Нелсън Демил
Обречен на мълчание (47)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА

В десет часа сутринта в сряда полковник Спраул огледа църквата и обяви:

— Откривам заседанието на съда. — Всички участници в съдебния процес, които присъстваха, когато съдът преустанови заседанието си, са налице и сега — каза полковник Пиърс.

Всички седнаха с изключение на Пиърс, който се обърна към Корва и попита:

— Защитата желае ли да разпита последния свидетел?

— Да — отвърна Корва от мястото си.

Пиърс даде указания на дежурния сержант и след две минути Стивън Бранд се появи в залата и зае свидетелското място.

— Напомняме ви, че още сте под клетва — каза му Пиърс.

Бранд леко махна с ръка в знак, че разбира, което не беше много подходящо поведение за случая. Тайсън си запали цигара и се наведе напред върху масата. Той разгледа внимателно лицето на Бранд, но по него нямаше и следа от притеснение от предстоящия кръстосан разпит.

Редиците на зрителите отново бяха пълни и Тайсън забеляза, че някои хора сякаш бяха на същите места, където седяха и предните дни, но реши, че си въобразява. Представителите на пресата изглежда се бяха сприятелили помежду си, както и с някои от хората от военната полиция.

Корва преглеждаше записа на показанията от предния ден и с ни най-малък жест не показваше, че възнамерява да стане и да се приближи към Стивън Бранд, който изглеждаше объркан от това. Изминаха няколко минути, после Пиърс стана и се обърна към полковник Спраул:

— Ваша милост, защитата утвърдително ли отговори?

— Смятам, че е така — каза му Спраул и се обърна към Корва: — Желае ли защитата да разпита свидетеля или не?

— Да ваша милост — Корва се изправи, заобиколи масата, тръгна право към Бранд и спря на няколко крачки от него. — Застреляйте ги — каза Корва на Бранд.

Бранд сякаш се отдръпна назад на стола си.

— „Застреляйте ги“ — повтори Корва. — Така ли каза той?

— Да.

— На кого го каза?

— На… Садовски.

— И какво отговори Садовски?

— „Да, сър.“

— И какво каза Садовски, за да поясни заповедта „Застреляйте ги?“

— Каза „Отрихме ранени и болни войници от северно-виетнамската армия.“

— И какво му отвърна лейтенант Тайсън?

— Възразявам — Пиърс се беше изправил. — Ваша милост, адвокатът на защитата обърква свидетеля.

— Възражението се приема.

— И сержант Садовски излезе и ги застреля — каза Корва на Бранд.

— Да.

— Вие видяхте ли го да ги застрелва?

— Не.

— А откъде знаете, че ги е застрелял?

— Чух изстрелите.

— Значи от това заклкочихте, че сержант Садовски ги е застрелял.

— Не… После чух някой да казва, че ги е застрелял.

— Кой го каза?

— Не си спомням.

— Не беше ли Калейн?

— Може би…

— Уокър?

— Не, беше…

— Възразявам — Пиърс отново се беше изправил. — Адвокатът на защитата обърква свидетеля.

— Възражението се приема. Господин Корва, моля ви.

— Да, ваша милост. — Той отново погледна право към Бранд. — Какво казахте на лейтенант Тайсън, когато лейтенант Тайсън каза на Садовски „Застреляйте ги?“

— Нищо.

— Мислехте ли, че заповедта на лейтенант Тайсън е противозаконна?

— Да.

— И въпреки това нищо не казахте.

— Аз бях само медицинско лице.

— Само медицинско лице, аха.

— Да.

— Казахте ли на лейтенант Тайсън, че раната на Питърсън е смъртоносна?

— Да.

— Той защо не ви е послушал?

— Не знам.

— Казахте ли му, че животът на Питърсън би могъл да бъде спасен само ако се извика хеликоптер на медицинската служба?

— Да.

— Тогава защо не сте използвал една от двете радиостанции на взвода, за да извикате хеликоптер?

— Защото… не беше моя работа да използвам радиостанцията.

— Знаехте ли как да работите с нея?

— Не.

— Нямахте ли тричасов курс по използване на радиопредаватели във Форт Сам Хюстън?

— Не. Да.

— Защо не извикахте хеликоптер?

— Не беше… Не знаех нужната честота.

— Фелдшерът на взвода е нямал честотата на медицинската служба?

— Не.

