Нелсън Демил
Обречен на мълчание (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Бен Тайсън взе влака в 1,40 от гара Пен и седна във вагона за пушачи. Влакът прелетя през тъмните тунели на Манхатън под Източната река, после препусна волно под слънцето на Куинс. На гара Джамейка го очакваха обичайните реклами и съобщения, и търсенето на коловоза, от който тръгва следващият му влак.

Двайсет и две минути след Джамейка влакът спря на гара Гардън Сити и Тайсън слезе на огрения от слънцето перон пред причудливата сграда на гарата.

Усещаше уханието на дивите цветя, избуели покрай релсите. Инстинктивно се запъти право към къщи, после смени посоката и се изкачи на перона, водещ към центъра на предградието. Слезе по няколкото стъпала и пресече Хилтън Авеню.

Тайсън установи, че от няколко години насам не се бе прибирал у дома следобед в делничен ден. По улиците имаше деца, които се прибираха от училище пеш или с колела, разхождаха се майки с колички, движеха се линейки и пощенски коли, изобщо кипеше активен живот, типичен за хората в тези малки градчета, които трябваше да пътуват някъде другаде на работа. Почувства почти чужди улиците, на които бе прекарал детството си.

Тайсън се спря пред една живописна тухлена сграда със сводести прозорци. Тази стогодишна конструкция бе служила за конюшня на някогашното село, след това за училище, а по-късно за магазин. Сега бе приютила множество адвокатски кантори, където в Дикенсов стил безброй писарушки прекарваха ежедневието си, превили гръб над жалби и завещания. Той влезе в една кантора на първия етаж и застана сред празната приемна.

Премести дипломатическото си куфарче в лявата ръка и усети присъствието на книгата вътре; като тумор, помисли си, зародил се наскоро, току-що открит и очакващ своята диагноза.

На вратата в дъното се появи жена.

— С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Бен Тайсън. Имам среща с господин Слоун.

Тя се усмихна, по името му спомняйки си кой е. Връзката на Тайсън със секретарката на Филип Слоун бе предимно телефонна.

— Аз съм Ан. Моля, заповядайте, седнете.

Тя изчезна, а след минута се върна с Филип Слоун, мъж на около петдесет. Слоун бе в невзрачен кариран костюм, с обувките и вратовръзката на клуба си, чиито цветове никога не си подхождаха с останалите му дрехи. Той поздрави Тайсън небрежно, после попита, докато глуповато прелисти бележника на секретарката си с уговорените срещи.

— Бен, бяхме ли се уговорили да се видим? Тайсън се запъти към входа за вътрешните кабинети.

— Няма да ти отнема много време, Фил.

Слоун хвърли един въпросителен поглед към секретарката си, после го последва, като го насочи към библиотеката.

— В кабинета си имам клиент.

Тайсън седна на дълга маса и заоглежда етажерките, изпълнени с книги. Corpus Juris Secundum. Законът на земята — кодифициран и индексиран, записал в изнурителни детайли и тъпа проза правата и задълженията в едно невероятно беззаконно общество.

Тайсън разтвори книгата върху махагоновата маса и я бутна към Слоун, Слоун хвърли бърз поглед на корицата и започна да чете.

Тайсън си запали цигара и се вторачи в отсрещната стена.

След известно време Слоун вдигна очи от книгата. На лицето му не се четеше нищо.

На Тайсън му стана ясно, че не възнамерява да говори, така че започна пръв:

— Джон Маккормик ми я показа тази сутрин във влака.

Слоун кимна с професионален жест, който не издаваше нищо.

Тайсън не обичаше особено много този човек. Но бащата на Слоун е бил години наред адвокат на семейство Тайсън и съвсем естествено бе Филип Слоун да продължи да се занимава с делата на Тайсънови. А Слоун бе добър професионалист, нищо, че не му допадаше като човек. Тайсън се изправи.

— Исках само да те подготвя за това, преди да си го чул на игрището за голф или пък където и другаде да изчезнеш през тези слънчеви дни. Ако книгата предизвика някаква реакция спрямо мен, ще те информирам.

