Нелсън Демил
Обречен на мълчание (34)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Бен Тайсън мина по коридора и слезе надолу по стълбите, като смътно съзнаваше къде отива, и още по-малко си даваше сметка за стъпките, които го следваха.

Корва го настигна. На излизане от сградата на щаба, Тайсън си запали цигара.

— Знаеше ли, че това ще се случи? — попита той Корва.

— Горе-долу.

— Защо не ми каза?

— Ти също знаеше, Бен. Хайде да спрем да се преструваме, че това е някаква глупава бюрократична мярка за стягане на дисциплината в армията. Тези хора възприемат всичко това съвсем сериозно. Обвиняват те в убийство. Знаеш го още от деня, в който приятелят ти е дал книгата на Пикард. Тайсън си дръпна от цигарата.

— Знаех още много преди това — отговори той. — Е, Винс? Защо не ми го изкарахме през носа?

— Сега ми говориш като разярен испанец с гореща кръв — усмихна се Корва.

Те тръгнаха по алеята покрай редицата стари оръдия и наближиха главния портал.

— Къде отиваш? — попита Корва. — Не можеш да напуснеш базата преди осемнайсет часа.

— Прати ги по дяволите! Дори не знам колко е часът. — Той мина по пешеходната пътека на портала, разсеяно отвърна на козируването на постовия и зави наляво под високата арка към крайбрежния булевард.

— Разбрахме се за шест часа — каза Корва. — Хайде, нека се върнем. Отговарям за теб.

— Никой не отговаря за мен, освен самия мен. Могат да си вземат заповедта за арест, да я навият, да я намажат леко с крем и да си я заврат в задника. И ако не искаш да поемаш отговорността, върви си.

Корва си пое дълбоко дъх, но нищо не каза. Те прекосиха малка градинка и се насочиха към брега. Тайсън вървеше на изток покрай водата. Корва го следваше няколко крачки по-назад.

— Хората, обвинени в тежки престъпления, често се самозаблуждават, като си мислят, че не са ги извършили — каза той. — Така че когато законът започне да ги притиска, те се чувстват оскърбени. Чуй ме, Бен. Не съм те питал за много подробности за онова, което се е случило, но ти знаеш, аз знам и армията знае, че в тази болница са били избити по ужасен начин невинни хора. Чу извиканите по списък имена на убитите, както несъмнено ще каже и прокурорът. Да не говорим за „не по-малкото от деветдесет човешки същества от източен произход“.

— Това ми хареса. Категоричният начин, по който са отделили белите от жълтите.

— Имали са само имената на белите, затова са го направили, а не поради някакви расови предразсъдъци…

— О, глупости! Щях ли да бъда тук сега, двайсет години по-късно, ако ставаше въпрос за селце с няколко хиляди азиатци? Жълти? Дръпнати очи? Гумени глави? Подлизурковци? Как още ги наричахме, Винс? Как ги наричаше ти? Всичко друго, но не и човешки същества от източен произход. Но аз се натресох много добре. Убил съм и четиринайсет истински човека покрай другите.

— Добре, няма нужда да ми казваш всичко това. Знам какво сме правили и как се държахме. Господи, ако можех само да се върна назад…

— Да.

Корва вървеше наравно в припряната крачка на Тайсън.

— Въпросът е там, че ти, аз и армията също знаем, че това избиване на хора е било извършено от войници, непосредствено под твоето командване. Нещо повече, има известни данни, които позволяват да се предположи, че ти си присъствал и си видял част или цялото това избиване. Те отиват толкова надалеч, че дори допускат, че и самият ти си натиснал спусъка няколко пъти.

— Не съм. — Тайсън спря и се загледа някъде надалеч над водата. Малки вълнички се разплискваха на каменистия плаж. Той пое дълбоко соления въздух в гърдите си. — Не съм — повтори.

