настъпващите сили напълно изчезнаха и почти осемстотин гърла едновременно изригнаха в рев на неукротима враждебност. Първи алерански набра скорост, построен и с готови за битка оръжия, когато пресече завесата от вода и вятър, създадена от Максимус.

Водени от гнева, легионерите се хвърлиха в атака на вражеските укрепления, като напълно игнорираха металните стрели, въпреки че те все така косяха редиците им, отнемайки животи.

Първи алерански претърпя загуби при преминаване на реката и ги прие като необходима цена за възможността да се сблъска с врага. Легионерите се изкачиха на гребена на земната вълна, водени от рицарите на земята на Първи алерански.

Рицарите удариха с огромните си чукове по отбранителните укрепления, направени от камъни и пръст, създавайки локални свличания, по които имаше възможност да се изкачат и да щурмуват отбранителните стени. Маркус, Максимус и Красус първи стъпиха на тези импровизирани рампи, оглавявайки атаката към импровизираните укрепления.

Там те срещнаха и враговете.

Маркус беше готов да се бие с каними, но бившите роби бяха съвсем различна работа. Когато се качи на стената, момче на не повече от петнайсет години вдигна лъка си, неумело издърпвайки стрелата.

Маркус нямаше време да мисли. Ръката му нанесе удар и младият войник залитна назад, кръв пръсна от отвореното му гърло.

Маркус се вторачи в момчето в моментен шок, като единственият удар на сърцето му изведнъж се разтегна, удължи, а останалият свят замръзна като на рисунка в измамно сънлива тишина. Гневът все още гореше в него, но в този момент той съществуваше извън себе си, просто част от фона, не по-важна от, например, звуците на битката.

Шията на момчето беше обезобразена от белези от робска яка. Стари. Ако наистина беше на петнадесет години, то би трябвало да е получил белезите си на възраст, когато едва е прохождал, и Маркус не питаеше никакви илюзии за това, каква употреба може да намери търговец на роби за безпомощно дете.

Арнос наричаше „Свободните алеранци“ предатели, но, врани, Маркус не беше сигурен, че няма да направи същото, ако беше на тяхно място. Много роби в южните провинции на Империята водеха толкова безрадостен живот, а търпението на всеки човек, независимо дали е гражданин или не, си има своите граници.

Тогава се разнесе яростен вълчи рев и застиналият миг свърши. Маркус се хвърли под замаха на крив канимски меч и се сблъска с осем фута висок и няколкостотин фунта тежък бесен каним от кастата на воините в стоманена броня.

Маркус беше опитен мечоносец и знаеше, че силата на собствената му земна магия му дава значителни предимства пред повечето противници. Въпреки това, срещу каним от кастата на воините той нямаше предимство в сила и беше много вероятно да отстъпва и в скорост.

Но той нямаше да стане стар войник, ако винаги се беше бил по правилата на дуелите, така че когато канимът пристъпи напред и отново замахна, Маркус нанесе мушкащ удар под остър ъгъл точно под края на вдигнатия си щит, изтласка меча си напред, прониквайки в защитата на противника, и заби острието в коляното на канима.

Канимът зави и се олюля. Максимус видя как Маркус извади от строя противника си с този малък, мръсен, осакатяващ прийом, и преди канимът да успее да възстанови равновесието си и да разсече Маркус, мечът на младия трибун се стрелна напред с едно възвратно-постъпателно движение и кръвта шурна от пронизаното гърло на воина.

Маркус възстанови равновесието си, превръщайки се в заплаха за противника, който атакува Максимус от фланга, и те си проправиха път напред към група изпаднали в паника Свободни алеранци. Маркус се радваше, че те не се съпротивляваха твърде много.

Той събори един човек на земята с щита ти и му нанесе няколко несмъртоносни порязвания с острието, след което враговете побягнаха. Маркус ги подгони, стъпвайки на земята от противоположната страна на укрепленията, и легионерите от Първа кохорта го последваха.

Тук срещнаха набързо събрани за контраатака каними. Имаше около тридесет или четиридесет воини-вълци и броят им беше направо невероятен, като се има предвид колко малко време имаха да се подготвят, и свидетелстваше за впечатляваща военна дисциплина. Те се нахвърлиха на силите на алеранците с вледеняващ кръвта безумен вой.

— Вдигнете щитовете, спуснете мечовете! — изрева Маркус.

