Нелсън Демил
Обречен на мълчание (38)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА

Дъждът биеше силно по прозорците. Тайсън захвърли настрани сутрешния вестник, включи телевизора, после го изключи. Наля си още едно кафе, но не го изпи, след това си запали цигара и я изгаси.

— По дяволите!

Загледа се в счупеното стъкло на прозореца и подуши хладния влажен въздух, който влизаше през него. Измери с крачки дължината на хола, пет крачки, кръгом, пак пет крачки. Легна на земята и направи трийсет лицеви опори. Стана и избърса потта от лицето с ръкава на сивия си анцуг. Анцугът му беше мръсен и той се зачуди дали му беше разрешено да отиде до местната пералня или трябваше да изпрати дотам сина си след училище или жена си след работа.

Очите му се спряха на вазата върху телевизора, в която имаше една-единствена жълта чаена роза. По някакъв начин мисълта за това цвете на това мрачно място го обиди. Усилията на Марси да накара къщата да заприлича на дом го ядосваха. Взе вазата и отиде до вратата точно когато звънецът иззвъня. Застана неподвижно, устоявайки на желанието да отвори веднага. Вероятно беше Корва, а той можеше да постои малко под дъжда. Щеше да укрепи характера му. Звънецът на вратата звънна отново. Тайсън изчака още цяла минута, след това отвори. Винсънт Корва влезе бързо вътре и затвори чадъра си. Погледна вазата с чаената роза в ръката на Тайсън.

— За мен ли е?

Тайсън отвори отново вратата и изхвърли керамичната ваза на поляната.

— Отвратителен ден за начало на учебната година — каза Корва. — Трябваше да закарам децата си насила до спирката на автобуса. — Той свали черния си дъждобран. — Напомня ми за едни мусони, под които ми се наложи да вървя в продължение на два месеца. Хващали ли са те мусоните, там на север?

— Не си спомням. — Тайсън взе дъждобрана на Корва и го окачи в миниатюрното гардеробче.

— Всичко тук е страшно малко — отбеляза Тайсън. — Това място е толкова малко, че трябва да излезеш навън, за да се разведриш. — Корва отиде в хола.

— Вече е обед — каза Тайсън, поглеждайки часовника си. — Какво те забави?

— Транспортът — Корва сложи куфарчето си на масичката за кафе. — Казах ти преди дванайсет.

— Сега е след дванайсет. Пет минути по-късно.

— Секретарката ти каза на обед. — Той погледна към Тайсън. — Да не си се побъркал?

Тайсън не отговори. Корва отвори куфарчето си и извади оттам кафяв книжен плик.

— Жена ми ни направи сандвичи. Италиански студени закуски, проволоне и капоната. Искам да ги опиташ.

— Не съм гладен. Отегчен съм. В това отвратително време дори не мога да отида на разходка.

— Трябва да отидеш до щаба, за да се разпишеш. Това е чудесно разнообразие за деня. — Корва започна да развива сандвичите.

— По дяволите щаба. Не съм се разписвал от три дни.

— Ей, не нарушавай правилата на ареста си, Бен — погледна го Корва, — или ще те пратят в ареста. Тоест в карцера. Трябва им само повод.

— В ареста поне има хора, с които да си поговориш. Корва сви рамене. Той забеляза каната с кафе и чистата чаша в края на масата. Наля си кафе.

— Искам да идеш да се разпишеш щом свършим тук.

— Прати ги по дяволите. Сам знаеш, че няма да ме хвърлят в карцера.

— А защо не?

— Защото си пазят репутацията, ето защо.

— Не бих разчитал на това. — Корва си сипа сметана в кафето. После добави: — А ако те тикнат в затвора във форт Дикс, аз съм дяволски сигурен, че няма да искам да наминавам да те виждам там. Онова място е много мрачно, приятелче. Освен това е в Ню Джърси, а си мисля, че би предпочел да умреш, отколкото да се озовеш в Ню Джърси. — Той се усмихна.

