Джим Бъчър
Фурията на капитана (24)

Глава 23

Тави прекара вечността в мъки, копнеейки за смъртта, която би донесла сладко освобождение от непоносимите страдания. Останалите се бяха събрали около койката му на борда на кораба и тихо го наблюдаваха.

— Не виждам никаква драма в това — каза Демос, тихият му глас беше изпълнен с обичайното безразличие. — Той има морска болест. Ще му мине.

Тави изстена, преобърна се настрани и се сгърчи в конвулсии. В стомаха му нямаше нищо освен топла вода, но той се стараеше по-голяма част от нея да попадне във ведрото. Кайтай го подкрепяше, докато повръщането не спря, и гледаше Демос, Тави и ведрото с повече или по-малко еднаква неприязън.

Демос се намръщи на кофата и на Тави.

— Въпреки че се притеснявам за запасите вода, които така похабява — той се наведе, за да се обърне директно към Тави. — Не мисля, че ще може отново да се използва за пиене. Това би съхранило нашите…

Тави повърна отново.

Демос въздъхна, поклати глава и каза:

— Ще му мине. Рано или късно.

— А ако не му мине? — чу Тави гласът на майка си.

— Не бих се притеснявал толкова много — отговори Демос. — От това никой още не е умрял.

Капитанът учтиво им кимна и излезе от каютата.

— Лейди Исана? — попита Кайтай. Тави си помисли, че гласът й звучи напрегнат. — Не може ли вашата водна магия да помогне?

— Не без намеса в работата на призователите на „Слайв“ — тихо каза Арарис.

— Не разбирам — каза Кайтай.

— Те са призователи на водни фурии, Кайтай — обясни Ерен от койката над Тави. Тави чу шумолене на хартия, когато младият курсор обърна страница на книгата си. — Те са необходими на всеки морски кораб, за да попречат на левиатаните да ни усетят.

— Левиатани — каза Кайтай. — Като онези, които поглъщаха боклуци и каними в Елинарх?

— Те бяха дълги само четиридесет-петдесет фута — каза Ерен. — Деца, така да се каже. Един възрастен левиатан, дори доста малък, би натрошил този кораб в щипките си.

— Защо им е да го правят? — попита Кайтай.

— Защитават територията си — отговори курсорът. — Те ще нападнат всеки кораб, който навлезе във водите, които считат за своя собственост.

— И тези призователи могат ли да попречат на това?

— Те пречат на левиатаните да забележат кораба — каза Ерен. — Разбира се, ако се надигне някоя сериозна буря, понякога левиатаните намират кораба.

След кратко замисляне добави:

— Мореплаването е опасна дейност.

Кайтай изръмжа.

— Тогава защо не се доближим до брега, където водата е твърде плитка, за да се приближат тези животни, за да може лейди да се опита да го излекува?

— Не — успя да излае Тави. — Няма време… за да го губим… заради моя изнежен сто… — той направи пауза, преди да успее да довърши думата, и отново се сгърчи.

Кайтай го подкрепяше, докато повърна, след което сложи манерка с вода върху устните му. Тави отпи, макар да изглеждаше безсмислено.

Водата почти нямаше време да попадне в стомаха, преди да го напусне. Мускулите на корема му изгаряха от постоянно напрежение и виеха от болка.

Тави вдигна поглед, за да намери майка си, която го гледаше с нежност и притеснено изражение на лицето.

— Може би не бива да говориш такива неща тук — каза тя.

— Докато не повишим глас, това не би трябвало да е проблем, холтър — каза Ерен. — Вече сме в открито море. Солените бризове правят невъзможно призоваването на фурии на въздуха. Всеки, който иска да подслушва, ще трябва да го направи физически.

— Той е прав — каза Арарис с тих глас. — И не обръщай внимание на чувството за хумор на Демос, Исана. Докато имаме вода да поим капитана, с него всичко ще е наред. В крайна сметка ще свикне с морето.

Кайтай издаде неодобрителен звук, но не много агресивен. Нейните маниери бяха станали по-изискани по време на престоя й в Алера, помисли си Тави, но продължителната й умора, причинена от лекуването на ръката й с помощта на фурии, плюс загрижеността й за него, я притискаха все повече и повече.

— Кога? — също толкова тихо попита Исана. — В морето сме от четири дни. Колко време още е нужно?

— Толкова, колкото е нужно — търпеливо прошепна Арарис.

Тави чу как сингуларът се изправя и тръгва към вратата на каютата. Спря, за да стисне окуражително рамото на Кайтай. Когато Тави отвори очи да го погледне, Арарис му отговори с една от редките си усмивки.

— Познавах още един човек, който беше също толкова лош моряк.

Тави почувства как устата му потрепва, опитвайки се да изобрази нещо като усмивка.

— Ще отида да поспя — каза Арарис. — През нощта ще остана близо до него.

Кайтай вдигна сърдит поглед към сингулара, сякаш искаше да възрази, но не го направи. Тави предположи, че след четири безсънни нощи, торбичките под очите й най-накрая са победили нейната гордост.

