Джим Бъчър
Фурията на капитана (15)

Глава 14

— Това е възмутително! — изсъска Максимус, думите му звучаха странно приглушени от използването на фуриите, които поддържаха разговора им частен. Конят му затанцува нервно от яростта в гласа му. — Трябва да откъснем главата на този кучи син, че предлага нещо подобно.

— За съжаление, това не е предложение — промърмори Красус. Слабичкият брат на Макс приближи към Тави от другата страна и беше много по-малко раздразнен. — Това е заповед.

Ръката на Макс се придвижи към дръжката на меча.

— Ей сега ще намеря достоен отговор на тази заповед.

Красус хвърли примирен поглед към Макс и каза:

— Така няма да помогнеш.

— Красус е прав, Макс — тихо каза Тави. — Това не е проблем, който можем да нарежем на парчета.

— Просто ме погледни — изръмжа Макс. Реагирайки, конят му се изправи на задни крака и започна да удря с копита, сякаш размазва невидим враг. Актеон изхриптя от този изблик, но темпото му изобщо не се промени и Тави беше доволен, че конят му не е склонен към подобни спонтанни прояви на физическа сила като повечето бойни коне.

Макс успокои коня си със спокойната увереност на майстор и каза:

— На никого няма да позволя да убие тези хора.

Тави погледна през рамо. Съгласно заповедта пленените, обградени от Първа кохорта на Валиар Маркус, бяха изведени от Отос. Тави специално му заповяда да върви бавно, но въпреки това някои по-възрастни имаха проблеми.

Той улови погледа на Маркус и му даде знак. Първото копие забави още повече.

„Още по-добре“ — помисли си Тави. Това ще му даде малко повече време да измисли как да излезе от ситуацията.

— Ние няма да го направим — изръмжа Макс. — Нали така?

Тави бавно поклати глава, в голяма степен това беше жест на раздразнение.

— Поне децата са свободни.

Красус замислено се намръщи, а после погледна Тави.

— Неподсъдна възраст?

— Точно така — каза Тави.

Чуха се приближаващи звуци на стъпки. Арарис изтича към подредените коне и подаде тънка книжка на Тави.

— Какво е това? — попита Макс.

Тави взе книгата, озаглавена просто: Военен закон. После я отвори и започна да търси нужната връзка.

Красус се усмихна.

— Дошъл си подготвен, а?

— Подарък от Сирил — отговори Тави.

— На каква възраст? — каза Макс.

— Неподсъдна, ти, главорез неграмотен — каза Красус и се усмихна на Макс.

— От правна гледна точка дете под дванадесетгодишна възраст и живеещо под грижите на родителите си не може да бъде отговорно за повечето престъпления. За поведението им е отговорен родителя или настойника.

— Значи това предпазва децата от неприятности — каза Макс.

— Но не е достатъчно — каза Тави. — Това означава само, че трябва да екзекутираме родителите им два пъти — той вдигна книгата. — Арнос би трябвало да се придържа към буквата на закона. Като командир на легион в зона на военни действия той има всички правомощия да произнася бърза присъда над вражеските войски и лицата, които ги подкрепят.

— Без съд? — попита Макс.

— Без, ако те не са граждани — каза Тави. — А под понятието „подкрепящи лица“ Арнос подразбира всеки алеранец, който по някакъв начин е сътрудничил на канимите. Той казва — фактът, че са позволили на канимите да влязат в града, ги прави предатели.

— Да се съпротивляваш на армията на Насаг? Те не са имали друг избор — аргументира се Макс. — Погледнете ги.

Красус поклати глава.

— От правна гледна точка те са имали избор. Можели са да се бият с канимите и да умрат.

— Това е самоубийство.

— Но законно — Красус се намръщи, гледайки Тави. — Капитане, мислите ли, че присъдата на сенатора ще издържи разглеждане от трибунал?

— Той не заповядва екзекуцията на нито един гражданин — каза Тави, преглеждайки страниците на книгата. Намери нужната точка и тя потвърди опасенията му.

— Врани. Технически той действа в рамките на закона. Така че опира до политика.

Макс изръмжа.

— Ако успее срещу канимите, присъдата му вероятно ще бъде потвърдена.

— А ако кампанията се провали — каза Красус, — враговете му ще използват тази негова заповед, за да съсипят кариерата му.

Тави стисна челюсти.

— Дотогава това няма да има значение за хората от Отос.

— Трябва да имаме нещо, което да направим, капитане — протестира Макс.

Тави направи гримаса.

— Ако Арнос бе отделил поне половината от времето, необходимо за разработването на тази афера, за да планира атаката срещу Отос, той щеше да превземе града без нито една жертва.