Слоун се поколеба за момент, после махна с ръка:

— Седни, Бен. Мога да ти отделя още някоя и друга минута.

Разбира се, че можеш, проклетнико, помисли си Тайсън. Този случай е един от онези, за които цял живот си мечтал. Но остана прав.

Слоун заговори, а гласът му звучеше загрижено.

— Да, това наистина е обезпокоително. — Помисли за момент. — Предполагам, че ти е дошло наум да заведеш дело.

Но Тайсън почти не го слушаше. Прекъсна го рязко:

— Може ли да ме подведат под отговорност заради това?

Слоун се вторачи в него без да продума нищо, след това отговори:

— Зависи.

— От какво?

— Очевидно от това доколко написаното е вярно. — Спря за момент, после продължи: — Би ли седнал, Бен? Дай да видя отново книгата.

Тайсън седна и отново извади книгата от дипломатическото си куфарче.

Слоун я заразглежда. Прочете написаното върху меката обвивка, разгледа индекса, после прелисти набързо страниците. Вдигна очи към Тайсън.

— Издателят е известен. Като че ли авторът има доказателства. Книгата е анотирана и има списък с библиография. Прилича ми на добре свършена работа.

Тайсън сви рамене. Слоун продължи:

— Нали знаеш, Бен, каквото и да си говорим тук, всичко си остава между нас. — Пое си дълбоко дъх: — Е?

Тайсън се поколеба:

— Виж, това, което искам да ми кажеш, е дали аз… или момчетата, които командвах… можем да бъдем съдени.

Гласът на Слоун прозвуча някак остро:

— За какво? все още не си отговорил на въпроса ми.

— За убийство!

Слоун се облегна назад и се замисли за момент, после отговори:

— Според закона няма давност за убийствата. Лицето на Тайсън остана спокойно. Слоун го погледна:

— Въпреки че в този случай ще трябва да се произнесе Министерството на отбраната.

— Какво значи това?

— Ще трябва да те призоват отново в армията. Тайсън кимна.

— Могат ли да го направят?

— Точно това е въпросът. Ако не могат, тогава никакъв граждански съд не може да те съди. Както виждаш, трябва да бъдеш изправен пред американския военен съд, иначе не може да има процес. Вече има такива прецеденти.

— Сигурен съм, че има — Тайсън се замисли за момент. — Добре, кой е най-лошият сценарий? Призовават ме в армията. После какво?

— Ключът тук е в свидетелите. Има ли някой от бившия ти взвод, който би свидетелствал срещу теб?

— Очевидно има. Слоун поклати глава.

— Да разговаряш с един писател не е същото, като да даваш показания пред военен съд.

Тайсън мълчеше.

Слоун въртеше молива в пръстите си.

— Виж, този случай си е едно мнимо обвинение в престъпление, извадено на бял свят от някакъв писател след седемнайсет-осемнайсет години… Боже мой, толкова отдавна ли беше? Както и да е, много години след като, както се твърди, това е станало. Писателят цитира три източника за своята информация: двама анонимни войници, за които твърди, че са били от твоя взвод и чиято анонимност защитава, и една монахиня от смесен евроазиатски произход, идентифицирана само като сестра Тереза, за която казва, че е единственият оцелял свидетел след похищението. Познаваш ли тази сестра Тереза?

Преди да отговори, Тайсън се поколеба:

— Познавах я…

Слоун не обърна внимание на това и продължи:

— Както и да е, имаме работа с едно престъпление, извършено в чужда страна, с която в момента нямаме дипломатически връзки…

— Знам всичко това.

— …по време на военна операция, по време на война, а ти не си споменат сред хората, които са били пряко обвързани с това… изтребление.

Тайсън гледаше книгата, която лежеше между тях.

— Добре, а сега каква е лошата новина? Слоун се наведе напред:

— Сам знаеш. Като командир…

— Отговорен за действията на моите подчинени, нося пълна отговорност и т.н. и т.н. Да, знам.

— Застрелял ли си някого?

— Не.

— Присъствал ли си по време на посочените убийства?

Тайсън започна да обяснява, но внезапно отсече:

— Пикард казва, че съм бил.

— Пикард не е бил там, питам теб.

