Нелсън Демил
Обречен на мълчание (25)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Бен Тайсън караше на запад по крайбрежния булевард. Сваленият гюрук на триумфа му откриваше достъп до лъчите на следобедното слънце, блеснало в югозападната част на небосклона. Той видя вляво от себе си кулата на Кони Айлънд за скокове с парашут, а зад нея се простираха дълбоките води на синия океан. Следобедът беше чудесен за разходка с кола.

Тайсън си бе подбрал хубав бежов летен костюм от лека вълна, с който да се яви на местоназначението си. Въпреки че армейският устав изискваше да е облечен в зелена униформа.

— Е — каза си той на глас, — може би няма да забележат.

Тайсън си спомни първото си явяване на действителна военна служба, беше на 15 септември 1968 — а. Армията поглъщаше хиляди млади хора и наборната комисия провеждаше зачисляването на личния състав на паркинга в двора на университета „Аделфи“. Оттам специални автобуси извозваха наборниците до официалния сборен пункт на Уайтхол Стрийт в долен Манхатън. Тайсън си спомни, че наборниците трябваше да се явят на паркинга в двора на университета в 6 часа сутринта. Той така и не разбра дали го правеха просто защото военните обичаха да започват деня още в зори, или понеже бе сметнато, че е по-разумно да откарат момчетата от предградията под прикритието на сутрешния здрач.

Тайсън погледна към часовника на таблото. Щеше да пристигне във форт Хамилтън преди пет часа следобед — достатъчно рано, за да се яви при командира на поделението, но и достатъчно късно, за да не му се налага да започва веднага процедурата по встъпване в длъжност, включваща медицински преглед, издаване на лична карта, попълване на ведомостите за заплата и всичко друго, свързано с армейската служба, което смътно си спомняше като доста неприятно.

Погледна ръцете си на волана, а после към индикатора за скоростта. Караше със сто километра в час, но нямаше защо да бърза, затова намали и престрои триумфа си в дясното платно. По радиото пееше Боб Дилън.

На около километър пред него се простираше внушителния мост Верацано, свързващ двата бряга на пролива от форт Хамилтън до форт Уадсуърт. Тайсън превключи на по-ниска предавка, рязко изви волана и мина в страничното платно. След това го напусна, направи поредица от десни завои и се приближи към портала на базата, който се намираше под шосето на подстъпа към моста. Спря посред пътя, пое си дълбоко дъх и се приближи до караулния пост.

Дежурният военен полицай, жена на около двайсет години с къса червена коса и сплескан нос, излезе от караулката. Тайсън й протегна заповедта за назначението си. Тя я погледна и му я върна.

— Трябва да се явите в щаба на базата. Знаете ли къде се намира?

На Тайсън му се стори, че долавя нотка на подигравка в гласа й, която ако беше цивилен, сигурно щеше да отмине, без да и обърне внимание. Той погледна към значката с името й и каза:

— Следващия път, когато премина през този портал, редник Нийли, ще имам офицерски знак на бронята на колата, и вие ще трябва да козирувате, докато минавам покрай вас. А ако спра да ви заговоря, ще се обръщате към мен със „сър“.

Младата жена се изпъна в стойка мирно и отговори:

— Да, сър.

Тайсън изобщо не се почувства дребнав. Също като с карането на колело, помисли си той. Веднъж като се научиш, вече никога не забравяш как се прави.

— Продължете работата си — рязко каза той. Тя козирува. Тайсън козирува в отговор, първото му козируване за последните две десетилетия, и подкара колата през портала по Лий Авеню. Вдясно от него бяха изложени образци стари артилерийски оръдия. Вляво се извисяваше бяла дървена постройка, а в тревата на полянката под нея имаше поставена плоча, съобщаваща, че къщата е била дом на Робърт И. Лий. Внезапно той осъзна, че всъщност няма представа къде се намира щаба, но не се съмняваше, че в крайна сметка ще го намери. Отбеляза и изключителната чистота и ред, които царяха навсякъде наоколо. По земята нямаше нито едно късче хартия, което му напомни за редовните уборки рано сутрин преди закуска, извеждащи целия гарнизон навън за почистване на поделението от боклука.

Забеляза и някаква промяна в униформите: мъжете, както и жените, носеха маскировъчни бойни униформи, наподобяващи онези, които по негово време бяха предназначени само за служещите в Югоизточна Азия. Опита се да си представи как ще изглежда облечен в такава униформа, но не успя.

Тайсън стигна до сграда, над която се виждаше надпис: ЩАБ НА АРМЕЙСКОТО КОМАНДВАНЕ НА ВОЕННА БАЗА НЮ ЙОРК. Той влезе в паркинга за посетители и изключи двигателя на колата си. Сградата на щаба представляваше правоъгълна двуетажна тухлена постройка, която трудно можеше да се различи от начално училище.