Той затвори книгата с рязко движение и погледна Макс.

— От правна гледна точка имам само две възможности: да изпълня заповедта или да подам оставка.

— Което е точно каквото иска Арнос — тихо каза Красус.

Тави погледна към Красус, изненадан, че си е позволил подобно изказване. Младият командир на рицарите като правило демонстративно запазваше мълчание във всички разговори, които по някакъв начин засягаха политиката.

Което не беше изненадващо, като се има предвид, че майката на Красус ги предаде при Елинарх, а чичо му беше организатор на бунт, продължаващ вече две години. Баща му, лорд Антилус, който командваше не по-малко от половината от войските на Защитната стена, огромно съоръжение, защитаващо страната от ледените хора в дивия север, беше един от най-уважаваните хора в Алера.

Всичко това правеше Антилус Красус взривоопасен от политическа гледна точка. Тави изпрати изключително положителни отзиви до Първия лорд за способностите и уменията на младия лорд, като не пропусна да спомене и неговата преданост. Ако не го беше направил, Гай със сигурност щеше да изпрати толкова взривоопасния младеж на по-малко горещо място.

Всичко това означаваше, че Красус внимателно избягваше всички интриги, засягащи Първи алерански, с изключение на онези, които пряко засягаха способността му да изпълнява задълженията си. Това обаче не означаваше, че той си затваря очите за всичко, което ставаше около него, и чувството за уважение към по-малкия брат на Макс се издигна до следващо ниво.

— Което е точно каквото най-вероятно иска — тихо се съгласи Тави. — Така или иначе, той действа в рамките на своите правомощия и аз нямам нито една законна причина да не се подчиня на заповедта.

Макс насмешливо изсумтя.

— Сякаш си позволявал на такива дреболии като закона да ти застават на пътя.

Тави се намръщи. Напълно вярно, но това беше преди да бъде посветен във факта, че един ден самият той може да стане човекът, от когото се очаква подкрепа и защита на тези закони. Законът правеше разликата между цивилизоваността и варварството. Законът позволяваше на обществото да защитава слабите от силните, които можеха да ги оскърбят и убият.

Погледна през рамо към нещастните жители на Отос.

Законът е създаден, за да ги защитава. А не да ги убива.

— Бихме могли да проявим изобретателност — каза той тихо. Погледна към небето. — Какво не бих дал за една буря точно сега.

Макс хвърли изпитателен поглед на Красус, но младият лорд поклати глава.

— Арнос загуби няколко свои рицари Аери, но останалите ще почувстват, ако се намесим във времето.

Тави кимна.

— Трябва да проточим нещата до тъмно.

— Защо? — попита Макс.

— Канимите обичат да действат през нощта. Ще падне нощ и кой знае? Може да ни нападне някой техен отряд, а в объркването пленниците могат да избягат.

Макс сви устни и след това се разля в усмивка.

— Тези проклети от враните каними развалят всичко, капитане.

Красус се намръщи.

— Ще ни заповядат да ги преследваме. Няма шанс групата да се спаси от преследване.

— Знам — отговори Тави. — Но така или иначе ще го направим.

Красус продължи да язди мълчаливо, мислейки няколко секунди.

— Аз съм с вас, сър. Но всичко, което ще направите, ще даде само закъснение от около ден. В най-добрия случай. А после ще се върнете към същото.

— Много неща могат да се променят за един ден — каза тихо Тави. — Някой от вас има ли по-добри идеи?

Никой не отговори и Тави затвори очи за момент, събирайки мислите си.

— Първото нещо, от което се нуждаем, е време. Ще проверим двойно самоличността на всеки задържан.

— Сър? — каза Красус.

— Арнос не може да ме обвинява, че искам да се уверя, че не постъпваме несправедливо с гражданин.

Красус присви очи и кимна.

— И ще трябва да признае, че го правите, за да се предпазите от последствията от страна на закона. Защото самият той би направил същото.

Тави кимна.

— Красус, проверете самоличността на всеки един задържан и го направете много прецизно. Трябва да приключите не по-рано от залез-слънце. Вървете.

— Да, сър — отговори Красус. Младият командир удари с юмрук по гърдите си и сръчка коня, който в мързелив тръс се насочи към арестуваните.

— Макс — продължи Тави. — Намери Шулц и му заповядай да подбере две копия хора, които знаят да си държат езика зад зъбите. Вземи ги и организирай рейд тази вечер, след като се стъмни. Нещо шумно, но не прекалено зрелищно, и остави част от оръжията на канимите, които взехме. Дотогава Арнос ще е изпратил някой да следи какво се случва тук. Справете се с тях, но се опитайте да не убивате никого, ако е възможно.

