Нелсън Демил
Обречен на мълчание (35)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

Бенджамин Тайсън слезе от влака на спирка Гардън Сити. Беше един от онези горещи и сухи августовски следобеди, когато сякаш всичко се движи много бавно, а в неподвижния въздух се възцарява странна тишина. Тайсън разхлаби връзката си и метна на рамо спортното си сако. Слезе от платформата и се насочи към спирката на такситата.

На паркинга стояха три празни черни кадилака. Трима чернокожи шофьори седяха под навеса на спирката, четяха вестници и пиеха кока-кола в кутии. Когато Тайсън се приближи, един от мъжете се изправи и широко се усмихна.

— Господин Тайсън. От този влак ли слязохте?

— Здравей, Мейсън. Тук съм само за няколко часа. Ще ме повозиш ли?

— Разбира се.

Тайсън тръгна до Мейсън — едър, вече относително възрастен мъж, облечен в черна шофьорска ливрея.

— Днес е горещо — отбеляза Тайсън.

— Да, наистина. Добре поне, че е сухо. — Мейсън отвори задната врата на кадилака и Тайсън седна вътре. Мейсън също се качи и запали двигателя. — Включете климатичната инсталация.

— Как си? — попита Тайсън.

— Много добре, сър. Много добре. А вие добре ли се грижите за себе си?

— Старая се.

— Добре изглеждате. Спортувате ли?

— Тичам по осем километра на ден — усмихна се Тайсън.

— Това наистина е добре. Кога ще откажете цигарите?

— На Нова година.

— Накъде отиваме? — разсмя се Мейсън.

— Първо към моята къща.

Мейсън си сложи шапката с козирка и изкара колата от малкия паркинг. Подкара бавно по засенчените от дървета улици на жилищния квартал, по която се възправяха внушителни къщи. Градът изглеждаше пуст и изоставен.

— Да не би да е паднала неутронна бомба, докато ме е нямало? — поинтересува се Тайсън.

— Август е — разсмя се отново Мейсън. — Хората се разбягват. Имам само по няколко курса на ден. До летищата. Бизнесът съвсем замря.

— Защо не си вземеш един месец отпуска?

— Сметките идват и през август.

— Наистина — каза Тайсън. — Как е госпожа Уилямс?

— Остарява. Също като мен. Вече не може да се изкачва по стълбите. Търсих някое жилище, където да има асансьор. И климатична инсталация.

Тайсън се замисли дали да не покани семейство Уилямс да дойдат да живеят в неговата къща за няколко месеца. Но опитът му в социалните отношения беше ограничен и той не беше сигурен дали идеята му е добра. Подозираше, че Мейсън и жена му биха предпочели да си бъдат вкъщи, където и да беше това. Тайсън огледа безупречно чистата вътрешност на колата.

— Помниш ли стария си линкълн? — попита той.

— Разбира се. Модел от 1964 — а. Беше дълъг квартал и половина, и широк колкото задника на тъща ми. Сега правят все по-малки и по-малки коли. Вече не мога да намеря нищо достатъчно голямо. За какво ли си мислят тези пуяци в Детройт?

— Светът става все по-малък и все по-тесен, Мейсън. Но моля те, направи ми услуга и не си купувай японска кола.

— По дяволите, за нищо на света! Виждал ли си ги на какво приличат? Хладилникът ми е по-голям от тях.

Поговориха си за коли още няколко минути. Мейсън спря до тротоара пред къщата на Тайсън.

— Ела с мен вътре — каза Тайсън. Излезе от колата и застана на тротоара, загледан в собствената си къща. Градинарят явно беше поддържал градината, а прислужницата несъмнено бе чистила вътре през цялото време. Хората от службата за обезпаразитяване бяха пръскали редовно, системата от седем водопръскачки работеше по часовник, според зададения график, както и външното осветление. Системите против крадци и пожар бяха свързани направо с полицейския участък. Всъщност къщата беше на автопилот. Тя не се нуждаеше от Тайсънови. Тайсън често си беше представял как изглежда един перфектно поддържан квартал на по-заможната прослойка на средната класа в предградията, лишен от ненужните си обитатели и поддържан от машините и обслужващия персонал.

Той тръгна по тухлената алея, отключи алармената система с ключа си и влезе вътре, последван от Мейсън.

Къщата му миришеше непознато, не като неговата къща. Имаше някаква странна смесица на аромати, сред които надделяваше мирисът на различни препарати за почистване. Вероятно прислужницата Пиедад доста се беше забавлявала от факта, че трябва да чисти всяка седмица празна къща.

Луди хора.