Тайсън оправи възела на връзката си. Взе дипломатическото си куфарче и слезе от колата. Коляното му се беше схванало и той съзнаваше, че леко влачи крака си. Влезе в сградата през стъклена врата, водеща към фоайе с боядисани циментови стени, които още повече засилиха усещането, че се намира в начално училище. Асфалтовочерните плочки на пода обаче бяха лъснати до блясък, срещан само във военните учреждения.

Тайсън се приближи към нещо като прозорче за продаване на билети в дясната част на фоайето. Дежурният сержант, също млада жена, вдигна поглед от бюрото си и се приближи до прозорчето.

— Да, сър?

Тайсън й подаде заповедта си през отвора на прозорчето. Младата жена прочете името му.

— О…

— Очаквахте ли ме?

— Да, сър, очаквахме ви. — Тя се поколеба, когато забеляза цивилните му дрехи, но не каза нищо. Тайсън си рече, че липсата на униформа при явяване на действителна военна служба бе най-малкият му проблем за деня. Жената му подаде регистрационната книга за подпис заедно с черна служебна химикалка, прикрепена към нея. Тайсън се поколеба, после взе химикалката и се разписа. Химикалката пускаше и цапаше.

— Добре дошъл във форт Хамилтън, лейтенант — каза дежурният сержант. — Моля, явете се в кабинета на заместник-командира на базата, на горния етаж вдясно.

— Благодаря ви.

— Да, сър.

Поне никой тук не ти казва „приятен ден“, помисли си Тайсън, докато вървеше. Дори само това би могло да се смята като компенсация за цялата тази бъркотия. Той се качи нагоре по стълбите и стигна до отворена врата, на която имаше надпис: „ЗАМЕСТНИК-КОМАНДИР“. Влезе в малкото преддверие към кабинета, където седяха четирима млади войници: двама мъже и две жени. Наличието на толкова жени военнослужещи му се струваше най-малкото объркващо. Но от друга страна, женското присъствие придаваше известна реалност на това обкръжение, което той иначе си спомняше като крайно неестествено.

Един от младите мъже, редник четвърта степен, се изправи зад бюрото си.

— Какво ще обичате?

— Лейтенант Бенджамин Тайсън, трябва да се яви при заместник-командира на базата.

Войникът погледна към раменете му, сякаш търсеше да види офицерските му пагони, след това погледна към Тайсън.

— О! Да, разбирам.

Тайсън съзнаваше, че другите в стаята скришом го наблюдават. Той подаде заповедта си на младия мъж.

— Моля, последвайте ме — каза редникът.

Последва го в малък кабинет, на вратата на който имаше надпис: „КАПИТАН ХОДЖИЗ — АДЮТАНТ“. Кабинетът беше оскъдно обзаведен и слабо населен. Всъщност там нямаше никой.

— Ще съобщя на заместник-командира, че сте тук. Можете да почакате в кабинета на капитана — каза войникът. След което хлътна през междинната врата в съседния кабинет.

Тайсън се приближи към прозореца зад второто. Виждаше големия мост и огромните му сиви метални пилони, които се издигаха в северната част на базата и доминираха на фона на небето. От отсрещната страна на протока, на километър и половина в основата на другия край на моста, се намираше форт Уадсуърт, в който също като във форт Хамилтън беше разположена крайбрежната артилерийска батарея, охраняваща подстъпите към ню-йоркското пристанище откъм морето. Тайсън си помисли, че през миналото столетие — организацията на националната сигурност е била много по-лесно нещо — неприятелските кораби се приближавали към Пролива и ако случайно възникнело съмнение дали плавателният съд е приятелски или не, корабът услужливо издигал неприятелския флаг. Крайбрежната артилерия откривала огън. Корабът отвръщал на огъня. Каменните укрепления били красиви, такива били и корабите. Тайсън си рече, че отбраната на ню-йоркското пристанище навярно е била приятно задължение.

Междинната врата към съседния кабинет се отвори и в стаята пристъпи един офицер.

— Тайсън?

Тайсън се извърна от прозореца. Очите му се спряха на подоваващите места от униформата на влезлия, от които можеше да извлече информация: на табелката с името му прочете Ходжиз, чин — капитан от Адютантския корпус, медали и ордени липсваха. Тайсън забеляза и уестпойнтската му халка. Мъжът беше на около двайсет и пет, стойката му бе твърде скована и изправена, а на лицето му беше изписано доста неприятно и даже злонамерено изражение. Тайсън не бе очарован от начина, по който мъжът се обърна към него, и изпита желание да стовари юмрука си върху високомерното лице на капитана. Поколеба се, след което с огромно и видимо нежелание застана в положение мирно и козирува.