— Нямаше ли кой да ви я даде, ако бяхте попитали за нея?

— Не знам.

— Помолихте ли някой от свързочниците да извика медицинската служба?

— Да. Помолих ги.

— Кой застреля лекаря австралиец?

За момент Бранд изглежда беше объркан от промяната на темата.

— Не знам.

— Американец ли беше?

— Да.

— Казахте, че не знаете.

— Не видях кой точно го е застрелял.

— Кой уби френския лекар?

— Не знам.

— Погребалната могила е била по средата на едно оризище, нали?

Бранд смени позата си, сякаш това вървеше заедно с промяната на темата в разпита.

— Да.

— Къде би могло да се проведе претърсването, за да се осигури необходимата дискретност?

— Не знам.

— Имаше ли някакви дървета или храсти в близост до погребалната могила?

— Мисля, че да.

— Около виетнамските погребални могили няма дървета и храсти. Вие къде бихте провели претърсването?

— Не знам. Не бих ги претърсвал.

— Защо?

— Не беше необходимо.

— Били сте на двеста метра оттам.

— Да.

— Мигновено ли умря Лари Кейн?

— Да — Бранд облиза устните си. — Куршум в сърцето.

— Вие казахте, че той е бил в операционната зала.

— Да.

— Мъртъв?

— Да.

— Вие ли се погрижихте да го отнесат там?

— Някой друг.

— Защо?

— Не… не знам.

— Защо някой ще пренася труп нагоре по стълбите?

— Не знам.

— Кой уби Лари Кейн?

— Снайперистът.

— Значи той не е умрял в болницата?

— Не. Навън.

— А какво е правел той на горния етаж?

— Не знам.

— Не беше ли застрелян на горния етаж?

— Не.

— Удрял ли ви е някога лейтенант Тайсън?

— Не.

— Не е ли имало случай, преди описваните събития, когато той ви е ударил пред целия взвод?

— Не… Само се спречкахме… сбутахме се малко…

— Харесвахте ли лейтенант Тайсън?

— Да.

— А той харесваше ли ви?

— Не — каза с въздишка Бранд.

— Защо?

— Не знам.

— А вие защо го харесвахте?

— Беше добър командир.

— А беше ли добър командир на 15 февруари 1968?

— Не.

— А предния ден?

— Ваша милост — изправи се отново Пиърс, — това наистина е прекалено. Тези въпроси целят да смутят и объркат свидетеля.

— Възражението се отхвърля — отвърна просто Спраул. — Продължете.

Корва продължи, скачайки от една случка на друга. Бранд явно не харесваше този начин за водене на разпита. Той започна да дава отговори, противоречащи на дадените преди това, след което започна да отговаря предимно „Не знам“, „Не си спомням“.

— Застреляйте ги — каза накрая Корва. Бранд размърда език под бузата си.

— Това е пряка заповед, дадена на сержант Пол Садовски?

— Да.

— Знаели сте, че тази заповед е противозаконна.

— Да.

— Наблюдавали сте как сержант Садовски излиза, за да я изпълни?

— Да.

— Сержант Садовски сам ли излезе?

— Не.

— Кой беше с него?

— Не си спомням имената им.

— Колко бяха?

— Двама или трима.

— Чули сте шест или седем изстрела.

— Да.

— Дойде ли сержант Садовски или някой друг да докладва, че заповедта е изпълнена?

— Не. Всъщност, да… Някой извика към операционната зала „Разкарани са“.

— И за кого казваше този някой, че са разкарани?

— За шестте или седемте неприятелски войници.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Кой откри огъня в операционната зала?

— Не знам.

— Колко време останахте във взвода след 15 февруари?

— Около един месец.

— И така и не разбрахте кой е изстрелял няколко откоса куршуми в операционната зала, пълна с пациенти, болничен персонал и американски войници?

— Не.

— При предишните си показания посочихте, че е бил Симкокс.

— Може и да е бил той. Беше там.

— И лейтенант Тайсън не го порица за това?

— Не.

— Очаквахте ли някой да повярва на всичко това?

— Възразявам! — Полковник Пиърс вече целият беше почервенял. — Ваша милост…

— Възражението се приема. Господин Корва, това е последното предупреждение, което ви отправям.

— Да, ваша милост. Господин Бранд, вие заявихте, че лейтенант Тайсън е измислил лъжлива версия за прикриване на предполагаемото масово убийство.

— Да.