Тайсън не обърна внимание на шегата му. Корва седна в креслото и отвори куфарчето си.

— Целуна ли Марси и Дейвид тази сутрин?

— Не — Тайсън си запали цигара. — На никой не му беше до целувки. Дейвид беше подтиснат. Марси се опитваше да скрие възторга си, че се връща отново на работа. Почти излетя оттук. Освен това спах на дивана. Отвратително е, Винс.

— Знам.

— Какво се предполага, че трябва да правя, когато тя заминава в командировка? Тук ще бъдем само аз и Дейвид. Дори не мога да заведа детето някъде. — Той вдигна металния пепелник, пълен с фасове и го запрати по отсрещната стена.

Корва се направи, че нищо не забелязва и продължи да рови в книжата си. Тайсън седна в далечния край на дивана.

— Казах им да останат в Саг Харбър, после им предложих да се върнат в Гардън Сити. Ама не, те пожелаха да споделят моето мъченичество и унижение. И сега са не по-малко изнервени от мен.

Корва вдигна лист хартия от масата и каза отсъстващо:

— Извинявай за снощи.

— О… честно да ти кажа, бях толкова пиян, че не си спомням твърде много.

— Жена ми беше бясна, защото искаше колата за днес — кимна Корва. — Трябваше да й обещая да съм трезвен и да я откарам до вкъщи.

— Не я оставяй да те командва. Ти си ходил на война.

— Не мисля, че на някого му пука особено за това, Бен.

— Така е.

Корва плъзна един сандвич към Тайсън по ниската масичка и започна да развива своя.

Тайсън разгъна своята салфетка и повдигна дългия резен италиански хляб.

— Какво, по дяволите, е това?

— Патладжан, подправки, маслини, домати и други чудесни неща. Най-отдолу има поволоне. След това генуезки салам, проскуито, капоколо, мортадела…

— Ще направи дупка в стомаха ми. Все още усещах шибаната стрега в устата си, когато се събудих.

Корва захапа сандвича си. Отвърна докато дъвчеше:

— И така, изслушването на показанията ще започне в девет часа сутринта в зала Джаксън. Прилича на изслушване на показанията от съдебни заседатели, които да решат дали делото да се предаде на съда, с изключение на това, че няма съдебни заседатели, а само офицерът, провеждащ разследването според член 32, човекът, който е поел работата след Керън Харпър, полковник Фарнли Гилмър. — Той погледна към Тайсън. — Откъде ги измислят тези имена англосаксонските протестанти?

— Това са фамилни имена. В училище имах един приятел, който се казваше Манвил Грифит Кенли.

— Господи! Как му викахте?

— Лайно. — Тайсън взе сандвича си и го захапа. Сдъвка го внимателно, после кимна: — Не е лошо.

— И така, предполага се, че също като Харпър, полковник Гилмър е безпристрастен — продължи Корва, като хвърли поглед към бележките си. — Той не е длъжен да подготвя делото в полза на правителственото обвинение. Но Гилмър знае кой му плаща всеки месец. Освен това неговото разследване е различно по вид от това на Харпър. Основната му задача е да чете доклада й и да координира усилията на централния следствен отдел на армията и на ФБР в намирането на свидетелите, като използва правителствените средства в усилията си да открие всички възможни документи по случая в архивите на армията, както и да пише писма в чужбина относно сестра Тереза. Освен това той е във връзка с новоназначения екип на военната прокуратура и ме вика, когато му хрумне. По телефона прилича на свестен човек, но се усеща, че страшно се притеснява да не развали всичко. Той е толкова предпазлив, че когато го питам: „Как сте?“, ми отвръща: „Казват, че съм добре.“

Тайсън се усмихна за първи път през този ден.

— По време на самото слушане — продължи Корва, — Гилмър е нещо като съдия плюс състав от съдебни заседатели и арбитър. Но има някои случаи, когато изпълнява и част от функциите на районния прокурор в гражданския съд. Не е необходимо да си сменя одеждите за целта, но винаги съм си мислил, че ако трябваше да го прави, това щеше да внася нотка на смях и облекчение в процесите.