Тайсън остави спортното си сако на закачалката и отиде до малката масичка в антрето, където бе отрупана пощата. Прегледа я. Фил Слоун имаше ключ и се беше погрижил за някои дреболии, като да сортира пощата и да препраща по-важните писма на Тайсън във Форт Хамилтън. Имаше куп ненужни писма, приличащи на послания от почитатели, и няколко сметки, които Слоун не беше успял да му препрати. На земята имаше и няколко колета, които Слоун вероятно беше донесъл от пощата. Тайсън вдигна един от тях, пакет с размерите на кутия за обувки с надпис „Чупливо!“ Отвори го с джобното си ножче и порови из стиропора, използван като уплътнител, докато не извади оттам изключително уродливи фигурки на момче и момиче, които сякаш бяха проектирани от Норман Рокуъл или Херман Гьоринг. Постави ги на масата и прочете съпътстващата ги картичка: „Мило братче, съхранявах това в продължение на пет години, откакто леля Мили ми го даде, но като си спомних колко много винаги си ги харесвал, с радост ти ги изпращам в момента, когато си изпаднал в нужда. Горе главата. Поздрави Марси и Дейвид. Целувки, Лори.“

Тайсън се усмихна докато оставяше картичката на масата. Той бръкна по-надълбоко в опаковъчния материал и извади взводния си дневник, след което го мушна в джоба си.

— Ще ми помогнеш ли да направим нещо в мазето? — обърна се към Мейсън.

— Разбира се.

Тайсън слезе надолу по стълбата към мазето до килера и коленичи пред стар черен сандък. Ключалката му все още беше затворена, но изтритият прах около нея показваше, че някой е бъркал вътре. Мръсници! Бяха се промъкнали през алармената система и смятаните за непробиваеми ключалки на вратите. И безсъмнено бяха претършували цялата къща, всяко чекмедже, всеки шкаф, бюрото му, фотоалбумите, бележниците му, чековите му книжки, тефтерите с адреси и телефони, папките с капиталовложенията му — всяко скрито ъгълче и дупка. Бяха проникнали навсякъде в личния му живот и вероятно бяха записали, фотографирали и фотокопирали всичко. „Мръсници!“

— Сър?

— Нищо. — Беше напълно убеден, че са отворили и пощата му. Но добре пакетирания колет от сестра му не даваше никакви признаци да е бил отварян. Почувства някакво вътрешно задоволство от това, че е успял да ги надхитри в собствената им глупава шпионска игра. — Хайде да отнесем сандъка горе — каза Тайсън на Мейсън.

Хванаха го за дръжките от двете страни и го отнесоха в хола, където го оставиха пред камината. Тайсън взе кутия свещи подпалки от коша за дърва и ги хвърли върху скарата, след което ги подпали с клечка кибрит.

— Тук сте си направили истински палат, господин Тайсън — каза Мейсън като огледа хола.

— Да, наистина. — Тайсън стана, отиде до кухнята и се върна с две изпотени халби бира. Подаде едната на Мейсън. — За свобода и справедливост за мен.

— Амин.

Чукнаха се. Тайсън свърши половината си бира на един дъх. Извади ключ от портфейла си, коленичи и отвори сандъка.

В лявата половина на преградения на две сандък бяха сложени грижливо сгънати военни панталони и риза със защитен цвят за джунглата, чифт платнени боти, маскировъчна шапка и светлосиня пехотинска чанта. В дясното отделение имаше фотоалбум, карти, брошурите му с радиокодовете и връзка писма от Хоуп Лоуъл — момичето, с което се срещаше преди да отплава за Виетнам. Имаше и метална кутия за боеприпаси, която съдържаше военния му компас, часовник, фенерче и други откраднати държавни вещи.

Не личеше нещо да е пипано, но когато прегледа фотоалбума, забеляза, че липсват няколко снимки. Липсваше и заповедта, с която му беше присъден виетнамският кръст за храброст за бойните действия на 15 февруари 1968 година. Липсваше и дневникът му, но него го беше взел сам.

Обърна се към Мейсън и видя, че той разглежда съдържанието на сандъка.

— Не знам защо мъжете пазят такива боклуци — въздъхна Тайсън.

— Един от братята ми беше в Корея — каза Мейсън. — По време на войната, която беше там. Дойде си вкъщи само с долно бельо. Беше откраднал три чувала с долно бельо.

— Изглежда е бил практичен човек — отбеляза Тайсън и взе връзката писма. — Е… — Поколеба се, после ги хвърли в пламтящия огън, загледан в алените езици, които веднага облизаха края на пликовете. И едно по едно, като започна с най-лесно запалимите неща, той поддържаше огъня, докато му останаха само металните предмети, ботите и фотоалбума. Вдигна обувките и стри между пръстите си полепналата по тях засъхнала пръст. „Югоизточна Азия. Разтворим Виетнам: Само добавете малко вода“. Колко странна беше тази кал, помисли си той. Три хиляди години върху нея се бяха редували ориз, тор, кръв, ориз, пепел, кръв, ориз, тор. И така нататък. Пусна обувките обратно в сандъка, след това отново прелисти фотоалбума. Извади от него една-единствена снимка, на която бяха той и Тереза, застанали пред катедралата в Уей. Имаше още две, но те бяха изчезнали. Мушна снимката във вътрешния си джоб и хвърли целия албум в огъня.