— Казахте, че вие сте се съгласил с това.

— Не. Не съм се съгласявал с нея.

— Значи сте доложил за масовото убийство.

— Не.

— Защо?

— Те щяха да ме убият.

— Кои?

— Хората от взвода.

— Смятате ли, че началниците ви щяха да ви върнат във взвода, чийто личен състав сте обвинили в масово убийство?

— Не… не знам дали нямаше да го направят…

— Наистина ли? — Корва погледна към съдебния състав, после отново се обърна към Бранд. — След като се върнахте в щатите през май 1968 — а, доложихте ли за случая?

— Не.

— Защо?

— Исках… Исках да го забравя.

— Казахте, че споменът за това ви е преследвал?

— Да, преследваше ме. И сега още ме преследва.

— Въз основа на това, което сте набюдавали, кого всъщност сте видели да извършва убийство в болницата?

— Не съм сигурен.

— Не можете ли да назовете имена?

— Не. Може би само Белтран. Видях го да застрелва ранения, когото изхвърли от операционната маса.

— А лейтенант Тайсън видя ли това?

— Да.

— Той предприе ли някакви действия срещу Белтран?

— Не.

— Господин Бранд, вчера слушах показанията ви в течение на часове и ако между настоящите и предишните има някакво сходство, то се отнася основно до лейтенант Тайсън. Останалите участници в инцидента в различните случаи вършеха различни неща, които не биха могли да правят, освен ако не се намират на две места по едно и също време. Разбирам, че от въпросните събития са изминали много години и аз не мога да очаквам нито вие, нито някой друг да си спомня точните действия, и дори имената, на тези деветнайсет души. Но настоящите и предишните ви показания поставят лейтенант Тайсън на същото място. Близо до първата операционна маса. И в общи линии вие го оставяте там почти през цялото време. Това точна преценка ли е за действията на лейтенант Тайсън?

— Да, той беше в операционната зала.

— И не е казал кой знай какво?

— Не. С изключение на няколко заповеди.

— Като например?

— Като например „Застреляйте ги“.

— Той не се е опитал да спре предполагаемото масово убийство?

— Не.

— А опита ли се да съдейства или да насърчава извършването му?

— Да. Като запази мълчание.

— Стреля ли с пушката си?

— Не, поне доколкото видях.

— Значи, той в общи линии е стоял там, според сегашните и предишните ви показания.

— Да. Той изобщо не се опита да ги спре.

— Стоял е там със свързочника си, Даниел Кели, и е пушел цигара.

— Да.

— А вие бяхте в същата стая с него? — Да.

— Страхувахте ли се от живота си? Бранд се поколеба.

— Затова ли не направихте нищо?

— Да.

— А лейтенант Тайсън страхуваше ли се за живота си?

— Не знам.

— Бихте ли казали, че войниците му са отишли по-надалеч от предполагаемата му заповед да застрелят неприятелските войници?

— Да. Те застреляха всички.

— Лейтенант Тайсън нареди ли им да застрелят всички подред?

— Не съм го чувал да дава такава заповед. Само първата.

— Бяхте ли учуден от първата му заповед да застрелят ранените войници?

— Не.

— Защо не?

— Беше ядосан.

— На кого?

— На болничния персонал.

— И затова даде заповедта да застрелят ранените неприятелски войници.

— Да.

— Но не и другите хора.

— Поне не съм чул такова нещо.

— Заплашваше ли някой лейтенант Тайсън?

— Не.

— Опита ли се някой да насочи оръжие към него?

— Не.

— Какво стана с хората от болничния персонал, на които е било наредено да отидат в санитарската стаичка?

— Вече казах, че някой хвърли там ръчна граната.

— Белтран? — Да.

— В предишните си показания казахте, че не си спомняте.

— Така ли? Сега си спомням.

— Наистина ли?

— Да. Белтран.

— Белтран е бил картечар. Той е стрелял с картечницата си през прозореца.

— Да.

— Картечарите носеха ли ръчни гранати?

— Откъде бих могъл да знам?

— Лейтенант Тайсън напускал ли е операционната зала по време на предполагаемото масово убийство?

— Да, към края. Не го видях повече преди да се съберем пред болницата.

— Вие къде бяхте?

— В операционната зала. През цялото време.

— Защо?

— Не знаех къде да отида.

— Защо не излязохте навън?

— Май трябваше да го направя.