— Господи, Винс, нищо чудно, че няма да допуснат пресата. — Тайсън се отпусна на дивана. — Тренирам военната си стойка за слушането. Продължавай.

— Добре. Ще има и съдебен стенограф. Ще присъстваме ние и което е по-важно, ще присъства военният прокурорски състав. Ще имаме възможността да видим врага лице в лице. Те са трима.

— Но ти си само един.

— Ако искаш, ще помоля армията да ни назначи още един-двама служебни адвокати.

— Искаш ли ги? — попита Тайсън.

— Предпочитам да работя сам. Тайсън се замисли за момент.

— Няма ли да бъде по-добре от гледна точка на представителността и от психологическа гледна точка да имаме и униформени адвокати от военната колегия?

Корва измъкна парче сирене от сандвича си и започна да го дъвче.

— Това ще направи добро впечатление на полковник Гилмър и на всеки състав на военната прокуратура, събран, за да слуша делото ти. Но същевременно присъствието на униформени адвокати на защитата, назначени от страна на армията, ще създаде известно впечатление, че сме съгласни с цялата тази игра на правосъдие. Ти трябва да си в униформа, но аз искам да изглеждаш и да се държиш по-скоро като цивилен, с цивилен адвокат, съден от военен трибунал. Това съвсем не е по американски, а аз искам всичко да изглежда точно така. Тайсън замислено потърка брадичката си.

— Добре, нека бъдем само ти и аз, Винс. Знаеш ли нещо за прокурорския състав?

— Да, знам, че са много труден екип. Имената им са полковник Греъм Пиърс, майор Джудит Уейнърт и капитан Салваторе Лонго.

Тайсън опря глава на облегалката на дивана и се взря в тавана.

— Армията дава равни възможности на всички — отбеляза той.

— Така изглежда — каза Корва. — Всъщност проблемът е полковник Пиърс.

Тайсън си запали цигара и изпусна кръгчета дим във въздуха. Той тръсна пепелта на земята.

— Какво знаеш за него?

— Направо ли да ти го кажа? — попита Корва, след като за момент се замисли.

— Естествено.

— Добре… Първо, той работи главно по дела за убийства. Беше заедно с Ван Аркън в прокурорския състав по случая Коли. Преди това е бил военен прокурор в Лонг Бин. Участвал е в дела, по които обвинението е искало смъртна присъда. Изпратил е много войници вкъщи по-рано от предвиденото. В затвора, демек. Той е протеже на Ван Аркън, което означава, че е лайно. Може един ден да стане следващият главен военен прокурор.

— Разкажи ми още за него. — Тайсън се изправи до дивана и внимателно се взря в Корва.

— Той е съвършен актьор в съдебната зала, но не преиграва, така че съдебните заседатели никога не успяват да разберат какъв актьор и какво лайно е всъщност. Тези изключителни способности могат да бъдат оценени само от друг адвокат. Освен това, той е гениален в буквалния смисъл на думата. Виждал съм го да представя купища страници документи като доказателство, след което без да ги погледне, да цитира дословно дълги пасажи от тях. Би могъл да стане театрален актьор.

Тайсън се наведе напред, приковал очи в Корва.

— Когато отива до съдийската скамейка за разрешаване на някакъв спорен правен въпрос — продължи Корва, — може да цитира ръководството за военните съдилища. Единния кодекс на военното правосъдие и прецедентното законодателство — по глава и подточка, по същия начин, по който пасторът цитира Библията. Но не е педант. Има много бърза и аналитична мисъл. Умее да промени тактиката си, когато усети, че не му върви, не по-зле от добър военен тактик. Мисли в движение. — Корва започваше да говори все по-бързо. — Надушва слабите места в защитата и ги атакува, докато не ги разбие. После, когато вече се намира в тила ти, той ти взривява склада с боеприпасите, пикае в кладенците ти с прясна вода и ти изяжда храната. След това, ако се опиташ да се оттеглиш, той те обсажда, кара те да тръгнеш в обратна посока и те притиска, докато не паднеш в някоя клопка. Ако ти атакуваш, той се оттегля стратегически, след това те обхожда по фланга и те обгражда. И не се отказва, докато не вдигнеш белия флаг. Тогава става великодушен, сякаш всичко това е било просто един рицарски турнир, идва при теб и иска да ти стисне ръката и да те черпи едно питие.