— Не, дори не съм бил там. Делото е приключено.

— Страхувам се, че не е, лейтенанте — Слоун почука с молива си по масата. — О’кей, още веднъж ще изиграя ролята на застъпник на дявола. Или пък на военен обвинител, ако предпочиташ. Имайки предвид това, което е написано тук, аз като обвинител искам да знам дали ти всъщност си издал заповед да бъдат извършени въпросните убийства или пък си предприел нещо, за да ги предотвратиш. Искам да знам дали си знаел за тях и не си докладвал, или дори дали е трябвало да знаеш за тях или пък да ги очакваш. Защото, ако само едно от тези неща е вярно, тогава военна прокуратура ще те обвини във въпросните убийства така, сякаш ти си ги извършил със собствените си ръце.

След кратко мълчание Тайсън въздъхна и се обади:

— По-високият чин си има своите привилегии.

Слоун се изправи и отиде в другия край на библиотеката. Измъкна един дебел том някъде от по-горните рафтове и го изтри от прахта, после го остави на масата.

— Какъвто и процес да заведе военната прокуратура срещу теб, най-вероятно отчасти той ще се основава на прецедентите и принципите, установени при Нюрнбергския процес срещу военните престъпления на нацистите и при процеса в Токио срещу военните престъпления на японците.

— Имам си добра дружинка.

Докато говореше, Слоун прелистваше книгата.

— Естествено, целта на тези процеси бе да се стегне примката около врата на нашите врагове. Но някои от тези прецеденти са се върнали отново в Америка, за да преследват чистата съвест на ония от Министерството на сухопътните войски. — Спря да прелиства страниците. — А това е прочутият процес срещу генерал Ямашита, главнокомандващ японските сили на Филипините. Американците обвиниха Ямашита, че „в противоречие на закона се е отнесъл безсъвестно и не се е справил със задълженията си на командир“, като разрешил на хората под негово подчинение „да извършат брутални зверства и други тежки престъпления“. — Слоун погледна бегло към Тайсън. — Никъде не се твърдеше, че Ямашита лично е извършил някое от посочените зверства, нито, че е заповядал тяхното изпълнение, нито пък дори, че е знаел за тях. В обвинителния акт просто се казваше, че по време на командването си не е успял да предвиди какво могат да извършат неговите подчинени, че е трябвало да знае какво могат да избършат и не е успял да осъществи ефективен контрол над своята войскова част според съответните обстоятелства — Слоун затвори книгата. — Генерал Ямашита бе обявен за виновен и бе обесен.

— Благодаря ти за успокояващия разговор, Фил. Слоун погледна часовника си.

— Трябва да се връщам при клиента си — изправи се той. — Виж, въпросът дали е „трябвало да знае“ и други такива е малко неясен. Военният съд няма да те обвини в нищо след всичките тия години, ако не си присъствал лично на инцидента. А ти присъствал ли си?

— Твърде е възможно — Тайсън стана.

— А взе ли участие по някакъв начин? Все още не съм много наясно каква точно е била твоята роля в този случай.

Тайсън взе дипломатическото си куфарче.

— Е, всичко бе много отдавна, Фил. И аз самият трябва да помисля каква точно беше моята роля.

Слоун сякаш не бе доволен от уклончивия отговор. Направи няколко крачки към вратата и се обърна:

— Най-добрата защита е агресивното нападение. Това важи за футбола, борбата и закона. Трябва добре да си помислиш и да заведеш дело срещу Пикард. Ако не го направиш, това ще направи впечатление на правителството и военните, и може да окаже влияние на решението им какво точно да предприемат. — След като не получи отговор, добави: — Освен това помисли как ще реагират твоето семейство, приятелите ти, колегите ти, ако не заведеш дело за клевета.

Тайсън вече го бе направил. Той знаеше, че Слоун иска да го примами, задавайки му по заобиколен начин въпроса: По обвинението в убийство, Тайсън, признаваш ли се за виновен или не?

— Разбира се, че ще помисля — Въздъхна той. Слоун кимна леко с глава.

— Добре, Бен, дръж ме в течение, ако се появи нещо друго. И ми остави книгата, ще я прочета внимателно. Купи си друга и направи същото.