— Вдигнете щитовете, спуснете мечовете! — откликна кохортата, следвайки доктрината, разработена като една от малкото жизнеспособни тактики срещу такива огромни противници.

Канимите се блъснаха в строя, но падащите им мечове срещнаха вдигнатия железен щит от легионерски щитове, докато войниците от първия ред се съсредоточиха върху нанасянето на промушващи удари по краката, коленете и слабините на нападателите.

Канимите имаха сравнително малък опит в битка с противник, много по-нисък от самите тях, и атаките в пеши строй многократно бяха доказвали, че им е трудно да се защитят.

Канимите се врязаха в отбранителната стена на легиона. Един легионер пое удар с ръба на щита си, а не под ъгъла, необходим за отразяване. Увредена стомана или не, но щитът се раздроби под ужасната сила на удара на острието на канимския воин и мечът му отряза ръката на легионера от рамото. Мъжът изпищя и падна.

Красус, който стоеше до Маркус, получи удар по щита от огромна тояга и дори с неговото усилено от фурии снаряжение и увеличена от фуриите сила, той изсумтя болезнено и залитна, а ръката му, държаща щита, се отпусна.

Маркус прикри младия офицер, отклони следващия удар на канима, вместо да се опитва да мери сили с него, и нанесе промушващ удар под ъгъл в долната част на корема му. Канимът падна, виещ от болка, а Маркус извика на двама свои ветерани да застанат така, че да защитят Красус.

Натискът на нападателите рязко отслабна, което им даде възможност да си поемат дъх, и Маркус разбра, че Първа кохорта, а след нея и останалата част от Първи алерански, са се промъкнали през земните укрепления. Роговете на канимите зареваха сигнал, врагът премина в общо отстъпление, освободи позициите си и изчезна сред дъжда и тъмнината.

Красус охлаби ремъците на щита си с лявата ръка, лицето му беше бледо. Маркус се обърна и погледна ръката на младия офицер.

— Рамото е извадено от ставата — каза той. — Трябва да го покажете на лечител, сър.

— Първо нека се заемат с кървящите момчета. Във всеки случай не чувствам нужда в момента — той избърса острието си в мантията на паднал каним, прибра го в ножницата и се огледа. — Нека инженерите върнат реката в обичайното й русло и да се оттеглят. Разположете шеста, девета и десета кохорти по периметъра. От втора до пета нека да се заемат с оградата. От останалите формирайте резерв.

— Сър — Маркус отдаде чест.

— Почакайте — каза Максимус. Той пристъпи по-близо до Красус и понижи глас. — Те в момента са разклатени, Красус. Трябва да засилим атаката сега, докато имаме преимущество.

— Целта беше да завладеем брода — отвърна Красус. — И ние я постигнахме.

— Това е възможност — продължи Макс. — Трябва да се възползваме от нея. Може да нямаме друг шанс като този да ги ударим, когато не са готови.

— Знам — каза Красус. — Но изглежда прекалено хубаво, за да е истина.

Маркус се взря в Красус и се намръщи. Макс също намръщено погледна Красус.

— Този път прекалено надценяваш канимите.

— Спри и помисли, Макс — каза Красус. — Може да се обидиш, но се опитай за момент да се поставиш на мястото на канимите. Кога ще ти се удаде по-добра възможност да атакуваш Първи алерански, отрязан от другите два легиона, на открито, а и като за капак — в тъмното?

Макс погледна Маркус.

— Първо копие? Вашето мнение?

Маркус изсумтя.

— Това е възможност като по учебник, сър. Ако не дадете заповед за преследване след такъв разгром като този, на сенатора няма да му хареса.

— Но мислите ли, че това е капан? — продължи да натиска Максимус.

— Трябва да си дяволски блестящ войник, за да го организираш — отговори Маркус.

— И Насаг е такъв — каза Красус. Погледна към Максимус, после в мрака, челото му за миг се набръчка в размисъл.

— Не планираш според това, което мислиш, че ще направи врагът — каза той накрая. — Планираш според това, което врагът е способен да направи. Няма да изпратя легиона там сляп.

Максимус поклати глава.

— Не горя от желание да се бия с канимите в тъмното, но ако не дадеш заповед да продължим, Арнос ще ти откъсне топките.

Красус сви рамене.

— Ами нека опита тогава. На първо място осигуряваме брода. Първо копие, накарайте хората да се размърдат.

