Нелсън Демил
Обречен на мълчание (26)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

Бенджамин Тайсън изкачи стълбите към офицерския клуб, разположен в старата гранитна сграда на артилерийския форт.

Преддверието и коридорите надясно и наляво от него бяха заоблени във формата на арка, сводовете бяха изградени от камък и тухла, на места прикрити с мазилка. Подът беше застлан с каменни плочи, а осветителните тела бяха изработени от черно ковано желязо. Тъй като това беше форт, в стените имаше твърде малко отвори към външния свят дори малките бойници за оръдията бяха зазидани с тухли.

Млад мъж на около двайсет години, облечен в сив костюм, седеше зад бюрото на рецепцията.

— Името ви, сър.

— Тайсън. Бихте ли ми казали къде е бара? Мъжът не обърна никакво внимание на въпроса му.

— Може ли да видя удостоверение за самоличност, лейтенанте?

— Защо? — отвърна му Тайсън.

— Такива са правилата на клуба.

Тайсън му показа шофьорската си книжка, мъжът провери името му в списъка, след това поиска Тайсън да се подпише, което той и стори.

— Благодаря ви, сър — каза мъжът. — Барът е надясно.

Тайсън тръгна по сводестия коридор. Отдясно имаше еркери, гледащи към пролива. Знаеше, че това са площадките, на които някога са били разположени големите оръдия, насочени към океана. Но и тези отвори също бяха зазидани с тухли. Той влезе в дълго помещение без прозорци. Вероятно използвано в миналото за склад на барут и гюлета, което сега бе превърнато във фоайе. Покрай лявата стена на помещението се простираше дълъг махагонов плот, а покрай дясната бяха разположени маси. Барът беше пълен и Тайсън с учудване забеляза, че имаше повече цивилно облечени посетители, отколкото униформени лица. Предположи, че клиентелата се състои главно от запасняци, цивилни гости и съпруги на военнослужещите.

Обстановката приличаше на всеки друг клуб, но клиентите бяха доста различни. Първото, което му направи впечатление, бе липсата на обичайната шумотевица, изпълваща кръчмите, в които хората се отбиват след работа. Посетителите разговаряха тихо и само от време на време се чуваше приглушеният смях на някой лейтенант в отговор на остроумието на неговия капитан.

Тайсън завеляза подполковник Левин, седнал в далечния край на бара. Премина през цялото помещение и отиде при него.

— Добър вечер, подполковник.

— Добър вечер, лейтенанте. Седнете. Тайсън седна на високия стол до Левин.

— Успяхте ли да разгледате клуба?

— Не, сър. Току-що пристигнах.

— Мястото е интересно. Вече не правят такива клубове. Това е исторически паметник с национално значение.

— Наистина ли?

— Да, записано е в информационната брошура на базата. Препоръчвам ви да я прочетете.

— Да, сър.

— Искате ли да станете член на клуба?

— Не съм сигурен. — Тайсън си запали цигара.

— Насърчаваме всички офицери да го направят.

— Да, сър. Зная.

— Всъщност, аз вече си позволих да ви запиша в клуба.

— Благодаря ви, подполковник — каза Тайсън и дръпна от цигарата си.

— Какво пиете, Тайсън? — погледна към него Левин.

Тайсън остана с впечатлението, че Левин му задава въпроса така, както някой би могъл да попита „Към коя църква принадлежите?“, сякаш човек се раждаше с някакво предпочитание към определен вид алкохол или пък си го избираше за цял живот. Погледна към подполковник Левин. Той беше странна смесица от американски военен и нюйоркски евреин. Тайсън предпочиташе да си има работа с който и да e от тези два типа поотделно, но не и с двата заедно.

— Тайсън? Нещо за оправяне на слуха?

— Извинете, подполковник. Скоч със сода.

— Сали — обърна се подполковник Левин към барманката, — запознай се с лейтенант Тайсън, нов член на клуба.