— Сър, лейтенант Тайсън на вашите заповеди. Ходжиз небрежно отвърна на поздрава, след което разлисти документите в ръцете си.

— Тук се казва, че трябва да се явите в униформа.

— Не притежавам униформа.

— Ходили ли сте някога на бръснар.

— Да… да, сър.

— Как смеете да се явите в този вид? — посочи той с пръст към Тайсън.

Тайсън не отговори.

— Е?

— Нямам извинение, сър.

— И аз така мисля. — Капитан Ходжиз изглежда осъзна, че Тайсън всъщност стоеше зад бюрото му, докато самият той стоеше пред него.

— Елате тук — каза той и двамата размениха местата си. Ходжиз седна на въртящия се стол.

— Преди да се явите пред заместник-командира на базата — каза капитанът, — искам да се снабдите с подобаваща униформа, а косата ви да е подстригана според изискванията на армейския устав.

— Бих искал да го видя сега.

— Какво? — лицето на капитан Ходжиз почервеня.

— Капитане, длъжен съм да се явя на действителна военна служба до полунощ. Това сега е неофициално посещение. Бих искал да говоря със заместник-командира.

Капитан Ходжиз изглежда премисляше над протокола, прилаган в такива случаи. Той се втренчи в Тайсън.

Тайсън се втренчи в него.

Ходжиз кимна с глава, сякаш бе стигнал до извода, че идеята да даде възможност на Тайсън да остави неприятно впечатление у заместник-командира всъщност не е толкова лоша. Той се изправи.

— Изчакайте тук. — Ходжиз изчезна в съседния кабинет.

Тайсън пое дълбоко дъх. Внезапно си представи изключително образно как извършва редица изтънчени актове на насилие върху особата на капитан С. Ходжиз. Но в известен смисъл той сам го беше предизвикал с външния си вид. Разбира се, Тайсън можеше да се яви и бос, с мръсни джинси, с коса до раменете и фанелка с надпис „ПЛЮЙТЕ НА АРМИЯТА“. Въпросът бе, че Ходжиз дори не се бе опитал да покаже и капка от изискваното в армията уважение към по-низшите чинове.

Тайсън огледа оскъдно обзаведения кабинет. На стената висеше дипломата на Ходжиз от Уест Пойнт, заповедта за повишаването му в чин и няколко свидетелства за завършени курсове. Тайсън забеляза и някакъв лист хартия с печатан текст, поставен в рамка на стената, и се приближи до него. Текстът беше озаглавен: „Откъс от прощалната реч на генерал Макартър в Уест Пойнт“. Тайсън прочете:

„Сенките около мен се издължават. Настъпва здрачът. Миналото избледнява и дните на вчерашната слава възвръщат ярките си багри само в сънищата. Но в спомените си аз виждам дивна красота, окъпана в сълзи и стоплена от нежните усмивки на миналите дни. Напразно вслушвам се да чуя омайващата песен на тръбача и далечния тътен на барабаните. И в сънищата си отново чувам пукота на пушките, грохота на оръдията и странния печален шепот на бойното поле.

Но в заника на дните си аз винаги се връщам към спомена за Уест Пойнт. И всеки път в съзнанието ми отекват отново и отново думите «ДЪЛГ — ЧЕСТ — РОДИНА». Днес барабаните отмерват последната проверка, на която аз съм тук сред вас, но бих искал да знаете, че когато прекося реката на забравата, последната ми съзнателна мисъл ще бъде за Офицерския корпус, за Офицерския корпус и пак за Офицерския корпус. Сбогом.“

* * *

Тайсън се обърна с гръб към стената и се загледа през прозореца. Капитан Ходжиз, млад възпитаник на Уест Пойнт, който е бил на около десет години по време на Тетската офанзива, смяташе Бенджамин Дж. Тайсън за позор за армията, нацията и човечеството.

Тайсън се замисли над това, постави се на мястото на капитан Ходжиз, и откри, че изпитва неприязън към Бенджамин Тайсън. „Разбирам“, помисли си той. И изпита облекчение от това, че най-накрая се сблъска с открито оскърбително поведение. Изпълни го предчувствието, че преди всичко това да свърши, може да се натъкне и на други професионални войници от типа на капитан Ходжиз. Армията бе много по-безкомпромисна към служителите си, отколкото цивилните изобщо са способни да бъдат към себеподобните си.

Вратата се отвори и Ходжиз рязко му каза:

— Полковникът ще ви приеме веднага.