По лицето му течеше пот, а в носа го удари мирисът на мухъл и пепел. Затвори сандъка, заключи го и подаде ключа на Мейсън.

— Ако искаш, можеш да вземеш сандъка, фенерчето и другите дреболии също. Бих искал да изхвърлиш обувките и всичко останало на боклука.

— Да, сър. — Мейсън внимателно остави бирата си на ниската масичка. Той се вгледа в Тайсън и попита: — Как се чувствате, по-добре или по-зле?

— Изобщо нищо не чувствам. Мейсън кимна.

— Можеш ли сам да изнесеш сандъка? Имам да свърша още някои неща.

— Да, сър. — Мейсън вдигна на рамо почти празния сандък.

— Ще те намеря отвън — каза Тайсън.

Той бръкна в страничния си джоб и извади малкия протрит взводен дневник. Седна с кръстосани крака на земята, отвори го и запрелиства страниците с изпотените си ръце. Капка пот се стече по брадичката му и падна върху страница, която вече носеше петната от пот и вода, пръскали я преди двайсет години. Накрая стигна до записките си от 15 феруари и прочете последните няколко реда: „Взводът е пред бунт. Дочух заплахи, че ще ме убият. Изпратих неверен доклад по радиото за битката при болницата тази сутрин. Разследвам случая. Господ…“

Помъчи се да си припомни как се чувстваше след клането, но можа да си спомни само страха, който бе изпитал за собствения си живот. Опита се да си представи, че е обмислил много сериозно най-добрия възможен начин да докладва за случилото се на капитан Браудър или на командира на батальона. Но въображението му не искаше да го слуша. Всъщност знаеше, че никога не бе обмислял сериозно възможността да обвини в убийство хората от своя взвод.

Тайсън продължи да прелиства страниците и забеляза, че срещу датите след 15 февруари имаше само по един-два реда, отнасящи се до незначителни-подробности, повечето различни координати и радиочестоти. Стигна до 29 февруари — денят, в който беше ранен, и забеляза, че единствената записка за деня беше: „Помагаме на бежанците. Битката за Уей е официално прекратена, съобщение по радиото.“

Следващите записки бяха от 3 март. Той прочете: „Лазарет на кораб на САЩ, Южнокитайско море. Санитарят ми върна дневника. Дали някой е прочел записките за 15 февруари? Кой ли го е грижа? Хубаво е да си жив. Ръцете ми изглеждат много чисти. Коляното ме боли. Дават ми само“ Дарвън „. Никакъв морфин. Докторът каза:“ Морфинът не ви понася добре „. И той не би го понесъл добре, ако му бяха били тройна доза.“

Тайсън отпусна дневника на коленете си и остави спомените му да го отведат отново към Ягодовото поле.

* * *

Бен Тайсън лежеше по гръб в отточната канавка, всъщност местната торна яма — мястото, където събираха отпадъците, за да ги продават на фермерите, отглеждащи зеленчуци. Над канавката прелитаха трасиращи куршуми, които оставяха яркозелени ивици на фона на мрачното сиво небе. Чуваше глухото тракане на автоматичното оръжие и единичните взривове на малокалибрената артилерия: 50 мм гранатомети, 80 мм картечници, превключени на единична стрелба. Това беше безсмислена престрелка между две разпаднали се армии, които като двама изтощени боксьори бавно движеха натежалите си като олово крайници, разменяйки по няколко задължителни удара. Само преди месец щеше да погледне на всичко това много сериозно. Но днес, 29 февруари, той бе склонен да определи случая като лека престрелка. Единственото забележително нещо в днешното сражение от негова гледна точка бе това, че най-сетне го улучиха.

Когато шокът премина, болката стана по-силна, докато накрая завладя цялото му съзнание. Смрадта, която се носеше около него, нямаше значение, нито леденостудената вода, нито случайните удари на противниковата картечница, която се опитваше да порази канавката, където десетки цивилни бяха потърсили прикритие.

Само за няколко минути канавката се изпълни с виетнамци, предимно възрастни, но и няколко млади мъже — ветерани от войната с ампутирани крайници — жени и деца, които не плачеха. Само бебетата плачеха.

В канавката се беше намъкнало и едно прасе, то подуши около него, след което близна кръвта, стичаща се от коляното му. Тайсън го ритна по зурлата с другия си крак. Десетина от неговите хора се бяха оттеглили към канавката и се свлякоха вътре, проклинайки мръсотиите и виетнамските бежанци. Един от неговите хора, Харълд Симкокс го забеляза и извика:

— Лекар! Лейтенантът е ранен!