— Кой го е грижа за това? — приближи се към него Корва. — Мене не. Ти знаеш и аз зная, че армията също не е я е грижа дали си убил някого или не. Те не се интересуват защо се е случило всичко това, и дали си се опитал да го спреш, и дали войниците ти са се разбунтували и са те държали под прицел, или дали си отишъл за малко да се изпикаеш и си пропуснал цялото клане. Единственото, което ги интересува, е че не си докладвал за това избиване, което е било твое служебно задължение, и ако щеш, и християнски дълг. Поради някакви известни единствено на теб причини ти не си искал тези убийци да застанат пред съда. Иронията във всичко това е, че хората под твое командване най-вероятно са извършили престъпление в състояние на емоционален шок. Може би са били преуморени от сраженията, което армията признава, според член 116, като смекчаващо вината обстоятелство при убийство. И несъмнено хората ти са страдали от фатално душевно разстройство, фатално за другите. Но ти, от друга страна, си извършил престъплението, че не си проявил трезвост и си го извършвал всеки ден, в който не си докладвал на какво си бил свидетел. Имал си на разположение близо две десетилетия, за да оправиш нещата, Бен, а не си го направил. Сега армията ще оправи нещата, и не само за себе си, но и заради теб. Що се отнася до убийците, те могат да си подготвят най-различни защити, но дори не се нуждаят от тях в съда. Особеностите на тази несъвършена система почти гарантира, че никой няма да им поиска сметка за извършеното. Тяхното престъпление е принадлежало на отлетелия миг, на момента на лудост. Твоето престъпление обаче няма край. Военното правосъдие може да не е съвършено, но се подчинява на инстинктите си, не е замъглено от типичните за гражданското правосъдие фокуси и номера, и често е странно справедливо. Знаеш го. И също така знаеш, както и аз знам, а и армията също, че ти си виновен. Списъкът с обвиненията може би не отразява точно ролята ти в клането. Но те уверявам, че след като всички свидетели дадат показания — и излъжат — военният трибунал, съставен от хора като подполковник Левин — хора, които като офицери и командири виждат и оценяват всеки ден човешкия род — в крайна сметка ще достигне до истината. Присъдата е предрешен въпрос. Можеш да се опиташ да приемеш и това. Единственото нещо, което мога да ти гарантирам, е че когато напуснеш съдебната зала, дори ако си с белезници и под въоръжена стража, ти ще си свободен. Разбираш ли какво искам да кажа с това „свободен“? — Да.

— Добре. Е, уволнен ли съм?

— Не. Но ми се ще да ти извия врата.

— По-късно. Искаш ли да се напием тази вечер? Тайсън небрежно кимна в знак на съгласие.

— Защо да не се призная за виновен? — попита той.

— Друга хитрост на военното правосъдие: нямаш право да пледираш, че си виновен, когато ти е предявено обвинение в убийство.

— Точно така. Спомням си. Хубаво правило.

— Значи, за да резюмираме казаното, аз не съм уволнен и ти искаш да се напием заедно тази вечер?

— Точно така. Готов съм на всичко, само да се махнем от това поделение. Дори да пия с теб.

— Чудесно. Хайде да се приберем, преди местното Гестапо да установи, че те няма.

Те тръгнаха бавно обратно към арката на моста.

— Когато се напием много и двамата — каза Корва, ще си разказваме мирни истории. Истории за нашите изследователски подвизи и открития. Трябва да ти разкажа за публичния дом, разположен в стара френска вила близо до Тай Нин, ръководен от една луда мадам полуазиатка.

— Прилича много на онзи, който знаехме ние близо до Куанг Три — усмихна се Тайсън. — Сигурно е било цяла верига.

Те минаха под моста. Потокът коли над главите им създаваше постоянен боботещ шум, а морските чайки кръжаха под огромната конструкция.

— Бях дяволски добър боен командир — каза Тайсън. — Но когато стигнахме до болницата вече бях безнадежден случай. Бях престанал да си върша работата. Наистина просто вече изобщо не ми пукаше. Не ме беше грижа дори дали ще живея или ще умра.