— Звучи така, сякаш наистина може да се окаже проблем — каза Тайсън.

— Е — Корва въздъхна дълбоко, — не исках да те плаша.

— Изобщо не си ме изплашил.

— Искам да кажа — продължи Корва, — че той не е непобедим. Може да бъде победен.

— Случвало ли се е?

— Не. Никога не е губил.

— В такъв случай, вие и двамата имате великолепни професионални постижения.

— Точно така. Но от мен се очаква да направя някакво чудо.

— Така е. — Тайсън стана, отиде до кухнята и се върна с бутилка „Самбука“. Изля известно количество в своята чаша за кафе, после и в тази на Корва. — Това е първото и последното питие, което ще получиш тук.

— Наздраве — Корва вдигна чашата си.

— Наздраве — Тайсън отпи и остави чашата си на масата. — Не е лошо. Сякаш пиеш отвара от женско биле?

— Добро е за храносмилането.

— Мисля, че по-скоро имам нужда да си завра два пръста в гърлото. — Тайсън седна на облегалката на дивана. — А ти изправял ли си се някога срещу полковник Пиърс?

— Веднъж — кимна Корва. — Във форт Браг. По делото на един майор от осемдесет и втора военновъздушна дивизия. Нарушение на член 114. Дуел.

— Какво?

— Дуел. Нали знаеш — десет крачки, обърнете се и стреляйте. В армията това е забранено от повече от сто години. Прави живота в казармата много по-скучен. Както и да е, опитах се да убедя съдебните заседатели, че клиентът ми е защитавал честта си на офицер и джентълмен. Беше много необичайно дело.

— Но с обичайния изход.

— Бъди справедлив, Бен. Бяха пипнали този майор съвсем заслужено. Ударил плесник на млад капитан, когото подозирал, че го мами с годеницата му, след това извикал капитана на дуел на една полянка в гората — автоматични пистолети 45 — ти калибър и никакви секунданти.

— Е? — попита нетърпеливо Тайсън.

Корва събираше изостанали парченца от сандвича си в салфетката и ги слагаше в устата си.

— Капитанът се явил с шестима секунданти — всички от комендантството — и те се справили с майора. Капитанът не беше глупак. Но полковник Пиърс бе решил да го подведе под отговорност и да го осъди, въпреки че дуелирането не се смята за тежко престъпление. Дори ако има убит. Това е малко странно. Но случаите по член 114 са голяма рядкост.

— Какво става с армията? Аз самият мислих да направя нещо, спадащо към член 114, с капитан Ходжиз.

— Нямаш право да носиш оръжие. То също е странно. В армейския живот, изобщо, има доста странни неща.

— Така е. И какво стана в крайна сметка с този рицарски настроен майор?

— Патроните в пистолета му са били слабо заредени. Според мнението на експертите в тях не е имало достатъчно барут, за да убият някого. Майорът също не беше никак глупав. Освен това съдебните заседатели го харесаха. Измъкнах го с една година условна присъда и то дори без прекратяване на службата. Полковник Пиърс беше много разстроен. Това бе единственият случай, в който не успя да получи ефективна присъда.

— Значи той ти е вдигнал мерника, Винс.

— Не, Бен, вдигнал е мерника на теб. Тайсън мрачно се усмихна.

— Готов съм да се срещна с кучия му син — каза Корва. После за момент се замисли. — И така, ето как ще протече слушането в петък. Полковник Гилмър ще председателства заседанието, полковник Пиърс и двамата му помощници ще слушат и ще гледат. — Корва се наведе напред. — А ти трябва да изглеждаш така, сякаш си напълно спокоен.