— Благодаря би, капитане — отговори му Тайсън. Ходжиз застана на вратата, докато Тайсън измарширува в кабинета на заместник-командира на базата. Тайсън пристъпи напред и спря насред стаята с лице към бюрото, както изискваха обичаите в армията.

— Сър, лейтенант Тайсън на вашите заповеди — поздрави той.

Полковникът козирува в отговор, но остана седнал и нищо не каза.

Тайсън чу зад гърба си отдалечаващите се стъпки на капитан Ходжиз, после вратата се затвори. Без да помръдне главата си и гледайки все така напред, Тайсън успя да зърне човека, пред когото се бе явил. Заместник-командирът на базата беше набит мъж на около петдесет години с рехава посивяла коса. Лицето му беше отпуснато, а бузите му висяха като тесто за палачинки. Тайсън осъзна, че дори не знае името му, но в момента то изобщо не го интересуваше.

— Седнете, лейтенант — най-накрая каза полковникът.

— Благодаря ви, сър — Тайсън седна на стола срещу бюрото.

Не си позволи да огледа открито кабинета, не би го направил и в цивилния живот. Но все пак забеляза, че стаята изглеждаше доста спартански: метално бюро, няколко пластмасови стола, щори на прозорците и асфалтовосиви плочки на пода. Стените в кабинета не се различаваха от циментовите панели в кремав цвят, които бе видял и в останалата част на сградата. Тайсън си спомни за офиса си в Перегрин-Осака с повече топлота, отколкото бе изпитвал към него, докато още се помещаваше там. В кабинета, в който се намираше сега, обаче, имаше нещо, което липсваше в неговия: стената зад бюрото беше покрита с военни спомени, снимки, удостоверения и други свидетелства за заслуги и постижения. Тайсън реши, че най-сетне ще може да окачи поставените си в рамки военни грамоти в своя нов кабинет. Но реши също и че няма никога да го направи.

— Бил ли сте някога във форт Хамилтън? — попита заместник-командирът на базата.

Гласът му беше дрезгав, а миризмата на пури, просмукала всичко в стаята подсказваше причината за тази особеност.

— Не, сър — отговори Тайсън.

— Но не срещнахте трудности да ни намерите, нали?

— Не, сър. — Тайсън вдигна очи. Видя, че мъжът срещу него носеше сребърни нашивки с формата на дъбови листа, а не на орел, което показваше, че е подполковник, а не полковник. Погледът на Тайсън се премести върху черната табелка с името му над десния му джоб: Левин. Тайсън погледна към табелката с името на бюрото: подполковник Мортимър Левин.

— Учудва ли ви, че виждате в това кресло един евреин? — попита го направо подполковник Левин.

Тайсън се замисли над няколко възможни отговора, но нито един от тях нямаше да му донесе нищо добро, затова каза:

— Сър? — което беше възприетия в армията начин да отговориш на вишестоящ офицер без всъщност да кажеш нищо.

Подполковник Левин изръмжа нещо и пъхна една незапалена пура в устата си.

— Доколкото разбирам, това посещение е на добра воля.

— Да, сър. Мислех да се явя направо на служба, но след като се срещнах с капитан Ходжиз, размислих.

— Сигурен съм, че и той се е замислил над някои неща след срещата си с вас.

— Подполковник. — Тайсън се изкашля — сериозно обмислям възможността да подам официално оплакване според… мисля, че е член 138 от Единния кодекс на военното правосъдие, във връзка с отношението на капитан Ходжиз към мен.

— Така ли? — подполковник Левин разбиращо кимна. — Най-добрата защита е нападението. Но не се опитвайте да смесвате въпросите, Тайсън. Защо просто не поканите капитан Ходжиз на среща в гимнастическия салон? Предпочитам офицерите да разискват различията в мненията си на това място. Пет рунда, ръкавици 450 грама, и то в присъствието на рефер.

Тайсън погледна подполковника право в очите и видя, че той говори сериозно и изобщо не се шегува.

— Може и да го направя — отвърна му Тайсън.

— Добре, чуйте, Тайсън. Мое задължение като заместник-командир е да ви пожелая добре дошъл във форт Хамилтън и да уредя полковник Хил, командирът на базата, да се срещне с вас. Но ако си говорим открито, лейтенант Тайсън, полковник Хил не би искал да ви вижда тук и предпочита изобщо да не се среща с вас. Затова недейте да създавате проблеми на всички, като искате среща с него. И не идвайте на вечеринките, на които по традиция ще бъдете канен. Постарайте се сам да си организирате прекарването на свободното време. Ясно ли се изразявам?

— Да, сър.

Левин се почеса по бузата и изглежда се замисли. После отново погледна към Тайсън.