От двамата останали полкови лекари на повикването се отзова Бранд. Той работеше бързо и професионално, като първо прегледа Тайсън за рани, по-сериозни от очебийното попадение в коляното. Провери пулса, пипна челото и погледна очите му. Едва тогава Бранд преряза крачола на панталона му и изстиска туба антибиотична паста в откритата рана. Той обви оголеното капаче на коляното с разкъсаната му плът и лепкавите розови сухожилия. Тайсън надигна глава, за да гледа, но Бранд се протегна и натисна главата му обратно надолу в мръсотията.

— Не надничай — каза, както казваше винаги, когато превързваше нечия рана. — Не бих искал да повърнеш върху мен.

— Виждал съм и по-страшни рани от тази — раздразнено отвърна Тайсън.

— Но не и върху себе си. Просто се отпусни. — Бранд му сложи пристягаща превръзка, но завърза връзките й хлабаво. — Боли ли?

— Малко.

— Искаш ли морфин?

Тайсън искаше да вземе нещо срещу болката, но не желаеше да се унесе, докато наоколо все още се водеше сражение с врага.

— Може би само няколко болкоуспокоителни.

— Добре. — Бранд сложи две таблетки аспирин в устата му и пъхна тубичката с останалите във вътрешния му джоб. Извади мекия си червен молив и написа „НМ“ на челото на Тайсън. „Няма морфин“.

— Ще ти го дадат в хеликоптера — каза Бранд.

— Добре.

Престрелката поутихна и Тайсън забеляза, че още от хората му се свличаха в канавката, докато се придвижваха през откритото място, където бяха изтласкани от противника. Бранд намери един шлем във водата и го подложи под главата на Тайсън.

— Благодаря.

Бранд се загледа в него, после запали цигара и я сложи в устата на Тайсън. Запали една и за себе си, тъй като изглежда за момента нямаше повече клиенти за неговите услуги.

— Хубава рана — рече той. — Рана за довиждане.

— Като за милион долара?

— Сто и осемдесет хиляди хиляди. Ще куцаш. Но ще куцаш в Ню Йорк.

— Да. — Тайсън се опря на едната си ръка и огледа широката и плитка канавка. В нея бяха клекнали десетина войници, които периодично изстрелваха кратки откоси към далечната редица дървета, откъдето бяха дошли ракетите и стрелбата. Но Тайсън не мислеше, че те продължават действително да отговарят на огъня. Остатъците от рота „Алфа“ бяха решили да не участват в тази странна престрелка и се бяха привели надолу, пушеха цигари, ядяха дневните си дажби храна, шегуваха се и разменяха стоки с цивилните. На главата на Фарли беше кацнало едно пиле и виетнамците намираха това за много смешно. Майкъл Де Тонг говореше много сериозно с едно момиче и Тайсън се досети за какво става въпрос без да чува думите им. Лий Уокър беше хванал прасето и заклещил в желязна хватка главата му, пишеше или рисуваше нещо на лицето му с мек молив. Каквото и да беше то, наобиколилите го мъже го намираха за изклкочително забавно. Тайсън се радваше, че всички са се отпуснали.

Той се облегна обратно на шлема. Не за пръв път му хрумна мисълта, че всичко това ще му липсва, ще му липсва възможността да дава воля на ексцентричните, ако не и на първобитните си склонности. Сега, когато всичко почти вече беше свършило за него, той си призна, че обича тръпката на битките, риска и свободата да дава без задръжки воля на агресивната си енергия. Щеше да му липсва и чувството за общност, което създава сражението — онази взаимовръзка между мъжете, която е не по-малко дълбока от връзката между любовници, ако не и по-силна. Това бе връзка, която за разлика от брака, не можеше да бъде разрушена от развод, раздяла или каквото и да е било друго, освен смъртта.

И докато лежеше в калта, той си спомни отново за болницата и за онова, което бяха извършили там. И отново не изпита чувство за неизпълнен дълг. Въпреки че според всички правни, рационални и морални норми, че е направил страшна простъпка.

— Кой още е ранен? — попита Тайсън, обръщайки главата си към Бранд.

— Две момчета от трети взвод. Леко — отговори Бранд.

— Някой извикал ли е хеликоптера на здравната служба?

— Предполагам, че Кели го е направил.

— Къде е Кели?

— Някъде там. Но е добре. Чух гласа му по мегафона по-надолу по огневата линия. Как така се разделихте?

Тайсън никога не се бе отдалечавал на повече от ръка разстояние от свързочника си и се чувстваше странно безпомощен без Кели и без окуражаващата връзка по радиотелефона с външния свят.

— Когато започна престрелката — каза Тайсън, — между нас се вклини група панически бягащи виетнамци. Сигурен ли си, че той е добре?