Излезе, а Тайсън го последва. Разделиха се в коридора.

— Не давай никакви изявления, нито публично, нито пред частни лица — допълни Слоун.

Тайсън го погледна през рамо.

— Изобщо нямам такива намерения.

— Поздрави Марси.

Тайсън напусна кантората и тръгна по булеварда, засенчен от дърветата. Опасността сега бе по-ясна и осезаема, мислеше той, което до известна степен го караше да се чувства по-добре. Но на звяра му бе пораснала още една глава, а зъбите му се оказаха много по-големи, отколкото му се сториха отдалече.

Бен Тайсън отново пресече Хилтън Авеню и влезе в градската библиотека. Качи се право горе, в отдела за правна литература. След като се порови из рафтовете, седна на една от масите с четири дебели книги пред себе си. Извади бележник и озаглави първата страница: Доклад на върховната военна комисия относно масовите убийства в Май Лай. На втората написа: Военно право на Бърн. На четвърта и пета: Наказателен кодекс на военното правосъдие и Ръководство по въпросите на военния съд.

Отвори доклада на върховната военна комисия и започна да чете, като от време на време си записваше нещо. След половин час сложи книгата настрани и отвори Наказателния кодекс на Военното правосъдие. Познаваше този кодекс и бе почти сигурен, че не се е променил през последните осемнайсет години, откакто го бе отварял за последен път. Военните закони се променят със скоростта, с която еволюира всеки нов вид от живата природа.

Като офицер бе участвал във военни процеси и към военния съд бе изпълнявал ролята и на защитник, и на обвинител. Установените военни закони му се струваха справедливи, логични и дори толерантни. До известна степен те се основаваха на здрав разум, който, инстинктът му подсказваше, не бе присъщ на гражданското право. И въпреки това в някои от военните процеси, на които бе присъствал, особено в тези отвъд океана, имаше нещо сюрреалистично: сурови, зловещи процеси, малко в стил Кафка, чиято единствена задача е колкото се може по-бързо и по-безшумно да превърнат обвиняемия във виновен.

Тайсън прехвърли набързо основните части от Наказателния кодекс, записа си нещо, после прегледа Ръководството по въпросите на военния съд. Книгата всъщност представляваше папка, в която бяха защипани отделни листове. Прелисти ги набързо, по-скоро от любопитство и някакво странно носталгично чувство, отколкото заради самото правосъдие. Ръководството бе почти като буквар, нещо като описание и сценарий за военен процес — от всичко по малко. Думите на всички участници бяха подробно изписани в черно и бяло. Като офицер той бе прибягвал до това ръководство само в случаите, при които всички улики и доказателства водят до военен съд.

Тайсън затвори папката, потри очи и се изправи. Светлината от гледащия на запад прозорец гаснеше и наоколо бе настъпила тишина, неестествена дори за библиотека. Тайсън погледна часовника си. Наближаваше шест часа. Събра записките, пъхна ги в куфарчето си и си тръгна. Излезе от сградата и отиде във военния мемориален парк — малко зелено пространство между библиотеката и жп гарата. Пристигна някакъв влак и наоколо имаше коли и таксита с посрещачи. Отвъд улицата големият хотел изглеждаше спокоен сред засенчения от дървета парк.

В главата му все още се въртяха редове, които прочете в книгата на Бърн и Доклада на върховната военна комисия. За момент си бе помислил, че навярно в случая законът не го лови; че времето, разстоянието и пътищата на собствения му живот го бяха разделили завинаги от онази воняща, малка, измазана в бяло болница. Но вече не бе толкова сигурен.

Тайсън внезапно спря, обърна се и закрачи отново. Виждаше се, че е в своята изгладена офицерска униформа и отново седи в съдебната зала, но не от страната на правораздаващите, а от страната на обвиняемите. Задържа тази картина в мислите си, опитвайки се да си я представи, но после я прогони от страх да не се превърне в реалност.

Запъти се към Франклин Авеню, където имаше книжарница. Знаеше, че след това трябва да тръгне право към дома си — към семейството си, без изобщо повече да се отклонява.