— Лейтенант Тайсън се опита да подчини на волята си „целия болничен персонал“, така ли?

Бранд се поколеба за момент, после отговори:

— Не знам.

— Загрижен ли беше той за Артър Питърсън?

— Не знам.

— Как така?

— Бях само медицинско лице.

— Направихте ли всичко, което бе по силите ви, за да спасите Питърсън?

— Нищо не можеше да се направи повече.

— Освен да извикате хеликоптера на медицинската служба.

— Ваша милост — отново се изправи Пиърс, — Стивън Бранд не е обвиняем.

— Възражението се приема — каза Спраул. — Господин Корва, начинът, по който водите разпита си, придобива оскърбителен характер.

— Ваша милост, въпросите относно Артър Питърсън са следствие на една с нищо непредизвикана забележка на свидетеля по време на предходните му показания.

— Може и да е така. Но мисля, че вие вече изяснихте онова, което искахте да покажете.

— И аз мисля така, ваша милост.

— Възражението се приема. Продължете, господин Корва.

Тайсън продължи да слуша как Корва разпитва свидетеля. Бранд явно бе притеснен от начина, по който Корва водеше разпита. Корва се връщаше по няколко пъти на едно и също нещо, но всеки път задаваше въпроса си по малко по-различен начин и получаваше леко променен отговор. След това Корва повтаряше различните отговори на един и същ въпрос. Бранд беше притеснен, не можеше да се владее и да възвърне спокойствието си. Лицето и жестовете му издаваха, че е притиснат до стената.

След близо два часа разпит, Корва го попита:

— А вие застреляхте ли някого?

— Не.

— Видяхте ли Ричард Фарли да убива някого?

— Не.

— Видяхте ли Лари Кейн да убива някого?

— Не.

— Лари Кейн е бил мъртъв, господин Бранд. Пиърс се беше изправил, когато Корва каза:

— Нямам повече въпроси, ваша милост. Полковник Спраул едва не въздъхна с облекчение и каза:

— Съдът обявява почивка до тринайсет часа.

* * *

Бен Тайсън гледаше от прозореца на третия етаж на сградата за жилища на несемейни.

— Какво мислиш? — попита той Корва. Корва се беше изтегнал на дивана и се прозя.

— Мисля, че съдебният състав се съмнява в това, че си издал заповедта да застрелят неприятелските войници.

Тайсън виждаше ясно какво става в Офицерския клуб на стотина метра от тях. Първо забеляза група униформени хора, които взе за членовете на съдебния състав. После видя Бранд, Пиърс, Уейнърт и Лонго. Завиждаше им, че могат да се движат свободно. Навън на паважа имаше цивилни и Тайсън се сети, че са от средствата за масова информация. Близо до музея имаше спрели фургони на телевизията и той видя двама души с камери в ръце.

— Каква е тази мания?

— За какво става въпрос?

— Отразяването на процеса в медиите. Хората пред портала. Виждам портала оттук. Едри заглавия на първа страница на вестниците. На първа страница. В страната ни стават важни за нацията неща и извън този портал.

— Недей да скромничиш — прозя се отново Корва. Тайсън обърна гръб на прозореца.

— А какво ще кажеш за второто им твърдение, че съм подпомогнал и насърчил избиването на хората, като не съм направил нищо, за да го спра?

— Също не е несъмнено и убедително. Според мен съдебният състав разбира, че хората ти са се разбунтували и че вече не си бил в състояние да командваш взвода. — Корва седна на дивана. — Но не успях да накарам Бранд да ми помогне да докажа това. Ако аз бях член на съдебния състав, щях да имам страшно много въпроси. Което и ще последва след обедната почивка.

— Ясно. Значи стигаме до лъжливата версия.

— Да. Това е проблемът. Бих искал да се сетя как да я обясня.

— Можем да кажем, че мисълта за всичко това ме е преследвала и не ми е давала покой, също както Бранд каза, че го е преследвала, постоянно съм искал да докладвам за случилото се, но по една или друга причина непрекъснато съм го отлагал.

— Можем да кажем и така. — Корва се изправи. — Отвори хладилника.

Тайсън отвори хладилното барче и извади кафяв плик и две кутии бира.

— Какво имаме днес?

— Китайска кухня. — Корва взе плика и започна да разполага пластмасовите чинийки върху масата в столовата.

— Студена е, Винс.