Жената, която беше на средна възраст, му се усмихна приятелски.

— Добре дошъл във форт Хамилтън, лейтенанте.

— Благодаря ви, госпожо.

Тя го изгледа с любопитство, отбелязвайки дългата му коса и вероятно, рече си той, чудейки се защо е още лейтенант на четирийсет години.

— О, вие сигурно сте от полицията — внезапно просветна лицето на Сали.

Логично умозаключение, помисли си Тайсън. В полицията е възможно четирийсетгодишен мъж да бъде лейтенант, така че Сали бе успяла да съчетае възрастта на Тайсън с чина му. Той изчака, за да даде на Левин възможността да отговори някак по-тактично.

— Не, това е лейтенант Бенджамин Тайсън от армията на САЩ, който е следствен по обвинение в убийство.

— Боже мой! — зяпна широко Сали.

А Тайсън реши, че това е може би най-добрият начин за действие при подобни ситуации. Започваше да харесва Левин.

Подполковникът осведоми Сали, че предпочитаното питие на лейтенант Тайсън е скоч със сода, и Тайсън разбра, че ще е крайно неразумно да си поръча нещо различно, когато следващия път влезе в клуба.

Левин си поръча още един „Манхатън“, след това попита:

— Минахте ли вече през счетоводството? Имате право на известен аванс.

— Не, сър. Адвокатът ми ме посъветва да не приемам никакви пари.

— Така ли? Е, опитайте се да не плащате и на него и ще видим дали ще продължава да ви дава същия съвет.

— Да, сър. Виждате ли, това е другата причина, поради която не знам дали искам да стана член на клуба. Аз се явих тук, както ми беше заповядано, но има някои неща, които не мога да направя или просто няма да направя, защото адвокатът ми ме посъветва така. От друга страна, по думите ви би трябвало да се държа както подобава на офицер, за да стана част от тази база и нейната общност. Така че съм леко раздвоен и се надявам, че ще разберете защо не се държа както всеки друг новоназначен лейтенант.

— Сигурен съм, че адвокатският съвет не е единственото нещо, което най-меко казано възпира стремежа ви да си намерите мястото сред нас — ехидно подхвърли Левин.

— Така е, подполковник. Не се обиждайте, но се справях доста добре като цивилен.

Левин си запали нова пура и не отговори.

— Както сам имахте възможност да забележите току-що — продължи Тайсън, — вече съм малко стар, за да нося пагоните на старши лейтенант.

Барманката остави пред тях питиетата им и ги записа на сметката на подполковника. Левин вдигна чаша.

— Добре дошъл.

Тайсън също вдигна чашата си, но не се чукна с Левин.

— Благодаря ви, подполковник Левин.

Двамата мъже пиха, след това Левин каза:

— Утре ще си уредите личната карта, медицинския картон, униформата и всичко останало. Започнете отрано. Очаквам до вдруги ден в осемнайсет часа да сте уредили всичко и да сте готов да поемете задълженията си в армията.

— Да, сър. Какви ще са задълженията ми?

— Военното министерство нареди на командира на базата, а той разпореди на мен да ви възложим служебни задължения, които да ви позволят да разполагате с достатъчно време за личните си проблеми, които навярно са възникнали в резултат на неочакваното ви призоваване обратно на военна служба. Освен това, трябва да имате време, за да бъдете на разположение във връзка с провежданото разследване. — Левин изяде черешката от коктейла си. — С други думи, както ви казах, прикрепен сте към моя отдел и аз трябва да ви намеря някаква работа, която да не ви отнема почти никакво време.

— Защо просто да не ви докладвам всяка сутрин и вие да ми казвате какво конкретно трябва да направя за деня.

— Обмислих този вариант, Тайсън. Но той не съответства с трудовата етика в армията, а предполагам и с вашия личен трудов договор. Текущата работа е често отегчителна, унизителна и деморализираща.