Маркус отдаде чест на Красус, обърна се към най-близкия куриер и му даде кратки инструкции.

— Междувременно изпратете маратите напред — каза Красус. — Те виждат в мрака и са по-бързи от канимите. Ако те не намерят техни сили там, ще изпратим конница и ще принудим канимите да продължат да отстъпват.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Макс.

— Ако останем на място и се окажа прав, ще запазим много наши животи. Ако останем на място, но аз греша, ние все още заемаме тази позиция, между нас и Мастингс остават само две позиции.

— Сципио щеше да продължи напред — каза Макс. — Сигурен съм.

Красус потри раненото си рамо, изражението на лицето му остана спокойно.

— Аз не съм Сципио — каза той. — И ти чу заповедите ми.

Максимус за миг сърдито погледна Красус, след което удари юмрук в гърдите и тръгна към коня си. Мятайки се отгоре, той силно кихна. Високият Антилар навъсено погледна към дъжда и подкара коня покрай Маркус.

— Лежи си в леглото с книга — изръмжа той към Маркус. — И с посланичката, готов съм да се обзаложа.

Максимус премина в тръс и след миг половината крило на маратската конница прескочи през превзетите земни насипи и изчезна в тъмнината.

Маркус се погрижи за разположението на останалата част от легиона. Част от мъжете заеха предни позиции, други издигнаха стената на подвижната ограда зад тях, останалите стояха в редици в центъра на позицията, готови да маршируват напред или да се хвърлят в битка, ако възникне такава необходимост.

Когато това беше направено, Маркус се върна и намери Красус да разговаря с един от висшите офицери на Първа сенаторска гвардия. Мъжът беше видимо ядосан, защото по време на разговора жестикулираше яростно. Красус гледаше човека, без да изразява никакви емоции на лицето си и без да каже нито дума в отговор.

Накрая офицерът от гвардията грубо изсумтя и се оттегли.

Маркус спокойно се обърна към Красус.

— Проблеми, сър?

Красус поклати глава.

— Хората на сенатора. Бяхте прави.

Първото копие кимна.

— Да отидем при лекарите, сър.

— Това може да изчака — отвърна Красус. — Изглежда сме пленили още повече балисти и аз искам да се уверя, че те се охраняват добре, преди…

— С цялото ми уважение — каза Маркус, — не, сър, това не може да чака. Това, че не чувствате болка, не означава, че не причинявате повече щети на рамото. Отиваме при лекарите, сър. Веднага.

Красус вдигна вежди — жест, който много напомняше на капитана. Маркус си помисли, че го е научил от Сципио. След това Красус погледна надолу към рамото си и тъжно се усмихна на Маркус.

— Ако бях на мястото на някой друг, сам бих си заповядал да отида при лекарите, нали?

— Да, сър — каза Маркус.

Красус въздъхна, кимна и двамата се насочиха към мястото, където Фос беше разположил палатките си с лечебни вани.

— Маркус — тихо каза Красус. — Все още не съм ви благодарил.

— За какво, сър?

— За помощта ви. За вашите съвети. Не бих могъл да се справя с командването на легиона без вашата помощ.

— Това идва с опита, сър — отговори Маркус.

Красус поклати глава.

— Не. Вие винаги се опитвате да бъдете една крачка напред. Ставате първи сутрин и си лягате последен. Подтиквате всички ни да се справяме по-добре. Поддържате дисциплина между хората, без да прибягвате до заплахи и унижения. Ако вече не сте спечелили почетно име в Храма на храбростта, то службата ви през последните няколко години ще ви спечели място в Храма на верността.

Маркус замълча и отмести поглед от младия човек. Стигнаха до палатките на лечителите. Няколко ранени души лежаха на носилки на земята — всички бяха превързани, докато чакаха реда си за лечебните вани. До тях в легла други мъже лежаха в безсъзнание — свежа розова кожа показваше местата, лекувани от водни фурии.

Там беше и лейди Акватайн, под прикритието си на перачка — тя помагаше на ранените като медицинска сестра, носеше им вода и изследваше нараняванията им. Тя погледна Маркус, леко се усмихна и се върна към задълженията си.

— Името Фиделиар Маркус не се споменава толкова често, нали? — продължи Красус. — Въпреки това, мисля, че трябва да знаете, че оценявам цялата огромна работа, която вършите. Благодаря ви.

Маркус се постара да не изплюе горчивината, образувала се в устата му.

— Моля, сър.