— И какво от това? — Корва откри пластмасови вилички на дъното на плика. — Ще пием ли чай?

— Смяташ ли, че съдебният състав може да ме признае за виновен само заради лъжливата версия за случилото се? — попита Тайсън.

— Опасявам се, че да — кимна Корва. — Взимай си — Корва започна да сипва храна от пластмасовите съдове в една хартиена чинийка пред себе си.

Тайсън си сипа бира.

— Ядох китайска храна вечерта, когато видях книгата на Пикард — каза той.

— Така ли?

— Беше отдавна.

— Всичко вече почти свърши, Бен — Корва си отразя парче ег-фу-йънг.

— Не можех да ям ориз години след като се върнах от Виетнам.

— Аз също.

Тайсън остана да стои до прозореца, докато Корва се хранеше.

— Добре се справи с Бранд — каза Тайсън.

— Благодаря. Така се прави със свидетели, които дават ясни и последователни показания. Не ги оставяш да бъдат ясни и последователни. Освен това всички бяха отегчени от многословните му глупости. Съдебният стенограф бе готов да го застреля снощи.

— Не очаквах, че така ще се обърка — усмихна се Тайсън.

— Не бих могъл да го направя, а и не бих се опитал, ако имах срещу себе си обикновен редник или Фарли — каза Корва, пийвайки си от бирата. — Но Спраул ми даде доста голяма свобода на действие с доктор великолепни.

— Май успя да накараш членовете на съдебния състав да си задават някои въпроси.

— Мисля, че е така. Но ще разберем, когато те се заемат с него малко по-късно.

— Не искаш да се задълбочаваш твърде много в случая с Лари Кейн, а?

— Не. Щеше да отрече. — Корва поднесе вилица ориз към устата си. — Няма ли да опиташ нещо от всичко това?

— Студено е.

— Добре. И така, какво мислиш? За петимата ни свидетели?

— Те не могат да застанат там и да разкажат историята за сражението, нали? — каза Тайсън, като седна срещу Корва.

— Според мен е просто невъзможно.

— Тази история беше добра преди осемнайсет години, когато излъгахме Браудър и командира на батальона. Но не мисля, че все още може да мине.

— Не — съгласи се Корва, — дори не трябва и да се опитваме да им я предлагаме. — Той погледна към Тайсън. — Всъщност, имаме проблем.

— Да, знам. — Тайсън си запали още една цигара. — Ще застанат ли Садовски, Скорело, Уокър, Калейн или Белтран на свидетелската скамейка, за да разкажат истината за масовото убийство? И да свидетелстват, че не съм давал заповед да убиват когото и да е било? Че съм застрелял Кейн, опитвайки се да спра всичко това? Че животът ми е бил в опасност? Че хората ми се бяха разбунтували? И че историята за лъжливата версия не беше моя?

Корва си избърса устата с книжна салфетка и преглътна.

— Точно това се опитвам да разбера. Говорих с адвокатите на всеки един от тях, но те не са много отзивчиви. Сега, когато процесът вече е в ход, всички започват да се отдръпват от идеята „един за всички, всички за един“.

— Така ли?

— Вече ти казах, Бен, че още преди делото да свърши, всички ще те предадат по един или друг начин.

— Значи намекваш, че те няма да свидетелстват в моя полза? — каза Тайсън след като известно време мълчаливо си пи бирата.

— Все още го обсъждаме. Разбираш ли, тук възникват такива неща като възможният им имунитет, лъжесвидетелстване, права по Петата поправка. Но в основата на всичко, Бен, е че тези хора не искат да застанат на свидетелската скамейка и да дадат възможност на Пиърс да ги попита дали са убивали бебета и бременни жени. Или дали са убили само лекарите и монахините? Между другото, кой уби бебетата?

— Скорело. С фосфорна ръчна граната.

Корва поклати глава. Тайсън потропа с пръсти по масата.

— А какво всъщност правеше Бранд? — попита Корва.

— Горе-долу това, което каза. Нищо. Беше вцепенен от страх. Мислеше си, че ще убият и него.

Корва загреба малко пържен ориз.

— Лекарите винаги са някак си съмнителни, нали?