Тави прекара остатъка от деня, борейки се с бунтуващия се стомах и размишлявайки за насладите от бързото самоубийство. Повръщаше между съня и пристъпите на остро гадене. По времето, когато лъчите на дневната светлина започнаха да избледняват, Кайтай лежеше свита в дъното на леглото си и здраво спеше.

Щом падна нощ, Тави, с помощта на Арарис, излезе на палубата. По-голямата част от екипажа след залез-слънце се беше прибрала по своите легла и хамаци и само няколко стояха на палубата.

Тави се изтегна в основата на грот-мачтата, където се надява, че клатенето ще се чувства по-малко. Той наблюдаваше как звездите започват да се появяват на чистото, ясно нощно небе и за първи път от много дни наистина заспа.

Когато се събуди, първото нещо, което забеляза, беше малка, но постоянно нарастваща болка в стомаха от глад.

Нощта беше приятно прохладна, макар и не по-малко ясна, и когато седна, той беше почти зашеметен от поразителното отсъствие на дезориентация. От предишното гадене беше останало само слабо ехо. Бавно стана и се протегна.

— Опитай да се съсредоточиш върху звездите или върху хоризонта — каза мек глас до борда на кораба. — Понякога помага.

Тави тръгна по палубата и спря близо до въжетата, редом до Арарис. Сингуларът гледаше към водата, насочил поглед настрани, и Тави беше готов да стои безмълвно до него дълго време.

Вълните удряха кораба с постоянен глух грохот, а зад тях в килватера оставаше светеща диря. Тави се обърна с лице към вятъра, опитвайки се да не обръща внимание на болезнените коремни мускули и се наслаждаваше, че морската болест си е отишла.

Арарис наруши мълчанието.

— Говори ли вече с нея?

— Не съвсем — отговори Тави. — Все още не е време.

— Тя те обича. Много.

— Знам — тихо каза Тави. — Но…

— Но това не го прави по-лесно — добави Арарис.

Тави кимна.

— Разбираш ли защо направихме това, което направихме?

Той отново кимна.

— От това също не става по-лесно.

Арарис погледна водата. После се отблъсна от перилата и безшумно се отдалечи. Когато се върна, той предложи на Тави нещо плоско и правоъгълно, много подобно на сух хляб.

— Корабни сухари — каза той. — Добри са за кисел стомах.

Тави кимна с благодарност и отхапа залък хляб.

Беше по-мек от камък и с малко усилия той успя да го раздроби на няколко парчета, които омекнаха в устата му, докато ги дъвчеше. На вкус леко безвкусни, но стомахът му започна да се чувства по-стабилен след няколко хапки.

Дъвчейки, попита Тави.

— Какъв беше той?

Арарис се обърна към него в тъмното.

Тави не виждаше изражението на лицето му, само блясъка на очите. Арарис го гледа известно време, а след това се обърна към морето.

— Високомерен — каза той накрая. — Нетърпелив. Избухлив.

Зъбите му проблеснаха.

— А също така съчувстващ. Умен. Щедър. Безстрашен.

Арарис въздъхна.

— Твърде много „също така“.

Тави мълчеше и чакаше.

— Септимус никога не се задоволяваше с нещата, каквито бяха. Където и да отидеше, той се стараеше да направи мястото по-добро, отколкото е било. Когато виждаше несправедливост, той се опитваше да я поправи. Попадайки на жертви, той им предлагаше помощ или отмъщаваше за тях. Вкопчи ли се в някой спор, той го печелеше или умираше. Никога не съм го виждал да е бил груб към дете, или да е ритнал куче, или да сложи шпори на ботушите си, когато язди.

Когато се сражаваше, това беше като гръмотевична буря, която отива на война, и никога не съм виждал някой да владее по-добре от него острието. Ние бихме дали живота си за него — ние, неговите сингулари. Всички вярвахме, че той ще стане велик Първи лорд. Толкова велик, колкото и самият Гай Прайм. Той беше първият гражданин, гласувал за премахването на робството, знаеше ли го?

Тави поклати глава.

— Не.

— Той имаше навика да прави своите врагове съюзници — каза Арарис. — Трябваше да видиш битките му с Антилус Рокус в Академията — но те станаха приятели. В него имаше… един вид харизма. Можеше да заплашва човек, но без да принизява гордостта му. Ако беше жив, той…

Арарис замълча за момент. Прочисти гърлото си и каза.

— Всичко щеше да е различно.

— Ако беше — каза Тави. Думите носеха много повече, отколкото трябва — горчивина, копнеж, тъга.

Арарис хвърли поглед към океана.

— Той обичаше майка ти повече от въздуха и светлината. Тръгна против волята на баща си, като се ожени за нея. Гай имаше други планове за това коя ще бъде подходящата съпруга за него.

— Как… — Тави прочисти гърлото си. — Как мислиш, той щеше ли да бъде… добър баща?

— Той щеше да те обича — веднага каза Арарис. После се намръщи. — Но…

— Но щеше да е прекалено зает да прави нещата по-добри?

Арарис дълго мълча.