— Да, сър. — Тайсън си спомни как веднъж го бяха прехвърлили за известно време на текуща работа и той бе стигнал до същото заключение. Да се правиш, че вършиш нещо, когато всъщност нищо не вършиш, е доста изнервящо и напрягащо. Но това беше едно време. Сега той по-скоро би предпочел да може да прекара времето до окончателното решаване на случая близо до своето семейство и адвоката си.

— Забелязахте ли една гранитна триъгълна сграда, когато идвахте към клуба? — попита Левин.

— Да, сър.

— Това е наблюдателната кула на базата.

— Така си и помислих.

— Не бъдете саркастичен, Тайсън. Става дума за укрепление, използвано за защита на бреговата батарея откъм сушата. Както и да е, в нея се намира Музеят на отбраната на пристанището. Знаехте ли, че тук имаме музей?

— Да, сър. Четох за него в справочната литература за базата.

— Точно така. Понастоящем уредник на музея е един човек на име Ръсел. Приятен и малко ексцентричен тип. Всъщност това е онзи човек ей там — Левин кимна с глава към една маса в ъгъла. — Мъжът с очилата.

Тайсън погледна към масата и видя висок слабоват човек на не повече от трийсет години, седнал в компанията на трима цивилни.

— Вече говорих с него да ви вземе при себе си на работа като асистент — каза Левин.

— Какъв асистент?

— Асистент на уредника на музея. Тайсън не каза нищо.

— Какво лошо има в това? — попита Левин.

— Ами… Знам ли…

— Вижте, Тайсън, правя ви услуга. Първо, тази работа няма да ви отнема нито много време, нито много умствена енергия. Второ, тя е далеч по-достойна от някои други задължения, които бих могъл да ви измисля. И накрая, намира се извън кръга на обичайната работа тук и ще ви държи на разстояние на вашите колеги офицери, което е благоприятно за всички страни. А непосредственият ви началник ще бъде д-р Ръсел, който е цивилен, освен това е и свестен човек. И на четвърто място, музеят се намира точно срещу Офицерския клуб, така че ще можете да отскачате тук, когато се отегчите. Пък и музеят ни съвсем не е лош или безинтересен. Така че, какво ще кажете?

— Не знам… Ще трябва ли да нося униформа?

— Само в някои случаи. Например, когато имате посещение от вишестояща инстанция или ученически групи.

— Ученически групи?

— Да, ще развеждате деца от училищата из музея. Възрастни граждани също.

— Ще развеждам групи?!

— Нуждаете ли се от още едно питие, за да си оправите слуха? — Той извика барманката. — Още по едно, Сали. — После отново се обърна към него: — Вижте, лейтенанте, получих заповед да се държа с вас внимателно и предпазливо. Това да си остане между нас. А и медиите вече душат наоколо. Работата в музея е добра. Изглежда добра. Приемете я.

— Приемам я.

— Чудесно. — Левин вдигна чашата си, Тайсън също взе своята и се чукнаха.

— По-късно ще ви представя на д-р Ръсел — каза Левин.

— Да, сър.

Левин изпи половината от питието си и Тайсън забеляза, че подполковникът започва да усеща въздействието на алкохола. Нездравият бледен цвят на лицето му премина в приятна червенина, хриповете му се смекчиха. Тайсън заподозря, че той изглеждаше така добре всяка вечер по това време.

— Отделът за връзки с обществеността цял ден се е разправял с журналисти — каза Левин.

— Сър! — Тайсън вдигна поглед от питието си.

— Тази база е с открит достъп. Нямаме право да забраним на представителите на пресата да минават през портала, освен ако не получим заповед отгоре да ги държим извън пределите на поделението.

— Разбирам.

— Обаче можем да не ги допускаме тук, защото това е частен клуб.

— Не ми беше лесно да проникна тук — кимна Тайсън.