— Тогава в крайна сметка вероятно си щял да загинеш — каза Корва. — Но си имал късмет и преди това са те ранили. При Ягодовото поле. И Бранд е превързал раната ти. Войната е пълна с ирония.

— И аз съм го чувал.

Бяха се върнали на 101 — ва улица — търговска улица с дву и триетажни тухлени постройки. Тайсън погледна към портала на базата под моста.

— Като затвор е.

— Не. Затворът е като затвор.

— Винаги съм си мислил — каза Тайсън, — че ако адвокатите получават една трета от това, което успеят да спечелят за тебе в гражданските дела, то би било справедливо и да получават една трета от присъдата на клиентите си по криминални дела.

— Тогава щяха непрестанно да са в затвора — отбеляза Корва.

Тайсън спря на тротоара от външната страна на портала.

— Тук ли взимаш метрото?

— Да. Не искам да утежнявам сметката ти с таксита. Ще стигна до спирката пеша.

Тайсън кимна.

— Вече съм готов да говоря със свидетелите на защитата, Садовски и Скорело — каза Корва. — Ще пътувам на разноски на армията. Ти също имаш право да дойдеш с мен. Садовски живее в Чикаго. Скорело живее в едно от предградията на Сан Франциско. Вземи си отпуска от базата за няколко дни.

Срещата ще бъде приятна.

— Не искам да ги виждам — поклати глава Тайсън.

— Защо?

— И те не искат да ме виждат. Не искаме да се виждаме.

— Добре. Разбирам. Това не е важно. А искаш ли да видиш Бранд и Фарли. Имаш право да присъстваш на кръстосания разпит. Да се изправиш срещу тях преди самия военен съд.

— Можем ли да им разгоним фамилиите?

— Обзалагам се, че да.

— Само така си приказваш, Корва — усмихна се Тайсън. — Обмислях възможността да убия Бранд. — Той си запали цигара.

— Наистина ли? Това би помогнало цялата история да приклкочи много бързо. Така правехме във Виетнам, когато нещо не ни харесваше. Вдигахме го във въздуха.

— Но сега съм под много зорко наблюдение. Няма да мога да се измъкна.

— Наемните убийци не се интересуват от тези неща — бавно се усмихна Корва. — Дай някаква цена за главата му. Ще се погрижа за това, ако искаш.

— Сериозно ли говориш?

— А ти?

— Не — поклати глава Тайсън.

— Добре тогава, не говори за това, ако не го мислиш сериозно. Искаш ли да го видиш? А Фарли?

— Само Бранд. Малко преди военния съд.

— Добре. Чукал ли си се някога с как й беше името? Харпър?

— Не — отвърна Тайсън, след като му хвърли бърз поглед.

— Лошо. — Корва си погледна часовника.

— Между другото — Тайсън хвърли цигарата си, — прочетох „Рашомон“.

— Научи ли нещо?

— Това някакъв тест ли е? Добре, отговорът е, че едно деяние — убийството — може да бъде законно или незаконно, може да се тълкува като битка, защита, убийство и така нататък. Най-странното е, че дори жертвата не може винаги да бъде сигурна в невинността си при извършването на деянието. Точно такъв беше случаят със самурая в „Рашомон“. По същия начин, докато умираше, легнал на пода в болница „Милосърдие“, доктор Монто сигурно си е мислил, че е допринесъл за срещата със собствената си смърт. — Тайсън се вторачи в Корва.

— А извършителите на престъплението? — попита Корва.

— Това е още по-странно. Човек, който в дадения момент извършва полов акт или убийство, не винаги е сигурен какво точно има наум, дали прави любов или изнасилва, дали води война или извършва убийство.

— Именно за това са съдиите — кимна отново Корва. После добави: — Твоят случай все пак е малко по-прост от „Рашомон“, защото няма оцелели измежду жертвите, които да кажат какво те мислят, че им се е случило. И за разлика от „Рашомон“, се съмнявам, че призраците на жертвите ще бъдат извикани на процеса, за да свидетелстват. Все пак съществува една-единствена оцеляла свидетелка — добави Корва. — Тя много ли видя?