— Да, сър. Не ви лъжа. Не сте ранен достатъчно тежко, за да крия истината от вас. — Бранд си дръпна от цигарата и я хвърли все още запалена към едно виетнамско момче на няколко метра от тях. Момчето умело я хвана и тя беше в устата му преди Бранд да успее да издиша дима.

— Знаеш ли… — каза Тайсън, — чувствам се малко по-добре. Може би трябва да поема командването на тази тълпа?

— Не. Лежете си тук. Пулсът ви е много слаб, и ако можехте да видите цвета на лицето си, нямаше да мислите за възможността да помете командването над каквото и да е било.

Тайсън се опита да си спомни кой е човекът с най-висок чин от останалите невредими след престрелката, но започна да усеща странна лекота в главата си.

— Направи ми една услуга, докторе — каза той. — Разбери кой е старшия сержант. Кажи му да дойде да ми докладва тук.

— Добре — безразлично отвърна Бранд. — Но не мисля, че някой би искал честта да командва рота „Алфа“.

— Намери и Кели — продължи Тайсън. — И ако нямам късмет, предай на всички, че съм казал „адиос“. Съгласен?

— Дадено. — Но Бранд изобщо не се помръдна, за да отиде да изпълни заповедите му. — С нас е свършено — каза той вместо това. — Няма нито един офицер или старши сержант. Те ще ни пленят, нали?

— Предполагам. Желая ти късмет, Бранд.

— Благодаря.

— Чувствам се много странно — каза Тайсън.

— От шока е.

— Не… Много странно… Замаян…

— Наистина ли?

— Дал ли си ми нещо?

Съзнанието му се замъгли и всичко около него сякаш заплува във въздуха. Отнякъде се появи Майкъл Де Тонг, който му говореше нещо за дезертиране. Първо Тайсън си помисли, че има халюцинации, но осъзна, че Де Тонг беше съвсем истински. После надолу към него гледаше Боб Муди, който наскоро се беше върнал в редиците им след лечение на раната му в болница.

— Ще се върнете след седмица, лейтенанте. Също като мен — говореше Муди.

— Не, не и аз — помисли си, че му отговаря Тайсън, но не беше сигурен дали изрича нещо.

Внезапно Кели се намери до него, но не каза много. Извика по радиотелефона командира на батальона, полковник Уомрат. Полковникът уведоми Тайсън, че е свършил много добра работа и че се радва на късмета той да бъде действащ командир на рота „Алфа“. Тайсън му отговори със същите общоприети изрази, макар и не напълно свързано, че за него е било чест да служи под негово командване и да бъде част от Седма кавалерия и че е готов да направи отново всичко това, стига да е в състояние.

— Глупости — каза Де Тонг.

— Амин — добави Кели.

След това към него се приближи върволица от приведени мъже, всеки един от които вземаше ръката му, стискаше я и след това в разрез с полевия устав, му козируваше. Пръв беше Ричард Фарли, все още с пилето на каската си, след това дойдоха Симкокс и Тони Скорело.

— Благодаря, че ми спасихте живота — каза Скорело, въпреки че Тайсън не можеше да си спомни да му е спасявал живота.

— Адиос амиго — каза Ернандо Белтран, когато с приближи до него. — Внимавай с тези хипита във Фриско.

Селиг също му каза довиждане, после Луис Калейн и Пол Садовски, който му даде някакъв християнски медальон, а Кърт Холцман неволно му ритна коляното. Най-накрая към Тайсън се приближи Лий Уокър — негърът, който все още държеше прасето. Той обърна муцуната на прасето към Тайсън и той видя, че Уокър му е нарисувал извити вежди и мандарински мустаци.

— Чарли също казва довиждане — каза Уокър. Прасето изквича и се опита да избяга, но Уокър го държеше здраво. Погледът на Тайсън се замъгли и единственото, което можеше да различи бе, че злобните червени очи на прасето го гледат накриво. После всичко потъна в мрак.

* * *

Тайсън погледна надолу към книжката в скута си, след това я затвори. Коляното му се беше схванало от седенето на пода с кръстосани крака и той протегна напред десния си крак. Смътно си спомняше как го отнесоха до хеликоптера на здравната служба, а полета до морето беше нещо като неясен сън.