— Същите затруднения са срещнали и много други хора тази вечер, благодарение на вас. Въпросът е, че представителите на пресата могат да ви причакат навсякъде в базата, освен в зоните с ограничен достъп, които са тук в клуба, и на работното ви място, тоест в музея. Такива са инструкциите, които военното министерство е дало на средствата за масова информация. Така че вие сте в безопасност само в музея и в клуба. От едното място до другото има не повече от десетина метра, паркингът също е наблизо. Оставям на вас и на вашето благоразумие да решите как да се държите с тези хора. За вас съм чел, че в миналото сте били изключително благоразумен.

— Това ваше лично мнение ли е, подполковник, или са ви помолили да ми предадете този комплимент? — запита Тайсън.

— И двете. Въпросът е приключен — отвърна Левин. — Вземете си чашата.

Той стана от стола и си проправи леко неуверено път към масата, на която седеше д-р Ръсел.

— Д-р Ръсел — каза Левин, — разрешете да ви представя лейтенант Тайсън.

Д-р Ръсел се изправи и сърдечно стисна ръката на Тайсън.

— Каза ли ви подполковник Левин, че имам нужда от асистент?

— Да, каза ми — отговори Тайсън.

Тайсън забеляза, че д-р Ръсел има приятен, типично преподавателски начин на говорене. Той беше по-висок от Тайсън и носеше типичния неугледен костюм, който човек очаква от уредник на музей, и още повече от държавен служител.

Д-р Ръсел представи Тайсън на тримата мъже, с които пиеше, а те изглеждаха искрено щастливи, че имат възможността да се запознаят с него, сякаш беше някаква звезда. Тайсън вече бе свикнал да очаква най-различни реакции от страна на хората, които знаеха кой е, и винаги с интерес ги наблюдаваше през няколкото секунди, в които осмисляха името и лицето му, за да разберат дали им е приятно да се запознаят с него или не.

Левин, Ръсел и другите трима мъже забързаха лек непринуден разговор, а Тайсън насочи вниманието си към тях едва когато Ръсел се обърна към него.

— Винаги съм смятал, че ще бъде по-добре, ако някои от обиколките на музея се провеждат от униформен офицер. Много се радвам, че най-сетне имаме тази възможност.

— Аз също — отговори Тайсън.

Д-р Ръсел замислено сви вежди, сякаш разсъждаваше над току-що казаното.

— Естествено, съзнавам, че вие няма да останете за дълго при нас — добави той.

— Надявам се.

Подполковник Левин сложи ръка на рамото на Тайсън и каза:

— Масата ни чака.

Двамата напуснаха бара и поеха по главния коридор.

— Д-р Ръсел изглеждаше доволен, че ще работите заедно.

— И ще съжалява, когато ми се наложи да напусна — отвърна му Тайсън.

Те влязоха в доста нова на вид средно голяма столова. Червеникавото зарево на залеза огряваше помещението през големите прозорци.

— Това крило е съвсем ново. Отвън сградата е облицована с гранит, за да се впише в атмосферата на стария форт, но независимо от това д-р Ръсел я намира за ужасна. Всички останали обаче са много щастливи, че се сдобихме с това помещение.

Тайсън забеляза, че половината от масите са свободни, а Левин помоли келнерката да ги настани далеч от останалите посетители. Поканиха ги да седнат на маса пред един от големите прозорци, гледащи към пролива.

— Мястото е много подходящо за провеждане на военен съд — каза Тайсън.

Левин не отговори веднага, после каза:

— Помислих и за това, но ще е неудобно за хората, свикнали да обядват тук.

Тайсън разгърна синята салфетка върху скута си.

— Независимо от това, гледката е великолепна. А къде тогава провеждате заседанията на военния съд? — попита той.

— О, имаме една малка стаичка в сградата на началника на военно-съдебната част. Но тя няма да ни свърши работа.

— Понякога съм си задавал въпроса защо армията не разполага със съдебни палати.

— Може би защото няма и постоянно действащ съд — сви рамене Левин. — За разлика от гражданските процеси, Тайсън, военното правосъдие действа на място и при наличие на случай. Затова и военният съд може да се помещава навсякъде.