— Да приемем, че докладвате за явяването си на действителна военна служба сега, така че после няма да ви се наложи да идвате отново с униформа. Съгласен ли сте?

— Да, сър.

Левин разрови документите на бюрото пред себе си и накрая намери онова, което търсеше.

— В подробните инструкции, които навярно сте получил, се казва, че трябва да донесете паспорта си. Носите ли го?

— Да, сър — отвърна след кратко колебание Тайсън.

— Може ли да го видя? — Подполковник Левин протегна ръката си през масата.

Тайсън бръкна във вътрешния си джоб и извади паспорта. После го сложи в отворената длан на подполковник Левин, който го положи на бюрото си и го разлисти.

— Доста сте попътували.

— Да, сър.

Левин сложи паспорта в горното чекмедже и го затвори, после кръстоса ръце върху бюрото и погледна към Тайсън.

— Какво ви дава правото да задържате паспорта ми? — попита Тайсън.

— Не знам — сви рамене Левин. — Такива са заповедите, които получих. Обърнете се към Министерството на външните работи или на правосъдието. Може да си го вземете обратно, в случай, че заминавате някъде, след като обаче получите разрешение за това. Според указанията, които получих от Пентагона, сте временно назначен към моя отдел — добави той. — Така че аз съм прекият ви командир.

Струва ми се обаче, че надали бихте искали да споделяте едно помещение с капитан Ходжиз, затова ще се опитам да ви намеря работа извън тази сграда.

— Да, сър.

Левин пое дълбоко дъх и изхриптя като астматик:

— Има ли нещо, което да бихте искали да правите в тази база?

— Абсолютно нищо. — Тайсън се улови, че отговаря раздразнено на въпроса.

За момент отпуснатото лице на Левин сякаш се втвърди, после се отпусна отново. Той най-сетне запали пурата си и изпусна кълбо дим във въздуха.

— От армията ми изпратиха няколко специални инструкции във връзка с вас — каза подполковникът. — Натоварен съм да ви възложа служебни задължения, съответстващи на вашите способности и квалификация. — Левин потупа с ръка дебелото лично досие пред себе си. — Вие сте бил офицер от пехотата.

— За по-малко от две години, и то много отдавна. След това доскоро бях вицепрезидент на авиационно-космическа корпорация.

— Така ли! — Левин загаси пурата си в чаша от кафе. — Ще намерим нещо за вас. Между другото, знаете ли каква ви е заплатата? Искам да кажа сега.

— Не, сър.

— Ще получавате 1798 долара месечно. Това навярно ще ви създаде финансови проблеми.

— Би могло да се каже. Всъщност, ако продължи твърде дълго, може да ми се наложи да продам къщата си.

Левин се почеса по брадата.

— Не мисля, че връщането ви към действителна военна служба ще продължи особено дълго. Но моля да ме държите в течение за финансовото ви положение.

— С каква цел, сър?

— Ами, армията е готова да помогне по всякакъв начин при решаването на проблемите ви. Например, имаме нещо като взаимоспомагателна каса. Разбрахме ли се?

— Благодаря ви. — Тайсън знаеше, че интересът, който Левин проявява към проблемите му не беше личен, по-скоро правителството беше загрижено за финансовото му благосъстояние и Левин бе повдигнал въпроса, за да види какво ще каже Тайсън. Вече беше разбрал, че в Америка най-голямото нещастие, което може да сполети гражданите й, с изключение на осъждане на затвор, бе загубата на кредитен рейтинг. Опетнената чест, съсипаният брак, душевните кризи и психическите разстройства бяха дреболия в сравнение с разклатения платежен баланс. Тайсън бе направо щастлив, че държавата е толкова загрижена за него.

— Сигурен съм, че ще намерите начин да не стигнете до продаване на къщата си — каза Левин. — Което ми напомня, че съм инструктиран да ви предложа семейно жилище тук в базата, въпреки че не разполагаме с много квартири.

— Благодаря ви, подполковник, но не мисля, че семейството ми ще пожелае да дойде да живее тук с мен, а и не бих искал някой друг офицер и семейството му да се намерят на улицата заради мен. Всъщност, ако армията не възразява, аз бих предпочел да продължа да живея извън базата, така че няма да се нуждая нито от офицерска квартира за несемейни, нито от каквото и да е друго жилище от армейския фонд.

— Ще бъда малко по-точен, лейтенанте — каза Левин, навеждайки се през бюрото. — Армията ви нарежда да се настаните в жилището за семейни в базата. За да бъдем откровени, трябва да ви кажа, че армията не желае да създаде впечатление сред обществеността, или пред средствата за масова информация, че сте поставен в затруднено положение. Зачислено ви е хубаво стандартно тухлено семейно жилище с две спални, и още утре сутринта на вратата му ще бъде закачено вашето име. Обзаведено е само частично, затова имате право да докарате тук покъщнината си на държавна сметка. Можете също да доведете жена си и сина си да живеят тук, въпреки че естествено не сте длъжен да го правите. Ясно ли е?