По-късно, когато се събуди на кораба-лечебница, лекарят на отделението му каза, че е бил в шок, може би в морфинов шок, и едва не е умрял. Лекарят го разпита за това дали са му дали морфин на бойното поле. Тайсън отвърна, че не мисли така. Но пробите от кръвта и урината му показваха много високо съдържание на морфин. Той дочу лекаря да използва думите „грешка в терапията“. Всеобщото мнение беше, че Тайсън като офицер понякога е носил със себе си спринцовка с морфин и си я е бил, за да облекчи болката. След това един или двамата полкови лекари, без да знаят, че и преди това е получил някаква доза, са го инжектирали отново, и накрая лекарят на хеликоптера непредумишлено му е дал почти фаталната доза. Но това не обясняваше напълно надписа „НМ“ на челото му, съгласиха се всички. Тайсън имаше чувството, че те искат да оставят неприятния инцидент без официално разследване, след като преди това такова нещо не се бе случвало. Тайсън размисли дали да каже на лекарите собственото си заключение, състоящо се в това, че според него фелдшерът Бранд се бе опитал да го убие. Но защо да разтърсва болничното отделение? Бранд бе извършил почти съвършеното престъпление, а Тайсън бе направил нещо не по-малко невероятно като бе оживял.

Той се загледа в малкия дневник в ръцете си, след това без да се замисля повече, го хвърли в огъня. Взе духалото и помпа въздух в камината, докато не се разгоря силно и не изпепели и последните останки от военновременните му спомени.

Тайсън стана и започна да се разхожда из къщата. Там също имаше спомени, всяка стая си имаше своя призрак — около масата в столовата се бяха наредили приятели и роднини, около пияното се тълпяха хора; партиите бридж в кабинета; любенето с Марси пред камината. Стола в хола, в който обикновено седеше баща му; мястото близо до прозореца, където винаги поставяха коледното дърво; ъгъла в кухнята, където бяха сложили високото столче на Дейвид, и мястото в антрето, където Дейвид бе направил първите си стъпки.

Той се качи на горния етаж и влезе в стаята на Дейвид, постоя малко там, после надникна в двете стаи за гости и допълнителната стая, използвана като хол на втория етаж. На третия етаж се намираше мансардата с цял апартамент за прислужницата, което бе напълно обичайно за времето, когато бе строена къщата. Но в днешно време, както Тайсън обичаше да казва, живеещите постоянно в къщата домашни помощници спяха в господарската стая, така че третия етаж бе напълно необитаем.

— За какво ли са ни били всички тези помещения? Дали не сме се опитвали да избягаме един от друг?

Спомни си къщата, в която беше израсъл, на десет пресечки оттук. Беше почти толкова голяма, колкото и неговата, но беше пълна с хора: родителите му, трите му сестри, майката на майка му, а понякога и една леля стара мома, както и редица нечистокръвни кучета.

— Станали сме твърде големи егоисти, за да имаме повече деца. Оставяме другите да се грижат за възрастните, а бедните роднини не са толкова глупави, че да ни молят да отсядат при нас. Нищо чудно, че накрая всички оставаме сами.

Той влезе в спалнята и вдигна телефона. Избра номера.

— Ало? — отговори Марси.

— Аз съм.

— Здравей.

— Искам бебе.

— Добре — отвърна Марси.

— Може би две. И куче.

— Охо! Как е къщата?

— Празна. Има много детски стаи.

— Добре ли си?

— Добре съм. Мейсън е с мен. Харесвам го.

— Може би е демократ.

— Ще е глупак, ако не е — отвърна той. — Не мисля, че който и да е от нас ще бъде номиниран за най-добър съпруг или съпруга на годината. Но искам да знаеш, че те обичам.

— И аз те обичам — каза Марси. — Много. Побързай да се прибереш. Трябва да се върнеш до девет часа. Струва ми се, че ми харесва, че армията те държи изкъсо.

Той затвори телефона, слезе надолу по стълбите. Взе спортното си сако от антрето, включи алармената система и напусна къщата.

Мейсън отвори вратата на колата, чийто двигател вече работеше и Тайсън се качи. Мейсън се шмугна зад волана.

— Ще трябва да спрем на доста места. Имаш ли време? — попита Тайсън.

— Ако вие знаете къде трябва да спрем, аз ще знам как да го направя.

— Добре — разсмя се Тайсън. — Първата спирка е местният клуб.

Мейсън го откара до клуба, Тайсън слезе, влезе в кабинета на секретаря на клуба и се отказа от членството си. След това спряха пред Мъжкия клуб, където стори същото. Отиде в банката си преди затварянето й и изтегли почти всичките си спестявания в брой. Хвърли няколко пъти поглед към страничното стъкло и каза:

— Мейсън, следят ни.

— Знам.

— Не се притеснявай, това са моите ангели-пазители.

— Добре.

Лимузината се изкачи по булевард Франклин и спря пред клоновете на „Блумингдейлз“, „Сакс“, „Лорд amp; Тейлър“, „Абрахам amp; Щраус“ и някои по-малко известни вериги магазини. Навсякъде Тайсън плати сметките си в брой, с което внесе известно смайване и закри всичките си сметки и кредити, което му създаде усещането, че напуска една твърде дълго продължила илюзия.

След това каза на Мейсън да кара към местните търговци, където плати всички сметки по къщата и ги закри. Когато свърши и с последния, цветаря, той се качи обратно в лимузината с кутия рози с дълги дръжки. Сложи кутията на предната седалка.