— Като студенокръвната прослойка протестанти от горните слоеве на средната класа, към която принадлежа?

— Да, точно така. Дръж се типично. — Корва се пресегна към бутилката Самбука, но Тайсън я отдалечи от него. — Трябва ми, за да отпуша мивката.

— И така, има две теории относно това каква позиция трябва да заеме защитата при едно слушане. Първо: да отидем в залата, готови да се борим за най-малката подробност, която може да доведе до прекратяване на делото. Второ: да приемем, че те ще те подведат под отговорност, дори ако им доведем шест монахини кармелитки и архиепископа на Уей, които да се закълнат, че ти си приемал светото причастие с тях в Да Нанг в деня на събитието.

— Къде са тези шест монахини и архиепископът?

— Няма значение. Въпросът е в това, че аз смятам, че те ще те подведат под отговорност въз основа на показанията на Бранд като, между другото, полковник Гилмър е накарал Бранд писмено да се закълне в достоверността им. Показанията на Фарли вече също са оформени като дадени под клетва. Имам копие и от двата документа. Искаш ли да ги видиш?

— Не. Но защо си сигурен, че ще ме подведат под отговорност?

— Имам чувството, че не си следил много внимателно развитието на делото.

— След като те така и така ще ме подведат под отговорност — сви рамене Тайсън, — какъв смисъл има да се явявам там?

— Необходимо е само телесното ти присъствие — отвърна Корва. — Разбираш ли, Бен, мога да домъкна и Садовски, и Скорело, и Белтран, и Калейн. И те могат абсолютно безрезервно да застанат зад теб. Но тогава този тип, полковник Гилмър, ще ни каже: „Защо тези хора казват едно, а Бранд и Фарли друго?“ И ще си отговори: „Хайде да ги призовем пред военен съд, за да разберем какво става. Нека седемчленният съдийски състав да реши къде е истината.“ Или нещо в този смисъл. Виждаш ли, Бен, за разлика от гражданския съд, където слушането на свидетелите става пред широк състав от съдебни заседатели, които решават с тайно гласуване, тук Гилмър трябва да вземе еднолично решение. И ако решението му е да не те предаде на съда, всички ще решат, че е станало така, защото решението му е било еднолично. Чат ли си?

Тайсън кимна.

— И този неизвестен полковник — продължи Корва, — внезапно ще стане твърде популярен в очите на началниците си. Така че, да предположим, че Гилмър прочете всички показания, обмисли фактите, възползва се от възможността да говори със свидетелите ни, и наистина препоръча делото да се прекрати. За разлика от решението на съдебните заседатели в граждански съд, неговото решение не е окончателно.

— Тогава защо трябва да се занимаваме с целия този фарс?

— Защо преди известно количество години армията е била принудена да въведе в правораздаването си участието на състав от съдебни заседатели с цел да се защитят правата на обвиняемите, които са били съдени твърде често по усмотрение на съответното командване. И тогава армията изнамери това измислено слушане на свидетелите по член 32, което дава възможност на висшето командване да взима крайните решения, същевременно създавайки илюзия, че има някакъв състав от съдебни заседатели. Тогавашният президент захапал въдицата и подписал закон, утвърждаващ тази процедура. И оттогава върховният съд не е пожелал да чуе за каквито и да е възражения срещу нея. Разбираш ли, федералните съдилища се опитват да подминават тази мина във военното законодателство. Както каза президентът на Франция след делото Драйфус: „Военното правосъдие прилича на правосъдие толкова, колкото и военната музика на музика.“ Ако делото ти беше под юрисдикцията на гражданското правосъдие, ти все още щеше да си цивилен. Аз щях да съм повдигнал около триста правни въпроса и вероятно щях да съм се спазарил всичко да се сведе до глоба от петдесет долара. Но това не е твоят случай. Ти ще седиш в залата срещу някакъв проклет полковник, който иска да те изведе от тази зала колкото се може по-бързо. Ако вечерта преди слушането полковник Гилмър се прибере вкъщи и реши да моли за напътствие свише, той няма да се моли на Бога, а на генерал Ван Аркън. Но дори ако полковник Гилмър поради някакви причини реши да не гласува за подвеждане под отговорност, то генерал Питърс, командирът на базата във Форт Дикс, ще го направи. А ако и Питърс не го стори, делото ще бъде предадено на командващия армията, след това на министъра на отбраната и след това на главнокомандващия на въоръжените сили, който по една случайност е и политик. Но правителството не би искало всички тези хора да се показват публично и да вземат решени, което няма да получи обществено одобрение. И аз определено имам чувството, че полковник Гилмър усеща това и не би искал да причинява подобни притеснения на никой по-висшестоящ от него. Така че той ще изпрати предложение за подвеждане под отговорност до генерал Питърс, който по съвет на юридическия си съветник, ще одобри предложението. След което генерал Питърс ще издаде заповед за свикване на общ военен съд.