— Може би — каза той и думите излязоха неохотно. — Великите фурии знаят колко голямо е разстоянието между него и собствения му баща. А може би не. Малко неща могат да променят човека така, както децата.

Арарис предложи на Тави манерката и Тави я прие. Водата се беше стоплила, но поне му се струваше, че този път ще остане в стомаха.

— Замислял ли си се какво правим? — попита Арарис.

Тави се намръщи.

— Разбира се.

Арарис поклати глава.

— Знам, че си го планирал. Мислил си за това какво правим и как. Мислил си какво ще се случи, ако спечелим или загубим. Но се чудя защо обръщаш толкова много внимание на това.

Тави почувства проблясък на несигурност, която веднага се превърна в гняв. Той я сподави, отпи още една глътка вода и отговори:

— Защото това ще спаси животи.

— Може би — каза Арарис и кимна. — Но… ще се изненадам, ако ти имаш правото да правиш този избор.

— Бих се опитал да говоря с Гай — каза Тави, — но по някаква причина той е недостъпен. Вече опитах да се свържа с него чрез монетата си. Ерен също.

— Съдейки по това, което ми каза, ти вече си го питал в търсене на дипломатическо решение — каза Арарис. — И той категорично ти е отказал.

— Това беше преди да му станат известни всички подробности.

— Кое ти дава право да вземаш политически решения, които ще имат много големи последствия? Въпреки незаконосъобразността на твоите действия, които в много отношения ще се считат за много лоши, дори ако постигнеш абсолютен успех.

Тави въздъхна.

— Мислиш, че превишавам пълномощията си като курсор.

— Знам, че ги превишаваш — отговори Арарис. — Съмнявам се дали не излизаш извън рамките на… новата си власт.

— Какво променя това?

— Твоята заявка за тази власт се основава на принципите на законността и справедливостта — каза Арарис с тих и настойчив глас. — Ако ти, играейки новата роля, започнеш с това, че плюеш на тези закони и справедливост, ти подкопаваш собствените си позиции. Подкопаваш етичните основи, на които тази власт трябва да се базира.

Тави чу собствения си смях.

— Вярваш или не, но аз съм мислил за това.

Арарис леко наведе глава на една страна и го слушаше.

— Това, което научих от Насаг, и перспективата, създадена от това, са жизненоважна информация. Това вероятно би послужило като добра причина за Гай да го насърчи да преразгледа предишното си решение. Съгласен ли си?

Арарис кимна.

Тави се обърна с лице към него.

— Но него го няма. Не знам къде е или какво прави, но в дадената кризисна ситуация той е извън строя. На теория, ако това се случи, ние трябва да се консултираме със следващия във веригата на командването и този човек да вземе решение.

Арарис издаде лек, скептичен звук.

— Това е доста ненадеждна обосновка.

Тави леко се усмихна.

— Знам — каза той тихо. — Но… ако трябва да стана това, което ми е предначертано да бъда, то означава, че нося отговорност за тази Империя и за нейния народ. И ако не направя нищо, това ще се превърне в истински кошмар.

Той положи ръка на рамото на Арарис.

— Питаш ме как мога да оправдая тези действия. Но истинският въпрос е как мога да оправдая бездействието си?

Арарис за миг го погледна, после тръсна глава и изсумтя.

Те отново започнаха да гледат океана и Тави попита:

— Нуждая се от теб. От твоята честност. Имаш ли нещо против?

— Аз съм против това, че ти се хвърли да действаш, без да обмислиш причините — отговори той. — Баща ти беше добър човек. Но той разчиташе твърде много на инстинктите си. Действаше, без да мисли. Вярваше, че с помощта на своята сила ще излезе от всяка възникнала ситуация.

— Това не се отнася особено за мен — промърмори Тави.

Арарис тихо се засмя.

— Не. Ти си по-силен от него — той се замисли за миг. — И вероятно по-опасен.

Тави не знаеше какво да отговори на това. Той млъкна за няколко минути. После каза:

— Как мислиш, ще успеем ли да го направим?

Арарис отговори без колебание.

— Не виждам такава възможност.

Тави изсумтя и прехапа устни.

Арарис въздъхна и заговори неохотно.

— Но това никога преди не те е спирало, нали?

Тави се засмя и видя, че Арарис също се смее.

— Трябва да поспиш — каза Арарис. — Ще ти трябва. Утре ще се поупражняваме.

— Да се поупражняваме? — попита Тави.

Арарис Валериан кимна.

— Ти си научил основите на владеене на меча. Готов си за сериозна подготовка.

Тави примигна. Той считаше себе си за… добър. Напълно владеещ меча.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо?

Арарис се засмя.

— Твоят баща обикновено ме питаше точно същото.

— Какво му отговаряше?

— Както пожелаете, милорд — отговори Арарис. Усмивката му избледня. — И някой го е убил. Така че ти ще тренираш утре и всеки следващ ден. И ще продължаваш, докато не остана удовлетворен.

— Кога ще се случи това?

— Когато можеш да ме надминеш — каза Арарис. Той склони глава пред Тави и кимна в посока към каютата.

— Починете си малко, милорд.