— За госпожа Уилямс от госпожа Тайсън и от мен. Кажи й, че се надяваме да се чувства по-добре.

— О, благодаря, господин Тайсън — каза Уилсън, като повдигна капака на кутията. — Благодаря ви.

Тайсън се облегна на задната седалка.

— Нека просто да се повъртим малко из града. Обиколка за петдесет цента.

— Да, сър.

Тайсън си запали цигара и започна да съзерцава познатата гледка през прозореца: катедралата, хотела, църквите, клубовете, парковете, широките улици с дървета от двете им страни, магазините, училищата и малките спирки на влака.

— Знаеш ли как се нарича това, Мейсън? — каза той.

— Не, сър.

— Военните му казват да изгориш всички мостове зад себе си, така че да не можеш да отстъпваш и да си принуден да вървиш напред. Цивилните биха го нарекли последно сбогом.

— Никога ли няма да се върнете? — попита Мейсън.

— Трябва да се държа така, сякаш никога няма да се върна. А ако все пак се завърна, значи е трябвало да стане така. Ако вече не видя никога това място, искам да го запомня така, както е изглеждало, когато съм бил щастлив тук, някога отдавна, и отново щастлив сега, в един късен августовски следобед. Тайсън погледна към пътника си в огледалото за обратно виждане.

— В мислите си човек никога не напуска мястото, където е бил роден и е израсъл — каза той. — Не съм си бил в Дилън, Южна Каролина, откакто навърших седемнайсет години. Но градът е все още пред очите ми. Странно, щото никога не съм бил много щастлив там. Е, имаше и хубави неща. Спомням си как ходехме в малката църквичка и… По дяволите, там никой не ми е останал. Освен една стара леля.

— Иди да я видиш. Виж градът, където Мейсън Уилис се е разхождал из улиците и е ходил на училище и на църква.

— Може и да го направя. Тайсън си запали друга цигара.

— Мейсън, следиш ли всичко това по новините? — попита той. — Разбира се, че го следиш.

— Да, сър.

— И? Какво мислиш?

— Ами… трудно ми е да кажа, господин Тайсън.

— Откога се познаваме? Спомням си, че ме возеше на разни места, когато бях в основното училище. Баща ми имаше навик да ме пъхва в колата ти и да казва „Откарай този глупак до училището. Пак изпусна рейса.“

Мейсън се разсмя.

— Или „Закарай този хлапак заедно с непрокопсаните му млади приятели на кино.“ Няколко пъти си ме карал и до центъра на града, на вечеря с родителите ми.

— Да, сър. Хубави времена бяха. Харесвах баща ви.

— Аз също. Така че, кажи ми го направо. Какво мислиш за всичко това.

— Ами… аз мисля, господин Тайсън… Можехте да се опрете на някои свои приятели… Да се държите по-близо до приятелите си. Имате много приятели в този град.

— Наистина ли?

— Да, сър. Имаше хора, които бяха на ваша страна. Говореше се за това да ви поканят като почетен гост на празненството на 4 — ти юли в клуба… Чувам доста неща, когато хората са седнали там отзад, защото те си мислят, че нищо не чувам. — Той се изсмя. — Другите шофьори също приказват. Както и да е, но никога не съм чул никой да каже нещо лошо за вас. Повечето от тях съжаляваха, че ви се е случило това.

— Може би съм станал параноик — кимна Тайсън.

— Може би. Може би сте бил нещастен по най-различни причини и сте си го изкарвали на всички.

— Възможно е. Ала сега съм щастлив.

— Знам.

— Така ли?

— Да, сър. Видях го на лицето и в походката ви. Чувам го в гласа ви. От много години не съм ви виждал такъв.

— Още няколко души ми казаха същото. Но защо мислиш, съм щастлив? Много вероятно ще ме съдят за убийство.

Известно време Мейсън кара без да отговори.

— Вие започвате всичко отначало. Много хора нямат този шанс. Ще си уредите сметките, след което ще продължите напред и този път ще направите всичко както трябва. Имате чудесна госпожа и тя ще застане до вас.

— За Бога, надявам се да си прав — усмихна се Тайсън. — Слушай, мини покрай къщата на баща ми.

Мейсън кимна и сви по улица Уайтол. Спря пред къщата, където бе израснал Тайсън — измазана тухлена постройка в стил Тюдор. Тайсън не си спомняше името на хората, които живееха там сега, а и не го интересуваше кои са. Вгледа се в прозореца на втория етаж, където беше неговата стая.

— Когато баща ми почина — започна той, — процесията зави покрай тази къща към гробищата. Всички съседи бяха излезли пред къщите си. Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Знам. Бяхте в моята кола. — Мейсън потегли и се отдалечи от къщата. — Сега вече стига сте мислили за миналото, господин Тайсън. Накъде да карам?