Те никога не успяват да се приобщят към една група с обща психика. Лекарите, кучкарите в армията, духовниците и техните помощници, предните артилерийски постове… Всички тези хора, които се присъединяваха към нас от време на време… Ние им изглеждахме някак си странни, нали? Те сякаш посещаваха някакво подвижно отделение на лудница, в което всички пациенти са въоръжени до зъби. С невероятно нетърпение очакваха да се махнат от този ад обратно в базовия лагер. А когато си тръгваха, ние всички им се присмивахме. Но знаеш ли? Ние наистина бяхме луди.

Тайсън си допи бирата, после отбеляза:

— Както се оказва, инстинктивното отношение на взвода към Бранд е било правилно. Трябваше да го очистят.

— А очистиха болницата — каза Корва. — Макар и да са знаели, че там не могат просто да убият няколко души и да се измъкнат безнаказано.

— Не. Това беше остров на цивилизация. Затова и я разрушиха.

Известно време запазиха мълчание. Телефонът звънна и Корва стана, за да го вдигне. Слуша търпеливо, после каза:

— Добре. Дръжте ме в течение. — Затвори и се обърна към Тайсън. — Обадиха се от кантората ми. Все още преговарят с несговорчивите адвокати на свидетелите ни.

— И?

— Не знам. Те имат много основателни причини да не желаят да излагат клиентите си на риска да дадат показания под клетва и да бъдат разпитвани от прокуратурата. Ако ти беше в тяхното положение и аз бях твой адвокат, не бих те оставил да свидетелстваш в никакъв случай.

— А какво става с другарството по оръжие и кръвната клетва, дадена на светлината на свещите и така нататък?

— Бих казал, че клиентът ми не си спомня нищо такова. Щях да кажа, че в края на двайсети век, в страна, управлявана от юристи, подобни неща спокойно могат да бъдат забравени. Щях също да кажа, за да спася достойнството на клиента си, че неговите клетви, ако изобщо е имало такива, щяха да се отнасят до разказа за една жестока битка. А не за избиване на хора. Но продължаваме да преговаряме с тях — добави Корва.

Тайсън не каза нищо. Корва въздъхна дълбоко.

— Бен, понякога ми се струва, че колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Понякога именно защитата разсейва последното съмнение от съзнанието на съдебните заседатели, които не са убедени по безспорен начин, докато прокурорът не започне да разпитва свидетеля на защитата.

— Възможно е. Но ние не предлагаме особено сериозна защита.

— Прокуратурата също не предложи много сериозно обвинение. Бих искал колкото се може по-скоро да подчертая това пред съдебния състав.

— Искаш ли аз да дам показания?

— Ще ти кажа. И ако се сетиш за някоя сериозна причина, поради която си оставил без внимание едно масово убийство, моля те да ми я съобщиш.

Телефонът звънна отново и Корва го вдигна.

— Добре, сержанте. Кажете им да започнат без нас. — Той затвори и се обърна към Тайсън: — Само дето няма да започнат без нас.

* * *

— Съдът подновява заседанието си — каза полковник Спраул.

Пиърс обяви както обикновено, че всички участници в процеса присъстват в залата.

Полковник Спраул се обърна към полковник Муър:

— По време на почивката ми съобщихте, че съдебният състав има въпроси към свидетеля, Стивън Бранд.

— Да, ваша милост — отговори Муър.

— Призовете отново свидетеля — каза Спраул на полковник Пиърс.

Пиърс направи знак на дежурния сержант. Бранд се забави и две минути по-късно изпратиха двама военни полицаи да потърсят дежурния сержант и Бранд. Най-накрая, след като изминаха цели пет минути, Бранд се появи и прекоси залата, за да отиде до свидетелската скамейка.

— Напомням на свидетеля, че все още е под клетва — каза Пиърс.

Бранд седна. Полковник Спраул се обърна към присъстващите:

— Имах възможността да видя и да чуя въпросите, които съдебният състав възнамерява да зададе на свидетеля, и ги определих като допустими. — Спраул погледна към Пиърс, после към Корва, след това отново към полковник Муър. — Можете да започнете.

Пръв зададе въпроса си лейтенант Дейвис, най-младият член на съдебния състав.

— Доктор Бранд, обсъдихте ли инцидента в болницата със собствения си командир? Става въпрос за командира на Петнайсети медицински батальон?

— Не.

— Можете ли да ни кажете защо?

Бранд се намести на стола си и кръстоса крака.

— Както казах, бях силно изплашен.

— Смятате ли, че командирът ви, също лекар, не би проявил разбиране към вашия разказ?

— Не знам — отговори Бранд.