— Разбрах — отговори Макс. После понижи глас и каза: — Нали разбираш, че Красус е прав. Сенаторът ще те изпрати след тях и ще те разжалва за некомпетентност, ако не ги върнеш и не изпълниш заповедта.

— Остави аз да се тревожа за това, Макс. Размърдай се. Смятам да пиша на Сирил и да го помоля да разясни…

— Капитане — прекъсна го Арарис.

Тави погледна назад към сингулара си, който кимна встрани. Тави се обърна и видя Кайтай, придружена от Ена и още дузина марати. Когато приближиха, Макс разсея призоваването, което ги предпазваше от подслушване, отдаде чест на Тави и се отправи обратно към колоната.

Маратите се спряха в хаотично струпване около тях, а Кайтай се приближи до Тави — красивото й лице не изразяваше емоция. Маратите си викаха един на друг, вероятно си разменяха подигравки и хвалби на родния език.

Няколко по-млади ездачи, неспокойни и енергични като конете си, танцуваха около голямата група, конете им тръскаха глави и от време на време се изправяха на задни крака.

Тави веднага съсредоточи поглед към Кайтай. Това можеше да изглежда като проява на небрежност и диващина, но маратите отдавна си бяха изработили свои собствени методи за защита срещу подслушване от всякакви призователи на вятър, които биха могли да направят това отдалече.

Кракът на Кайтай бутна Тави, когато конете им се изравниха, и той усети напрежението й. Те протегнаха ръце един към друг и пръстите им се сплетоха.

— Чала — каза Кайтай, — тревожех се за теб по време на битката.

— Ти ли се притесни за мен? — попита Тави. Той не можа да не се усмихне. — Ти беше в първите редици и атакуваше вражеските позиции.

Кайтай изсумтя.

— Нищо подобно. Не се доближих толкова близо, че да вадя острието си.

Тя хвърли сърдит поглед към маратите от Конния клан около тях.

— Те стигнаха по-рано.

— Няма значение. Това не беше зле.

Тя вдигна светлите си вежди.

— Естествено, не беше зле.

Надменното изражение трепна, тя се огледа и се увери, че наблизо няма никой, който да ги чуе, въпреки шума, издаван от Клана на коня.

— Има нещо, което трябва да видиш.

Тави кимна, даде знак с ръка на Първото копие и насочи коня си извън колоната бавно крачещи хора. Конят на Кайтай се движеше напълно синхронно с неговия и той предположи, че външен наблюдател може да си помисли, че той води нея, а не обратното.

Когато препуснаха на изток от конвоя, придружаващите ги марати се присъединиха към тях. По сметките на Тави яздиха повече от две мили покрай издигаща се вдясно стръмна скала, докато стигнат до малка горичка, в която буен източник на вода се стичаше по стръмния склон. И двата коня на маратите забелязаха зеленеещата се под дърветата трева.

Малката група влезе в горичката и се спеши. Тави подаде поводите на Актеон на Ена и последва Кайтай в храстите.

— Хванахме пленник, чала — без предисловия заяви тя, крачките й изобщо не се забавиха. — Алеранец. Пратеник.

Тави подсвирна от внезапно оживление.

— Да? Какво каза той?

— Че ще говори само с теб.

Те се промъкнаха през ярдове ниски храсти, скриващи всичко, което се намираше зад тях. Когато гъсталакът свърши, Тави се озова на малка полянка, където двама марати с лъкове в ръце и със стрели на тетивите спокойно наблюдаваха мъжа, седнал между тях.

Тави изненадано вдигна вежди, когато разпозна човека — това беше същият онзи разузнавач, когото той победи по време на прекъсната засада на колоната каними. Мъжът носеше същите дрехи, с изключение на цялото снаряжение, което беше старателно сгънато на купчина на няколко крачки от него.

Разузнавачът го погледна и примигна два пъти, преди очите му да се разширят: мъжът го позна.

— Ти — каза той. — Кървави врани.

Тави усети как ъгълът на устните му се извива в усмивка.

— Добър ден — каза той. — Време е да прекратим подобни срещи.

Разузнавачът известно време мълча, след което се ухили за кратко:

— Точно така, милорд.

— Не съм лорд — отговори Тави. — Руфус Сципио, капитан на Първи алерански.

Мъжът леко наведе глава.

— Капитане. Казвам се Дуриас. Аз съм центурион по поддръжката на Първи легион на Фриголда.

— Фриголда, центурион? — въпросително повтори Тави.

— Столицата на Свободна Алера, капитане.

Мъжът повдигна брадичка с леко, но явно предизвикателство в очите.

— Нашата столица. Столицата на свободните хора.

Тави кимна.