Тайсън стана и отиде до прозореца. Известно време се взира в дъжда.

— Сценарият вече е написан, значи.

— Не, никога не го пишат. Просто всички участници го знаят.

— Някога уважавах военното правосъдие.

— Аз продължавам да го уважавам. Казах ти, че щях отдавна да съм отхвърлил тези обвинения в гражданския съд. Но имам страхотни проблеми в усилията си да отклоня тези обвинения в рамките на военното правосъдие. Въпросът е в това, че си виновен. Така че, по-добре продължавай да уважаваш военното правосъдие.

— Не ми харесва идеята да не направя и опит да се боря — каза Тайсън, продължавайки да гледа през прозореца. — Дори и ако битката е обречена на провал.

— Ако изправим свидетелите на защитата на скамейката, те ще бъдат подложени на кръстосан разпит. Така ще разкрием преждевременно позицията си пред полковник Пиърс, с всичките й слаби и силни места. Но решението е твое — добави Корва.

— Добре. — Тайсън се взираше в мрачния, прогизнал от дъжда пейзаж. — Ще запазим свидетелите си за военния съд. Бранд и Фарли ще се явят ли като свидетели на обвинението?

— Полковник Пиърс няма да ги извика по същите причини, по които и аз няма да извикам нашите хора. Полковник Гилмър ще трябва да вземе решение въз основа на писмените им показания, дадени под клетва. Аз имам много въпроси към Бранд и към Фарли, но ще трябва да ги задам пред съдийския състав на военния съд.

— Какъв тип въпроси?

— Е, радвам се, че ме попита. Може би можеш да отговориш на някои от тях предварително.

Тайсън се извърна от прозореца.

— Разбираш ли, Бен, има един начин, по който полковник Гилмър би могъл да бъде убеден да не те призовава пред съда. И ако той обоснове решението си достатъчно добре, веригата от командващи над него ще се съгласи и ти ще си свободен.

Тайсън не каза нищо.

Корва прикова погледа си в него и попита:

— Има ли някакъв начин да докажеш, на полковник Гилмър и на всички било чрез документи в архива на армията, било със свидетели, че вие с Бранд сте врагове?

— Не — отвърна Тайсън след като помълча известно време.

— Защо те мрази Бранд? — продължи Корва без да сваля очи от Тайсън.

— Не съм казвал такова нещо.

— А ти мразиш ли го? Нямам предвид заради това тук. А заради нещо, което се е случило там.

Тайсън обмисли въпроса. После отговори:

— Не, не го мразя. Аз лично го презирам. Той беше морално покварен.

— Ще обясни ли обвиняемият какво има предвид?

— Засега поне, не.

— Да ти кажа ли какво ми каза Садовски? Какво е подхвърлил на Харпър и тя го записала в доклада си?

— Какво?

— Каза, че веднъж си пребил Бранд пред целия взвод. Ритал си го и си го удрял с комруци по лицето продължително време. След това си го хвърлил в едно наводнено оризище и не си го оставил да излезе оттам, докато целия не се покрил с пиявици. — Корва се взираше в Тайсън. — Той почти изпаднал в истерия от пиявиците, плачел и те умолявал да му позволиш да се качи на насипа.