— Не, сър, не е. Длъжен ли съм да живея тук в базата?

— Опасявам се, че да — отвърна Левин.

— Това е напълно противозаконно — заяви на висок глас Тайсън. — Налагате ми едно съвсем излишно ограничение и аз не виждам никакво оправдание за предприемането на подобни действия спрямо мен.

— За съжаление има такива основания — изкашля се Левин. — Понастоящем се провежда предварително разследване по вашия случай според член 31 на Единния кодекс на военното правосъдие и армията има право да налага ограничения на личния си състав с цел да осигури постоянното ви присъствие, за да може по всяко време да бъдете на разположение на следствието. Както знаете, мерките от този род са по-скоро морално, отколкото физическо ограничение, и то се налага само от правното ви задължение да се подчините на тази заповед.

— Знам всичко това, подполковник — кимна Тайсън. — Какви са конкретните ограничения, налагани ми според тази разпоредба?

Левин погледна към лист хартия на бюрото пред себе си.

— Трябва да се намирате в жилището си в базата между от полунощ до шест часа сутринта. Можете обаче да нощувате извън базата през вечерите, предхождащи почивните ви дни. По време на почивните ви дни нямате право да предприемате пътувания, отдалечаващи ви на повече от сто километра от базата.

Тайсън дълго време мълча, после отбеляза:

— Семейството ми в момента пребивава в Източната част на Лонг Айлънд. Както знаете то е на около сто и петдесет километра оттук.

— Следователно, не можете да ги посещавате.

— Това също е налагане на необосновани ограничения.

— Лейтенанте, трудно ми е да повярвам, че забраната да прекарате лятото в Хемптън може да се разглежда като ограничение. Тук ще имате някои задължения, затова няма да е разумно да тръгвате на дълъг път всеки ден след края на работното време, и да се връщате обратно до полунощ. Не повече от сто километра, и нямате право да пътувате с кораб или самолет, освен ако не поискате специално разрешение от мен или от командира на базата. — Левин се поколеба, после добави: — Бях останал с впечатлението, че не живеете със съпругата си.

— Да, така беше, но сега възнамерявам да се съберем отново.

— Ами тогава… — Левин погледна към заповедта на Тайсън. — Постоянният ви адрес е в Гардън Сити, което е в рамките на сто километра оттук, нали!

— Да, сър. Това е къщата, която може да ми се наложи да продам.

— В такъв случай, лейтенанте, докато всичко свърши. Жена ви би могла да се върне в тази къща в Гардън Сити. И така практически вие ще можете да прекарвате края на седмицата със семейството си там. Също така, жена ви и синът ви биха могли да идват понякога през седмицата и да прекарват вечерите с вас тук, в семейното ви жилище.

— Подполковник, не мисля, че жена ми или синът ми ще желаят да стъпят върху територията на военна база.

— Ще трябва сам да намерите начин да се виждате със семейството си, лейтенанте — раздразнено каза Левин. — Решаването на тези въпроси не влиза в задълженията ми.

— Да, сър.

Левин потропа с пръсти по бюрото.

— Разбирам, че ви е много трудно — каза накрая той, — но мога да ви кажа, че всичко скоро ще свърши, ако това би могло да ви помогне да се почувствате по-добре.

— Мислите ли?

— Да. Всъщност налагането на ограничителните мерки задължава правителството незабавно да реши случая ви по един или друг начин. И по-точно, в рамките на деветдесет дни след налагането на ограниченията, армията трябва или да реши да не предава делото на съда, или вие ще се възползвате от правото си на бърз съдебен процес. В гражданското правораздаване няма бързи съдебни процеси, но военният съд, ако не друго, има поне това качество — работи бързо. Така че тези ограничения са всъщност нещо като манна небесна за вас. Сега вече часовникът отмерва времето, с което армията разполага. И до средата на октомври всичко ще трябва да е свършило по един или друг начин.

— Разбирам — кимна Тайсън.

— Освен това — продължи с по-мек глас Левин, — тези ограничения не са твърде тежки. И никой няма да ви наблюдава. Но внимавайте, за свое собствено добро. — Да, сър.

— Между другото, има ли още някой адрес, който би трябвало да ми дадете? — попита Левин.

— Да, сър. Както може би сте чел във вестниците, в момента живея в модерния Ист Енд.