Млада сервитьорка се приближи до масата и поздрави Левин.

— Един „Манхатън“, сър? — попита тя.

— Да. Ан, това е лейтенант Тайсън, за когото наскоро писаха във вестниците. Скоч със сода за него и ще ви бъда признателен, ако помолите персонала да не говори с журналистите.

За момент сервитьорката обмисли получената информация, после бързо погледна към Тайсън.

— Здравейте…

— Здравейте.

— Сода и вода?

— Скоч със сода.

— Да, сър. — Тя остави две менюта на масата и побърза да отиде да им донесе напитките.

Левин си запали нова пура.

— Хубаво ли готвят тук, подполковник — попита Тайсън, преглеждайки менюто.

— В сравнение с къде? С хотел „Четири сезона“ или с общата столова.

— С хотела, сър.

— Никога не съм ходил там. Но мисля, че трябва да престана да се заяждам с вас. Не сте виновен, че сте бил преуспяващ гражданин. Месото им е добро, а имат и скара на дървени въглища.

— Чудесно — Тайсън затвори менюто и си запали цигара.

Никой от тях не проговори. Друга келнерка дойде с напитките и взе поръчките им за вечерята.

— Целият персонал ще се изреди да ви види, докато стигнем до десерта — отбеляза Левин.

Той вдигна чашата си и Тайсън си рече, че подполковникът е от хората, които гледат на алкохола като на свещена амброзия, която трябва да се поглъща в името на някакъв достоен за това повод. Отбеляза и факта, че Левин постепенно започва да се движи малко по-несигурно.

— Пожелавам ви приятно прекарване тук — каза Левин.

Те пиха и известно време водиха общ разговор за базата, за промените, настъпили в армията през последните две десетилетия, и за нещата, които бяха си останали същите.

Левин си поръча още едно питие и Тайсън се възхити на издържливостта му.

— Казах ви, че съм израснал в Брайтън Бийч — започна без всякаква връзка Левин. — Баща ми работеше във Форт Хамилтън. Беше отговорник по поддръжката, държавен служител. Брат ми и аз разправяхме на всички, че е управител. — Той се засмя.

Тайсън разбърка питието си. Не знаеше накъде клони това, но беше сигурен, че не го интересува.

— Както и да е — продължи Левин, — понякога идвах тук с него през почивните дни. Беше по времето на конфликта в Корея, тогава бях гимназист.

— Войната в Корея.

— Няма значение. Предполагам, че съм бил доста впечатлен от наперено крачещите наоколо офицери. По онова време те имаха хубави униформи, някои носеха и елегантни бастуни. А аз лесно се впечатлявах.

— Баща ми твърдеше, че е видял как Линдбърг е излетял за Париж и това го е вдъхновило да стане летец — вметна Тайсън. — Той беше пилот във военния флот. Кога е направена тази пристройка?

— Аз метях пода и подменях изгорелите електрически крушки — продължи Левин, погълнат от собствения си разказ. — Точно на това място… Искам да кажа в основното здание. Офицерският клуб тогава пак се помещаваше тук. Както и да е, гледах как тези господа обядват и се чувствах уязвен, че произлизам от семейство с ограничени възможности. Затова от колежа се записах в Корпуса за подготовка на запасни офицери, и ето ме сега тук. — Левин пийна малко вода и се изкашля. — Можете да накарате армията да приеме един евреин, Тайсън, но не можете да накарате евреин да приеме армията. Не знам защо останах. Предполагам, че все пак трябва да има нещо, което ми харесва.

— Кариерата в армията може да бъде нещо много благодарно — отбеляза Тайсън.

— Предполагам, че принадлежността към офицерския корпус е бърз начин за придобиване на обществен статус и достойнство. Южняците винаги са го използвали. Защо тогава да не го използва и един евреин от Брайтън Бийч, Бруклин? Не е ли така, Тайсън?

— Не знам.