Тайсън си запали цигара и изпусна голям облак дим.

— Май се сещам за нещо такова.

— Какво, за Бога, би могло да накара един американски офицер да пребие и да унижава един от собствените си хора? Отгоре на всичко и лекар.

— Предполагам, че съм имал лош ден.

— Не говори глупости, Бен.

— О, виж какво, Винс, ти самият не би искал да чуеш всичко това. То си е случка от войната.

— Искам да чуя тази случка от войната.

— Никой друг път. Тя няма връзка с това.

— Няма връзка ли? Има изклкочително голяма връзка с отговора на въпроса защо Бранд се е обадил и разказал цялата тази история.

— Но това не променя историята. Нито пък фактите.

— Фактите не ме интересуват! Единственото, което ме интересува, е да покажа, че Бранд е свидетел, на който не може да се вярва, защото действа под въздействие на омразата си към тебе и на жаждата си за мъст.

— Бранд е уважаван лекар — безизразно отвърна Тайсън. — А освен това има и друг свидетел, който поддържа неговата история.

— Какво има Фарли срещу теб?

— Не съм съвсем наясно.

— Откъде е знаел Бранд, когато е казал на Андрю Пикард да се обърне към него, че Фарли е онзи, който ще потвърди неговия разказ? Той не е дал на Пикард други имена. Само Фарли.

— Може би е знаел само местонахождението на Фарли. — Тайсън поклати глава. — Може би пък са продължили да поддържат връзка и след войната.

— Лекар и превъртял наркоман, страдащ от парализа? Съмнявам се. Бяха ли добри приятели там?

— Не си спомням такова нещо.

— Трябва да ти тегля думите с ченгел от устата. — Корва седна. — Не искаш да ми кажеш какви са мотивите на Бранд и Фарли, въпреки че смятам, че ги знаеш.

— Може би по-късно, Винс, ако се стигне до там.

— Добре. — Корва затръшна куфарчето си. — И така, в петък ще се съберем ти, аз, полковник Гилмър и екипът на прокуратурата, съдебният стенограф, и някакви свидетели на обвинението и на защитата. Ще присъстват и още двама души.

— Кои?

— Единият ще бъде Керън Харпър. Тя е съветник на полковник Гилмър. Тайсън не отвърна.

— Освен това полковник Гилмър е призовал и Андрю Пикард.

— Пикард?

— Да. И не от страна на обвинението или на защитата, а като свой свидетел.

— И за какво иска Гилмър да свидетелства Пикард?

— Изглежда, че господин Пикард е казал на Керън Харпър някои неща, които не са публикувани нито в книгата му, нито в последвалите му интервюта и Гилмър смята, че личното явяване на Пикард като свидетел е най-добрият начин да се разбере повече за тези неща. Ти самият също си говорил с Пикард, нали? — попита Корва.

— Да.

— Добре ли мина срещата ви?

— Беше много поучителна.

— Какво ще направи той на свидетелската скамейка — ще ни помогне ли или ще ни навреди?

— Всъщност ние се разбрахме доста добре — отвърна Тайсън. — Но знаеш какви са писателите. Смятат, че имат някакво по-особено отношение към истината. Сигурен съм, че дори Уоли Джоунс вярва в това или щеше сам да поиска от съда да го обяви официално за хлебарка.

— Нещата са се подредили дотолкова срещу нас — каза Корва, — че показанията на Пикард не могат да ни навредят повече. Не ми се иска да докарвам там някой очевидец, който да може да бъде подложен на кръстосан разпит. Но ще си опитам късмета с Пикард, не възнамерявам да оспорвам призоваването му като свидетел. Това ще бъде интересно, ако не и поучително.

— Би могло.

Корва отиде до гардероба и си взе дъждобрана.

— Утре пак ще си поговорим. Ако случайно си спомниш защо Бранд държи толкова да те види в пандиза, моля те, съобщи ми.