— Не знам. Трябва да се прибера чак в девет. He ме пускат да излизам толкова често. — Той си погледна часовника. Беше седем без малко и сенките край колата се удължаваха. Хората вече се бяха прибрали с влака по къщите си и можеше да посети доста от познатите си. Но по какъв повод? Имаше ли нужда от повод?

— Карай към Тюламоър.

Мейсън потегли на запад и Тайсън го насочи към бяла, облицована с дърво къща в колониален стил, домът на Филип и Джанет Слоун. Не можеше да разбере дали са си вкъщи, а и осъзна, че всъщност не му се иска да се вижда със Слоун.

— Продължи към Брикстън.

Минаха покай къщата на Маккормик без да спрат, след това покрай домовете на още негови приятели, някои от които си бяха у тях, а някои изглежда ги нямаше.

— Искате ли да спрем някъде? — попита Мейсън.

— Не мисля. Просто се чувствам като чужденец, който иска да се отбие при някого. Смяташ ли, че трябва да спра някъде?

Мейсън нахлупи шапката си напред и се почеса по врата.

— Мисля, че вие си знаете кое е най-добре да направите.

— Напоследък съм малко срамежлив. — Тайсън си погледна часовника. — Предполагам, че ще успея да хвана влака за Бруклин в осем и десет.

— Да, сър.

Черната лимузина спря пред гарата.

— Мейсън, ако играеше на залагания, какви шансове щеше да ми дадеш? — попита Тайсън.

Мейсън му отвори вратата. Тайсън слезе и двамата мъже се спогледаха.

— Казах ви, че изглеждате щастлив — отговори Мейсън. — Никой човек, който е извършил онова, което те казват, че сте направил, не е щастлив от това. Просто им кажете истината. Дайте им да видят очите ви.

— Добре. Ще го направя. — Тайсън му подаде петдесет доларова банкнота.

Мейсън поклати глава.

— Давате ми много големи бакшиши още откакто бяхте момче. Днес аз черпя. Пазете се. — Те си стиснаха ръцете. — Побързайте. Чувам влака.

Тайсън се качи на перона и видя приближаващия от изток влак. Духаше лек ветрец и то от север, за разлика от обичайно южния океански бриз. Предвестник на есента. Слънцето вече беше зад хоризонта и големите къщи от южната страна на гарата бяха потънали в дълбока сянка. На паркинга имаше още коли, няколко жени чакаха влака от града. Малко по-надолу по линията бяха тенискортовете, където видя двойка, която познаваше, семейство Мюлър, да играе с друга двойка. Площадчето пред гарата, новият хотел, библиотеката и градинките образуваха нещо като старовремска селска общност. Точно такова място си представяха хората, когато изпитваха носталгия по онзи тип град, който да символизира американския начин на живот. Като много от другите предградия, разпрострели се по многобройните линии на железницата, плъзнали във всички посоки около Ню Йорк, това представляваше едновременно и най-добрия и най-лошия възможен свят. Беше самостоятелен и същевременно част от големия свят. Марси бе права, и заедно с това грешеше. Той осъзна, че всичко зависеше от това, какво искаш и какво чувстваш.

Харесваше определението на Робърт Форст за дома: мястото, където когато се наложи да отидеш там, са длъжни да те приемат. Но домът беше също и мястото, от което ако се отклониш, веднага почваха да те издирват.

Това значи вече не беше неговият дом.

Влакът спря и той се качи. Помисли си, че има нещо много многозначително във влаковете и гарите. Релсите и влаковете наистина вървят и в двете посоки. Но има моменти в живота на човека — и никой не знае точно кога — когато се пътува само в една посока.

Тайсън седна в празния вагон и извади от вътрешния си джоб снимката, на която бяха той и Тереза пред катедралата в Уей. Загледа се в нея за момент, опитвайки се да свърже типично американското момче от снимката с човека, който се беше превърнал в чудовище по-малко от четири седмици по-късно. Загледа се в Тереза и бе поразен, че дори след като целия й живот бе преминал под знака на войните и смъртта, тя изглеждаше много наивна, свенлива и невинна. Но може би именно в това беше отговорът. Тя бе имунизирана по рождение срещу пораженията, които раните от войната нанасят върху душите на хората. Неговият разум и неговата душа нямаха никакъв имунитет и той се разболя още в деня, когато излезе за първия си патрул и видя безбройните разрушени къщи, разбити семейства и погубен човешки живот.

Той прибра снимката обратно в джоба си и затвори очи. Осъзна, че Форт Хамилтън може да се превърне в последното място, което ще види преди въоръжената охрана да го отведе до федералния затвор. Отвори очи и погледна през прозореца. Всичко изглеждаше по-хубаво от когато и да е било преди. Ако някога отново минеше по този път, непременно трябваше да си спомни за това.