— Вижте, не съм чак толкова пиян. Просто искам да кажа, че ние всички сме равни по социално положение и всички сме джентълмени по силата на постановление на Конгреса.

— Да, сър.

Левин се наведе през масата.

— Но ще ви разкрия една несправедливост в тази система. Независимо, че армията не се интересува от произхода, образованието или социалното положение, ако става въпрос за повишение в чин, назначаване на някаква длъжност или придвижване напред в кариерата, те им обръщат голямо внимание, когато ви изправят пред военен съд. Разбирате ли?

— Горе-долу.

— Нека направя едно неприятно, но необходимо сравнение. Лейтенант Кели, командирът на взвода от случая в Май Лай, бе човек, израснал без каквито и да е привилегии и ако си спомням добре произхождащ от долните прослойки на средната класа. Вие сте напълно противоположния му тип на офицер и джентълмен. — Левин си дръпна от пурата и понижи глас: — Аз не знам какво, по дяволите, се е случило в онази болница, лейтенанте, но нека да приемем, че се е случило нещо, което не е било напълно редно и не е съответствало напълно на „Правилника за водене на сражение“ и на „Правилника за водене на сухопътен бой“. Нали? В такъв случай, Бенджамин Тайсън, от вас се е очаквало да проявите повече усет към моралните нюанси в събитията, отколкото се е очаквало от човек като Кели. Разбирате ли?

Тайсън не отговори.

— Вие носите повече вина и сте по-отговорен от нещастните глупаци, които са били около вас и са стреляли по безпомощните хора. Никой няма да прояви разбиране или състрадание към вас, никой няма да каже във ваша защита, че сте били просто един социално онеправдан мобилизиран тинейджър, който по-скоро е бил жертва на случилото се, отколкото злодей. Вие сте бил образован, зрял човек, доброволец и офицер. — Левин насочи пурата си към него. — Може да не сте натискал спусъка, но ако не сте направил нищо, за да спрете това — дори с риск за собствения си живот — тогава Бог да ви е на помощ. — Левин обвинително посочи Тайсън с пурата си. Двамата мъже се втренчиха един в друг, после Левин каза: — Ето в това е въпросът.

— Доброто социално положение също носи своите проблеми — отвърна му Тайсън.

— Вярно е. — Левин се облегна на стола си. — Следих всичко това във вестниците. Опитвам се да се поставя на мястото на съдебния състав във военния съд. Седя си тук, слушам свидетелските показания и ви гледам. Може би ви завиждам за добрия външен вид, за привилегиите в живота. Може би и малко ви се възхищавам. Представям си как си мисля, седейки в съдебния състав, че вие би трябвало да представлявате най-доброто в нашата цивилизация, крайния продукт на големия американски експеримент. Гледам ви на скамейката на обвиняемите и ми е трудно да възприема как сте могъл да бъдете замесен в онова, което твърдят, че се е случило там. И това ме ужасява, лейтенант Тайсън, защото ако вие сте бил способен да го извършите, каква надежда има за нас останалите?

— Честно казано, подполковник — каза Тайсън, — след Виетнам никога не съм допускал, че има надежда за който и да е от нас.

Левин изглеждаше разстроен. Тайсън си допи питието и запали нова цигара.

— А вие в известен смисъл имате право да ме разглеждате като продукт на нашата страна — продължи той. — Схващанията, които имах за дълг, за добро и зло, през 1968 — а бяха формирани не толкова под влияние на онова, което научих в армията, колкото от това, което ставаше в Америка. Открих, че ми е трудно да изпълнявам дълга си към държава, която не изпълнява дълга си към мен. Лоялността се основава на взаимност, подполковник. Гражданите и войниците дължат вярност на страната си, която в отговор им дължи защита, защото тя също има дълг за вярност към отделните си граждани. То е един вид подразбиращ се социален договор. Вероятно през 1968 — а не съм могъл да го формулирам така добре, но някъде в душата си съм чувствал, че страната ми е изоставила и мен, и хората ми, а и изобщо цялата ни армия в Югоизточна Азия.