— Ще помисля. Най-много ме учудва и в теб, и в Харпър, че не искате да приемете най-логичното обяснение за действията на Бранд. Той просто се е уморил да живее с проклетия спомен за това.

— Той взе ли участие в случилото се?

— Не. Той не участваше. Но също като мен беше малко по-образован и по-зрял от другите момчета. И не беше пехотинец като всички нас. Така че се оказа много по-чувствителен и по-разстроен от случилото се. Бил е обучаван за лечител. И сега му се е приискало да изпълни дълга си. Иска правосъдие.

— И той ще каже точно това, нали? — замислено кимна Корва.

— Да, ще каже точно това. Ще каже също, че ме е уважавал и че аз съм ценял работата му, и че необходимостта да свидетелства срещу мен е най-трудното решение, което е взимал през живота си, и че страшно съжалява и се притеснява за мен, и че му се иска да не се е налагало това да става. Но за всички ще е най-добре в крайна сметка да се каже истината. И така нататък.

Корва си закопча дъждобрана.

— Ала дълбоко в душата си той така яростно те мрази, че когато си мисли за теб, чак му горчи в устата от жлъч. Желал е смъртта ти хиляди пъти, и там, на Ягодовото поле е направил нещо… нещо… И през последните двайсет години си е мечтал да размаже лицето ти с приклада на пушката си и да те набута в яма, пълна с пиявици. Така ли е?

— Много вероятно.

— И един ден… Вижда обявата в рубриката за издирвани във вестника на Първа кавалерия и решава, че това е знак. И, забравяйки за всяка предпазливост, без да помисли какви може да са крайните последствия и за самия него, той излиза пред света, защото разсъдъкът му е напълно заслепен от омразата. И излива цялата си жлъч на Андрю Пикард. Убеден съм, че вече никак не е сигурен, че е постъпил правилно. Всичко е излязло доста по-сериозно, отколкото е предполагал. Разбира се, той е във възторг, че ще те разпънат на кръст, но усеща, че има известен риск и за самия него. Нали, Бен? Има си и съучастник, който го подкрепя. Междувременно, Бен Тайсън е измислил начин, по който в крайна сметка да си разчисти сметките. Нали, Бен?

— Какво имаш предвид, Винс?

Корва посочи с пръста си към Тайсън.

— Дяволски добре знаеш какво имам предвид. Имам предвид, че възнамеряваш съда над Бенджамин Тайсън да се превърне и в съд над Стивън Бранд. Така ли е?

— Много си умен, Винс, нищо че си италианец.

— А ти си изключително отмъстителен за един студенокръвен протестант, Бен. Господи, нима някой сицилианец би чакал цели двайсет години, за да изпълни своята вендета, но… — той поклати глава. — Мисля, че си глупак. Но ако това е, което искаш… трябва наистина да го искаш много силно. Толкова силно, че да направиш твърде малко, за да се бориш срещу връщането ти в армията, дяволски малко, за да покажеш на Харпър, че си жертва на човек, който те мрази, и дяволски малко, за да се опиташ да сключиш сделка с правителството. Сега разбирам вече твоя мотив.

— Разбира се, в известно отношение може и да си прав — каза Тайсън, подавайки му чадъра. — Но всичко това е малко по-сложно. Аз самият се нуждая от този военен съд.

— Естествено. — Корва отвори вратата. — Е, цената си остава двеста долара на час и двойно за времето в съдебната зала, дори ако си глупак и дори ако се забавляваш от всичко това.

— Не е чак така, Винс, а и аз продължавам да разчитам на теб да ме спасиш в последния момент.

Корва се усмихна невесело, обърна се и излезе, като извика през рамо:

— Иди да се разпишеш в щаба. Веднага!

— Благодаря за обяда. — Тайсън затвори вратата, обърна се и се втренчи в празната стая. — Да, ние двамата с Бранд ще се повалим взаимно на земята, но само един от нас ще може да се изправи отново.