— Този разпит ще се хареса още по-малко на доктор Стийв — наведе се Корва към Тайсън.

Разпитът, провеждан от шестчленния съдебен състав, продължи близо час. Въпросите подсказаха на Тайсън, че съдебният състав не харесва особено доктор Бранд. Те питаха главно за причините, поради които Бранд не е докладвал за инцидента и за причините да го направи след толкова години. Разпитваха го за отношенията му с Тайсън и с другите хора от взвода. Тайсън не се съмняваше, че в общи линии бяха повярвали на разказа на Бранд за масовото убийство. Но също като с Фарли сякаш не искаха да се съсредоточат върху подробностите. Накрая полковник Муър зададе последния въпрос:

— По-рано казахте, че сте имали някакво спречкване с лейтенант Тайсън, което е предхождало инцидента в болницата.

— Да.

— Споменахте за някакво сбутване.

— Да.

— Кой кого буташе?

— Лейтенант Тайсън буташе мен.

— Вие паднахте ли на земята?

— Да.

— Направихте ли официално оплакване срещу него?

— Не.

— Можете ли да ни кажете какъв беше поводът за това спречкване?

— Не си спомням.

— Мразите ли го?

— Ни най-малко.

— Обсъждахте ли инцидента в болницата с лейтенант Тайсън?

— Не.

— Защо?

— Защото той участваше в изработването на лъжливата версия за случилото се.

— Обсъждали ли сте инцидента изобщо с някого? С някой военен или цивилен?

— Не. Не и преди да го обсъдя с Андрю Пикард.

— А след като говорихте с Андрю Пикард, опитахте ли се да се свържете с някаква правителствена служба във връзка с тези събития?

— Не.

— Означава ли това, че армията ви е потърсила във връзка със случая?

— Да.

Полковник Муър се огледа и всеки член от съдебния състав поклати глава в знак, че няма повече въпроси. Но за Тайсън петте едновременно поклащащи се глави, обърнати към средата на масата, приличаха на пет отвратени от чутото и видяното хора.

— Благодаря ви, за показанията — каза полковник Спраул на Стивън Бранд. — Свободен сте, но подлежите на повторно призоваване. — Спраул повтори и указанията си, отнасящи се до обсъждането на показанията му с други лица.

Тайсън погледна към Пиърс, Уейнърт и Лонго. Те не изглеждаха така самодоволни както след прекия разпит на Бранд, проведен от Пиърс. Но не изглеждаха и разтревожени. Всъщност Тайсън реши, че изглеждат като хора, които разбират, че най-лошото е вече зад гърба им. Че краят е близо и че те водят и тичат по нанадолнище, докато противниците им едва започват изкачването.

Полковник Спраул свърши с Бранд и каза:

— Свидетелят е свободен, но подлежи на повторно призоваване.

Бранд се изправи и тръгна без да бърза към страничната врата.

— Желае ли обвинението да извика друг свидетел? — обърна се полковник Спраул към полковник Пиърс.

— Не, ваша милост.

— Заседанието се прекратява до десет часа утре сутринта — произнесе полковник Спраул.

* * *

Тайсън и Корва вървяха по пътеката към жилищата за несемейни.

— Кога ще разберем дали защитата има свидетели? — попита Тайсън.

— Довечера, надявам се. Може да се наложи да поискам отсрочване на процеса.

— Отлагане, една дума.

— Точно така.

— Не искам отлагане.

— Нито пък аз, Бен. Но се нуждаем от малко време.

— Не. Утре искам да бъда в съдебната зала.

— Ще говорим за това по-късно.

Те стигнаха до пътеката, която прекосяваше поляната. Слънцето вече беше зад червените тухлени постройки на жилищните сгради и върху поляната бяха легнали дълги сенки.

— През нощта тук става студено — каза Корва. Той погледна към Тайсън. — Вкъщи ли си отиваш?

— Да. Да се видя малко с Дейвид. Марси все още се опитва да свърши някаква работа и ще вечеря с клиент. Знам какво е. Опитва се да жонглира между ролята на домакиня, майка, работеща жена и независимо от това да стои по шест или дванайсет часа в съда.

— Хайде, хайде — Корва си погледна часовника. — Ще остана в квартирата си тук до много късно. Ела към десет, ще пийнем по едно.

— Къде отидоха всичките ни войници, Винс? — попита Тайсън.

— Всички те сега си имат адвокати — отговори Корва.