Левин кимна с разбиране.

— Тежък аперитив преди говеждото за вечеря. Ето я и храната ни. Приятен апетит.

Двамата мъже се храниха в мълчание, после подполковник Левин каза с любезен глас, все едно до този момент разговорът им бе протичал съвсем леко и приятно:

— А сега не искате ли да подпишете клетвата си?

— Във вас ли е?

— Тук — Левин потупа по вътрешния си джоб. — Искате ли да я подпишете?

— Не, просто се питах дали я носите със себе си.

— Внимавайте, лейтенанте.

— Извинете, подполковник.

— Всъщност няма значение — сви рамене Левин. — Обадих се на школата във Вирджиния, за да поискам мнението им като юристи. Казаха ми, че клетвата, която сте подписал през 1968 — а все още е в сила. Просто знайте, че все още сте обвързан по силата на старата клетва.

— Разбирам.

Левин замислено предъвка парче хляб, глътна го и попита:

— Искате ли да ви дам някакъв съвет?

Тайсън си помисли, че през последните няколко седмици се бе наслушал на толкова съвети, че щяха да му стигнат за следващите двайсет години от живота му.

— Не мисля, че ще бъде уместно за вас — отвърна той.

— Оставете аз да се грижа за това. Назначен сте под мое командване и аз мога да ви давам съвети във функцията си на ваш началник.

— Да, сър.

Левин отпи от водата си и каза:

— Ако случайно не знаете, армията е силно притеснена от всичко, което става. Страхуват се от вас.

— Значи в крайна сметка все пак има известни преимущества да бъдеш уважаван член на обществото? — кимна Тайсън.

— Точно така. И ще ви кажа какво именно плаши толкова армията. Страхуват се от скандала. В това отношение те много приличат на някоя религиозна организация.

— Скандал ли?

— Точно така. Чуйте какво ви казвам, Тайсън. Това може да ви спаси кожата. — Левин огледа столовата, приведе се над масата и заговори с поверителен глас: — От гледна точка на военните, всеки офицер, който се провали, е фактически ренегат, независимо от това колко добър е произходът му. Офицерският корпус много прилича на духовенството. То ви зове, и ако се отзовете на повика му, трябва да оставите света зад себе си и да навлезете в един нов свят. Не е като да сте вицепрезидент на някаква фирма, като тази, в която сте работил. След като веднъж сте станал офицер от армията на Съединените щати, вашето поведение се отразява както на армията, така и на целия офицерски корпус. Също като свещеника и църквата му. Така че пред съда сте изправен не само вие, но и всички ние: аз, капитан Ходжиз и главнокомандващите на обединените щабове. Разбирате ли?

— Да, сър. Но по времето на инцидента, капитан Ходжиз е бил на десетина години, а главнокомандващите на обединените щабове са се сменили няколко пъти от тогава.

— В армията има приемственост, колективна памет, характерна за институцията. Щом като се позовават на минала слава, трябва да приемат и вината. Например бившата ви част. Седма кавалерия. Все още се стреми да изживее битката край Литъл Биг Хорн. А вие, когато в крайна сметка си получите униформата, ще носите на нея почетния знак, връчен от президента на Седма кавалерия дълго преди да сте бил роден. Основното е да убедите армията, че сте типичен продукт на шибаното състояние, в което се намира цялата военна система може би не сега, но по онова време без съмнение. Трябва да ги убедите, че в детството си сте бил чувствително момче, преживяло тежко смъртта на канарчето си, поради което военното обучение в редиците на пехотата ви е оказало сериозни психически травми. Бил сте жертва на системата, която издава малки пластмасови карти, наречени „Правилник за водене на сражение“, където в по-малко от сто думи се определя кого имате право да убиете, а после са ви пуснали на бойното поле начело на взвода недостатъчно обучени, недисциплинирани и деморализирани седемнайсетгодишни въоръжени диваци от бедняшките квартали и са ви направили отговорен за техните действия. Ха ха, колко смешно, нали? Вие сте имали над тях също толкова власт, колкото аз имам над времето. Не съм ли прав?