— Достатъчно.

Корва се замисли за момент преди да проговори.

— Одеве ти казах, че присъдата е предопределена.

— Точно така. Именно това обичат подсъдимите да чуват от адвокатите си.

— Виж, опитвах се да те подготвя за възможно най-лошото развитие на нещата. Това е стар адвокатски трик. Всъщност ситуацията е далеч по-балансирана. Това, с което разполагаме, са група компрометирани войници, които дават показания в собствена полза. Напълно възможно е военният трибунал да реши, че правителството не е успяло да изгради оввинението така, че да бъде извън всякакво съмнение. В такъв случай те няма да имат никакъв друг избор, освен да дадат присъдата „невинен“. Въпреки че ще знаят, че си. Но нека ти кажа още нещо. Това, което ме безпокои, е монахинята. Ако тя се появи изневиделица отнякъде и застане на свидетелската скамейка, те ще възприемат нейните показания като чиста истина. А аз предполагам, че нейните показания ще бъдат много уличаващи за теб.

— Искаш ли да знаеш какво точно ще каже тя?

— Не особено. Можеш да ми разкажеш за някои подробности, ако я намерят. Въпросът е в това, че монахините не лъжат. Или поне така се приема обичайно при съдебните процеси. И адвокатите на защитата никога не се опитват да заплашват или да променят показанията на монахини, свещеници, равини и игуменки, освен ако не са готови да поемат риска на своя глава.

— Чудя се защо още не са я открили, или тя не се е обадила отнякъде — каза Тайсън.

— Ако бях параноик, щях да кажа, че правителството вече знае къде се намира не само сестра Тереза, но и Ернандо Белтран, Лий Уокър и Луис Калейн — каза Корва, след като замислено почеса брадата си. — Кели и Де Тонг са друг случай. Вашите бивши герои сега си седят тихо и мирно, следвайки съветите на адвокатите си. Може никога да не ги извикат пред съда. Но ако това се случи, те вероятно ще свидетелстват в твоя полза. Така ли е?

— Вероятно.

— Защото вие всички сте дали обет за мълчание. Всички сте дали дума и сте заложили честта си за това, че ще се държите един за друг. Така ли е?

— Много си проницателен, Винс.

— Проницателен ли? Глупости. Та това ще го схване дори всеки юрист от военната прокуратура. Помниш ли какво казва Харпър в доклада си? Лейтенант Тайсън даде показания, които изумително си приличат с тези на Садовски и Скорело. Какво мислиш, че е искала да каже? Вие сте съчинили една история още преди близо двайсет години, и сте я репетирали, докато в крайна сметка сте повярвали в нея. Господи, дори ако правителството ме изненада с още три или повече свидетели на защитата, аз се съмнявам, че бих могъл да ги съгласувам така, че да кажат едно и също нещо от свидетелската скамейка. Но никой няма да може да ме обвини, че съм ги обработил. Ти си ги обработил, Бен. Преди двайсет години. Ти си бил техният командир и си разполагал с достатъчно въображение, за да превърнеш едно клане в геройска епопея. Именно така си успял да спасиш живота си, след като това се е случило.

Погледът на Тайсън срещна очите на Корва.

— Недей да скромничиш, Винс. Ти си проницателен.

— Прав си — съгласи се Корва. — Въпросът обаче е в това, че всички истории за войната са пълни глупости. Не ти ли го казах?

— Знаеш, че си ми го казвал.

— Не го забравяй. Ще се видим довечера. Ела да ме вземеш от кабинета ми.

Тайсън се обърна към базата. Всеки пък, когато си тръгваше след среща с Корва, се чувстваше малко по-изплашен и същевременно с това парадоксално повече в мир със самия себе си. Свободата вече беше някъде съвсем наблизо по пътя, въпреки че от мястото, където се намираше сега, тя подозрително приличаше на стените на Ливънуъртския затвор. Той влезе отново в базата без да отговори на козируването на постовия.