— Разполагате с повече адреси, отколкото са баните ми вкъщи.

— Да, сър.

— Искам адреса ви в Ист Енд и този в Саг Харбър. Дайте ги на Ходжиз.

— Да, сър.

Левин прелисти още една страница от досието на Тайсън.

— Две Сърца за храброст. За какво ви ги дадоха? — Рани в дясното коляно и дясното ухо.

Левин кимна, погледът му се съсредоточи върху раздраното дясно ухо на Тайсън.

— Забелязах, че куцате — каза той. — Спомен от раняването ли е?

— Да, сър.

— Годен ли сте за действителна военна служба?

— Не, сър.

— Е, поне сте достатъчно годен за онова, което онези са си наумили.

Тайсън не отговори.

— До голяма степен почти не очаквах да се явите, Тайсън — каза Левин.

— И аз бях деветдесет процента сигурен, че няма да дойда.

Левин се усмихна.

— Адвокатът ми е изпратил до районния федерален съд искане за отменяне на решението за повторно призоваване на действителна военна служба — добави Тайсън.

— Мен това не ме засяга. Сега сте тук, и решението ви да се явите съгласно повиквателната, със или без униформа, е правилно.

— Да, сър. Така каза и адвокатът ми.

— И още едно последно нещо. Клетвата за вярност като войник от армията на САЩ. Налага се да я положите отново и ми наредиха да пристъпя към това веднага след пристигането ви.

Тайсън кимна. Левин играеше открито с него, като му обясни, че правителството и военните много добре са обмислили всичко. Отнемат му паспорта, дават му семейно жилище и му налагат да положи клетва. Раз-два, дошъл и заминал. Само дето никъде не заминаваш.

Левин взе лист хартия и му го подаде.

— Няма нужда да я четете на глас. Просто я прочетете наум и подпишете. — Той си дръпна от пурата.

Тайсън прочете:

Аз, Бенджамин Дж. Тайсън, назначен за офицер в армията на Съединените щати с чин старши лейтенант, тържествено се заклевам, че ще отстоявам и защитавам Конституцията на Съединените щати срещу всички нейни противници, в страната и извън нея. Заклевам се, че ще и служа вярно и предано, заклевам се, че давам тази клетва доброволно, без колебание и предразсъдъци и без намерение да се отклоня от нея. Кълна се, че ще изпълнявам вярно и достойно задълженията си, в които сега встъпвам. И НЕКА БОГ МИ БЪДЕ СЪДНИК.

Вдигна поглед от текста и видя, че Левин му протяга химикалка през бюрото. Тайсън се поколеба, след това я взе и забеляза, че всъщност е много хубава писалка „Уотърман“.

— Аз обаче имам някои колебания и предразсъдъци — заяви Тайсън.

— Наистина ли?

— Да. Мога ли да напиша забележка в този смисъл? Или да задраскам част от текста и да се подпиша?

— По-добре недейте. Вижте, лейтенант, тук сме в армията, и това е клетвата ви за вярна служба, а не договор за ремонтни работи в дома ви. Можете да я подпишете така, както е, или да откажете да подпишете.

— В такъв случай отказвам да подпиша.

— Чудесно. Дайте ми я обратно.

Тайсън му подаде обратно клетвата заедно с писалката.

В стаята настъпи тишина, после напълно неочаквано Левин каза:

— Обичате ли да ходите на риболов или просто да се разхождате на слънце?

— Обичам и двете.

— Заливът Шипшед е добър за риболов, не е далеч оттук. — Той си погледна часовника. — Приемам, че посрещането, оказано ви от капитан Ходжиз, не е било особено топло. Но то не е проява на предубеденост или увереност във вината ви.

— А какво е тогава, подполковник?

— Предугаждане на бъдещи проблеми: средствата за масова информация ще се опитат да си пъхат носа в живота ни, може би ще има демонстрации, любопитници. А базата ни е тиха и спокойна. Имаме по-малко от петстотин военнослужещи. На хората им харесва. Всъщност аз съм роден и израснал само на няколко мили оттук. В Брайтън Бийч.

— Не съм искал да ме пращат тук, подполковник.

— Но армията ви е изпратила тук, в знак на благосклонност. Въпреки това заплахата за нас не е чак толкова голяма. Аз лично смятам, е е трябвало да ви изпратят в някоя по-голяма база, например някъде на ког. В база Браг, която доминира над заобикалящия я свят, докато тук е точно обратното. Ние не сме добре подготвени, за да осигурим необходимата материално-техническа база и мерки за сигурност в случай, че се стигне до провеждане на съдебен процес. Медиите ще превърнат всичко в цирк. А освен това, Тайсън, кариерата на няколко офицера като мен и Ходжиз, които отговарят за вас и за поддържането на добър ред и дисциплина в базата, може да бъде съсипана.