Тайсън не отговори.

— Ако можете да ги заплашите, че ще сринете целия храм върху главите им — продължи Левин. — Ако успеете да подскажете, че американските момчета не само са убивали безразборно, но и мнозина от тях са намерили смъртта си поради лоша бойна подготовка, некадърно командване и бездарно тактическо ръководство… Следите ли мисълта ми, Тайсън? Не ми е лесно да говоря за това. Но аз знам какво беше там тогава. Бях там, Тайсън. Не в пехотата, но достатъчно близо до фронта, за да чуя и видя всичко, което исках да чуя и видя. — Левин се вгледа внимателно в Тайсън и каза: — Кажете им, че ако ви изправят пред военен съд, вие в продължение на цяла седмица ще давате показания, уличаващи вината на армията, и ще дадете многобройни интервюта в средствата за масова информация. Кажете им, че ще ги повлечете след себе си.

Тайсън отмести чинията си и запали цигара. Спомни си за Чет Браун, който му бе казал да не прави именно това, което сега подполковник Левин го съветваше да направи. Изглежда всички си мислеха, че може да разкрие някакви важни тайни. Но Тайсън не си спомняше навремето да е обвинявал армията за случилото се при болница „Милосърдие“. По онова време той изобщо не я обвиняваше нито за своите действия, нито за действията на хората си. Не беше протестирал срещу лошата подготовка и незрялостта на войниците си, нито срещу твърде общите тактически указания и собствената си неподготвеност като боен командир от пехотата. Ако имаше поне някакво дребно доказателство, че по онова време са го спохождали подобни мисли — писмо до вкъщи или доклад до висшестоящите му началници — то тогава положително би могъл да обърне ролите и да прехвърли вината за случилото се при болница „Милосърдие“ върху армията. Но тогава той бе приел вината и не беше никак справедливо да променя историята, за да се измъкне от отговорност сега.

— Мисля, че трябва да извървя този път сам, подполковник — заяви Тайсън на Левин.

— Да… — Въздъхна Левин. — Вие и Исус Христос, Тайсън. Вразумете се. — Той се надвеси над сметката с молив в ръка и започна да изчислява. — Колко скоча изпихте?

— Четири.

— Много пиете. Но при тези цени можете да си го позволите. — Той погледна към него. — Вижте, не казвам, че трябва да обвинявате армията и никога не съм го казвал. Но трябва да им споменете, че ако те обвинят вас, вие ще им отвърнете със същото. И те ще отстъпят.

— Не съм добър в блъфирането. Но ви благодаря за съвета.

— Говорихме си за бейзбол. — Левин се изправи. — И още един последен съвет, лейтенанте. Вземете си най-добрия възможен адвокат по военно право, който можете да намерите. Не приемайте служебните марионетки, които ще ви предложат от отдела на военната прокуратура. Те няма да ви струват нищо, но и нищо няма да получите от тях.

Тайсън също се изправи.

— Чувал съм, че има квалифицирани адвокати по военно право, но не съм убеден, че знам точно какво означава това.

— Това са цивилни адвокати, упълномощени от военните да се явяват като защитници при военни съдебни процеси от общ характер. Не са много на брой. Проверете в асоциацията на правистите.

— Бихте ли ми препоръчали някого?

— В никакъв случай. — Левин взе сметката и я подхвърли към Тайсън. — Вие плащате, лейтенант. Номерът ви в клуба е Т — 38. Вписал съм го вече. Благодаря за вечерята. — И той си тръгна.

Тайсън вдигна листчето и видя, че на мястото на подписа с молив бе написано името Винсънт Корва, адвокат, Ню Йорк Сити. Той изтри името и се подписа на неговото място.