— Ясно. Казаха ми, че носиш съобщение.

Мъжът кимна и пъхна ръка под ризата си.

И двамата марати опънаха лъкове и насочиха смъртоносните си стрели към Дуриас. В същия миг и мечът на Кайтай се появи от ножницата.

Дуриас замръзна с изцъклени очи. Той облиза устни, поглеждайки ту към оръжията, ту към Тави.

— По-бавно, центурион — каза Тави с равен глас. — Трябва да простиш на приятелите ми. Имали сме неприятности с не един убиец и те малко се престарават по отношение на предпазливостта.

Дуриас преглътна и много бавно извади малко парче плат изпод туниката си. Наведе глава и го подаде на Тави, като държеше свитъка с две ръце.

— Насаг ми заповяда да ти дам това — каза той тихо.

Кайтай пристъпи напред и взе плата от него, след което се върна при Тави. Тави се намръщи, гледайки свитъка. Изглеждаше му познат. И тогава разбра какво държи в ръцете си. Обикновена износена туника, туниката на Ерен, същата, която носеше, когато Тави го видя последния път.

Пръстите на Тави леко трепереха, докато той бързо я разгърна, за да разгледа съдържанието й. Вътре имаше две фигури за лудус. Едната беше бял легионер, липсващата фигура на комплекта му. Втората — рицар от черен камък, от друг, по-голям и не толкова изящен комплект.

Тави прехапа долната си устна и разсеяно кимна на маратите-пазачи. Те леко отслабиха напрежението на тетивите, но изражението на лицата им изобщо не се промени.

— Познах ги — тихо каза Тави. — Нищо друго ли не ти предаде?

Дуриас кимна.

— Насаг заповяда да ви предам, че като повечето игри, и тази може да се окаже загуба на време, но само това може да ви предложи, при условие че вие и само вие дойдете, за да говорите с него.

Тави се намръщи на пратеника.

— Къде? Кога?

— Веднага, капитане — каза Дуриас. — Той е наблизо. Ще ви заведа при него.

— А ако откажа?

Дуриас леко се усмихна и разпери ръце.

— Тогава Насаг ще размени легионерския рицар и по този начин ще спечели.

За момент Тави оглежда парчетата от дрехата на Ерен.

— Насаг е добър играч на лудус — каза той. — Разбира се, той ще ме смята за глупак, че жертвам Първия лорд заради рицаря.

— Той ви обещава безопасност, капитане.

Тави отново завъртя парчето туника.

— И какво предлага той като гаранция?

Дуриас погледна уверено Тави.

— Своята дума.

Тави си пое дълбоко дъх. Това можеше да се окаже просто капан. Канимите бяха хитри и безпощадни, когато става дума за война. Всъщност това беше въпрос на гордост за тях. По време на война нямаше такова понятие като измама, нито правила, нито милост.

Тави не се съмняваше, че Насаг няма да се поколебае да лиши врага си от толкова ценен ресурс като Ерен, с изключение на случая, когато с цената на спасяването на живота му ще бъде постигната по-голяма цел.

Но пък кастата на воините на канимите изглежда сякаш спазваше строг кодекс на честта. Те уважаваха силата, мъжеството и опита, а Тави успя да демонстрира всичките три качества през първите отчаяни дни от битката при Елинарх.

Тави стисна юмруци в отчаяние. Предстоеше му не просто да предложи преговори. Предстоеше му проверка на собствения му професионализъм. Насаг нямаше да направи второ предложение. Да не говорим, че животът на Ерен висеше на косъм.

Тави не можеше да пропусне тази възможност и Насаг го знаеше.

Което превръщаше всичко това в идеалния капан.

Което от своя страна превръщаше капана в идеална проверка.

Което превръщаше тази възможност в нещо, което той не можеше да си позволи…

Тави тръсна глава, за да не позволи циклите на логиката да го подлудят.

Беше длъжен да опита.

— Чала — прошепна Кайтай, докосвайки с пръсти ръката му. — Сигурен ли си?

Той се обърна и я погледна в очите.

— Не.

— Но въпреки това ще отидеш.

— Те държат Ерен — каза той.

Тя го погледна мрачно, очевидно недоволна от отговора му.

— Това е глупаво.

— Може би — съгласи се той.

— Инат. Горд. Глупав.

Тя въздъхна и се наведе напред, за да го целуне с топли, сладки устни. След това се отдръпна и каза:

— Бих те ударила с камък по главата и бих те откарала по-далече от тук. Но това само би разрушило камъка.

Тави леко й се усмихна и се обърна към пленения разузнавач.

— Добре, центурион, вземи си снаряжението. Каквото и да се случи, това ще бъде интересен разговор.