— Разбирам вашите проблеми. Няма да ги усложнявам още повече.

Левин кимна и изгаси пурата си, след това погледна надолу към документите, разпръснати по бюрото му. И когато проговори отново, срещу Тайсън застана заместник-командирът на базата, даващ указания на новопостъпил военнослужещ.

— Не знам как са се отнасяли към вас познатите ви в цивилния живот през последните няколко месеца, но тук вие сте офицер и ако се държите като такъв, в крайна сметка всички ще се отнасят към вас по съответния начин — дори хора като капитан Ходжиз. — След това той добави. — Опитайте се да дадете най-доброто от себе си, докато сте тук. Независимо дали ще си тръгнете като свободен човек, или под стража, би трябвало да можете да се върнете към времето, прекарано сред нас, с чувството, че сте се държали подобаващо и с достойнство.

— Да, сър. Разбирам.

— Добре. Бих искал да вечеряме заедно — продължи Левин вече по-непосредствено. — Можем да си поговорим. Чакайте ме в офицерския клуб в осемнайсет часа.

Тайсън се беше уговорил да вечеря със счетоводителя си в Манхатън и инстинктивно понечи да отклони поканата, но после си спомни, че е в армията, а там желанията на подполковника са пряка заповед.

— Да, сър. Офицерския клуб в шест часа — отвърна той.

— Разбрахме се, значи. Бъдете там в уречения час.

— Да, сър.

— Обадете се на капитан Ходжиз, като си тръгвате, и той ще ви даде малко справочна литература. Предайте му тези адреси. Това е всичко.

— Да, сър — изправи се Тайсън. Козирува, обърна се и напусна кабинета на заместник-командира на базата, затваряйки вратата зад себе си.

* * *

Тайсън застана близо до бюрото на Ходжиз, но капитанът беше приведен над купчина документи и не погледна нагоре към него. Тайсън извади бележника от вътрешния си джоб и надраска адресите, които му беше поискал Левин. Остави бележката на бюрото на Ходжиз.

— Подполковник Левин поиска да ви оставя тези…

— Добре. Вземете този пакет — рече Ходжиз. — Запознайте се с базата и съоръженията в нея.

Тайсън взе големия плик, натъпкан с книжа, и го прибра в дипломатическото си куфарче.

— Започнете процедурата по постъпване на действителна военна служба утре сутринта — каза Ходжиз.

— Слушам, сър — Тайсън тръгна към вратата.

— Тайсън?

— Да, сър?

Ходжиз погледна към него.

— Всичко това изобщо не ни трябваше.

Тайсън не беше сигурен дали това „ни“ се отнасяше за Ходжиз и Левин, за армията, за офицерския корпус или за нацията. Вероятно за всички.

— Така е, сър — отговори Тайсън.

— Ако някога отново ви се наложи да влезете в този кабинет, а аз се надявам, че повече няма да ви се налага, очаквам да изглеждате като истински войник.

Тайсън пристъпи крачка напред към бюрото на Ходжиз. Искаше му се да попита младия щабен офицер какво знае за това да бъдеш истински войник. Пое дълбоко въздух.

Ходжиз го погледна втренчено.

— Довиждане, сър — каза Тайсън. После бързо се обърна и излезе.

Смътно съзнаваше, че върви между бюрата на външния кабинет, минава бързо по коридора, после надолу по стълбите, покрай прозорчето на регистратурата и излиза през стъклената врата на окъпания в слънце паркинг. Отиде до колата си и хвърли дипломатическото куфарче на предната седалка. Ритна вратата и кракът му остави вдлъбнатина.

— По дяволите! По дяволите!…

Внезапно погледна назад към сградата на щаба. И в един от отворените прозорци на втория етаж видя подполковник Мортимър Левин, който го наблюдаваше, скръстил ръце зад гърба си, с пура в устата.

Тайсън се овладя. Качи се в колата и се отдалечи от сградата на щаба. И докато караше през тесните улички на базата, той стигна до закъснялото прозрение, че вече беше в армията.

— Аз съм в армията. В армията… — каза си той на глас.

Първото му постъпване на действителна военна служба и последвалото го уволнение бяха оставили у него усещането за нещо незавършено, за недовършена работа и неизпълнен дълг към армията, към страната му и към самия него.

Но разбра, че този път, това беше последното повикване, последното му призоваване под бойния флаг. В действителност, повторното му явяване на военна служба беше просто продължение на първото, но след дълго прекъсване. Не знаеше как ще свърши всичко, но за първи път тук — Във форт Хамилтън — той видя, че краят наближава.